Включено в книгата
Оригинално заглавие
Persuasion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 94 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Остин. Доводите на разума

Редактор: Силвия Великова

Оформление на корицата: ГЛИФ

Мърлин Пъбликейшън, 1996


Глава 16

След завръщането си сред лоното на семейството имаше нещо, което Ан много би се радвала да разбере, дори повече, отколкото да знае с положителност дали мистър Елиът е влюбен в сестра й и това беше дали баща й не е влюбен в мисис Клей. Бе прекарала само няколко часа вкъщи когато този въпрос започна силно да я притеснява. На следващата сутрин, докато слизаше от стаята си, тя чу продиктуваните от благоприличие преструвки на въпросната дама, че било време да си замине. Девойката можеше да си представи физиономията; с която мисис Клей казва, че „след като Ан вече е тук, едва ли ще имат повече нужда от нея“, защото чу как Елизабет отговаря почти шепнешком: „Това не е никаква причина, разбира се. Мога да ви уверя, че пристигането на Ан за мен няма никакво значение. В сравнение с вас за мен тя не означава нищо“. Успя да долови и гласа на баща си, който казваше: „Скъпа госпожо, не бива да правите това. Досега не сте видели нищо от Бат в непрекъснатите си усилия да ни бъдете в услуга за всичко. Не бива да ни оставяте точно сега. Непременно трябва да се запознаете с мисис Уолис — с тази толкова красива мисис Уолис. Зная, че възвишеният ви ум би изпитва истинска наслада при гледката на нещо красиво.“

В погледа и в тона му се чувстваше толкова дълбока искреност, че Ан никак не се учуди на погледа, който мисис Клей хвърли крадешком към Елизабет и към нея самата. По лицето й се четеше, че цялата е нащрек, но ласкавите слова за възвисения ум определено не оказаха никакво въздействие върху Елизабет. Дамата не можеше да не отстъпи пред обединените им усилия да я спрат и обеща да остане. Същата сутрин Ан и баща й се случиха да останат по едно време насаме и той й направи комплимент, че изглежда разхубавена. Намирал я за „не толкова слаба, дори страните й били позакръглени, а кожата и цветът на лицето й били станали много по-привлекателни — по-свежи и прозрачни. Дали не била използвала нещо?“ „Не, нищо“. „Може би само малко помада?“, предположи той. „Не, наистина нищо.“ „Ах!“, колко учуден беше той и добави, че „тя едва ли ще стане по-красива отсега нататък, но поне може да се задържи в този си вид и той от все сърце й препоръчвал помадата «Гоулънд», защото постоянната й употреба през пролетните месеци щяла да й се отрази много добре. Препоръчал я и на мисис Клей, и ето, Ан сама виждала резултата. Тази помада изчистила всичките й лунички.“

Само ако Елизабет можеше да го чуе! Щеше веднага да се стресне от подобна възхвала към външния вид на въпросната дама, особено като се има предвид, че според Ан луничките на мисис Клей ни най-малко не бяха намалели. Ан все още вярваше, че нещо може да се промени — нежелателните последици от един повторен брак на баща им можеха да бъдат силно намалени, ако и Елизабет се омъжеше. Що се отнася до самата Ан, тя винаги можеше да се чувства у лейди Ръсел като в свой дом.

След като си бе дала сметка как вървят нещата в Камден Плейс, съобразителността и доброто възпитание на лейди Ръсел също бяха поставени на изпитание в това отношение. Тя искрено се дразнеше да гледа колко много внимание се обръща на мисис Клей, докато Ан е пренебрегната и когато си тръгнеше от дома им, се чувстваше доста обезпокоена — доколкото можеше да има време за безпокойство човек, който редовно си пие минералната вода, купува си всички нови издания и разполага с огромен кръг от познати.

