Включено в книгата
Оригинално заглавие
Persuasion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 94 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Остин. Доводите на разума

Редактор: Силвия Великова

Оформление на корицата: ГЛИФ

Мърлин Пъбликейшън, 1996


Глава 7

След няколко дни научиха за пристигането на капитан Уентуърт в Келинч и мистър Масгроув побърза да го посети. Върна се преизпълнен от ласкателни слова по негов адрес, както и с отправената към него и семейство Крофт покана да дойдат на обяд в Апъркрос преди края на другата седмица. Мистър Масгроув беше много разочарован, че не успяха да уредят тази покана за по-скорошна дата, изгаряше от нетърпение да засвидетелства своята признателност под покрива на собствения си дом и да посрещне капитана като скъп гост с най-добрите ястия и най-хубавите напитки от своите изби. Трябваше обаче да изчакат още цяла седмица дотогава. Само седмица — мислеше си Ан — и по всичко личеше, че щяха да се срещнат отново. Не след дълго й се прииска да се чувства спокойна поне още една седмица.

Много скоро капитан Уентуърт върна любезния жест на мистър Масгроув и тя за малко не попадна там по същото време. Както се разбра по-късно, тъкмо се бяха приготвили с Мери да тръгнат за Голямата къща и срещата с него би била неизбежна, когато в къщата бе донесено по-голямото момче, зле наранено след едно лошо падане. Състоянието на детето отхвърляше всякаква мисъл за гости, но дори и в огромната си тревога за него, Ан не можеше да приеме безучастно мисълта, че и този път се е отървала.

Ключицата му беше разместена отзад и даваше достатъчно основание за силната им уплаха. Целият следобед всички бяха много притеснени и Ан трябваше да върши всичко наведнъж — да изпрати за аптекаря, да открие бащата и да му съобщи за станалото, да подкрепи майката и да я предпази от истерия, да направлява прислугата, да отпрати по-малкото дете, да успокоява и да се грижи за по-голямото. По-късно си спомни, че е редно да изпрати съобщение до Голямата къща, откъдето пристигнаха по-скоро уплашени, отколкото полезни помощници.

Поуспокои се едва когато пристигна зет й — той можеше да се погрижи най-добре за жена си, а пристигането на аптекаря прие като истинска благодат. Неизвестността ги караше да мислят най-лошото. Знаеха, че детето е ранено зле, без да разбират къде точно и колко сериозно е положението, но аптекарят го прегледа и успя да намести ключицата. Въпреки че мистър Робинсън продължаваше да опипва мястото, да го потрива с мрачно изражение и да говори шепнешком на майката и на бащата, не след дълго всички повярваха, че има подобрение и дори успяха да се разотидат, а после и да изядат обяда си почти спокойно. Точно в този момент — малко преди да си тръгнат — двете по-млади лели успяха да се изтръгнат с мъка от своята покруса и да разкажат за посещението на капитан Уентуърт; дори се задържаха пет минути след майка си и баща си в усилие да изразят възхитата си от него — бил много по-красив, безкрайно по-симпатичен от всичките им познати младежи, колкото и да ги били харесвали преди. Много се радвали да чуят как баща им го кани да остане за обяд и колко им домъчняло като разбрали, че не му било възможно да приеме поканата и как после отново се зарадвали на обещанието му, след толкова настойчиви молби, да дойде на обяд на другия ден — ама това било утре, наистина утре, и дал обещанието си така приятно и мило, сякаш приемал тяхната любезност точно така, както би следвало. С две думи, значи, той бил толкова изтънчен и говорел с такова изящество, че и двете си били загубили ума по него, това поне беше сигурно! След тези думи и двете изтичаха навън, сияещи от радост и любов и преизпълнени от мисли за капитан Уентуърт много повече, отколкото за мъничкия Чарлз.

