Включено в книгата
Оригинално заглавие
Persuasion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 94 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Остин. Доводите на разума

Редактор: Силвия Великова

Оформление на корицата: ГЛИФ

Мърлин Пъбликейшън, 1996


Глава 5

Онази сутрин, когато семейство Крофт щяха да разглеждат имението, Ан намери за съвсем естествено да направи обичайната си разходка до лейди Ръсел и така да избегне срещата с тях, след което беше още по-естествено да изрази огромното си съжаление, че е пропуснала възможността да ги види.

Тази среща се оказа много удовлетворителна и за двете страни, които решиха да определят веднага условията на сделката. Всяка от дамите беше предразположена към добронамереност и затова не видя в държанието на другата нещо, освен изискани обноски. Що се отнася до господата, те се държаха изключително сърдечно, искрено и доброжелателно, а и щедростта на адмирала не можеше да не впечатли сър Уолтър, на когото многократните уверения на мистър Шепърд вече бяха внушили увереността, че адмиралът много е слушал за него като за образец на добро възпитание — така баронетът беше изкушен да демонстрира блестящите си маниери и да се покаже в най-добра светлина.

Къщата, обзавеждането и земята получиха одобрението на семейство Крофт, те пък, на свой ред, също бяха одобрени от отсрещната страна. Всичко бе уточнено по отношение на срокове и договорености, без най-малко различие в предварително изградените им мнения, което да внесе евентуални поправки в подготвения документ.

Сър Уолтър решително обяви адмирала за най-представителния моряк, когото някога е виждал, и дори заяви, че не би се срамувал да се по — каже в неговата компания навсякъде, при положение че собственият му фризьор пооправи малко косата на Крофт. Адмиралът отвърна с подобаваща сърдечност и добронамереност, които по време на разходката из имението изрази пред жена си чрез следната забележка: „Въпреки това, което ни казаха в Тонтън, скъпа, аз знаех, че бързо ще постигнем споразумение. Баронетът не представлява нищо особено, но поне изглежда безобиден“. Така изразените и от двете страни комплименти определено сочеха еднаква степен на взаимна симпатия.

Семейство Крофт трябваше да влезе във владение на собствеността по Архангеловден и нямаше никакво време за излишни отлагания и подготовки, затова сър Уолтър предложи преместването в Бат да се осъществи още през септември.

На лейди Ръсел никак не й се искаше Ан да отпътува толкова скоро и тъй като беше убедена, че мнението на момичето няма да натежи и от Ан няма да има никаква полза при избора на къща, направи всичко възможно тя да тръгне след другите и да я придружи до Бат чак след Коледа. За съжаление, самата лейди Ръсел имаше някакви ангажименти, заради които трябваше да отсъства от Келинч в продължение на няколко седмици и това осуети донякъде поканата й към Ан. Макар и да се притесняваше, че ослепителното слънце над Бат би предизвикало големи горещини дори и през септември и не й се искаше да се лиши от сладостта и тъгата на есенните месеци в Келинч, на самата Ан не й се оставаше и мислеше, че би било най-правилно и разумно да тръгне заедно с останалите, за да си спести донякъде мъката от раздялата с любимите места.

Стана обаче нещо, което й наложи да промени плановете си. Мери, която все не се чувстваше добре, непрекъснато мислеше за собствените си болежки и беше свикнала вечно да се оплаква пред Ан за какво ли не, изведнъж се почувства неразположена. Изпълнена с предчувствието, че няма да види бял ден през тази есен, тя помоли сестра си, всъщност не беше толкова молба, колкото изрично настояване, да не отива в Бат, а да остане при нея в Апъркрос Котидж и да й прави компания толкова дълго, колкото е необходимо.

— В никакъв случай не мога да се оправя без Ан — настояваше Мери, а Елизабет отговори: — В такъв случай съм сигурна, че Ан трябва да остане, и без това няма да ни трябва в Бат.

