Включено в книгата
Оригинално заглавие
Persuasion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 94 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Остин. Доводите на разума

Редактор: Силвия Великова

Оформление на корицата: ГЛИФ

Мърлин Пъбликейшън, 1996


Глава 17

Докато сър Уолтър и Елизабет правеха всичко, за да ускорят хода на щастливите събития в Лора Плейс, Ан също поднови едно свое познанство, макар и от доста по-различен характер.

Беше се отбила у някогашната си гувернантка и от нея научи, че в Бат се намира и една бивша нейна съученичка, която непременно трябваше да види, защото на времето се бе отнесла особено мило с Ан, а в момента бе изпаднала в тежко положение. По времето, когато Ан бе изпитвала най-силна необходимост от съчувствие, мис Хамилтън, сега мисис Смит, й бе оказала неоценима помощ. Ан бе заминала за училището дълбоко нещастна, преизпълнена от скръб по майка си, която така нежно бе обичала, тежеше й и раздялата с дома и по онова време страдаше като всяко четиринайсетгодишно момиче, измъчвано от болезнена чувствителност. Тогава мис Хамилтън, която бе по-голяма с три години от нея, бе все още в училището, тъй като нямаше близки роднини и дом, където да се върне, прояви към момичето такава огромна доброта, че донякъде успя да я утеши. Ан винаги си спомняше за това с благодарност.

Мис Хамилтън бе напуснала училището и скоро след това се бе омъжила. Единственото, което се знаеха за мъжа й бе, че е богат. Ан не бе получавала вести за нея до момента, в който научи от някогашната си гувернантка за сериозния и твърде неочакван обрат в съдбата на своя та приятелка.

Тя беше овдовяла и живееше в бедност. Съпругът й се оказал доста разточителен човек и след смъртта си — преди около две години — оставил всичките си дела в ужасно състояние. Наложило й се да се пребори с какви ли не трудности, а освен всичките си останали грижи била сполетяна от жесток пристъп на ревматизъм, който се отразил много зле на краката й. Бе станала почти инвалид. Това бе причината бе да дойде в Бат и да си намери квартира недалече от горещите бани. Сега мисис Смит живееше много скромно, не можеше да си позволи дори да наеме прислужница и разбира се, нямаше почти никаква възможност да се движи в обществото.

Общата им позната в лицето на гувернантката беше убедена, че с посещението си Ан ще достави огромна радост на мисис Смит. Ан реши да отиде при нея колкото може по-скоро. Не спомена вкъщи нищо от онова, което бе научила и което възнамеряваше да стори, пък и то едва ли би представлявало интерес за семейството й. Каза само на лейди Ръсел, която напълно й влезе в положение и с удоволствие я закара до мястото, което Ан си избра като най-близко до квартирата на мисис Смит в Уестгейт Лоджингс.

Ан посети дамата, възстанови отношенията си с нея и между тях отново припламна интерес една към друга. Първите десет минути бяха доста трудни и изпълнени с вълнение. Бяха минали дванайсет години от раздялата и всяка от тях бе станала малко по-различна от онова, което другата помнеше. Времето бе превърнало красивото, мълчаливо и незряло петнайсетгодишно момиче, каквато бе Ан тогава, в дребна и изящна и двайсет и седем годишна жена, на чиято красота не липсваше нищо освен пищност, с маниери, които въпреки че бяха безупречни, бяха останали все така кротки и нежни. Но изминалите дванайсет години така бяха променили хубавата, добре възпитана и в цветущо здраве и самочувствие мис Хамилтън, че в лицето на бедната, болна и безпомощна вдовица едва можеше да се разпознае девойката, която приема посещението на някогашната си подопечна като оказана чест. Скоро неудобството от първата среща премина и те се поддадоха на вълнуващи спомени за отминалите времена.

В мисис Смит Ан откри същия здрав разум и мило отношение, на които някога така силно се бе уповавала, и за своя изненада установи, че склонността на мисис Смит към приказки и шеги са останали същите. Духът й бе все така приповдигнат и сърцето й не бе охладняло от светските развлечения — а мисис Смит бе живяла наистина богат светски живот — нито пък тъгата, болестите и лишенията я бяха променили.