Привечер, по здрач, двете девойки дойдоха заедно с баща си да се осведомят за състоянието на племенника си и отново разказаха същата история със същите прехласвания и възторг. Дори мистър Масгроув се поуспокои за своя наследник и потвърди техните думи, както и своето високо мнение за капитана. Надявал се да няма повод за отлагане на обяда и съжаляваше, че роднините от Котидж вероятно ще предпочетат да останат при момчето и няма да могат да се запознаят с капитана още на следващия ден.

— О, да оставим сина си! — възкликнаха в един глас майката и бащата, чиято тревога бе прекалено прясна и силна, за да могат изобщо да допуснат подобна мисъл в главите си. Ан се включи в техния хор от протести, зарадвана от мисълта за повторното си избавление.

Все пак, малко по-късно, Чарлз Масгроув прояви известна отстъпчивост в това отношение — детето се оправяло учудващо бързо, а и толкова му се искало да се запознае с капитана, че може би вечерта щял да отиде при другите; щял да обядва у дома и после да се отбие само за половин час до Голямата къща. Жена му не даде и дума да се издума:

— О, Чарлз, как ще остана тука без тебе! Помисли си само — ами ако се случи нещо?

През нощта малкият спа спокойно и на другия ден се чувстваше добре. Трябваше да изчакат, за да разберат със сигурност дали не е увреден и гръбначният стълб — ала мистър Робинсън не откри нищо тревожно и като резултат Чарлз Масгроув не виждаше повече причина да остане затворен в къщи. Детето трябваше да лежи и да се забавлява с някакви тихи занимания — какво би могъл да прави един баща при това положение? Това си беше чисто женска работа и би било съвсем нелепо той да се залости у дома, като без друго от неговото присъствие нямало да има никаква полза. Баща му толкова искал да го запознае с капитан Уентуърт, че Чарлз бил длъжен да отиде, още повече, че нямало причина да не го направи. След като излезе да постреля, той се прибра и храбро обяви на висок глас намерението си да се преоблече и да отиде на обяд в другата къща.

— Детето се поправя много бързо — каза той — затова току-що съобщих на татко, че отивам. Той смята, че това е в реда на нещата. Не се притеснявам за тебе, скъпа, тъй като и сестра ти е тука. Ти, разбира се, не би искала да оставиш момчето, но сама виждаш колко съм безполезен аз в този случай. Ако стане нещо, Ан веднага ще изпрати да ме повикат.

Женените хора обикновено усещат кога всяка съпротива е напълно безсмислена. От начина, по който говореше Чарлз, жена му разбра колко твърдо е решен да отиде и нямаше никакъв смисъл да го дразни. Затова и не каза нищо, но след като той излезе от стаята, тя се обърна към Ан:

— Ето че ни оставиха да се оправяме сами двете с горкото болно момче и да го гледаме на смени. И никой да не дойде при нас цяла вечер! Така и ще стане, знам си. Такъв ми е късметът. Мъжете все гледат де се измъкнат, когато се случи нещо неприятно, а Чарлз не прави изключение. Колко е безчувствен! Не мога да не видя колко

безчувствен е той, като гледа да избяга от мъничък си болен син. И ми приказва колко добре било момчето! Откъде знае, колко е добре и дали само половин час след като излезе състоянието му няма внезапно да се влоши? И ето го, на — излиза си, за да се забавлява! Дава ми възможността да се притеснявам, защото съм нещастната майка. Но аз съм убедена, че съм подходяща да се грижа за момчето по-малко от всеки друг. Самият факт, че съм майка, означава, че нервите ми не бива да бъдат поставяни на изпитание. Изобщо не мога да го понеса. Видя колко близо бях вчера до истеричен припадък.

— Но това беше само защото всичко стана така внезапно и ти страшно се уплаши. Не си застрашена вече от истерия и смея да кажа, че вече няма за какво да се притесняваме. Разбрах много добре препоръките на мистър Робинсън и не се страхувам да остана сама, а и да ти призная, Мери, много добре разбирам мъжа ти. Един мъж няма какво да прави тук, това не е негова работа. Болното дете винаги остава грижа за майката, защото такава е нейната природа.