Макар и изразено по толкова груб начин, все пак е по-добре да си мислят, че от тебе може да има някаква полза, отколкото да те смятат за съвършено безполезен. Ан се зарадва, че може да помогне с нещо и че й се възлагат известни задължения, още повече, че ставаше дума за нейния край, за любимия й роден край.

Поканата на Мери облекчи лейди Ръсел. Бе решено, че Ан няма да тръгне за Бат, докато лейди Ръсел не дойде да я вземе, а дотогава щеше да гостува най-напред в Апъркрос Котидж, а после — в Келинч Лодж.

Уж всичко се нареждаше чудесно, но лейди Ръсел много се стресна, когато в намеренията на приятелите си от Келинч откри нещо доста нередно. Разбра се, че заедно със сър Уолтър и Елизабет за Бат се канеше да замине и мисис Клей, в качеството си на ценен съветник и особено необходим помощник във всичко, което им предстоеше да свършат. На лейди Ръсел й беше много неприятно, че изобщо им е хрумнала подобна мисъл, за това беше доста изненадана, разстроена и притеснена. По отношение на Ан, ситуацията беше много обидна. Никой не я смяташе за особено полезна, докато на мисис Клей се възлагаха големи надежди.

Самата Ан отдавна беше претръпнала към такива оскърбления, но също като лейди Ръсел не смяташе за разумно заминаването на мисис Клей. Дълго време бе наблюдавала мълчаливо отношенията между нея и близките й, познаваше добре характера на баща си — макар че често й се бе искало да не го познава чак толкова — и съзнаваше какви последици може да има подобна близост за тяхното семейство. Ан не мислеше, че за момента баща й има някакви планове от подобен характер. Мисис Клей имаше лунички, щръкнал преден зъб и дебели китки и той все подмяташе в нейно отсъствие нещо по неин адрес, но все пак беше млада и общо взето изглеждаше добре, а благодарение на своята проницателност и усърдие да се хареса, притежаваше много по-опасни оръжия от тези на една обикновена красавица. Ан съзнаваше толкова ясно наличието на подобна опасност, че не би си простила, ако не се опиташе да я сподели със сестра си. Не се надяваше сестра й да я разбере, но при подобен обрат на нещата, Елизабет щеше да е много по-достойна за съжаление от Ан и Ан не искаше да я упрекне, че не е била предупредена навреме.

Единственото, което Ан успя да постигне, беше да обиди Елизабет. Сестра й просто не разбираше как такива ужасни подозрения могат да й минат през главата и отбеляза с негодувание, че както мисис Клей, така и баща й, чудесно съзнават своето положение.

— Мисис Клей — каза тя разпалено — никога не забравя коя е, а можеш да бъдеш сигурна, че аз я познавам много по-добре от тебе. В нейното семейство са особено внимателни по въпроса за една бъдеща женитба, пък й тя порицава неравенството в положението и богатството много по-силно от всички останали. Не бива да подозираме и баща ни в подобни намерения, след като толкова време не се ожени повторно заради нас. Можеш да бъдеш сигурна, че аз самата не бих я държала толкова време до себе си, ако беше някоя красавица, но съм убедена, че дори и да се чувства много нещастен, баща ми за нищо на света не би сключил толкова неравен брак. В случая няма никаква опасност и горката мисис Клей, която въпреки всичките си добродетели, не би могла да се нарече хубава, спокойно може да остане при нас. Като те слуша, човек може да си помисли, че никога не си чувала как говори баща ми за недостатъците във външния й вид, а според мен това се е случвало не по-малко от петдесетина пъти. С тези лунички и този щръкнал зъб! Дори аз не се дразня от луничките й така, както се дразни той. Виждала съм къде-къде по-хубави от нея, от които той просто се отвращава. Не може да не си чувала какво говори за луничките на мисис Клей.

— Няма недостатък във външния вид — отговори Ан — който малко по малко да не може да бъде пренебрегнат чрез едно мило и приятно държание.

— Аз не мисля така — заяви Елизабет рязко — милото държание може да е от полза за красотата, но никога не би помогнало съществено на едно грозновато лице. Както и да е, смятам, че по тези въпроси имам доста по-голям опит от много други хора и смятам твоя съвет за напълно излишен.

