Включено в книгата
Оригинално заглавие
Persuasion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 94 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Остин. Доводите на разума

Редактор: Силвия Великова

Оформление на корицата: ГЛИФ

Мърлин Пъбликейшън, 1996


Глава 15

Сър Уолтър бе наел хубава къща в Камден Плейс — величествена и внушителна, както подобава на човек с определена тежест в обществото. Двамата с Елизабет се чувстваха много удобно в нея.

Ан пристъпи към къщата със свито сърце, обзета от тежко предчувствие за дългия затвор, който й предстоеше. Питаше се с тревога: „Кога ли ще имам възможност да изляза от тук?“ Все пак се поободри, когато при посрещането неочаквано усети полъх на сърдечност. Баща й и сестра й я посрещнаха любезно и се зарадваха, че я виждат, защото имаха възможността да покажат къщата и мебелите си. Дори отбелязаха като предимство, че с нея броят на седналите около масата за обяд се увеличава на четирима.

Мисис Клей непрекъснато се усмихваше и се държеше много любезно, но Ан знаеше, че зад всичките й усмивки и любезности се крие пресметлив ум, който крои някакви планове за себе си. Ан бе очаквала мисис Клей да я посрещне както е редно, но милият прием на останалите доста я изненада. Всички бяха в приповдигнато настроение и тя скоро разбра защо. Те не изпитваха желание да я попитат как е прекарала, само гледаха да изпросят по някой и друг комплимент в смисъл колко тежко са приели всички в Келинч факта, че семейство Елиът са заминали, но Ан не можа да ги зарадва. После равнодушно й зададоха един-два въпроса и заговориха за свои си неща. Апъркрос не представляваше интерес за тях, говореха само за Бат.

С удоволствие побързаха да я уверят, че Бат е задоволил и най-добрите им очаквания във всяко отношение. Къщата им без съмнение била най-хубавата в Камден Плейс, гостните им далеч превъзхождали всички останали гостни, които посетили или пък за които били чували, а въпросното превъзходство се изразявало не само в добрия вкус при обзавеждането, а и в самия избор на мебелите. Всички искали да поддържат връзка с тях, всички искали да им отидат на гости. Те отклонили доста запознанства и въпреки това хора, за които не били чували, непрекъснато им оставяли визитките си.

Възможностите за развлечение били невероятни! Нима Ан можеше да се учудва, че баща й и сестра й са толкова щастливи? Ан познаваше твърде добре повърхностната им природа, но не можеше да на въздъхне при мисълта, че баща й не усеща принизеното си положение, не съжалява за предишното си достойнство и задължения като владетел на огромни земи, а се задоволява със суетата и дребните интереси на града. Така Ан въздишаше, усмихваше се и изразяваше почуда и възхищение, когато Елизабет отвори двукрилата врата и я поведе екзалтирано из стаите, като през цялото време гордо й посочваше колко са широки; Ан не разбираше как някогашната господарка на Келинч Хол можеше да се гордее с разстоянието между две стени, отдалечени на не повече от десет метра една от друга.

Бащата и дъщерята бяха така щастливи и по други причини — имаха си мистър Елиът. На Ан й се наложи да слуша дълго за мистър Елиът. Не само че му бяха простили, но и бяха много доволни от него. Бил в Бат от две седмици вече (на път за Лондон още през ноември се отбил в Бат и макар да стоял в града само двайсет и четири часа, естествено не можел да не научи, че сър Уолтър се е заселил там, но тогава не успял да се възползва от тази новина); сега обаче бил в Бат от две седмици и първата му работа, след като пристигнал, била да остави визитната си картичка в Камден Плейс, която била последвана от толкова усърдни усилия да се срещне с тях, че те най-после се видели и когато се видели, значи, той се държал толкова искрено, така открито, с готовност се извинил за миналото и бил толкова загрижен отново да видят близък роднина в негово лице, че някогашните им добри отношения на разбирателство и дружба били напълно възстановени.

