Включено в книгата
Оригинално заглавие
Persuasion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 94 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Остин. Доводите на разума

Редактор: Силвия Великова

Оформление на корицата: ГЛИФ

Мърлин Пъбликейшън, 1996


Глава 12

На другата сутрин Ан и Хенриета се събудиха преди останалите и решиха да се поразходят край морето преди закуска. Отидоха на плажа да погледат как лекият югоизточен ветрец гони вълните към брега и въпреки полегатия бряг приливът изглеждаше доста страховит. Известно време превъзнасяха красотата на утрото, величествеността на морето и ласките на свежия вятър, после помълчаха и накрая Хенриета каза внезапно:

— О, убедена съм, че морският въздух е много полезен почти за всеки! Несъмнено е помогнал много на доктор Шърли, когато се възстановяваше след болестта, и едномесечният престой в Лайм направи за него повече от всички лекарства, дето ги гълташе; казва, че морето го подмладява. Затова не мога да не си мисля със съжаление, че не живее някъде край морето. За него ще е най-добре да напусне Апъркрос и да се засели в Лайм. Ти как мислиш, Ан? Не си ли съгласна, че така би било най-добре — не само за него, но и за мисис Шърли? Освен това в града тя има роднини и много други познати, и ще й приятно да остане тук, а и съм сигурна, че би приела с удоволствие да живее някъде, където в случай на друг сърдечен пристъп би могла да намери веднага лекар за мъжа си. Доста тъжно е да гледаш как такива прекрасни хора като тях, които цял живот са изпълнявали съвестно задълженията си, сега съсипват последните си дни в място като Апъркрос — там не общуват почти с никого освен нас. Наистина съм убедена, че трябва да се преместят, а на неговата възраст и с неговия авторитет не мисля, че от църквата ще му създадат затруднения с разрешението за преместване. Само се чудя какво би могло да ги убеди в необходимостта да напуснат енорията. Той е толкова стриктен и съзнателен, дори прекалено, струва ми се. Не го ли намираш за прекалено съвестен, Ан? Не смяташ ли, че той има доста криворазбрана представа за съзнателност, след като е пожертвал здравето си заради своите задължения, които спокойно биха могли да бъдат изпълнявани и от друг? Пък и Лайм е само на седемнайсет мили разстояние и ще бъде достатъчно близо до Апъркрос, за да може в случай на нужда хората да отидат при него и да му се оплачат от нещо.

При тази реч Ан се позасмя вътрешно и се включи в темата с обичайната си готовност да помогне, като се опита да разбере чувствата на една млада дама — и на един млад мъж всъщност — и макар че това едва ли беше кой знае каква помощ, би ли могла да предложи нещо друго освен съгласието си с всичко, което Хенриета бе казала? Ан изреди онова, което й се стори разумно и подходящо за случая, защити, както му е редът, основателната необходимост на доктора от почивка, отбеляза колко хубаво би било той да остави някой млад, енергичен и почтен заместник в пасторската къща и дори любезно намекна, че никак не би било зле този заместник да е женен.

— Щеше ми се — продължи Хенриета, предоволна от своята събеседница — лейди Ръсел да живее в Апъркрос и да е близка с доктор Шърли. За нея се говори, че може да въздейства на когото поиска! Винаги съм я смятала за способна да убеди човек във всичко. Веднъж ти споменах, че дори малко се страхувам от нея, защото тя е толкова умна, но страхотно я уважавам и ми се иска да си имахме такава съседка в Апъркрос.

Ан намираше за доста забавен начина, по който Хенриета изразява добрите си чувства, развесели я и мисълта, че промяната в развоя на събитията и интересите на Хенриета биха представили лейди Ръсел в благоприятна светлина не пред другиго, а именно в очите на семейство Масгроув. Тя нямаше време дълго да разсъждава върху това и успя да отговори най-общо в смисъл, че наистина би било добре да имат такава съседка, когато разговорът им на тази тема бе прекъснат от приближаването на Луиза и капитан Уентуърт. Те също бяха излезли на разходка преди часа, когато се очакваше да поднесат закуската, но Луиза внезапно си спомни, че е трябвало да купи нещо от магазина и ги покани да се върнат заедно в града. Разбира се, всички бяха на нейно разположение.