При повторното й гостуване двете разговаряха вече много по-откровено и изумлението на Ан продължаваше да нараства, защото не можеше да си представи по-безрадостно положение от това на мисис Смит. Някога тя бе обичала силно своя съпруг и го бе загубила. Беше свикнала на охолен живот, а той си бе отишъл безвъзвратно. Нямаше деца, които отново да я върнат към щастието и живота, нямаше и близки, които да й помогнат в обърканото състояние на материалните й дела, дори не беше достатъчно здрава, за да понесе спокойно всичко. Квартирата й се състоеше от доста шумна гостна и тъмна спалничка, гледаща към задния двор. Мисис Смит не беше в състояние да се движи без чужда помощ, а можеше да си позволи единствено услугите на прислужницата, която бе обща за цялата къща. Излизаше само да си направи горещите бани. Въпреки това Ан имаше всички основания да мисли, че вместо от съжаление и носталгия мисис Смит бе изцяло погълната най-вече от неща, които вършеше с удоволствие и които запълваха времето й. Как изобщо бе възможно подобно нещо? Трябваше да впрегне цялата си наблюдателност, проницателност и възможност за размишление, докато най-накрая разбра, че това, което вижда, се дължи на вътрешна сила и себеотрицание. Един смирен дух непременно трябва да притежава и търпение, на силния ум е необходима решителност, но всичко това все не е достатъчно. Мисис Смит притежаваше гъвкав ум и такава предразположеност на духа, която можеше да приеме за утеха и най-дребното обстоятелство. Тя умееше да понася внезапните обрати на съдбата от добро към лошо и да си намира занимания, които да я отвличат от печални настроения. Всичко това се дължеше единствено на нейната природа — най-благодатният дар от небето. Ан гледаше на приятелката си като на един от онези примери за божията милост, които ни се предлагат в утеха за липсата на всичко останало.

Мисис Смит й довери, че и на нея й се случвало да преживее моменти, в които духът й за малко да й изневери. В сравнение с времето преди да дойде в Бат, сега тя дори не се чувстваше като инвалид. Преди наистина била достойна за съжаление, а и се разболяла по пътя дотук и едва успяла да си намери квартира преди болестта да я събори на легло. Чувствала се много зле, денонощно изпитвала силни болки, била сам-самичка сред непознати и страшно се нуждаела от болногледачка, а в момента не разполагала със средства, с които да си позволи тези разходи. Все пак успяла някак да преживее всичко и разказа на Ан, че преживяното много й помогнало. Разбрала, че може да се довери на живота и да се опита да се чувства спокойна. Била опознала живота достатъчно, за да не очаква от никого бърза и безкористна помощ, но по време на болестта открила, че хазяйката й е човек с благороден характер и към никога не би се отнесла зле. Мисис Смит бе много привързана и към своята болногледачка, и смяташе, че е имала голям късмет с нея — тя била болногледачка на хазяйката й и отсядала в този дом винаги, когато нямала работа другаде. Присъствието й се бе оказало поредния подарък на съдбата, който дошла в подходящия момент. „Освен че полагаше за мен нежни грижи“ — каза мисис Смит — „тя се оказа и чудесен приятел. Научи ме да плета веднага щом ръцете ми се оправиха и сега това ми доставя огромно удоволствие. Не само че ме научи да правя всичките тези игленици, несесери и кутийки за карти, наведена над които ме намираш, но и ми даде възможността да бъда полезна за най-бедните в квартала“. Благодарение на своята професия болногледачката познавала широк кръг от хора и знаела кои от тях могат да си позволят да купят нещо такова, затова успявала да продаде дребните изделия на мисис Смит. Винаги можела да й каже кой и кога се нуждае от нещо. И знаете ли, хората проявявали разбиране, защото всекиму се било случвало да изпита болка или пък да се възстановява след тежко страдание, докато постигне благословията на доброто здраве, затова сестра Рук много добре усещала кога и къде да продума за новата си приятелка. Била много съобразителна, интелигентна и чувствителна жена. Умеела да разгадава човешкия характер и благодарение на своята наблюдателност и здрав разум от нея ставала прекрасна компаньонка, каквато едва ли може да се намери сред хиляда други жени, а в качеството си на човек, който „успял да получи най-доброто възможно образование“, много добре знаела на какво си заслужава да обърне внимание. Може и да се приеме като клюка, но когато сестра Рук успявала да й отдели половин час, винаги й разказвала нещо забавно, което могло да й бъде от полза — все неща, чрез които човек може да опознае по-добре себеподобните си. На всеки му е приятно да научи какво става наоколо и да бъда в крак с най-новата мода, колкото и глупаво или дребнаво да изглежда това. За мисис Смит, която живеела толкова уединено, общуването със сестра Рук било истинска наслада.

