Джейн Остин
Доводите на разума (10)

Глава 10

Последваха още безброй възможности за наблюдение. Много скоро й се наложи да остава в компанията и на четиримата едновременно, затова никак не бе трудно да си изгради мнение за отношенията между тях, макар че мъдро се въздържаше да го сподели с някого вкъщи — то не би зарадвало нито мъжа, нито жената. Ан смяташе, че Уентуърт определено предпочита Луиза, но доколкото можеше да направи някакъв извод от спомените си, капитанът изобщо не беше влюбен нито в едната, нито в другата. Момичетата изглеждаха много по-влюбени в него, но въпреки всичко техните чувства едва ли можеше да се приемат за истинска любов. По-скоро бе някаква форма на обожание, която вероятно би могла да се превърне в любов при някоя от тях. Чарлз Хейтър съзнаваше, че е пренебрегнат, но в отделни моменти Хенриета като че ли се колебаеше между него и капитана. На Ан много й се искаше да им посочи накъде са тръгнали и да ги предупреди за неприятностите, които ги очакват. Тя не смяташе, че някой от тях мами другите и с облекчение разбра, че капитан Уентуърт ни най-малко не съзнава болката, която причинява. В държанието му не откриваше никакъв триумф заради постигната по — беда или пък съжаление към победения. По всяка вероятност капитанът не бе чувал за претенциите на Чарлз Хейтър и не подозираше за тях. Единственото, в което можеше да бъде упрекнат бе, че приемаше („приемаше“ е най-точната дума в случая) ухажването на две жени едновременно.

След кратка съпротива, Чарлз Хейтър заприлича на човек, който е напуснал бойното поле. Вече трети ден не бе идвал в Апъркрос и това бе знак за решителна промяна. Отказа да дойде дори на един от обичайните обеди, и тъй като по същото време чичо му случайно го бе заварил над дебелите книги, мистър и мисис Масгроув започнаха да подозират, че нещо не е наред и с мрачно изражение на лицата занареждаха, че момчето ще се съсипе от учене. На Мери много й се искаше да се надява и да вярва, че Хенриета окончателно го е отритнала, а Чарлз все чакаше братовчед му да се появи още на следващия ден. Според Ан, Чарлз Хейтър просто проявяваше мъдрост.

Горе-долу по това време Чарлз Масгроув и капитан Уентуърт излязоха една сутрин на лов, а двете сестри останаха в Котидж, кротко сведени над своите занимания, когато на прозореца се показаха другите две сестри от Голямата къща.

Беше чудесен ден през ноември и госпожици Масгроув бяха дошли през нивите да им се обадят и да им кажат, че възнамеряват да предприемат една наистина дълга разходка, та затова сигурно Мери няма да иска да излезе с тях. Мери веднага се засегна, че не я смятат за способна на продължително ходене и побърза да каже:

— О, да! С удоволствие ще дойда, толкова обичам дългите разходки!

В този миг Ан забеляза как младите дами си разменят погледи, от които си личи колко не им се иска да се разхождат с Мери. Ан не можеше да не се учуди на някои традиции, породени от навиците в семейството — а именно, всичко да се споделя с другите и всичко да се върши заедно, въпреки неудобствата и колкото и понякога да не им харесва. Тя се опита да разубеди Мери, но не успя и при това положение реши да приеме отправената към самата нея много по-сърдечна покана, тъй като всеки момент можеше да се върне заедно със сестра си и да не пречат на плановете на момичетата.

— Не мога да разбера защо мислят, че не обичам дългите разходки — каза Мери, докато се качваше към стаята си. — Всички смятат, че не мога дълго да вървя пеша, а в същото време не би им станало много приятно, ако бяхме отказали да тръгнем с тях. Как би могъл да откажеш на някой, който специално е дошъл да те покани?

Господата се върнаха в момента, когато дамите тръгваха. Оказа се, че ловът се провалил заради някакво младо куче и затова се връщат по-рано. Свободното време, енергията и настроението им се бяха

предназначени сякаш специално за тази разходка и те с удоволствие поеха заедно с дамите. Ан със сигурност би си останала вкъщи, ако можеше да предвиди подобен обрат, но подтиквана от любопитство и известна доза интерес, тя реши, че е късно да се отказва. И шестимата се отправиха в избраната от госпожици Масгроув посока, които очевидно се смятаха за водачки.