Ан направи каквото можа, беше доволна, че всичко свърши и не беше изгубила увереността, че го прави за доброто на всички. Макар и отхвърлила всяко съмнение, Елизабет все пак щеше да си отваря очите за подобна възможност.

Четирите коня на впряга изпълниха последния си дълг към своя господар и откараха в Бат сър Уолтър, мис Елиът и мисис Клей. Компанията пое на път в повишено настроение — сър Уолтър си подготви благосклонните поклони към опечалените селяни и ратаи, които бяха по-дочули за неговото заминаване и бяха наизлезли да го изпратят, а през това време Ан крачеше нещастна и самотна към Лодж, където трябваше да прекара първата седмица след раздялата.

Приятелката й не беше в по-добро състояние на духа. Лейди Ръсел прие раздялата на семейството доста болезнено. Тя ценеше доброто име на своите приятели не по-малко от собствения си авторитет, а и ежедневният контакт с тях се бе превърнал в нещо много по-важно от навик. Беше й тъжно да гледа изоставените земи, а още повече я болеше при мисълта, че не след дълго щяха да са притежание на друг, затова беше готова да се откаже дори от компанията на Ан, за да може да замине и да не присъства при пристигането на семейство Крофт. Така двете заминаха заедно — Ан трябваше да отседне в Апъркрос Котидж, а лейди Ръсел пое по първия етап от своето пътешествие. Така двете заминаха заедно — Ан трябваше да отседне в Апъркрос Котидж, а лейди Ръсел пое по първия етап от своето пътешествие.

Селцето Апъркрос беше средно по големина и само до преди няколко години беше оформено изключително в стар английски стил. В сравнение с домовете на дребните стопани и ратаите имаше само две по-представителни къщи. Едната бе имението на земевладелеца, с високата си ограда, големите порти и старите дървета — старовремско и солидно; другата беше удобната и спретната къща на пастора, разположена сред грижливо поддържана градина, опасана с лози и крушови дървета. След като младият господар от имението на земевладелеца се ожени, пасторският дом бе преустроен и заприлича на къща на фермер, после й придадоха традиционен вид на английска селска къща, кръстиха я Апъркрос Котидж и я определиха за дом на младия господар. Със своята веранда, високи от пода до тавана прозорци и други гиздосии тя хващаше окото не по-малко от внушителната и солидна постройка на Голямата къща и нейните земи, която се намираше на четвърт миля по-нататък.

Ан често бе отсядала тук. Познаваше порядките в Апъркрос не по-зле, отколкото тези в Келинч. Двете семейства бяха общували непринудено и дотолкова бяха свикнали да влизат и излизат от къщата на другия по всяко време на деня, че Ан доста се изненада, когато откри Мери сама. Да е неразположена и без настроение когато е сама си беше съвсем в реда на нещата. Макар и привлекателна на външен вид, Мери не притежаваше нито нрава, нито ума на сестра си. Когато беше в добро здраве, когато я глезеха или я развличаха с нещо, Мери можеше да бъде в добро настроение и с приповдигнат дух, но рухваше при най-малкото неразположение. Не можеше да стои сама и тъй като беше наследила характерното за рода Елиът чувство за собствена значимост и при най-малкия повод започваше да си въобразява че е пренебрегната и с нея се отнасят зле. По външност отстъпваше доста на сестрите си и дори по времето, когато беше най-хубавичка, за нея можеше да се каже единствено, че е „чудесно момиче“. Сега тя лежеше върху избелялата дамаска на дивана в приятната малка гостна, където елегантната някога мебелировка бе започнала да се износва благодарение на двете деца и изминалите четири години. Вместо поздрав още при влизането на Ан тя се обърна към нея с думите:

— Ето те и тебе най-после! Вече си мислех, че никога повече няма да те видя. Толкова ми е зле, че едва говоря. Цяла сутрин не съм видяла жива душа наоколо.