На стъпалата към плажа видяха един господин, който се канеше да слезе към морето. Той любезно се дръпна настрана, за да им направи място да минат. Тръгнаха по стъпалата и докато минаваха покрай него, Ан долови погледа му и откри в него толкова искрено възхищение, че беше невъзможно да не се развълнува.. Тя наистина изглеждаше прекрасно — благодарение на лекия вятър красивото й лице с правилни черти бе възвърнало свежата хубост на младостта, а в очите й блестеше одухотвореност. Джентълменът (действително истински джентълмен по държанието) определено й се възхищаваше. В същия момент капитан Уентуърт я погледна така, сякаш и той бе забелязал въздействието й върху непознатия. Погледна я само за секунда, но мигновеният блясък в очите му сякаш говореше: „Този човек е смаян от красотата ти, която в този момент виждам дори аз, сякаш пред мене е някогашната Ан Елиът.“

Всичко придружиха Луиза до магазина, позабавиха се още тук-там и най-после се върнаха в страноприемницата, и когато Ан излезе от стаята си и забързана да слезе в трапезарията, за малко не връхлетя върху същия господин, който излизаше от съседния апартамент. Още при срещата Ан бе решила, че и той като тях не е оттук, а когато на връщане видяха между двете страноприемници да се разхожда красив слуга, тя кой знае защо го помисли за негов камериер. Имаше основание да ги свърже в мислите си, защото и двамата бяха облечени в траурни дрехи. Оказа се, че и господинът е отседнал в техния хан, а и колкото да бе мимолетна тази втора среща, погледът му отново убеди Ан, че е възхитен от нейната красота. Готовността и учтивостта, с които побърза да се извини, издаваха изисканите му обноски. Изглеждаше около трийсетинагодишен и макар лицето му да не бе точно красиво, джентълменът беше много симпатичен. На Ан и се прииска да разбере кой е той.

Към края на закуската чуха шум от приближаваща карета (май първата след пристигането си в Лайм) и почти половината от тях отидоха до прозореца да видят какво става. Беше карета на джентълмен — кабриолет на две колела, който излизаше от задния двор — сигурно някой от гостите си заминаваше. На капрата седеше прислужник, облечен в черно.

При думата „кабриолет“ Чарлз Масгроув скочи да види колата и да я сравни със своята, любопитството на Ан бе събудено при вида на слугата с черните дрехи и след малко и шестимата стояха до прозореца. Видяха от хана да излиза същият джентълмен, който си размени любезности и поклони със съдържателя, седна в каретата и отпътува.

— А — каза веднага капитан Уентуърт и погледна бегло към Ан — това е същият човек, покрай когото минахме сутринта.

Госпожици Масгроув потвърдиха и всички проследиха кабриолета с погледи, докато той най-после се скри зад билото на хълма; после се върнаха на масата за закуска. Малко след това при тях влезе прислужникът, който им сервираше.

— Не би ли могъл, любезни, да ни кажеш името на господина, който си тръгна току-що? — веднага го попита капитан Уентуърт.

— Да, сър, някой си господин Елиът. Джентълменът е доста богат, пристигна снощи от Сидмут. Вероятно сте чули шума от каретата, сър, докато вечеряхте, а сега замина към Крукхърн на път за Лондон и Бат.

„Елиът!“ — повечето от тях се спогледаха и някои дори си повториха това име на глас, докато осъзнаят за кого става дума, въпреки че слугата им го бе казал веднага и съвсем ясно.

— Боже господи! — възкликна Мери, — това ще да е братовчедът, нашият мистър Елиът — няма начин да не е той! Чарлз, Ан, не е ли така? И в траур при това, също като братовчеда. Колко странно! И през цялото време сме били в една и съща страноприемница! Ан, нали това беше нашият мистър Елиът, дето ще наследи титлата на баща ни? Кажете, господине — обърна се тя към слугата, — не сте ли чули нещо, слугата му не ви ли каза дали господарят му е от рода в Келинч?

— Не, госпожо, той не спомена никакъв род, но каза, че господарят му е много богат и някой ден ще стане баронет.