Ан внимаваше да не пречи и затова по тесните пътечки през нивите, където трябваше да се разделят на групички, все гледаше да е със зет си или сестра си. За нея удоволствието от подобна разходка се състоеше във физическата умора и радостта от хубавия ден, в последните усмивки на годината, отправени към жълтокафявите листа и посърналия жив плет, в това, че можеше да повтаря някои от хилядите поетични описания на есента — сезонът, оказващ някакво странно, неуловимо въздействие върху чувствителните и възвишени хора, сезонът, който бе изтръгнал от всеки добър поет поне едно описание или няколко прочувствени реда. Ан се стараеше умът й да е колкото се може по-зает с подобни цитати и размисли, но това се оказа невъзможно, защото неволно даваше ухо на разговора между капитана и двете сестри, когато се случеше близо до тях — не че успя да долови нещо кой знае какво. Те просто си бъбреха жизнерадостно като млади хора, които се чувстват много близки. Той разговаряше с Луиза повече, отколкото с Хенриета, а и самата Луиза като че ли гледаше да засенчи сестра си. Тази разлика се очертаваше все по-ясно и тогава Ан дочу нещо, което Луиза каза и което й направи силно впечатление. След поредния израз на възхита от хубавото време — каквито се редяха непрекъснато — капитан Уентуърт сподели:

— Великолепно време за адмирала и сестра ми! Тази сутрин възнамеряват да се отдалечат доста и може да ги зърнем от някой хълм. Смятаха да идват някъде насам. Чудя се къде ли ще се развали двуколката им този път. О, мога да ви уверя, че често им се случва, но сестра ми не прави въпрос от подобни неща — все едно й е дали ще падне или не.

— Затова пък вие правите въпрос от падането — извика Луиза, — а ако наистина им се случи нещо подобно, на нейно място и аз бих се държала по този начин. Ако обичах някого така, както тя обича адмирала, щях винаги да бъда до него, нищо не би ни разделило и по-скоро бих предпочела той да обърне кабриолета, отколкото да се возя в двуколка, карана от някой друг — каза тя, а в гласа й прозвуча нотка на възторг.

— Така ли? — възкликна той в нейния тон. — Това наистина ви прави чест!

Известно време вървяха в мълчание.

Ан не успя да се залови веднага с цитатите. Остави за малко и прелестния есенен пейзаж, докато паметта й не й нашепне някой изящен сонет за отминало щастие в унисон с отиващата си година и въображението й не бъде завладяно от картини на безвъзвратно изчезналата младост, надежда и пролет. Внезапно установи, че са тръгнали в друга посока и попита сепнато:

— По тази пътека не се ли отива до Уинтроп? — но никой не я чу или поне не й отговориха.

Наистина се бяха запътили към Уинтроп и неговата околност — младите често обичат да се разхождат близо до дома, и след около половин миля изкачване през обширни нивя с пръснати тук-там плугове стигнаха прясно отъпкана пътека — доказателство за противодействието, което земеделецът упражняваше върху красотата на поетично униние със самото си очакване на пролетта; изкачиха и най-стръмното възвишение между Апъркрос и Уинтроп и пред очите им се разкри цялото село, сгушено в подножието от другата страна на хълма.

Пред тях се простираше имотът на роднините им, лишен от всякаква красота и величие — безлична ниска къща сред хамбари и стопански постройки.

Мери възкликна:

— Боже, та това е Уинтроп! И през ум не ми е минало, че ще се окажем тук! Е, при това положение смятам, че ще е най-добре да се връщаме, страшно съм уморена.

Гузна и засрамена, а и след като братовчедът Чарлз не се виждаше да крачи из полето или облегнат на някоя порта, Хенриета бе готова да подкрепи предложението на Мери, когато Чарлз Масгроув я прекъсна с едно „Не!“, последвано от още по-нетърпеливото „не“ на Луиза. Той подкрепи сестра си с вид на човек, който е готов да спори ожесточено.

Чарлз решително обяви твърдото си намерение да се отбие у леля се — така или иначе бяха дошли дотук, — и съвсем очевидно, макар и по-плахо, се опитваше да убеди Мери да го придружи. Това обаче бе едно от нещата, в които се проявяваше силата на жена му — той изтъкна предимството, че щом е толкова уморена, би могла да си почине половин час в Уинтроп, но тя отговори категорично, „не, още едно изкачване на хълма ще ми се отразило много по-добре от някакво си седене“ — с други думи, по вида и държанието й личеше, че няма да отиде с него.

След още някой и друг спор и умуване от подобен характер между брата и сестрите се разбра, че той и Хенриета ще изтичат до долу и ще се отбият в къщата за няколко минути, а другите ще ги изчакат на хълма. Луиза беше тази, която реши въпроса окончателно; тя ги поизпрати малко надолу, за да каже още нещо на сестра си, а в това време Мери се възползва от възможността да огледа с пренебрежение всичко наоколо и да каже на капитан Уентуърт:

— Много е неприятно да имаш такива роднини! Но мога да ви уверя, че през целия си живот не съм стъпвала тук повече от един-два пъти.