Не можели да му се сърдят за нищо. Обяснил им всичко, заради което някога си помислили, че се е държал пренебрежително. Всичко се основавало на огромно недоразумение. Никога не бил и помислял да отхвърли добрите им чувства, просто самият той се страхувал, че е направил нещо, заради което те са го отхвърлили, но дори не подозирал какво и предпочел деликатно да се оттегли.. Намекнали му, че се е изказвал неуважително за честта на семейството, но той веднага изразил силно негодувание. Той, който винаги се е гордял с принадлежността си към рода Елиът и чиито чувства по отношение на роднинските връзки били винаги прекалено силни за сегашните разпуснати нрави! Това, разбира се, страшно го изненадало, но се надявал, че със своя характер и държание ще докаже точно обратното. Говорел за сър Уолтър на всичките си познати и с цялото си прилежание успял да улови и най-малката възможност за помирение, след което положението му на достоен роднина и предполагаем наследник било възстановено. Бащата и дъщерята преливаха от радост по повод новото развитие на ситуацията…

Разбира се, разговаряли на дълго и на широко и за обстоятелствата около неговата женитба. Самият той не можел да отвори дума по този въпрос, но един близък негов приятел — някой си полковник Уолис, много почтен човек и истински джентълмен (а и съвсем не изглеждал зле според думите на сър Уолтър), който живеел сред много изискана обстановка в Малборо Билдингс — специално помолил да бъде приет от мистър Елиът и споменал едно-две неща във връзка с въпросната женитба, които я представили в съвсем нова светлина и завинаги освободили мистър Елиът от това позорно петно.

Полковник Уолис познавал мистър Елиът отдавна, познавал добре и неговата съпруга, затова успял да вникне дълбоко в същността на тази история. Тя определено не била от благороден произход, но имала добро образование, била много добре възпитана, доста богата и страшно влюбена в неговия приятел. Това решило всичко. Тя непрекъснато го търсела. Без това последно обстоятелство, Елиът не би се оженил за нея за цялото злато на света, а освен това сър Уолтър можел да бъде сигурен, че на всичко отгоре била чудесна жена. Това до голяма степен оправдаваше женитбата. Чудесна жена с огромни доходи и на всичко отгоре влюбена! По всичко личеше, че сър Уолтър приемаше това за прекрасно основание и макар че Елизабет не виждаше нещата в толкова благоприятна светлина, все пак разбираше защо те са се оказали толкова важни в крайна сметка.

Мистър Елиът често се отбивал у тях, веднъж дори останал на обяд и бил явно поласкан от честта да бъде поканен, защото те по принцип не канели гости за обяд. С една дума, бил изключително радостен, че на него отново гледат като на техен братовчед и цялото му щастие зависело от близките му отношения с Камден Плейс.

Ан слушаше думите им, но не разбираше какво се крие зад тях. Тя знаеше, че за да разбере някого, трябва да се постави на негово място. Всички факти й бяха представени в доста разкрасен вид. Всичко, което бе казано в интерес на помирението й се струваше много странно и неоснователно, тъй като можеше да бъде подкрепено единствено от думите на говорещите. Ан ясно усещаше, че зад цялата история се крие нещо друго, имаше нещо неясно в силното желание на мистър Елиът да се сдобри с тях след толкова години. От гледна точка на положението си в обществото мистър Елиът не печелеше нищо от добрите си отношения със сър Уолтър и не би загубил, ако не нещата си бяха останали същите. По всяка вероятност беше доста по-богат от баронета и така или иначе щеше да наследи титлата и имота в Келинч. Като умен човек — а той наистина й се бе сторил доста умен — защо му бе необходимо да влиза подобни отношения? Хрумна й един-единствен отговор — вероятно той искаше да се ожени за Елизабет. Може би някога я бе харесвал, макар че обстоятелствата и съображенията за по-удобен живот го бяха отвлекли в съвсем различна посока; сега обаче можеше да си позволи да постъпи така, както иска и затова имаше намерение да ухажва сестра й. Елизабет беше много красива, добре възпитана и с изящни обноски, а мистър Елиът едва ли бе имал възможност да опознае характера й — бе виждал я преди години и то само в обществото на много други хора. Как би приел истинския й ум и характер — това беше друга тема, която даваше на Ан доста основания за притеснения и опасения. Тя би искала с цялото си сърце мистър Елиът да не е чак толкова взискателен или поне да не е особено наблюдателен по отношение на Елизабет, в случай, че си бе поставил за цел да я спечели. Докато говореха толкова много за честите посещения на мистър Елиът, за Ан стана очевидно, че Елизабет е убедена, че срещите с нея са неговата истинска цел. Това се потвърждаваше и от погледите, които си разменяха Елизабет и нейната приятелка мисис Клей, както и от намеците на последната в тази насока.