— Ето, нали ви казвах! — възкликна Мери възторжено, — точно това си и мислех! Наследник на сър Уолтър Елиът! Сигурна бях, че не може да не се разбере, ако е бил действително той. Хващам се на бас, че където и да отиде, слугите му все гледат да разтръбят за пристигането му. Ама колко необичайно само, нали, Ан? Жалко, че не успях да го видя по-добре. Ще ми се да бяхме разбрали по-рано кой е, за да се запознаем с него. Колко жалко, че не се запознахме! Мислите ли, че прилича на семейство Елиът? Почти не го видях, гледах конете му през това време, но си мисля, че в лицето прилича на нашия род. И как само не обърнах внимание на герба! О, всъщност сега се сещам, че върху облицовката бе преметната някаква горна дреха и гербът не се виждаше, иначе непременно би ми направил впечатление; а и ливреята — ако слугата не беше в траур, веднага щях да го позная по ливреята.

— Като съберем накуп всички тези доста необичайни обстоятелства — обади се капитан Уентуърт — не може да не приемем, че съдбата е решила засега да не ви запознава с братовчед ви.

Ан най-после успя да привлече вниманието на сестра си и се опита да я увери, че едно такова запознанство едва ли би било желателно, след като в продължение на много години баща й и мистър Елиът не са били в добри отношения.

В същото време обаче тя тайничко изпитваше задоволство, че е видяла най-после братовчед си, че бъдещият господар на Келинч несъмнено е джентълмен и че по вида му личи колко здравомислещ човек е той. В никакъв случай не би споменала за повторната си среща с мистър Елиът, а за щастие Мери изобщо не го бе видяла, докато се разминаваха сутринта — при всички положения щеше да занарежда, че я пренебрегват, особено ако разбереше как Ан едва не се сблъска с господина и прие любезните му извинения, докато самата тя изобщо не се е приближавала до него — не този незначителен разговор между роднините трябваше да остане в тайна.

— Като пишеш до Бат следващия път — каза Мери, — ще споменеш, че сме се видели, разбира се. Мисля, че баща ми положително трябва да научи за това; разкажи му всичко от начало до край.

Ан се постара да отговори уклончиво, тъй като смяташе това не само за ненужно, но дори за нещо, което трябваше да се скрие от баща й. Знаеше, че преди много години мистър Елиът бе оскърбил сър Елиът и предполагаше, че Елизабет също е засегната, защото и двамата много се дразнеха от самото споменаване на името му. Мери изобщо не пишеше до Бат и на Ан се бе паднало неприятното задължение да поддържа не особено оживена и твърде отегчителна кореспонденция с Елизабет.

Скоро след закуска дойдоха капитан Харвил, мисис Харвил и капитан Бенуик, с които се бяха уговорили да направят една последна разходка из Лайм. Към един часа трябваше да тръгнат за Апъркрос и им се искаше дотогава да прекарат колкото се може повече време заедно и колкото се може повече на открито.

Ан видя, че капитан Бенуик се приближава към нея веднага щом излязоха на улицата. Разговорът им от предишната вечер не го бе разколебал да търси нейната компания и известно време повървяха заедно, като отново заговориха за мистър Скот и лорд Байрон и отново не можаха да стигнат до съгласие кой от тях е по-добър — както впрочем често се случва между читатели; след едно разместване на събеседниците по групички до Ан този път вървеше не Бенуик, а капитан Харвил.

— Мис Елиът — каза той тихичко — направихте добро дело, като накарахте бедния ми приятел да се разприказва така. Бих искал по-често да има събеседници като вас.

Знам, че никак не е добре, дето така се е затворил в себе си, но какво мога да направя? Не можем да се разделим един от друг.

— Така е — каза Ан — и аз мисля, че е невъзможно, но може би след време… Всички знаем на какво е способно времето. След тежка скръб… пък и не бива да забравяте, капитан Харвил, че вашият приятел е претърпял загубата си твърде скоро — доколкото разбрах, през това лято.

— Да, вярно — каза той и въздъхна тежко — едва през юни.

— И по всяка вероятност не го е научил веднага.