— Надявам се, че обичам своя син не по-малко от всяка друга майка, но в грижите за болен човек не съм много по-полезна от Чарлз. Никак не ме бива да се карам или да пък да дразня с нещо едно дете, когато е болно. Самата ти видя, че когато сутринта му казах да стои мирен, той за малко да се разрита от яд. Просто нямам нерви за такива неща.

— Но самата ти ще бъдеш ли спокойна, ако не стоиш през цялата вечер до момчето?

— Защо не, щом баща му може да се чувства спокоен? Джемайма е толкова внимателна и в случай на нужда веднага ще ни съобщи. Дори си мисля, че Чарлз не би сбъркал, ако беше съобщил на баща си за пристигането на всички ни. Не се притеснявам за детето повече от баща му. Вчера наистина много се уплаших, но сега нещата са доста по-различни.

— Е, ако не мислиш, че е прекалено късно за съобщение, не е зле и ти да отидеш със съпруга си. Остави ми аз да се грижа за малкия Чарлз. Пък и мистър и мисис Масгроув няма да си помислят нищо лошо, ако аз остана при него.

— Сериозно ли говориш? — извика Мери с блеснал поглед. — Боже господи, та това наистина е чудесна идея! Със сигурност няма никакво значение дали ще стоя тук или не, след от мене няма никаква полза, нали? А това много ме потиска. Ти, която не изпитваш майчински чувства, си най-подходящият човек за тази работа. Пък и можеш да накараш Чарлз да направи всичко, той винаги те слуша. Ще бъде много по-добре, отколкото ако го оставим само на Джемайма. О, разбира се, че ще отида, положително имам нужда от разходка, също както Чарлз, защото всички много държат да се запозная с капитан Уентуърт, а и ти нямаш нищо против да си стоиш сама, нали. Ама наистина, Ан, много хубаво се сети. Ще се кача да кажа на Чарлз и веднага започвам да се приготвям. Знаеш, че можеш да пратиш за нас и ние веднага ще дойдем в случай на необходимост, но не мисля, че ще има повод за тревога. Можеш да си сигурна, че в никакъв случай не бих тръгнала, ако не се чувствах съвсем спокойна за детето си.

Само след миг тя вече чукаше на вратата на будоара, където се обличаше мъжът й, и Ан чу какво си говорят още докато се качваше по стълбите. Мери започна възбудено:

— Смятах да дойда с теб, Чарлз, защото аз също като тебе няма какво да правя тука. Ако трябва да го гледам непрекъснато, не мога да го убедя да стори нещо, което самият той не иска. Ще остане Ан да го гледа, тя се наема да остане при него; пък и тя самата предложи да те придружа и това е чудеса идея, защото от вторник не съм ходила на обяд в Голямата къща.

— Много мило от нейна страна — отговори съпругът й — а и на мен ще ми е приятно да дойдеш. Но все пак изглежда малко необичайно ние да излезем, а тя да гледа болното ни дете.

Ан вече бе успяла да се качи и пое зашитата на своята кауза в собствени ръце. Беше толкова искрена и настоятелна, че не й трябваше много време да го убеди, още повече, че това чудесно ги устройваше и макар че все още настояваше привечер, когато детето ще си почива, да отиде и тя в Голямата къща, вече съвсем спокойно можеше да я остави сама на обяд. Дори й предложи да дойде привечер да я вземе но Ан си остана непреклонна. При тези обстоятелства не след дълго Ан с удоволствие видя как те потеглят с повишено настроение. Надяваше се да бъда щастливи, колкото и странно да изглеждаше на пръв поглед подобно щастие. А що се отнася до нея самата, тя изпитваше толкова дълбоко спокойствие, каквото не помнеше да е изпитвала досега. Какво от това, че Фредерик Уентуърт беше на половин миля от нея и щеше да забавлява всички останали?