— Съжалявам, че не си добре — каза Ан. — Миналия четвъртък ми писа, че се чувстваш чудесно.

— Да, постарах се да ти предадат, че съм много добре, все така правя, но и тогава не можеше да се каже, че всичко е наред. Никога не съм се чувствала толкова зле като тази сутрин и положително не биваше да ме оставят сама. Ами ако бях припаднала без да мога да стигна до звънеца за прислугата! И лейди Ръсел никаква я няма. Не знам дали е идвала да ме види и два-три пъти през това лято.

Ан изрази учтиво съгласие с разумността на думите й се осведоми за съпруга на Мери.

— О, Чарлз излезе да постреля. Почти не съм го виждала от седем часа сутринта. Той излезе, макар че му казах колко зле се чувствам. Каза, че нямало да се бави, а вече е почти един и го няма никакъв. Казвам ти, никой не се е мяркал насам цяла сутрин.

— Нали децата бяха при тебе?

— Да, бяха тук, докато нервите ми не издържаха да слушам тяхната врява, толкова са непослушни, че присъствието им по-скоро ми пречи, отколкото обратното. Малкият Чарлз изобщо не слуша какво му приказвам, а и Уолтър не е по-добър.

— Е, надявам се сега да се пооправиш — отговори бодро Ан. — Знаеш, че започваш да се чувстваш по-добре всеки път като дойда. Как са съседите от Голямата къща?

— Нищо не мога да ти кажа. Днес никой не се е мяркал насам, само мистър Масгроув се обади през прозореца и дори не слезе от коня си; никой от тях не се отби да ме види, макар и че и на него му казах колко съм зле. Вероятно това не интересува дъщерите му и те в никакъв случай не биха променили плановете си заради мене.

— Все още е рано, сигурно ще се отбият преди обяд.

— Мога да ти кажа, че не са ми притрябвали. Вечно бърборят и се смеят, а това ми идва прекалено много. О, Ан, само ако знаеш колко ми е лошо! Много зле постъпи, като не дойде в четвъртък!

— Мила Мери, спомни си само какви хубави неща ми съобщи тогава! Бележката ти беше изпълнена с толкова бодрост, пишеше, че се чувстваш великолепно и нямаш спешна нужда от моето присъствие, а при това положение не може да не знаеш колко много ми се щеше да остана с лейди Ръсел до самото й заминаване. Не забравяй, че бях и доста заета, имах толкова много работа, че просто не можех да изляза от Келинч.

— Боже господи! Ти пък каква работа можеш да имаш!

— Наистина имах работа, дори повече, отколкото се сещам сега. Трябваше да препиша целия каталог на татко за картините и книгите. На няколко пъти ходих в градината при Макензи, като се опитвах да разбера кои от растенията са предназначени за лейди Ръсел и да го накарам и той да запомни това. Имах за уреждане и някои мои дребни неща — да видя на кого да дам няколко книги и партитури и тъй като не знаех какво точно ще замине с колите за Бат, се наложи да разопаковаме моя багаж и да го пренаредим отново, а и трябваше да свърша и нещо доста по-сериозно — отбих се в почти всяка къща в енорията, за да се сбогувам с хората. Казаха ми, че те очакват това, а то ми отне доста време.

— Е, какво пък — обади се след малко Мери — много добре. Изобщо не ме попита как мина вчера обядът у семейство Пуул.

— Добре, питам те сега Не отворих дума за обяда, защото си помислих, че не си била добре и се е наложило да си останеш вкъщи. — О, ходих! До тази сутрин ми нямаше нищо, ама съвсем нищичко и щеше да изглежда доста странно, ако

не бях отишла.

— Радвам се, че си била добре и се надявам да си прекарала приятно.

— Не беше нищо особено. Човек знае предварително какво ще му предложат за обяд и кой друг ще бъде поканен, а и е много неудобно да нямаш собствена карета. Трябваше да ме закарат мистър и мисис Масгроув и само ако знаеш как се натъпкахме в каретата! Те и двамата са доста дебели и заемат много място, на всичкото отгоре мистър Масгроув все гледа да седне с лице към движението. Затова ме натъпкаха на гърба на капрата заедно с Хенриета и Луиза, и аз си мисля, че това е причината днес да се чувствам толкова болна.