— Чак в началото на август, когато се върна от Добра надежда. Тъкмо го бяха назначили на „Куката“. По онова време бях в Плимут и със страх очаквах да разбера дали е научил. Изпрати ми няколко писма, но аз не му отговорих. Тъй като корабът му трябваше да замине за Портсмут, някъде по пътя е научил за смъртта на сестра ми — кой ли може да му е казал? Във всеки случай не съм аз, по-скоро бих предпочел да се покатеря на нока. Никой, освен този момък (той посочи към капитан Уентуърт) не може да се изкачи дотам. „Лакония“ пристигнал в Портсмут една седмица преди кораба на Бенуик и нямало опасност да отплува скоро. Уентуърт поел грижата за всичко останало — писал да му разрешат отпуска и без да изчака отговора, пътувал ден и нощ, за да стигне до Портсмут, където веднага наел лодка и гребал до „Куката“, а там не се откъснал от горкото момче цяла седмица. Та ето какво направи той — нещо, което никой друг не можа да направи за бедния Джеймс. Е, сега разбирате, мис Елиът, защо толкова обичаме капитан Уентуърт!

Ан беше убедена в това и успя да каже само толкова, колкото й позволиха чувствата й в момента и колкото би могъл да понесе той — за Харвил беше много болезнено да се връща отново към тази история и когато отново заговори, то беше за нещо съвсем различно.

Според мисис Харвил, мъжът й вече бил вървял прекалено много, трябваше да се връщат в къщи и тя определи посоката, в която да поемат за последната си разходка. После планираха да изпратят Харвилови до дома им и да се върнат в страноприемницата, за да се подготвят за заминаването. Според изчисленията им, времето щеше да стигне само за това, но след като така или иначе бяха близо до реката, на всички им се прииска да се поразходят още веднъж покрай нея. Всички подкрепиха идеята, а Луиза така се запали от нея, че ги убеди, четвърт час едва ли е от значение в случая. Пред входа на къщата се сбогуваха топло с новите си познати и си размениха всички възможни покани и обещания, които може да си представи човек; разделиха се с Харвилови, а Бенуик, на когото му се искаше да остане с тях до последната възможна секунда, реши да ги придружи до Коб и там да си вземе довиждане с всички.

Ан забеляза, че капитан Бенуик отново се приближава към нея. Случаят беше много подходящ отново да извадят на бял свят „тъмносините морски води“ на лорд Байрон и Ан с удоволствие отдели на капитана цялото си внимание, доколкото това беше възможно — скоро то бе привлечено в съвсем друга посока.

Вятърът беше прекалено силен и разходката по високия бряг нямаше да е толкова приятна за дамите, затова решиха да слязат до самата вода. Стъпалата до долу бяха доста стръмни и всички въздъхнаха с облекчение, когато най-после успяха да слязат. Всички освен Луиза, която поиска с помощта на Уентуърт да скочи от едно по-високо място. И при предишните им разходки тя вечно го бе карала да й подава ръка, за да скача от едно или друго място — това й доставяше огромно удоволствие. Този път той прие с определена неохота, защото, според него, паважът бил прекалено твърд за стъпалата й, но в края на краищата трябваше да отстъпи. Тя се приземи без произшествия и веднага изтича отново нагоре, защото й се искаше да скочи още веднъж и да покаже на останалите колко приятно е да се хвърли човек оттам. Капитан Уентуърт се опита да я разубеди, тъй като сблъскването с твърдата настилка би било болезнено за момичето, но уви — усилията му нямаха никакъв успех, тя се засмя и каза:

— Щом съм решила, ще скоча и това е!

Той разтвори ръце да я поеме, но тя го изпревари само с един миг и падна върху паважа. Когато я вдигна, Луиза не даваше никакви признаци на живот! По нея не се виждаха никакви рани, нямаше кръв, нямаше дори драскотина, но тя не дишаше и очите й бяха затворени, а лицето й бе бледо като на мъртвец. В този момент всички разбраха какво е да изпитваш ужас.

Капитан Уентуърт, който я бе поел в ръцете, коленичи заедно с нея и не по-малко пребледнял, се вгледа с безмълвен ужас в бледото й лице.

— Мъртва е, мъртва е! — изпищя Мери и се вкопчи в съпруга си, за да му предаде страха си, от което той съвсем се вцепени и не можа да помръдне. В този миг през главата на Хенриета премина същата мисъл и тя загуби съзнание. Ако Ан и капитан Бенуик не я бяха поели, тя също щеше да падне върху стъпалата.

