Включено в книгата
Оригинално заглавие
Persuasion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 94 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Остин. Доводите на разума

Редактор: Силвия Великова

Оформление на корицата: ГЛИФ

Мърлин Пъбликейшън, 1996


Глава 9

В Келинч Хол капитан Уентуърт бе пристигнал като в свой дом с намерението да остане толкова, колкото иска — там той се ползваше с братската обич на адмирала и сестринската любов на жена му. С пристигането си бе възнамерявал да замине скоро след това за Шропшир на гости у брат си, който живееше в онзи край, ала Апъркос имаше с какво да го привлече и той реши да отложи пътуването си. Приеха го така сърдечно и приятелски, беше обект на всеобщи ласкателства и женски чар, по-възрастните бяха толкова гостоприемни, а по-младите — толкова симпатични, че той стигна съвсем естествено до решението да остане при тях и да се порадва на съвършенствата и уюта на семейството на Едуард малко по-нататък.

Виждаше се с приятелите си от Апъркрос почти всеки ден. Семейство Масгроув го канеха не по-рядко, отколкото той можеше да приеме, особено преди обяд, когато в Келинч Хол нямаше какво се да прави. Адмиралът и жена му обикновено излизаха да огледат новата си собственост, ливадите и овцете и вървяха толкова бавно, че компанията им бе много отегчителна за човек като него, а и напоследък излизаха с новата си двуколка, в която нямаше много място.

До този момент семейство Масгроув и всичките им роднини бяха единодушни в мнението си за капитана. Навсякъде неизменно го приемаха с обожание и топлота, и отношенията им бяха станали много близки, когато в техния край се завърна Чарлз Хейтър[1]. Той бе доста разтревожен от това развитие на нещата и веднага си помисли, че капитан Уентуърт е негов съперник.

Чарлз Хейтър, най-големият от братовчедите, беше много приятен, много симпатичен момък. По всичко личеше, че между него и Хенриета са се зародили нежни чувства преди пристигането на капитана. Чарлз беше наскоро ръкоположен в свещенически сан и назначен за енорийски свещеник недалече от тях. Не се налагаше да живее в своята енория и остана в родния си дом, който бе само на две мили от Апъркрос. Краткото отсъствие от къщи бе оставило любимата му незащитена от чара на капитана през този критичен период и след завръщането си Чарлз с болка установи огромната промяна в отношението на Хенриета и се срещна с капитан Уентуърт.

Мисис Масгроув и мисис Хейтър бяха сестри. И двете бяха получили прилична зестра, но се ожениха за много различни мъже и това породи съществени разлики и в материалното им състояние. Мистър Хейтър имаше малък имот, но той бе незначителен в сравнение с този на роднините, и докато семейството Масгроув се движеха в първия кръг на провинциалното общество, за децата на Хейтсрови той бе недостъпен, тъй като родителите им принадлежаха към по-ниска социална прослойка и живееха уединено и скромно; те не успяха да осигурят прилично образование за децата си с изключение на най-големия син и единствената им връзка с обществото бяха роднините от Апъркрос. Чарлз бе предпочел да учи и да стане джентълмен, затова и доста превъзхождаше другите от семейството си по образованост и обноски.

Двете семейства поддържаха открай време добри отношения — нямаше възгордяване от страна на едните и завист от другата страна. Само към госпожици Масгроув се отнасяха като към по-висши същества, заради което младите дами харесваха своите братовчеди. Родителите на Хенриета гледаха благосклонно на отношението което имаше Чарлз към дъщеря им. „Не че е кой знае каква партия за нея, но ако тя си го харесва…“, и по всичко личеше, че Хенриета наистина го харесваше.

Самата Хенриета също мислеше така преди да се запознае с капитан Уентуърт, но след това братовчедът Чарлз бе напълно забравен.

Доколкото можеше да разбере Ан, още не се знаеше капитанът коя от сестрите предпочита. Хенриета беше може би малко по-хубава, но пък Луиза имаше по-пламенен дух, а Ан отдавна бе разбрала, че той харесваше повече нежността, отколкото буйния характер.