Ан спомена за беглите впечатления, които бе имала от него в Лайм, но никой не си даде труд да я чуе — „О, да, сигурно ще да е бил мистър Елиът, не били сигурни, но напълно възможно е да е бил той.“ Не изслушаха дори описанието, което тя направи. Беше им напълно достатъчно да го описват самите те, особено на сър Уолтър. Той не можеше да не отдаде дължимото на външността му — а мистър Елиът изглеждаше съвсем като джентълмен и впечатлението, което създаваше, бе за мода и изтънченост. Правилните черти на лицето и умния поглед впечатляваха. В същото време обаче той не забравяше да отбележи, че личи как е живял в лишения — недостатък, който се бе усилил с времето, нито пък можеше да претендира, че годините не са го променили. Според мистър Елиът, сър Уолтър си бил същият, какъвто го бил видял за първи път, но сър Уолтър „не можел да му отговори с комплимент в същия дух, което доста притеснило полковника. Въпреки това баща й не можеше да каже нищо лошо за мистър Елиът — човекът изглеждал по-добре от повечето мъже и сър Уолтър не би се срамувал да се покаже с него навсякъде в обществата.“

Цялата вечер говориха само за мистър Елиът и приятелите му от Малборо Билдингс: „Полковник Уолис очаквал с такова нетърпение да им го представят! Пък и мистър Елиът така искал да го запознае с тях!“ и Ан зачака всеки ден да й бъде представен човека, когото засега познаваше само по думите на другите. Така или иначе живееше много затворено и всяко нещо би могла да внесе малко разнообразие, пък и мистър Елиът говорел за нея, че дамата била „страшно очарователна и си струвало да отиде човек в Камден Плейс, за да се запознае с нея“. Предстоеше им да бъдат представени един на друг веднага щом Ан се посъвземе след пътуването. Сър Уолтър много уважаваше и мисис Уолис — бяха му казали, че е много хубава жена, дори красива — баща й копнеел да я види, надявал се, че щяла да компенсира донякъде наличието на толкова грозни жени, които виждал по улиците всеки ден. Лошото на Бат било, че в него имало страшно много грозни жени. Не че нямало и хубави, но броят на грозните далеч надхвърлял този на красивите. Докато се разхождал, често му правело впечатление, че на трийсет, дори трийсет и пет грозотии се пада само една хубавица; дори веднъж, като си стоял на Бонд Стрийт, преброил осемдесет и седем жени, една по една и сред тях не видял нито едно що-годе прилично лице. Било много студено наистина, студът бил остър и хапещ и едва ли една жена от хиляда би могла да го понесе, но въпреки това броят на грозните жени в Бат бил ужасяващо висок. Да не говорим за мъжете! Било съвсем очевидно, че горките жени никак не са свикнали с вида на нещо по-така — разбирало се от впечатлението, което правел всеки по-приятен мъж. Нямало случай, в който сър Уолтър да не излезе на разходка подръка с полковник Уолис (който въпреки пясъчнорусата си коса все пак имал чудесна военна стойка), без Уолис да привлече погледа на всяка срещната жена; всички гледали само в полковника. Колко скромен беше сър Уолтър! Все пак не можа да се измъкне толкова лесно — дъщеря му и мисис Клей с общи усилия успяха да го убедят, че спътникът на полковник Уолис никак не изглежда по-зле, още повече, че косата му определено не е пясъчноруса.

— Как изглежда Мери? — поинтересува се сър Уолтър в изключително добро разположение на духа. — Когато я видях последния път, носът й беше доста червен, но се надявам да не изглежда така всеки ден.

— О, не, това сигурно е било случайно. Обикновено е здрава и от Архангеловден насам доста се е разхубавила.

— Ако мога да съм сигурен, че няма да излиза при студ и вятър, за да не й загрубее лицето, ще й изпратя нова шапка и пелерина.

Ан поразмисли дали да рискува и да отбележи, че новото палто и някое боне едва ли щяха да бъдат оценени по достойнство, когато въпросът отпадна от само себе си след едно почукване по вратата: „Идва някой! А е почти десет часът! Дали не е мистър Елиът? Знаели, че тази вечер бил поканен на Лансдън Кресънт. Било съвсем възможно да се е отбил на връщане, за да ги види. Не очаквали никой друг. Мисис Клей беше сигурна, че е мистър Елиът“. Мисис Клей се оказа права. С цялото достолепие, което можеха да му придадат икономът и портиерът, на прага се яви мистър Елиът.