— Няма ли кой да ми помогне? — бяха първите думи на капитан Уентуърт, в които прозвуча нотка на отчаяние. Той беше обезумял и сякаш не му бе останала капчица сила.

— Отивайте при него, при него! — извика Ан. — За бога, вървете! Мога и сама да я държа! Оставете ме и отидете да му помогнете! Разтрийте ръцете и слепоочията й, ето ви тук солите — вземете, вземете ги!

Капитан Бенуик се подчини, а и Чарлз най-после успя да се освободи от жена си и отидоха при Уентуърт и момичето. Изправиха Луиза и я хванаха здраво помежду си, а после направиха онова, което им бе казала Ан, но всичко беше напразно. Капитан Уентуърт, който се бе облегнал на стената сякаш да поеме сила от нея, възкликна:

— Господи! Ами баща й и майка й?

— Лекар! — извика Ан.

Той я чу и тази дума го накара да скочи на секундата; успя да промълви само:

— Точно така, веднага да се намери лекар — и бе готов да побегне, но Ан нетърпеливо го спря:

— Стойте, не е ли по-добре да отиде капитан Бенуик? Той знае къде да го намери.

Всички, които все още можеха да мислят в този момент, се съгласиха с разумността на това предложение, и само след миг (трябваше да действат много бързо) капитан Бенуик остави на брат й отпуснатото безжизнено тяло на девойката и пое към града с пределна скорост.

Едва ли би могло да се каже кой от онези, които остави бяха най-разстроени, кой страдаше най-много — капитан Уентуърт, Ан или Чарлз; Чарлз обичаше силно сестра си и я държеше здраво в ръце, от гърлото му излизаха сподавени ридания и той безпомощно местеше поглед от едната към другата си сестра, която лежеше не по-малко безчувствена върху стъпалата, а после към жена си — Мери бе изпаднала в истерия и пищеше за помощ, а той не можеше да направи нищо.

С всичката сила, ум и бързина, които й внушаваха нейните инстинкти, Ан се опитваше да помогне на Хенриета. От време на време се опитваше да направи нещо и за останалите — да успокои Мери, да вдъхне кураж на Чарлз, да уталожи мъката на капитан Уентуърт. И двамата чакаха какво ще нареди тя.

— Ан, Ан — викаше Чарлз — какво да правим сега? Какво, за бога, трябва да се направи сега?

Погледът на капитан Уентуърт също бе отправен към нея.

— Не е ли по-добре да я отнесем в страноприемницата? Да, сигурна съм, че така ще е по-добре — трябва много внимателно да я отнесем там.

— Да, да, в странноприемницата — повтори и капитан Уентуърт, който бе успял да се овладее донякъде и гореше от нетърпение да направи нещо. — Сам ще я нося. Масгроув, погрижи се за останалите.

Работниците и лодкарите по брега вече бяха успели да научат за станалото и около групата се бе насъбрал доста народ, за да предложат помощта си или пък ако няма нужда от тях, поне да се порадват на гледката, която предоставяше видът на една мъртва млада дама, всъщност две — действителността се бе оказала два пъти по-интересна от първите слухове за нещастния случай. Повериха Хенриета на онези от тях, които им се видяха най-надеждни, защото момичето бе успяло да се посъвземе, но нямаше никакви сили. Ан тръгна до Мери, а Чарлз подкрепяше жена си от другата страна — така потеглиха към страноприемницата, измъчвани от невъобразими страхове и тежките им крачки отекваха по земята, върху която само допреди малко бяха стъпвали леко и бодро.

Не се бяха отдалечили много от реката, когато ги пресрещнаха семейство Харвил. Видели капитан Бенуик да притичва покрай дома им и по изражението на лицето му разбрали, че се е случило нещо, затова веднага се отправили към Коб и питали хората по пътя си за точното място. Колкото и да беше уплашен, капитан Харвил успя да им вдъхне сили и кураж, които им бяха толкова нужни в този момент, а след като се разбраха само с един поглед помежду си, двамата с жена му вече знаеха какво да правят — Луиза трябваше да се отнесе в тяхната къща и да изчака там пристигането на лекаря. Не дадоха и дума да се издума, че това щяло да им причини неудобство, капитанът се подчини и всички отидоха у тях. Под напътствията на мисис Харвил отнесоха Луиза на горния етаж, където настаниха момичето в леглото на добрата жена, а през това време съпругът й се залови да помага на останалите, като раздаваше капки за сърце и успокоително на всички, които имаха нужда от тях.