В отговор той само се усмихна престорено в знак на съгласие и извърна глава, а в погледа му се четеше презрение — Ан много добре разбираше действията му.

Мястото, където бяха спрели да изчакат, се оказа много приятно. Луиза се върна, а Мери се намести удобно върху стъпалото на една стълба през оградата, предоволна поне докато останалите се навъртаха около нея. Пъргавата Луиза зърна проблясването на лешници в един клонак недалече и отвлече капитана нататък, докато най-после малко по малко двамата се отдалечиха и двете сестри не можаха нито да ги виждат, нито да ги чуват. Мери веднага посърна, мястото й стана неудобно, беше сигурна, че Луиза се забавлява много повече там, където е в момента и нищо не можа да я спре в решението й да отиде и да ги потърси. Бързо мина през същата портичка в плета, но не успя да ги открие. Ан й намери по-удобно място за сядане върху огрян от слънцето куп сухо сено близо до същия плет, някъде зад който бяха изчезнали Луиза и капитанът. Мери поседна, но не я свърташе на едно място — беше сигурна, че Луиза е седнала някъде на още по-хубаво място и тръгна да я търси с намерението да й го отнеме.

Ан наистина се почувства уморена и с удоволствие седна върху сеното; след малко чу гласовете на Луиза и капитана някъде зад себе си отвъд плета, като че ли се опитваха да се върнат през стръмния брод по средата на една изровена вада. Те разговаряха и с приближаването им, Ан можа да долови малко от онова, което си приказваха. Най-напред чу гласът на Луиза, тя като че ли се бе разгорещила в речта си. Ан чу следното:

— Затова я накарах да отиде. Не мога да разбера защо трябва да се притеснява от такива глупости и да не прави посещения там. Как може нещо да ми пречи да не направя онова, което искам, и то заради фасоните и намесата на такъв човек? Особено като знам, че съм права! Не, не смятам, че толкова лесно ще се оставя да ми въздействат. Когато съм реша нещо, решила съм го и толкова. Хенриета също беше решила да се отбие в Уинтроп днес, но въпреки това за малко да се откаже заради глупавото желание да угоди на някого!

— Ако не бяхте вие, тя щеше да се върне, нали?

— Ами да! Почти ме е срам да го кажа.

— За Хенриета е истинско щастие да има до себе си човек с такова мислене като вас! След като ми поразказахте някои неща — които впрочем отговарят напълно и на моите наблюдения — вече не е необходимо да се преструвам, че не знам какво става, още повече след последната ми среща с него. Разбирам, че в случая става дума за нещо повече от внезапно сутрешно посещение на учтивост при леля ви, и горко на него, както и на нея, ако при неща от толкова сериозен характер, изискващи сила и крепкост на ума, тя не е достатъчно твърда да устои на нечие глупаво влияние дори в най-незначителните дреболии. Сестра ви има толкова нежно сърце, но както виждам, вие сте тази, която има решителен и твърд характер. Ако сте взели присърце нейното щастие, трябва да й вдъхнете колкото може повече от вашия дух. Несъмнено, винаги сте се опитвали да го сторите. При един мек и нерешителен характер най-лошото е, че не можеш да си сигурен в собственото си влияние върху него. Никога не можеш да се осланяш на дълготрайното въздействие на едно положително влияние, защото всеки би могъл да разколебае такава личност. Човек трябва да отстоява своето щастие. А, ето един лешник — каза той и пресегна към един клон — който можем да вземем за пример — красив и блестящ, благословен от природата със сила и издръжливост, оцелял след всичките бури на есента. По него няма нито петънце, няма дори драскотина. В сравнение със своите побратими, които отдавна са опадали и са били стъпкани под краката ни, този плод — продължил той с престорена сериозност — има всички основания да се чувства толкова щастлив, колкото би могло да се очаква от един лешник. — Той се върна към предишния си сериозен тон: — Най-важното, което искам от човека, на когото държа, е да бъде твърд. Луиза Масгроув трябва да държи твърдо на сегашните си способности и сила на ума, ако иска през есента на своя живот да е все така красива и преливаща от радост.