Беше същият, съвсем същият човек, различаваше се само по облеклото. Ан се дръпна малко назад, докато останалите получаваха почитанията му, а сестра й — и неговите извинения, че идва толкова късно, но „след като се намирал толкова близо до тях, не могъл да се сдържи и дошъл да разбере как тя и нейната приятелка са понесли вчерашния ужасен студ“ и така нататък и така нататък. Всичко бе изречено безкрайно любезно и прието не по същия начин, а след него трябваше да дойде и нейният ред. Сър Уолтър представи по-малката си дъщеря: „Мистър Елиът, позволете да ви представи по-малката си дъщеря (за Мери и дума не можеше да става)“, и Ан — поруменяла и усмихната, предостави на мистър Елиът вида на онова красиво лице, което той в никакъв случай не бе забравил. Дори й се стори забавно това, че той леко се стресна от изненада. Едва ли беше разбрал коя е, когато се бяха видели за първи път. Изглеждаше съвсем стъписан, но задоволството му бе много по-голямо от учудването, както пролича по блясъка в очите му. Той се овладя на мига и с удоволствие отбеляза роднинската им връзка, намекна нещо в смисъл, че са се виждали и преди и помоли Ан да го приеме в кръга на своите приятели. Изглеждаше много добре, също както и в Лайм, а когато говореше, лицето му ставаше още по-приятно, обноските му бяха на висота — така изтънчени и непринудени, толкова приятни, че Ан можеше да сравни тяхното съвършенство единствено с това на един друг мъж. Не бяха същите, но не и по нищо не им отстъпваха.

Той седна при тях и разговорът веднага стана жив и по-интересен. Несъмнено беше много умен човек, това пролича още през първите десет минути. Тонът, с който говореше, начинът му на изразяване, изборът на темите и усетът кога да замълчи, издаваха присъствието на един интелигентен и съобразителен ум. Той заговори за престоя й в Лайм веднага, щом се удаде подходящ случай — искаше да сравни мнението си за града с нейното и най-вече да поговори за обстоятелствата на тяхната среща и как така се бе оказало, че са отседнали по едно и също време в една и съща страноприемница. Разказа накъде се бил запътил тогава и поиска да разбере как тя се е оказала там, изрази огромното си съжаление, че тогава не е имал възможността да й изкаже своите почитания. Ан му разказа съвсем накратко за своята компания и защо бяха отишли в Лайм. Той я слушаше и съжалението му за пропуснатата възможност нарастваше с всяка нейна дума — прекарал една самотна вечер в своята стая, която била точно до нейната, чувал гласове и неспирна глъчка, помислил си, че сигурно са много симпатични и страшно му се искало да е заедно с тях, но и през ум не му минало, че има някакви основания да им бъде представен. Ако само бе попитал кои са те! Името Масгроув щяло да му бъде достатъчно. Случилото се щяло да му послужи за урок, че не бива да се въздържа да задава въпроси ако се озове сам в някоя страноприемница. Бил придобил този лош навик още на младини, воден от принципа, че човек в никакъв случай не бива да проявява излишно любопитство.

— Според мен представите на един двайсет и един или двайсет и две годишен младеж — каза той — по отношение на държанието понякога са доста нелепи, макар че е воден от желанието да се държи така, както трябва, ако го сравним с някой светски човек на по-зряла възраст. Те често са склонни да се държат толкова глупаво, колкото е и целта, която имат предвид.

Вероятно той нямаше предвид само спомена на Ан, а включваше и други събития от миналото. След малко темата се стопи сред общия разговор и мистър Елиът успяваше да се върне на спомена за Лайм само в отделни моменти.

Все пак той смогна да я разпита достатъчно, за да разбере какво точно я бе задържало в града след собственото му заминаване. След като тя спомена за „нещастен случай“, той се осведоми подробно за какво става дума. Щом мистър Елиът започна да й задава въпроси, това започна да интересува и сър Уолтър и Елизабет, но разликата в насоките на тяхното любопитство беше драстична. Ан можеше да сравни характера на неговото любопитство единствено с това на лейди Ръсел — той просто искаше да научи какво се е случило и доколко всичко това е засегнало самата нея като участник в тези събития.

Мистър Елиът остана около час. Изящният мъничък часовник над камината удари единайсет със сребърен звук и в далечината се чу гласът на нощния пазач, който оповести същия час, когато мистър Елиът или някой от останалите побързаха да заявят, че е станало твърде късно.

Ан не бе предполагала, че първата й вечер в Камден Плейс ще мине толкова приятно.