Веднъж Луиза отвори очи, но ги затвори веднага и в погледа й не пролича да е дошла в съзнание. Все пак това бе доказателство за живот и то много помогна на сестра й — макар че заради своите страхове и надежди на Хенриета й бе невъзможно да остане в стаята при сестра си, самата тя успя донякъде да се съвземе.

Лекарят дойде по-бързо, отколкото им се струваше изобщо за възможно. Докато той я преглеждаше, всички бяха изтръпнали от страх, но докторът заяви, че положението не е безнадеждно. Луиза си бе ударила сериозно главата, но други наранявания нямаше. В думите му се усещаше надежда и оптимизъм.

Първото, което почувстваха останалите, беше силно упование в думите на лекаря. Той не смяташе случая за безнадежден, не каза, че след няколко часа ще бъде свършено. Можем да си представим какво облекчение изпитваха всички след отменянето на надвисналата над главите им присъдата, какво щастие ги завладя и какъв плам имаше в радостните възклицания, с които благодаряха на небето.

Ан никога нямаше да забрави вида и тона, с които капитан Уентуърт промълви „Слава тебе, Господи!“, нито пък как изглеждаше той малко след това — захлупил лице върху ръцете си на една маса, изцяло завладян от напора на своите чувства, сякаш отправяше молитва за спокойствие и сила да ги овладее.

Луиза не си бе наранила нищо друго освен главата.

Дойде моментът, когато трябваше да решат какво да правят при това твърде променено положение. Вече можеха да говорят и да обсъдят нещата. Колкото и неприятно да им беше, че се налага да безпокоят семейство Харвил, Луиза несъмнено трябваше да остане у тях. Харвилови не даваха и дума да се издума за местене. По всичко личеше, че се ръководят единствено от добри чувства към новите си познати. Не биваше да местят Луиза. Още преди другите да са решили каквото и да било, те бяха подготвили всичко за нейния престой. Капитан Бенуик отстъпваше стаята си и щеше да си намери подслон другаде — това реши въпроса. Притесняваха се само от това, че в къщата не можеха да се съберат повече хора, но въпреки всичко настояваха, че „ако децата отидат в стаята на прислужницата или пък поставим някоя и друга кушетка“… Просто не можеха да приемат мисълта, че не са в състояние да подслонят поне още двама-трима от тях в случай, че поискат да останат, макар че никой не можеше да се съмнява във вниманието и грижите, с които мисис Харвил би обградила госпожица Масгроув. Мисис Харвил имаше голям опит в гледането на болни, не по-лоша болногледачка беше и бавачката, която дълги години ги бе придружавала навсякъде. Оставена на денонощните им грижи, Луиза нямаше да има нужда от нищо. Всичко това бе казано така искрено и настойчива, както би било възможно само при едно неустоимо желание да помогнат.

В обсъждането участваха Чарлз, капитан Уентуърт и Хенриета. Отначало те не умуваха, а просто се редуваха да изразяват своето безсилие и опасения: „Апъркрос, някой трябва да отиде в Апъркрос и да съобщи за станалото; как да кажат на мисис и мистър Масгроув; колко късно било станало за отпътуване, бил минал час, откакто вече трябвало да са на път и вече не е невъзможно да пристигнат навреме.“ Не можеха да измислят нищо свястно и от тях се чуваха само несвързани възклицания, когато малко след това капитан Уентуърт се овладя и каза:

— Трябва да решим какво да правим и то веднага. Всяка минута е ценна. Някой от нас трябва да тръгне незабавно за Апъркрос. Масгроув, трябва да тръгнеш или ти, или аз.