Той млъкна и момичето не му отговори. Ан би се изненадала, ако Луиза можеше да отговори веднага на подобна реч — думите му бяха изпълнени с толкова страст, че не можеше да не усети колко силно го вълнува този въпрос. Ан беше в състояние да разбере чувствата на Луиза. Тя не смееше да помръдне, за да не я забележат. Един клон от пълзящ чимшир я закриваше от погледите им и те продължиха да разговарят необезпокоявани. Преди да се отдалечат, Ан долови думите на Луиза:

— Мери е добра по характер и това се проявява в много отношения — каза тя, — но понякога ме дразни със своята глупост и горделивост. Елиът са доста горделиви и тя е като тях. Така ни се щеше Чарлз да се ожени за Ан вместо за нея! Сигурно знаете, че той поиска ръката на

Ан.

След кратко мълчание се обади и капитан Уентуърт:

— Искате да кажете, че тя е отхвърлила предложението му?

— О, да, така беше.

— И преди колко време беше това?

— Не помня точно, защото тогава двете с Хенриета бяхме още в училище, но май беше година преди да се ожени за Мери. Много ми се иска Ан да не му беше отказвала. Всички я харесваме много повече, а мама и татко смятат, че най-близката й приятелка, лейди Ръсел, я е разубедила. Мислят, че според лейди Ръсел Чарлз не е достатъчно образован и изискан и затова е посъветвала Ан да не се омъжва за него.

Шумът от гласовете им се отдалечаваше и Ан не успя да долови нищо повече. Собствените й чувства я бяха заковали на място и трябваше да извика на помощ цялото си самообладание, преди да е в състояние да помръдне. В случая дори не ставаше дума за пословичната съдба на онези, които подслушват чужди разговори — не беше чула нищо лошо за себе си, но чутото имаше за нея огромно значение и й причиняваше болка. Тя разбра какво мисли капитан Уентуърт за нейния характер, а в думите, с които бе изразил чувствата и интереса си към нея, имаше повече от достатъчно, за да хвърли душата й в смут.

Насили се да стане и да потърси Мери и след като я откри, двете тръгнаха към старото място до стъпалата през оградата. Ан почувства облекчение, когато всички се събраха и тръгнаха отново заедно. Душата й се нуждаеше от онова усамотение и тишина, които могат да се постигнат само в присъствието на други хора.

Чарлз и Хенриета също се върнаха и както можеше да се очаква, с тях дойде и Чарлз Хейтър. Ан не се опита да вникне в подробностите, а като че ли и капитан Уентуърт не разбираше точно какво е станало, но по всичко личеше, че от страна на Чарлз се забелязва определено отдръпване, а от страна на Хенриета — известно омекване. Все пак и двамата видимо се радваха, че отново са заедно. Хенриета изглеждаше малко засрамена, но наред с това и удовлетворена, а Чарлз грееше от щастие. И двамата бяха погълнати изцяло един от друг още от мига, в който всички се отправиха за Апъркрос.

Вече бяха налице всички предпоставки, способни да насочи предпочитанията на капитана към Луиза. Отношенията бяха определени съвсем ясно и там, където пътят налагаше да се разделят по един или двама, а и без да се налага, те вървяха един до друг като другата двойка. Дълго време крачиха по една ливада, където имаше предостатъчно място за всички да се движат вкупом, но групата си остана разделена на три, и разбира се, Ан беше от онази нейна част, която не можеше да се похвали нито с оживеност, нито с приятна компания. Тя се движеше с Мери и Чарлз и се чувстваше толкова уморена, че се задоволи само да се подпре на ръката на зет си. Самият Чарлз, макар и да се държеше чудесно с Ан, беше страшно сърдит на жена си. Мери не бе изпълнила желанието му и сега трябваше да пожъне плодовете на своето неподчинение — въпросната жътва се изразяваше най-вече в това, че мъжът й гледаше да изтърве ръката й всеки път, когато минаваха покрай някоя коприва. Когато Мери реши да се оплаче и да обяви, че с нея се отнасят много зле, тъкмо пресичаха един бодлив плет. Точно тогава Чарлз се престори, че е мярнал невестулка в храстите и хукна подире й, като пусна ръцете и на двете сестри, и така се отдалечи от тях, че едва успяха да го стигнат.

В края на тази дълга ливада имаше път, който трябваше да пресекат, и когато вече излизаха на него, видяха една карета да се приближава към тях в посоката, в която вървяха. Бяха чули шума от колелата й още преди време и сега се оказа, че това е кабриолетът на адмирал Крофт. Двамата с жена му бяха предприели обичайната си обиколка и се връщаха вкъщи. След като разбраха колко дълго са вървели младите, те любезно предложиха на най-уморената от дамите да я закарат — това би й спестило половин миля, а те без друго минавали през Апъркрос. Поканата бе отправена към всички и всички побързаха да я отклонят. Госпожици Масгроув изобщо не чувствали умора, а Мери се обиди, че не са поканили първо нея. В този случай Луиза сигурно би обяснила отказа й с нежеланието на една Елиът да бъде трета в двуколка за двама.