От Ан се искаше да се насили още малко, за да запази търпение и вид на престорена бодрост и така почти успя да излекува сестра си. Не след дълго тя вече можеше да седне на дивана и дори изрази надежда, че ще успее да се изправи на крака още преди обяд. След малко съвсем забрави какво беше казала и хукна към другия край на стаята да разкрасява някакво букетче, после си изяде пушеното от закуската и накрая обяви, че се чувства достатъчно добре, за да предприеме една разходка.

— И къде да отидем? — каза тя след като се приготвиха за излизане. — Сигурно не ти се иска да отидем в Голямата къща преди те да са дошли да те посетят.

— Нямам нищо против — отговори Ан. — И през ум не ми е минавало да държа на официалностите чак толкова, особено пък с хора като мистър и мисис Масгроув, с които сме толкова близки.

— О, те трябва да дойдат на гости колкото се може по-скоро! Не може да не ти обърнат дължимото внимание като на моя сестра. Е, все пак нищо не ни пречи да поседнем за малко у тях и едва след това да се насладим на една чудесна разходка.

Ан никога не бе смятала подобно бъбрене у някого за особено разумно, но отдавна се бе отказала от опитите си да поправи подобно държание, тъй като смяташе, че двете семейства просто не можеха едно без друго въпреки вечните оскърбителни забележки, които разменяха зад гърба си. Затова и се запътиха към Голямата къща и останаха половин час в четвъртития старомоден салон с малък килим върху блестящия под, който постепенно придобиваше доста ожулен и изподраскан вид, благодарение на усилията от страна на младите господарки да намерят най-подходящото място за едно огромно пиано, арфата и многобройните масички и цветарници. О, да можеха облечените в жилетки оригинали от портретите — господа в кафяво кадифе и дами в син атлаз — да видят какво става в техния дом, как бяха погребани всичките им представи за чистота и порядък! Лицата от портретите се взираха с изумление в онова, което се разиграваше пред очите им.

Къщите на двете семейства постепенно се променяха и тома може би беше за добро. Бащата и майката държаха на старите английски порядки, а децата — на новите. Мистър и мисис Масгроув бяха добродушни хора, гостоприемни и сърдечни и не дотам учени и изтънчени. Децата им бяха с по-съвременни разбирания и обноски. Семейството беше многобройно, ала от отрасналите деца (Чарлз беше по-различен) само Луиза и Хенриета — млади дами на деветнайсет и двайсет години — бяха поели от училището в Ексетър[1] обичайната доза образованост и подобно на хиляди други девойки сега си живееха единствено заради модите, развлеченията и радостта от живота.

Бяха хубавички, изпълнени с въодушевление и винаги облечени по последна мода, а обноските им бяха приятни и непринудени; вкъщи думата им беше закон и навсякъде ги приемаха като галените деца на компанията. Ан ги смяташе за най-щастливите същества от всичките си познати и въпреки това не би искала да бъде на тяхно място, подтиквана може би от удобното чувство за превъзходство у всеки човек, не би искала да замени удоволствията на собствения си култивиран и много по-деликатен ум за всичките им развлечения. Можеше да завижда единствено на чудесното разбирателство и единомислие между двете сестри, както на заради взаимната им обич и неизменно доброто им настроение — все неща, които липсваха в отношенията със собствените й сестри.

Приеха ги много сърдечно. От страна на семейството в Голямата къща не липсваше нищо и според Ан нямаше и най-малкият повод, който да опетни безупречното им гостоприемство. Прекараха половин час в приятно бърборене и накрая тя никак не се изненада от това, че двете госпожици Масгроув приеха настоятелната покана на Мери и решиха да ги придружат по време на разходката.

Бележки

[1] Ексетър — един от най-старите колежи на Оксфордския университет, основан през 1314 г. — Б.пр.