След запознанството си с мистър Елиът тя бе станала по-великодушна или поне по-безразлична към другите от обкръжението на Ан. Сами по себе си маниерите му определено говореха в негова полза, а при разговор с него веднага се разбираше, че шлифовката му е толкова солидно подкрепена от здрав разум, че отначало тя едва се бе сдържала да възкликне пред Ан: „Нима е възможно това да е същият мистър Елиът?“ — дотолкова не можеше да си представи по-симпатичен и достоен човек от него. В него се съчетаваше всичко необходимо — съобразителност, правилно разбиране за нещата, сърдечност и светски опит. Беше силно привързан към семейството и честта на рода му бе особено скъпа, без при това да проявява някаква слабост или излишна горделивост. Живееше на широка нога като заможен човек, ала без ненужна показност. По всички съществени въпроси си бе изградил собствено мнение, без да влиза в противоречие с разбиранията на другите и без да нарушава с това нормите на благоприличие. Беше сериозен, проницателен, умерен и много искрен, никога не се измъкваше от задълженията си заради собствени прищевки или егоизъм, което само по себе си говореше за силата на неговите чувства. Притежаваше силно развит усет за всичко добро и красиво, ценеше безкрайно прелестите на семейния уют, а това не се наблюдаваше често у хора, които са лесно възбудими и само се преструват, че семейният живот много им допада. Беше сигурна, че в брака си не е бил щастлив — полковник Уолис се бе изказал в този смисъл, а и за самата лейди Ръсел това бе очевидно, но нещастието му явно не е било от такъв характер, че да вгорчи разбиранията му за семейството, нито пък (както бе започнала да подозира отскоро) — да го откаже от идеята за повторен брак. Тя толкова силно одобряваше мистър Елиът, че това до голяма степен компенсираше притеснението и от позициите на мисис Клей.

От няколко години насам Ан бе започнала да разбира от личен опит, че по някои въпроси се случваше мнението й да не съвпада с мнението на нейната толкова добра приятелка, затова Ан никак не се изненада, че в този случай лейди Ръсел не открива нищо странно или подозрително и че в невероятните усилия на мистър Елиът към помирение не вижда нищо, което би могло да бъде продиктувано и от други мотиви, не толкова благородни. Според лейди Ръсел, беше съвсем естествено в резултат на натрупания житейски опит той да се опитва да промени живота си и да възкреси семейните отношения, а и какво друго би го представило в по-благоприятна светлина пред почтените хора, ако не добрите му отношения с главата на собствения му род. Беше толкова ясно за разбиране, че поведението му е резултат от помъдряването на силен по природа ум, а някогашното му прегрешение можеха да се обясни единствено с липсата на зрелост у един безкрайно млад човек. Ан разбираше всичките й доводи, но все пак си позволи да се усмихне и да спомене името на Елизабет. Лейди Ръсел я изслуша, изгледа я и каза много предпазливо:

— Елизабет! Толкова по-добре, времето ще изясни всичко.

Тя се осланяше на бъдещето и след като поразмисли, Ан не можа да не си даде сметка колко права е нейната приятелка в този случай. В момента нищо не можеше да се предприеме. Беше редно Елизабет да се омъжи първа, а и така бе свикнала да се обръщат към нея с „мис Елиът“, че едва ли бе възможно някой друг да привлече вниманието преди нея. Не биваше да се забравя и това, че мистър Елиът бе овдовял едва преди седем месеца и можеше да му бъде простено, ако не избързва с решението си. Ан не можеше да не погледне траурната лента около шапката му и да не почувства, че всъщност на самата нея не може да й бъде простено, че в мислите си му приписва подобни намерения толкова рано, защото колкото и да не е бил сполучлив предишния му брак, все пак той бе живял с жена си в продължение на много години и тя не допускаше, че е възможно бързо възстановяване след един толкова печален край на подобна връзка.

Независимо от развоя на събитията в бъдеще, той без съмнение беше най-приятният от всичките им познати в Бат — никой не можеше да се сравни с него, а и за Ан беше много приятна възможността да си поговори от време на време за Лайм с него. По всичко личеше, че той изгаря от желание да посети отново този град, както и да опознае по-добре самата Ан и двамата бяха обсъждали многократно обстоятелствата около първата им среща. Беше й дал да разбере, че намеренията му към нея са много по-сериозни, а и самата Ан го съзнаваше ясно, защото погледът му й напомняше начина, по който я бе гледал друг един мъж.