Далеч от мисълта да й развали удоволствието, Ан отговори:

— Разбирам ви напълно. Такива жени имат големи възможности, а и си струва да се вслушаш в думите им, ако са достатъчно интелигентни. Те внасят такова разнообразие сред всичките ни познати! И често са доста начетени, затова във всякакви обстоятелства разбират кое е най-същественото и кое представлява интерес. Те са виждали толкова примери за безкористна, пламенна и самоотвержена любов, на героизъм, сила, лишения и търпение, какви ли не сблъсъци и саможертви — все неща, които могат истински да облагородят човек. Стаята на един болен често може да побере в себе си знанието от многобройни томове литература.

— Така е — каза мисис Смит малко колебливо — това е напълно възможно, въпреки опасенията ми, че този опит не винаги се постига по най-възвишения начин, както вероятно си мислите. Понякога, в моменти на изпитание, се случва човешката природа да прояви своето величие, но болните обикновено проявяват не сила, а слабост, склонни са по-скоро да бъдат себелюбиви и нетърпеливи, отколкото силни и благородни. Толкова рядко се среща истинско приятелство! И за нещастие — гласът й потрепери и заглъхна — хората не се сещат, че трябва да се замислят сериозно върху някои неща преди да е станало твърде късно.

Ан усещаше дълбините на страданието, които бяха породили тези чувства. Мъжът й не се оказал такъв, какъвто трябва да бъде, а тя живяла достатъчно сред онази част на човечеството, която я накарала да си мисли за другата част много по-лоши неща, отколкото тя всъщност заслужава. Тази мисъл едва бе успяла да премине през ума на мисис Смит, когато тя тръсна глава и добави с много по-различен тон:

— Не мисля, че положението на приятелката ми мисис Рук би могло да представлява интерес или да е пример за нещо поучително. Засега тя се грижи само за мисис Уолис от Малборо Билдингс — според мен доста хубавичка, модерна, разточителна и глуповата жена, която няма за какво друго да говори освен за дантели и финтифлюшки. Е, смятам да извлека някаква полза и от мисис Уолис — тя има много пари и ми се ще да й продам някои от най-скъпите си изделия.

Ан бе посещавала няколко пъти своята приятелка, преди в Камден Плейс да научат за съществуването на подобна личност. Налагаше се близките й да поговорят с нея. Една сутрин сър Уолтър, Елизабет и мисис Клей се завърнаха от Лора Плейс, където лейди Далримпъл неочаквано ги бе поканила на гости същата вечер, но Ан по-рано бе обещала да прекара вечерта в Уестгейт Билдингс. Никак не съжаляваше, че няма да отиде с тях и използва обещанието си като предлог за извинение. Беше сигурна, че лейди Далримпъл ги е поканила само защото бе принудена да си остане вкъщи поради някаква настинка и искаше да се възползва от компанията на роднините, които и без друго й се натрапваха. Ан побърза да отклони предложението, като им каза, че същата вечер трябва да отиде у своя позната от училищните години. Те по принцип не проявяваха особен интерес към нещо, което бе свързано с Ан, но от отговорите и на малкото си въпроси разбраха коя е тази позната. Това изпълни Елизабет с презрение, а сър Уолтър — с гняв.

— Уестгейт Билдингс! — каза той — И кого може да види една мис Ан Елиът в Уестгейт Билдингс? Някоя си мисис Смит. Вдовицата на мистър Смит и кой, моля ви се, е бил съпругът й? Един от петте хиляди мистър Смитовци, които се срещат на всяка крачка. И какво може да я тегли нататък? Това, че вдовицата била стара и болна. Бога ми, мис Ан Елиът, ти наистина имаш странни вкусове! На тебе ти е по сърце всичко, от което нормалните хора се отвращават — долнопробна компания, достойна за презрение обстановка, лош въздух и противни личности. Ти, естествено, ще отложиш за утре своето посещение там. Жената не е на смъртно легло, доколкото разбирам, и вероятно се надява да доживее поне още едно утро. На колко години е тя? Четиридесет?

— Не, сър, още няма тридесет и една, но не мисля, че мога да отложа посещението си, тъй като това е единствената вечер, която е удобна и за двете ни. Известно време няма да можем да се виждаме. Утре приятелката ми трябва да направи горещата си вана, а до края на седмицата сме поели други ангажименти.

— И какво ще си помисли лейди Ръсел за общуването ти с тази жена? — попита Елизабет.