Мистър и мисис Масгроув или не бяха особено наблюдателни или имаха пълно доверие в благоразумието и на двете си дъщери, затова нищо не пречеше на всички младежи от техния кръг да опитат късмета си при момичетата. Никой в Голямата къща не ги беше чувал да отправят укор към девойките или пък да се тревожат за тях в известни отношения; в Котидж обаче положението беше по-друго — младите господари бяха много по-склонни към наблюдателност и умуване, затова след четири-пет срещи на капитана с госпожиците и пристигането на Чарлз Хейгър, Ан вече трябваше да изслушва зет си и сестра си и по тези въпроси и да реши коя от двете предпочита капитанът. Чарлз залагаше на Луиза, Мери — на Хенриета, но и двамата бяха съгласни, че ще бъде наистина чудесно, ако едната от тях се омъжи за него.

Чарлз никога не бил виждал по-приятен човек от капитана, а от думите му бе останал с убеждение, че Уентуърт е спечелил от войната не по-малко от двайсет хиляди лири. Това бе бързо спечелено богатство, а освен него се очертаваха още доходи от някоя бъдеща война, а Чарлз бил сигурен, че няма начин капитанът да не се отличи и в нея. О, той би бил чудесна партия за някоя от сестрите му — няма значение за коя!

— Честен кръст, така е — отговори Мери. — Божичко, ами ако стигне до най-високия чин в службата! Може и да го направят баронет! „Лейди Уентуърт“ звучи прекрасно. Това ще бъде наистина достойно за Хенриета. Тогава тя ще заеме моето място и това много ще й хареса. Сър Фредерик и лейди Уентуърт! Това обаче ще бъде едно ново благородническо семейство, а аз никога не съм имала високо мнение за новата аристокрация.

На Мери й допадаше повече Хенриета като любимка на капитана, защото това щеше да сложи край на претенциите от страна на Чарлз Хейтър. Дъщерята на баронета определено гледаше отвисоко на Хейтърови и смяташе едно ново сродяване между двете семейства за истинско нещастие — много печално обстоятелство за нея и децата й.

— Виж какво — казваше тя — въобще не го виждам като подходяща партия за Хенриета и ще бъде жалко да се погуби с него като се имат предвид връзките, които са си създали семейство Масгроув. Според мен никоя девойка няма право на избор, който би бил неудобен и неприятен за повечето членове на собственото й семейство, защото така ще ги свърже с неподходящи роднини, към което близките й изобщо не са свикнали; пък и кой, е Чарлз Хейтър, моля ви се? Никой! Нищо освен един селски свещеник. Много неподходяща партия за една госпожица Масгроув от Апъркрос.

Съпругът й не беше съгласен с нея — освен че уважаваше много братовчед си, Чарлз Хейтър беше и първороден син, а самият Чарлз също беше такъв и бе склонен да приема нещата от тази гледна точка.

— Глупости приказваш, Мери, — каза й той в отговор. — Вярно, че за Хенриета това не е кой знае каква партия, но благодарение на семейство Спайсър Чарлз все пак има известни шансове след година-две да получи от епископа нещо по-добро, а и не бива да забравяш, че той е първородният син и след смъртта на чичо ще получи не лош имот. Земята в Уинтроп е не по-малко от двеста и петдесет акра, а освен това имат и онова стопанство в Тонтън, където са разположени най-хубавите земи в целия край. Направо мога да заявя, че много бих се учудил, ако Хенриета предпочете някой друг и приемам това за съвсем естествено. Той е единственият достоен кандидат, а освен това е свястно момче с добър характер. Ако успее да вземе и Уинтроп, ще го промени изцяло и ще водят доста по-различен живот. С такова имущество едва ли ще продължат да гледат на него с пренебрежение. Хубав имот, освободен от всякакви задължения. Не, не, Хенриета не бива да се омъжва за никой друг освен за Чарлз Хейтър. Ще бъде най-добре за всички ни, ако тя постъпи точно така, а Луиза се омъжи за капитана.

— Чарлз може да си приказва каквото си ще — извика Мери към сестра си веднага щом мъжът й излезе от стаята, — но ще бъде направо ужасно, ако Хенриета се омъжи за Хейтър — ще бъде зле и за нея, а още по-лошо — за мен, затова се надявам капитан Уентуърт по-скоро да измести Хейтър от главата й и дори си мисля, че вече е успял да го направи. Вчера тя не обърна на Хейтър почти никакво внимание. Да беше видяла само как се държа с него! А това, че капитанът харесвал повече Луиза, е истинска глупост, защото той действително много повече предпочита Хенриета. Чарлз винаги е толкова сигурен в собственото си твърдение! Ако беше дошла вчера с нас, сама щеше да разрешиш този спор и то положително в моя полза — освен ако не си решила да бъдеш против мен.