Мненията им не винаги съвпадаха, той например бе склонен да придава на връзките и титлите много по-голямо значение от самата нея и личеше, че го прави не само от желание да бъде любезен, а по убеждение. Той от все сърце съчувстваше на баща й и сестра й по въпрос, който, според Ан, съвсем не заслужава чак такова внимание. Една сутрин местният вестник в Бат оповести за пристигането на нейно благородие виконтеса Далримпъл и дъщеря й, почитаемата мис Картре и със спокойствието на Камден Плейс бе приключено за много време напред. Родът Далримпъл бе в роднински отношения със семейство Елиът (за голямо съжаление на Ан) и сега всички трепереха дали ще могат да им бъдат представени както си му е редът.

Никога по-рано Ан не бе имала случай да види как се държат баща й и сестра й в обкръжение на истински аристократи и трябваше да признае пред себе си, че е доста разочарована. Беше вярвала на пресилената им убеденост за собственото им положение в обществото, затова сега разочарованието й нямаше граници. Видя черти от характера им, за които не бе и подозирала — затова й се искаше баща й и сестра й да притежават малко повече собствено достойнство и чувство за чест и да не говорят по цял ден само за „братовчедките лейди Далримпъл и мис Картре“, „нашите братовчедки Далримпълови“ и така нататък и така нататък.

Сър Уолтър се бе виждал веднъж с покойния виконт, но не познаваше никой друг от семейството и сега бе поставен в особено деликатно положение, защото в отношенията им имаше дълго прекъсване. Ограничаваха се само в рамките на размяната на официална кореспонденция. Случи се така, че когато виконтът почина, сър Уолтър бе тежко болен и не успя да изпрати съболезнователно писмо по този скръбен повод. На това бе погледнато като на непростимо опущение от страна на рода в Келинч. В Ирландия не бяха получили никакво съболезнователно писмо и върху прегрешилата глава на рода Елиът падна цялото пренебрежение, на което семейство Далримпъл бяха способни. В Келинч също не се получи такова писмо след смъртта на лейди Елиът и в резултат имаха всички основания да смятат, че Далримпълови са сметнали роднинските си отношения с тях за приключени. Въпросът сега беше точно в това — как да се оправи това злощастно положение на нещата и нито сър Уолтър, нито лейди Ръсел (макар и в по-разумни измерения) не смятаха този въпрос за маловажен. Отношенията между двете семейства трябвало да се подновят на всяка цена, човек винаги трябвало да се обгражда с подходящи хора, още повече, че лейди Далримпъл бе наела за три месеца къща в Лора Плейс и щеше да се движи сред изтънчено общество. Тя бе посещавала Бат преди година и лейди Ръсел бе чувала да се говори за нея като за очарователна жена. Затова трябвало да се направи всичко възможно да се подновят отношенията им с лейди Далримпъл, дори с цената на компромис и загърбване на чувството за собствено достойнство от страна на Елиътови.

Сър Уолтър имаше и собствено виждане по въпроса, затова, в крайна сметка написа едно много изящно послание, преизпълнено с подробни обяснения, извинения и молби, с които увещаваше нейно благородие своята братовчедка отново да погледне на него като на свой роднина. Писмото никак не се хареса нито на лейди Ръсел, нито на мистър Елиът, но все пак постигна целта си и се получи отговор от три редчета, написани с разкрачен почерк от благородната виконтеса — била особено поласкана и би се радвала да се запознаят. Мъките бяха зад гърба им, започваха да берат плодовете на своето усърдие. Направиха официално посещение в Лора Плейс, получиха визитните картички на нейно благородие и на почитаемата мис и ги изложиха на видно място, след което наляво и надясно заразправяха за „нашите братовчедки лейди Далримпъл и мис Картре“.

Ан изпитваше угнетяващо чувство на срам. Би се срамувала от тази суматоха дори и ако лейди Далримпъл и мис Картре бяха поне малко симпатични, но въпросните дами се оказаха истински нищожества. Не ги превъзхождаха нито с държание, нито с изисканост, нито с умствени възможности. Лейди Далримпъл се бе прочула като „очарователна“, защото умееше да се усмихва на всички и да им отговаря учтиво. Мис Картре, която можеше да каже по-малко и от нея, беше грозновата и толкова тромава, че ако не бяха привилегиите на произхода й, никога нямаше да я поканят в Каден Плейс.