— Не вижда нищо лошо в това — отговори Ан — тъкмо обратното, дори го одобрява и в повечето случаи дори ме откарва с каретата си дотам.

— Сигурно в Уестгейт Билдингс доста са се стреснали при вида на спрялата до тротоара карета — забеляза сър Уолтър. — Гербът на вдовицата на сър Хенри Ръсел няма особени почетни знаци, разбира се, но иначе каретата представлява доста елегантен екипаж и без съмнение, всички са разбрали, че с нея пристига мис Ан Елиът. Някоя си вдовица Смит от Уестгейт Билдингс! Бедна вдовица, едва се задържала сред живите, на възраст между трийсет и четиридесет и пред най-благородните семейства на Англия и Ирландия мис Ан Елиът е предпочела за приятелка просто мисис Смит — най-обикновена женица и с най-обикновеното име на света. Мисис Смит — какво име само!

Мисис Клей бе присъствала на разговора и в този момент сметна за благоразумно да напусне стаята, защото въпреки че Ан не каза нищо в защита на приятелката си, тя би могла да я сравни с тяхната приятелка, която не беше в много по-различно положение от това на мисис Смит, но от уважение към баща си Ан предпочете да се въздържи и не отговори нищо. Разчиташе на него самия да си спомни, че мисис Смит не е единствената вдовица в Бат на възраст между трийсет и четирийсет, без прилична издръжка и благородническа фамилия.

Ан спази своята уговорка, останалите — тяхната и на другата сутрин трябваше да научи, разбира се, колко приятно били прекарали там. С изключение на Ан присъствали всички от техния кръг, защото Елизабет и баща й не само били изцяло на разположение на нейно благородие, но с удоволствие поели от нея и задължението да свикат останалите и си направили труда да поканят лейди Ръсел и мистър Елиът. Така на мистър Елиът се наложило да излезе по-рано от полковник Уолис, а на лейди Ръсел — да преразпредели наново ангажиментите си за вечерта, за да отиде у лейди Далримпъл. От лейди Ръсел Ан вече бе научила какво можеше да предложи подобна вечер. За приятелката й представлявал интерес само разговорът с мистър Елиът и единствено заради него лейди Ръсел би искала да присъства и Ан. Мистър Елиът бе изразил съжалението си по повод нейното отсъствие, но въпреки това й себе възхитил, че е отклонила поканата. По всичко личало, че много му допада вниманието, което Ан проявява към своята болна и бедна съученичка. Според него, Ан била изключителна и я смятал за образец на женско съвършенство като нрав, обноски и интелект. Във възхвалата си на нейните достойнства той можеше да съперничи дори на лейди Ръсел и добрата дама едва ли би й казала всичко това, ако не искаше да я развълнува приятно със съобщението за огромното уважение, което храни към нея един много умен мъж.

Лейди Ръсел бе успяла да затвърди изцяло мнение си за мистър Елиът. Беше еднакво убедена не само че рано или късно той ще успее да плени Ан, но и това, че е напълно достоен за нея. Дори започна да брои седмиците до края на траура, когато щеше да се освободи от всички ограничения на вдовец и да приложи открито на хората своята способност да се харесва. Пред Ан, лейди Ръсел не изрази и половината от своята сигурност по този въпрос, само си позволи да загатне какво би могло да стане някога, ако е влюбен в нея, както и за предимствата на подобен брак, при положение, че любовта му е истинска и на нея се отговори с взаимност. Ан я изслуша, без да издава бурни възклицания. Сама се усмихна, поруменя и кротко поклати глава.

— Знаеш много добре, че не ме бива за сватовница, — каза лейди Ръсел — тъй като ми е напълно ясно колко несигурни са всички предвиждания, както и сбъдването на човешките очаквания. Искам просто да ти кажа, че ако мистър Елиът започне да те ухажва и ти си склонна да го приемеш, налице са всички възможни предпоставки да бъдете щастливи заедно. Всеки ще приеме подобен брак за много сполучлив, но аз мисля, че освен всичко, се очертава да бъде и много щастлив.

— Мистър Елиът е наистина доста симпатичен и аз високо го ценя — каза Ан — но ние двамата не си подхождаме.

Лейди Ръсел се усмихна и си позволи само да отбележи:

— Предполагам, че това се дължи на желанието ми да гледам на тебе като на предстоящата господарка на Келинч — бъдещата лейди Елиът — и на нетърпението да те видя на мястото на скъпата ти майка, наследила всичките й права и добро име сред хората, както и нейните добродетели. Това ще е за мен най-високата награда. По външен вид и характер много приличаш на майка си и аз щях да съм истински щастлива, моя скъпа Ан, ако можех да те видя някога при онези обстоятелства, при които бях свикнала да виждам нея — със същото положение в обществото, същото име и дом, да управляваш благословено и мъдро същите места.