Мери говореше за обяда у Масгроув предния ден, където Ан би трябвало да види нещата, за които ставаше дума, но тя бе предпочела да остане вкъщи под предлог, че има главоболие, а малкият Чарлз е леко неразположен. В действителност й се искаше да избегне срещата с капитана. Оказа се, че спокойно прекараната вечер в къщи има и други предимства — ако беше отишла, сега трябваше да бъде арбитър между Мери и мъжа й.

Ан познаваше достатъчно добре капитана и смяташе, че намеренията му не заплашват щастието на нито една от сестрите — той не би опетнил честта си, като предпочете едната и огорчи другата. По всяка вероятност и от двете биха станали чудесни любещи съпруги. Към Чарлз Хейтър се отнасяше особено деликатно, тъй като му съчувстваше и доброто й сърце усещаше колко болезнено приема той лековатото поведение на своята любима. Ан знаеше, че едва ли скоро ще се разбере дали Хенриета не е сбъркала, като е сменила обекта на своите чувства.

В поведението на братовчедката си Чарлз Хейтър бе открил достатъчно основания за тревога и унижение. Някога бе твърде привързана към него и затова при двете си срещи с нея сега той не можеше да разбере защо е толкова отчуждена и успя да погуби всичките му надежди от миналото — единственото, което можеше да направи той, бе да стои настрана от Апъркрос; промяната в нея му се видя особено тревожна обаче, когато Чарлз прие като възможна причина присъствието на капитан Уентуърт. Не беше си идвал само две седмици и преди да се разделят, Хенриета проявяваше жив интерес — дори повече, отколкото би могъл да си пожелае — към шансовете да напусне сегашната си енория и да поеме поста в Апъркрос. Мислите й тогава се въртяха изключително около това дали пасторът доктор Шърли (който бе изпълнявал ревностно задълженията си повече от четиридесет години) не е вече твърде стар и немощен и няма да си потърси помощник, дали ще ремонтира колкото се може по-хубаво къщата на помощника и ще обещае това място на Чарлз. Ако това станеше, Чарлз нямаше да пътува вече на шест мили от Апъркрос, едва да получи по-добра във всяко отношение енория и да бъде подчинен на милия доктор Шърли, а и самият старец би се освободил от много свои задължения, които почваха много да му тежат и да го уморяват — всичко това интересуваше живо дори Луиза, а за Хенриета бе станало особено важно. Но уви! — след завръщането си Чарлз разбра, че се е стопил целият им интерес към тези въпроси. Луиза дори не можа да изслуша какво й каза той за разговора си с доктора — тя стоеше до прозореца и чакаше да дойде капитан Уентуърт, а Хенриета го слушаше с половин ухо и раздвоено внимание, забравила за всичките си предишни тревоги и съмнения в успеха на този толкова важен за него разговор.

— Е, наистина много се радвам за теб, но аз си знаех, че ще успееш, винаги съм смятала, че мястото ти е осигурено. Не мислех, че… С една дума, нали знаеш, че доктор Шърли трябва да си назначи помощник и ти е обещал мястото. Идва ли капитанът, Луиза?

Една сутрин скоро след обяда у Масгроув, на който Ан не отиде, в гостната на Котидж влезе капитан Уентуърт и намери там само нея и малкия Чарлз, лежащ болен на кушетката.

От изненада, че се е озовал почти насаме с Ан Елиът, той загуби обичайната самоувереност в държанието и едва успя да промълви:

— Очаквах да намеря госпожици Масгроув, мисис Масгроув ми каза, че са тук — след което отиде до прозореца, за да се посъвземе и да определи как да се държи.

— Те са горе при сестра ми, сигурно след малко ще слязат — отговори Ан и смущението й беше съвсем естествено. Би излязла от стаята веднага и би освободила капитана от присъствието си, ако детето не я бе повикало.

Той продължи да стои до прозореца. Само веднъж се обърна и попита учтиво:

— Надявам се, че момчето вече е по-добре — след което не пророни нито дума.