Ан би искала да разбере как гледа той на предстоящата им среща. Може би с безразличие, ако при такива обстоятелства можеше да се говори за безразличие. Вероятно все пак с безразличие или неохота. Ако бе поискал някога да я види отново, не бе нужно да чака досега, защото можеше да направи много невъзможни за нея неща, неща, които тя отдавна би направила на негово място. Той вече не зависеше от нищо и притежаваше свободата, която така им бе липсвала на времето.

Сестра й и зет й се върнаха предоволни от новия си познат, а също и от гостуването като цяло. Имало музика, песни, разговори и смях, всичко било много приятно, а капитан Уентуърт бил безкрайно обаятелен, и никак не бил плах или сдържан, сякаш се познавали отдавна; и освен това на другата сутрин щял да дойде тук, за да излязат с Чарлз да пострелят. Трябвало да дойде на закуска, но не в Котидж — макар че отначало го поканили именно тук — но после решили да се съберат в Голямата къща да не притесняват мисис Чарлз заради детето. Вече никой не помнеше как се е стигнало до това, но Чарлз трябваше да се срещне с него на закуска в дома на баща си.

Ан чудесно разбираше за какво става дума — той избягваше срещата с нея. Тя научи, че се бе поинтересувал бегло за нея като за отдавнашна позната — при това не много близка — което отново издаваше нежеланието му да се срещне с нея, което, според собственото й признание, бе не по-малко от нейното.

В Котидж ставаха и закусваха малко по-късно, отколкото в Голямата къща, а на следващата сутрин тази разлика се оказа толкова значителна, че Мери и Ан още не бяха седнали да закусват, когато Чарлз се върна да им каже, че тръгват веднага и се е върнал заради кучетата, а след него идват сестрите му и капитанът. Сестрите идвали при Мери и племенника си, а капитан Уентуърт поискал да види госпожа Чарлз за малко, ако това не представлява неудобство. Макар че Чарлз ги беше осведомил за състоянието на момчето и го бе поканил да влиза направо, капитанът не можеше да бъде спокоен без предварително да се обади, на можеше да нахълта вътре просто така.

Мери беше много поласкана от оказаното й внимание и посрещна с огромно удоволствие капитана. В същото време Ан стоеше настрани, завладяна от хиляди чувства, най-утешителните от които бяха, че скоро всичко ще свърши. И то наистина свърши. Чарлз се приготви и две минути по-късно се появиха останалите и влязоха в гостната. Погледите на Ан и капитана се срещнаха, последваха лек поклон и съответно — реверанс — после го чу да казва нещо на Мери — сигурно точно това, което трябва. Каза нещо и на госпожици Масгроув, за да потръгне разговора, и само след миг стаята вече й се виждаше пълна с хора и гласове, които след още един миг бяха изчезнали. Чарлз се показа на прозореца да съобщи, че са готови, гостът се поклони и излезе заедно с младите дами, които внезапно решиха да изпратят ловците до края на селото. Стаята остана някак празна и Ан беше оставена да закусва ако може.

— Свърши се, свърши се! — повтаряше си тя изнервена и благодарна. — Най-лошото мина!

Мери й говореше нещо, но тя не я слушаше. Беше го видяла. Бяха се срещнали. Още веднъж бяха стояли в една и съща стая.

След малко започна да разсъждава по-разумно и да се опитва да овладее чувствата си. Бяха минали осем години, почти осем, след развалянето на годежа. Колко нелепо беше да се вълнува за нещо, което бе отминало толкова отдавна и времето го бе стопило в неясни очертания! Какво ли не се случва за осем години! Какви ли не събития, промени, отчуждение, пътуване от място на място — те можеха да съдържат всичко. Колко естествена и неизбежна беше забравата! Беше минала почти една трета от живота й. Уви, колкото и да се мъчеше да разсъждава трезво, Ан трябваше да признае, че за силните чувства осем години не са нищо.