Чарлз се съгласи с него, но беше категоричен, че не може да замине. Той в никакъв случай не би могъл да остави сестра си в такова състояние, пък и не би създал никакви затруднения за мисис Харвил и капитана. Това реши въпроса в едно отношение, а и Хенриета също заяви, че не може да замине, но малко след това размисли и реши нещо друго. Доколко би била полезна тук, ако остане? Тя, която не можеше да стои при Луиза и дори я бе страх да я погледне, а мъката й беше толкова страшна, че я правеше съвсем безпомощна! Беше принудена да признае, че от присъствието й тук не би имало никаква полза, но въпреки това не й се искаше да замине, докато най-после мисълта за баща й и майка й силно я развълнува и тя се отказа от намерението си, а след като се съгласи да си тръгне, вече искаше да отпътуват час по-скоро.

Бяха стигнали дотук, когато Ан слезе тихичко от стаята на Луиза и през отворената врата на салона неволно чу следващата реплика от разговора.

— Значи се разбрахме, Масгроув, — каза възбудено Уентуърт — ти ще останеш, а аз ще се погрижа да заведа сестра ти вкъщи. Но ако от останалите някой ще трябва да остане и да помага на мисис Харвил, това не бива да бъде повече от един човек. Съвсем естествено е мисис Чарлз Масгроув да иска да се върне при децата си, но ето Ан например би останала — едва ли може да се намери друг по-подходящ от нея, а и тя умее да се справя с нещата.

Ан спря за миг да се съвземе от вълнението, което я обзе при тези думи. Другите двама охотно се съгласиха с него и в този момент тя влезе в стаята.

— Вярвам, че ще останете и ще се грижите за нея — извика той, обръщайки се към Ан, а в гласа му се усещаше плам и нежност, които сякаш върнаха миналото в настоящия момент. Тя поруменя силно, а той се опомни и побърза да се отдалечи. Ан изрази огромното си желание и готовност да помогне и каза, че с радост би останала — точно това мислела да предложи и тя, смятала да ги помоли за разрешение. Ако мисис Харвил нямаше нищо против, Ан би се задоволила и със завивки върху пода в стаята на Луиза.

Оставаше да решат още нещо и след това можеха да тръгват. При всички случаи мистър и мисис Масгроув щяха да се поразтревожат от тяхното закъснение, но всички биха се притеснили ужасно, ако трябваше и да чакат пристигането на конете от Апъркрос, за да се върнат с тях; затова капитанът и Чарлз решиха, че ще е най — добре да наемат карета от страноприемницата, а каретата и конете на мистър Масгроув да бъдат върнати вкъщи рано на другия ден. Този план имаше и това предимство, че щяха да получат и новини за състоянието на Луиза.

Капитан Уентуърт излезе да се погрижи за пътуването, а след малко излязоха и двете дами. На мира и разбирателството обаче бе сложен край в момента, когато Мери разбра какви са намеренията им. Беше толкова огорчена и разгневена, че веднага се заоплаква колко са несправедливи всички към нея, като оставят Ан при Луиза, а не нея. Ан не била никаква на Луиза, а Мери й е снаха и след Хенриета имаше най-голямо право да остане! Нима ще е по-малко полезна от Ан? А и как да се върне у дома без своя съпруг? Не, било прекалено жестоко от тяхна страна. С други думи, тя наговори много повече неща, отколкото съпругът й би могъл да издържи и тъй като Чарлз скоро се предаде, а никой от останалите не можеше да й се противопостави, не им оставаше друго, освен Ан да замине, а Мери да остане при Луиза.

Никога преди Ан не се бе подчинявала с такава неохота на ревнивите и егоистични претенции на Мери, но в случая нямаше друг начин и тя тръгна с останалите към града. Чарлз остана да се грижи за сестра си, щеше да помага и капитан Бенуик. Ан минаваше през познатите места, където тази сутрин се бяха случили някои дребни неща — ето тук бе разговаряла с Хенриета за преместването на доктор Шърли от Апъркрос, по-нататък за първи път бе видяла мистър Елиът и в спомените си отдели по миг на всички, с изключение на Луиза, и на онзи, който бе изцяло погълнат от тревогата за нея.

Капитан Бенуик беше изключително внимателен към Ан и въпреки че и тя като всички останали бе силно разстроена от случилото се през деня, не можеше да не изпитва към младия човек все по-нарастващо благоразположение. Дори си помисли, че нещастието с Луиза е повод за по-нататъшни срещи и разговори с него.