Лейди Ръсел спомена поверително, че е очаквала много повече, но все пак си струвало човек да поддържа отношения с тях, а когато Ан се осмели да сподели своето мнение с мистър Елиът, той се съгласи, че не представлявали нищо особено, но продължи да настоява, че като за роднини били дори приятна компания и всеки, които колекционира приятна компания, трябва да държи на подобни познанства. Ан се усмихна и каза:

— Представата ми за приятна компания, мистър Елиът, включва обществото на умни и образовани хора, които при един разговор имат какво да кажат. Ето какво наричам аз приятна компания.

— Грешите — каза меко той — това не е просто приятна компания, това е възможно най-приятната. За приятната компания са необходими само благородно потекло, добри обноски и прилично образование — макар че в този случай има още какво да се желае по въпроса с образованието. От съществено значение обаче са потеклото и маниерите, а малко образованост в никакъв случай не бе им навредила, тъкмо обратното. Виждам, че братовчедка ми Ан поклаща глава — тя не е доволна, защото е придирчива. Скъпа ми братовчедке, — каза той и приседна до нея — вие имате много по-големи основания да бъдете придирчива от повечето жени, които познавам, но струва ли си? Чувствате ли се по-щастлива, защото сте различна? Няма ли да е по-мъдро от ваша страна, ако просто приемете обществото на тези добри женици от Лора Плейс и се възползвате от връзките им, колкото се може по-добре? Съвсем сигурно е, че тази зима в Бат те ще се движат из висшите кръгове на местното общество и тъй като титлите са си титли, отношенията ви с тях ще придадат на вашето семейство (позволете ми да кажа — и на моето) такава тежест, за каквато човек може само да си мечтае.

— Така е, — въздъхна Ан — всички ще разберат, че сме роднини с тях! — след което се опомни и побърза да добави, за да не му даде възможност да й отговори: — Не може да не си мисля, че положихме прекалено много усилия за подновяване на отношенията. Предполагам, — усмихна се тя — че в мен има много повече гордост, отколкото у всички вас, но си признавам, че наистина се дразня, като гледам колко труд си давате да разтръбявате това роднинство, при това съм убедена, че на тях им е абсолютно безразлично.

— Извинете ме, моя скъпа братовчедке, но наистина сте несправедлива към собствените си права. Вие живеете доста уединено и в Лондон може би щеше да е точно така, както казвате, ала в Бат сър Уолтър Елиът и неговото семейство са хора, с които си струва да поддържаш добри отношения, защото те винаги ще бъдат приемани навсякъде.

— Е — отговори Ан — в такъв случай у мен наистина има гордост, прекалено много гордост, за да се радвам на добър прием единствено според града, в който живея.

— Харесва ми вашето негодувание — отговори той. — То е съвсем естествено. Но вие сте в Бат и трябва да си поставите такава цел, каквато би отговаряла на авторитета и достойнството, които всички дължим на сър Уолтър. Казвате, че сте горда, знам, че и за мене се говори такова нещо и не бих искал да бъда друг, защото, ако поразмислим малко, ще открием, че гордостта и у двама ни има едни и същи основания — различаваме се може би само в начина си на изява. Напълно съм сигурен обаче в едно, моя скъпа братовчедке — той продължи много по-тихо, макар че в стаята нямаше никой освен тях — в нещо, по което и двамата сме на едно и също мнение. Според нас всеки нов човек в кръга на баща ви, независимо дали е равен или с по-високо обществено положение, би се оказал доста полезен, ако отклони мислите му от онези, които се намират на много по-ниско стъпало от него в обществената стълбица.

При тези думи той погледна изразително към мястото, където обикновено седеше мисис Клей и даде достатъчно пояснение какво точно бе имал предвид; въпреки че Ан не допускаше гордостта им да има едни и същи корени, но се зарадва, че и той не харесва мисис Клей, затова тя реши по съвест, че може да оправдае мистър Елиът, който в желанието си да отстрани мисис Клей очаква нещо повече от страна на по-високопоставените им познати.