Как, как да разбере какво чувства той? Можеше ли да приеме държанието му като желание да я избягва, запита се тя и в следващия миг се намрази заради лекомислието, което й бе продиктувало този въпрос.

Скоро й бе спестено огромното напрежение по още един въпрос, който не би могла да задуши и с най-мъдрите си размисли — малко след завръщането на госпожици Масгроув и след гостуването им в Котидж, Мери безхитростно изтърси:

— Капитан Уентуърт не беше особено внимателен към тебе, Ан, макар че се държа така галантно с мене! На тръгване, Хенриета го попита какво мисли за тебе, а той й каза, че толкова си се променила, че едва успял да те познае.

Мери не успя да каже нищо свястно, с което да успокои наранените чувства на сестра си, тъй като без друго не разбираше, че думите й докосват стара рана.

„Променена така, че едва ме познал.“ Унизена и мълчалива, Ан прие казаното съвсем смирено. Несъмнено беше прав, но тя не можеше да му отвърне със същото, защото той никак не се бе променил, или поне не изглеждаше по-зле. Тя тайничко си бе признала този факт и не можеше да мисли друго, въпреки мнението на капитана за нея. Не, годините, съсипали нейната младост и красота, само бяха придали на погледа му повече блясък, откритост и мъжественост, а хубостта му никак не бе пострадала. Тя отново бе видяла същия Фредерик.

„Толкова променена, че просто не би я познал!“ Тези думи не й излизаха от ума, но въпреки това тя се зарадва, че ги е научила. Те я отрезвиха и уталожиха възбудата й, в тях имаше нещо успокоително и дори я караха да се радва.

Тези думи, или нещо подобно на тях бе казал Фредерик Уентуърт, без да подозира, че ще й бъдат предадени. Смяташе я за погрозняла и съвсем непринудено бе казал това, което мисли. Той не беше простил на Ан Елиът! Тя се бе отнесла зле с него, беше го напуснала и му бе причинила страдание, и което е още по-лошо — не бе достатъчно силна. А неговият решителен и самоуверен нрав не можеше да го понесе. Тя се бе отказала от него заради желанието си да се хареса на другите. Бе постъпила така, защото се бе поддала на доводите на нечий друг разум. Бе се показала слаба и страхлива.

Той бе влюбен в нея от цялото си сърце. Никога след това не срещна жена, която можеше да се сравни с Ан, но не бе пожелал да я види отново и сега не изпитваше към срещата с нея нищо друго, освен известно любопитство. Ан вече нямаше никаква власт над неговите чувства.

Той си бе поставил за цел да си намери подходяща съпруга. Беше богат и бе останал на сушата с намерението да отседне в собствен дом веднага, щом някоя жена го изкуши да се ожени за нея. Оглеждаше се около себе си, готов бърза да отдаде сърцето си на един ясен ум и безпогрешен вкус. Харесваха му и двете госпожици Масгроув и някоя от тях би могла да го да го спечели; всъщност всяка приятна млада жена наоколо можеше да спечели сърцето му — всяка, с изключение на Ан Елиът. Това беше единственото тайно изключение, което имаше предвид, когато каза на сестра си в отговор на нейните предположения:

— Да, ето ме и мене най-после, София, така глупаво готов да се оженя. Може да направя предложение на всяка жена между петнайсет и трийсет години. Малко красота, няколко усмивки, добра дума за флота — и аз съм готов. Нали знаеш какво му стига на един моряк? Достатъчно е някоя жена да го предразположи към нежност?

Сестра му разбираше, че той очаква тя да се противопостави. В блестящия му и самоуверен поглед се четеше вярата, че е харесван. Но не осъзнаваше, че има предвид Ан Елиът, когато описваше жената, която би искал да срещне: „Остър ум и благ нрав“ бяха думите, с които започна и завърши своето описание.

— Такава жена търся — каза той. Не бих се задоволил с по-малко, но не търся и кой знае какво. Ако разсъждавам глупаво, значи съм истински глупак, защото съм мислил за тези неща много повече от всеки друг мъж.