Все още нащрек да не им се случи нещо, капитан Уентуърт ги чакаше до каретата за четирима, спряла на удобно за тях място в края на улицата. Ан бе силно потисната и унизена от начина, по който той реагира, щом видя, че вместо едната сестра идва другата — беше очевидно изненадан и разгневен, по лицето му се четеше колко му е неприятно това и докато Чарлз му обясняваше какво е породило промяната, от устните на капитана за малко да се излеят думи, които той все пак успя да преглътне. Ан се убеди, че за него тя има значение единствено като човек, който би могъл да се погрижи за Луиза.

Ан се опита да остане спокойна и справедлива в разсъжденията си. Не беше нужно да се състезава с една Ема в чувствата й към нейния Хенри[1] — заради Уентуърт би се грижила за Луиза много по-ревностно, отколкото се диктуваха най-обикновените чувства на уважение и се надяваше, че той няма още дълго време да е толкова несправедлив към нея, като си мисли, че Ан просто е гледала да се измъкне по-леко от услугата, която дължеше на своята приятелка.

Междувременно вече се бяха настанили в каретата. Капитанът беше помогнал и на двете да се качат и сега седеше между тях. Така, обзета от тревога и вълнение, Ан замина от Лайм. Не можеше да си представи как ще изминат дългия път до дома, как ще се държи той с нея и за какво ще разговарят. Но всичко се разви съвсем естествено. По време на пътуването вниманието му бе изцяло погълнато от Хенриета и когато нарушаваше мълчанието, той се обръщаше все към нея, като гледаше да укрепи надеждите й и да повдигне духа й. Тонът, с който понякога се обръщаше към Ан, както и цялото му държание, бяха преднамерено студени. Той си бе поставил за задача да успокоява единствено Хенриета. Един-единствен път си позволи да избухне по повод на жалостивия тон, с който Ан отвори дума за онази необмислена и съдбоносна разходка край реката, която никой не бе очаквал да завърши така.

— Не говорете за това — извика той. — О, господи! Не трябваше да се съгласявам с нея в онзи последен фатален миг! Ако бях постъпил както трябва! Но тя толкова искаше и беше така твърдо решена да го направи… Милата, сладка Луиза!

Ан се питаше дали той не поставя под съмнение предишните си разбирания, според които твърдостта на характера е най-голямото щастие и достойнство, което трябва да притежава човек и дали не смята, че подобно на всички останали качества упоритостта също трябва да има своите правилни пропорции и точни граници. Ан мислеше, че вече е разбрал колко решаващ за щастието може да се окаже не само податливият на внушения ум, но и един много своенравен характер.

Пристигнаха бързо. Ан с учудване забеляза, че са стигнали толкова скоро до познатите хълмове и места. Усещането за бързина бе подсилено донякъде благодарение и на страха им от края на пътуването, затова пътят им се видя двойно по-кратък. Когато стигнаха покрайнините на селото, вече се бе смрачило. Известно време никой не проговори; Хенриета се бе облегнала в ъгъла, покрила лицето си с един шал и се надяваше другите да си помислят, че най-после е заспала след толкова плач. Тогава, при изкачването на последния хълм Ан чу как капитана се обръща към нея. Много тихо и предпазливо, той каза:

— Мислех си как ще е най-добре да постъпим. Тя не бива да се показва веднага, не би издържала това. Помислих, че може би ще е по-удачно вие да останете при нея в каретата, докато аз вляза и съобщя на мистър и мисис Масгроув за станалото. Смятате ли, че така ще е най-добре?

Ан се съгласи с него. Доволен, капитанът повече не продума, но по-късно тя с удоволствие си спомняше за тази негова молба, която й прозвуча като доказателство за приятелските му чувства и уважение към способността й да преценява нещата. Наистина й беше много приятно и стойността на този спомен не намаля, дори когато го възприе като белег на окончателната му раздяла с нея.

След като стигнаха Апъркрос и той съобщи страшната новина на родителите, видя, че те я приеха сравнително спокойно — доколкото можеше човек да се надява при тези обстоятелства, убеди се, че за дъщеря им е най-добре да остане при тях и тогава им съобщи за намерението си да отпътува със същата карета за Лайм. Уентуърт изчака конете да се нахранят и да си починат и замина веднага след това.

Бележки

[1] Ема и Хенри са герои на едноименната поема на Метю Прайор (1664–1721) — Б.пр.