Бяха пресекли пътя и се качваха по стъпалата през оградата остреща; адмиралът тъкмо се канеше да подкара отново кабриолета, когато капитан Уентуърт разтвори храстите на живия плет и каза нещо на сестра си. Какво бе то, можеше да се съди по резултата от думите му.

— Мис Елиът, — извика мисис Крофт — вие сигурно сте уморена. — Направете ни удоволствието да ви закараме вкъщи. Мога да ви уверя, че спокойно ще се поберем и тримата, а ако всички бяхме тънички като вас, колата би събрала и четирима. Елате, моля ви, елате.

Ан все още беше на пътя и инстинктивно понечи да откаже, но не й позволиха. Адмиралът подкрепи настойчиво милата покана на жена си. И двамата не искаха да чуят за отказ — притиснаха се един до друг в ъгъла, за да й направят място, а без да каже дума, капитан Уентуърт се обърна към нея и й помогна да се качи в кабриолета.

Да, той бе направил това. Ан беше в колата и той я бе настанил там със силата на своята воля и ръка. Бе усетил колко е уморена и бе разбрал, че има нужда да си отдъхне. Всичко това бе проява на за добри чувства към нея и Ан не можеше да не остане силно впечатлена. Тази незначителна случка като че ли довършваше нещо, започнало преди много години. Тя разбра. Уентуърт не можеше да й прости, но не можеше да остане и безчувствен. Той я осъждаше за миналото, беше несправедлив в своя упрек и макар да бе напълно безразличен към нея, макар да бе още в началото на зараждащите се към друга чувства, той не можеше да гледа как Ан страда без да й предложи помощта си. Това бе отглас от отдавна преминало чувство, беше пристъп на чисто, макар и неизказано на глас приятелство, продиктуван от неговото добро и обичливо сърце. Ан не можеше да разбере всичко това, без да изпита удоволствие и болка от него, като не знаеше кое бе по-силно — удоволствието или болката.

Отначало дори не съзнаваше какво казва в отговор на любезните думи от страна на своите спътници. Бяха изминали половината разстояние по неравния път, когато най-после успя да се съвземе и да разбира какво й говорят. Едва тогава схвана, че приказват за „Фредерик“.

— Той сигурно ще се ожени за някое от тези момичета, Софи, — каза адмиралът — но още не може да се разбере за кое. Като го гледа човек, не може да не си даде сметка от колко време тича подире им и вече трябва да е решил. Всичко е заради мира, да знаеш. Отдавна да е решил този въпрос, ако бяхме в положение на война. Моряците, мис Елиът, не могат да си позволят дълго да ухажват някое момиче по време на война. Кажи, мила, колко време мина между първата ни среща и мига, в който си седяхме заедно у дома в северен Ярмут?

— По-добре да не отваряме дума за това, скъпи, — отговори разнежено мисис Крофт — защото ако мис Елиът узнае колко бързо се разбрахме, никога не би повярвала и че сме толкова щастливи заедно. Все пак дълго познавах характера ти дълго преди това.

— Е, и на мен ми бяха разправяли какво хубаво момиче си, и при това положение защо трябваше да чакаме? Не обичам да се мотая дълго с решаването на сериозни въпроси. Ще ми си Фредерик да поопъне още няколко платна и да ни доведе някоя от тези млади дами в Келинч. Там тя винаги ще си има компания. А и двете са толкова хубавички, че дори не винаги ги различавам една от друга.

— И двете имат добър характер, а и съвсем на се префърцунени — каза мисис Крофт ласкаво, но не така въодушевено и Ан остана с впечатление, че с характерната си прозорливост тя едва ли ги смята за чак толкова достойни за брат си. — А и семейството им е много почтено. Човек не може да си пожелае по-добри роднини. Внимавай с онзи стълб, скъпи ми адмирале, ще се блъснем в него.

Те избягнаха опасността, защото тя спокойно дръпна юздите в нужната посока и ги поемаше всеки път, когато пред колата имаше дупка или купчина тор, паднала от някоя каруца. Така Ан бе върната без всякакъв риск вкъщи, развеселена от малко необичайния им начин да карат двуколката и от мисълта, че този начин на каране всъщност представлява едно олицетворение и на начина, по който се справят със семейните си работи.