Ан трябваше да коленичи до кушетката и да остане там, за да помогне на малкия болен. Стояха така в продължение на няколко минути, когато с огромно облекчение чу някой да прекосява вестибюла. Ан обърна глава с надеждата да види стопанина на къщата, но се оказа най-неподходящият човек за разведряване на обстановката — Чарлз Хейтър, който се зарадва да види капитан Уентуърт точно толкова, колкото се бе зарадвал и капитанът при вида на Ан.

Тя се опита да каже:

— Здравейте, няма ли да седнете? Другите ще слязат след малко.

Капитан Уентуърт се отдръпна от прозореца с очевидното намерение да започне разговор, но Чарлз Хейтър осуети опитите му, като седна до масата и взе един вестник. Капитанът се върна на мястото си до прозореца.

След малко броят на присъстващите се увеличи — някой отвори вратата и при тях със замах влетя по-малкото момче, доста дебеличко и здраво дете на две години. То отиде при кушетката да провери какво става и си поиска от сладкишите, които по всяка вероятност даваха на брат му.

Сладкиши нямаше и малкият поиска да си играе, но леля му не му разреши да дразни болното си братче. Тогава малкият юнак започна да се закача с нея и както беше коленичила и улисана в грижи около другото дете, малчуганът се хвърли на гърба и тя не можа да го откъсне от себе си. Започна да го увещава, заповяда му да се махне, молеше и настояваше, но не постигна никакъв успех. В един миг малкият се подхлъзна, но с огромно удоволствие побърза отново да се покатери на гърба й.

— Уолтър — помоли тя — слизай веднага оттам. Много си непослушен и аз съм страшно сърдита.

— Уолтър — извика и Чарлз Хейтър — защо не слушаш? Не чуваш ли какво казва леля ти? Ела тук, Уолтър, ела при братовчед си Чарлз.

Уолтър дори не помръдна.

Само след миг обаче Ан усети да я освобождават от тежестта на гърба — някой повдигна детето и малките му здрави ръчички, които я стискаха през шията и бяха привели главата й много надолу, най-после разхлабиха обръча си. Детето се откъснато рязко от нея. В първия момент Ан не разбра, че този някой беше капитан Уентуърт.

Това откритие така я развълнува, че в първия момент дори не можа да проговори, не успя и да му благодари. Само се наведе над малкия Чарлз, за да прикрие колко е смутена. Беше толкова мило от негова страна да пристъпи към нея и да я освободи от тежестта, начинът, по който го бе направил без да продума, всички дребни подробности около тази незначителна случка и врявата от играта, която беше започнал с детето, я убедиха по-силно от всичко, че той се стремеше да избегне нейната благодарност и че последното, което би искал в момента, е един разговор с нея. Това породи в душата й толкова объркани и противоречиви чувства, че Ан усети силна и болезнена възбуда, която не успя да овладее, докато най-после, след влизането на Мери и младите дами, остави болния на тях и излезе от стаята. Не можеше да стои повече, макар че това би й дало възможност да наблюдава проявите на любов и ревност между четиримата в стаята. Бяха се събрали всички на едно място, но тя не би могла да понесе гледката. По всичко личеше, че Чарлз Хейтър не беше особено добре разположен към капитана. Мислите й непрекъснато се връщаха към гневния тон, с който се бе обърнал към детето след намесата на Уентуърт: „Трябваше да ме послушаш, Уолтър, казах ти да не ядосваш леля си“, и Ан разбираше колко неприятно му бе станало, че именно капитанът бе направил това, което трябваше да стори Чарлз. Сега обаче никак не я интересуваха чувствата на Чарлз Хейтър, нито пък чувствата на когото и да било, защото самата тя не бе наясно със собствените си чувства. Още изпитваше срам от себе си, че продължава да е толкова нервна заради такава дребна проява на учтивост, но нищо не можеше да промени и за да възстанови спокойствието си, Ан се нуждаеше от продължително усамотение и време за размисъл.

Бележки

[1] Според традицията по времето на Джейн Остин наследявал старшият син. По-младите синове трябвало да се насочат към армията, правото или църквата. За закупуване на офицерски патент, църковен сан или юридическо образование се отделяла определена сума. Понякога старшият син изплащал на младшите пожизнена годишна издръжка — Б.пр.