За да потисне предизвиканите от тази картина чувства, на Ан й се наложи да извърне лице, да се изправи и да отиде до една по-отдалечена маса, на която се облегна и се престори, че е заета с друго. В продължение на няколко мига тя остави въображението и чувствата си подвластни на тази магия. Не успя да отхвърли веднага представата, че един ден би могла да заеме мястото на майка си, да съживи скъпото име лейди Елиът, да се върне отново в Келинч като в свой дом и да остане там до края на дните си. Лейди Ръсел знаеше каква е силата на подобна представа и затова не каза нищо повече в тази насока, а и бе убедена, че ако в момента мистър Елиът можеше да защити сам своята цел, Ан би повярвала в това, в което засега не можеше да повярва на нея. В този миг Ан също си представи отношението на мистър Елиът и това й помогна да се овладее отново. Магията на Келинч и лейди Елиът се стопи. Тя никога не би могла да го приеме като свой съпруг, не само защото сърцето й все още бе затворено за всички мъже, с изключение на един-единствен, а защото при една трезва преценка разумът й отхвърляше всяка възможност за подобен брак.

Ан не можеше да каже, че го е опознала по-добре, макар че общуваха повече от месец. Беше ясно, че е умен И приятен човек, че умее да води разговор, има изградено мнение по много въпроси, разсъждава разумно и е верен на принципите си — определено беше наясно кое е добро и кое лошо. Не би могла да го обвини в някоя простъпка от нравствено естество, но въпреки всичко не можеше да предвиди как би се държал той при определени обстоятелства. Споменът за миналото й вдъхваше недоверие към него, имаше причини да изпитва същото недоверие и към сегашното му поведение. Ан изпитваше известни съмнения и те далеч не бяха в негова полза, когато общи познати споменаваха за оскърбителните прозвища, с които бе назовавал някога тяхното семейство или пък й даваха основания за някои догадки, които не говореха никак добре за предишните му цели и постъпки. Самата тя откриваше у него проява на недостойни привички. Всеки неделен ден той се губеше нанякъде, през един период от живота си (при това доста продължителен) бе проявявал нехайство по множество сериозни въпроси и макар че в момента може би беше на доста по-различно мнение по същите тези въпроси, кой би могъл да каже какви са истинските чувства и мисли на един умен и предпазлив човек, достатъчно помъдрял да оцени по достойнство какви преимущества дават добрите връзки в обществото? Как можеше да се разбере със сигурност, че мислите му са наистина пречистени от злото?

Мистър Елиът беше интелигентен, дискретен и изискан, но за него в никакъв случай не можеше да се каже, че е искрен. Той никога не се бе поддавал на някакъв изблик на чувства, не бе проявявал силно негодувание или задоволство от добрите или лошите постъпки на хората. Според Ан, това беше сериозен недостатък. Не можеше да заличи най-ранните си впечатления от него и продължаваше да цени повече от всичко откровения, сърдечен и непристорен нрав. Възторгът и пламенният дух за нея носеха някаква магия. Ан съзнаваше, че е много по-склонна да вярва на искреността у хора, които често са се държали необмислено или са казали нещо прибързано, отколкото на такива, които никога не губеха самообладание и не си позволяваха да произнесат дори една излишна дума.

Мистър Елиът беше прекалено приятен, защото беше приятен за всички, без изключение. Колкото и различни по нрав да бяха хората от собствения й кръг, всички го харесваха. Той се разбираше еднакво добре с всички и проявяваше една и съща търпимост към тях. В разговори с Ан бе допуснал известна откровеност и бе споделил мнението си за мисис Клей, тъй като нямаше никакви илюзии по отношение на нейните цели и я презираше заради това, но въпреки всичко и мисис Клей, подобно на всички останали, го намираше за много симпатичен.

В сравнение със своята по-млада приятелка, лейди Ръсел виждаше в него или много по-малко или пък много повече, защото, според нея, достойнствата на мистър Елиът не подлежаха на никакво съмнение. Тя просто не можеше да си представи по-достоен мъж от него, затова нищо й доставяше по-голямо удоволствие от надеждата, че един ден той ще предложи ръката си на нейната скъпа Ан в църквата на Келинч и този ден ще е още следващата есен.