Джани Родари
Граматика на фантазията (43) (Увод в изкуството да измисляме истории)

43. Игри в боровата горичка

10:30 часът. Джорджо (седем години) и Роберта (пет и половина години) излизат от хотела в боровата горичка, която го огражда.

Роберта:

— Да потърсим гущери?

Аз, който ги наблюдавам от прозореца, разбирам много добре причината на това предложение. Роберта лови гущерите с ръце, Джорджо обаче изпитва от тях отвращение. Обикновено Джорджо предлага да тичат, защото е по-бърз. Роберта отбива удара, като предлага да рисуват, защото там е по-добра. Природата е нелоялна в своята наивност.

Обикалят бавно. Освен че търсят гущери, търсят случая. Също Новалис го твърди: „Играта е експериментиране със случая.“ Избягват широките пространства, като остават зад кухнята на хотела, където горичката е по-домашна. Идват до един куп с дърва.

Роберта:

— Ние се скривахме.

Минало несвършено време е знак, че очакването е свършено, налучкването приема формата на игра. Глаголът установява разстоянието между света, съществуващ заради самия себе си, такъв, какъвто е, и света, превърнат в символи за играта.

Скриват се, обикалят бавно около купа, преместват някое парче дърво. Има парчета с правилна форма, лесни да се борави с тях, насечени за кухнята. Започват да пренасят някои от тях. Зад купа има един кашон и една голяма кошница. Вземат ги. Джорджо започва да ръководи играта.

Джорджо:

— Бяхме в джунглата на лов за тигри.

Горичката, която беше част от ежедневната действителност през ваканцията, не ги интересуваше като такава: ето я вече умалена или провъзгласена за „символ“ на ново значение. „Когато нещата — казва Дюи — са станали символи и придобиват репрезентативната способност да застанат на мястото на други, играта се превръща от чиста физическа изява в дейност, включваща интелектуалния фактор.“

Преместват се към едно възвишение, което се издига над земята. Кошницата и кашонът стават (продължава възлагането на роли на предметите) две колиби. Събират се дръвца за огъня.

Играта се представя тук като отворена последователност, протичаща в откриване и измисляне на аналогии. Думата „джунгла“ е подсказала думата „колиба“. Но сега се намесва опитът: децата са играли толкова пъти в къщи и вмъкват тази игра в играта на джунгла.

Роберта:

— Палехме огън.

Джорджо:

— Отивахме да спим.

Всеки един се оттегля в своята „колиба“. Там остават сгушени няколко секунди.

Роберта:

— Сега беше сутрин, аз търсех пилета за запас.

Джорджо:

— Не, пилета, за да се сготви обяд.

Повъртят се, събират от земята шишарки. Часът е 11:15.

Да отбележим преди всичко, че в играта е минал цял ден. Нейното време не е действителното време, а по-скоро едно упражнение с времето, една равносметка на опита чрез времето: вечер е, отиваме да спим, сутрин е, ставаме. Да се събират шишарки в борова горичка беше още от първия момент една по-проста дейност. Обаче шишарките са останали пренебрегнати до момента, когато, извадени от техния ботанически контекст, бяха получили функцията на „пилета“, озарени от ново значение. Чрез сближението възможно е буквата „р“ върху оста на избора между думите да е сродила „пинье“ (шишарки) с „поли“ (пилета). Въображението работи в играта по същите правила, с които си служи всяка друга творческа дейност.

Часът е 11:20. Минали са само пет минути, откакто „спаха“, и вече се връщат да „спят“ още веднъж.

Нова намеса: върху оста на играта на джунгла се проектира другата класическа игра — да се играе на „татко и мама“. Това е значението — отчасти несъзнателно — на това „да отидем да спим“.

Джорджо:

— Искам да чувствувам мълчанието.

Джорджо произнася репликата с една особена интонация — вероятно с тази на неговата учителка, когато в училище устройва „играта на мълчание“. Забележете непрекъснатото отиване и връщане между опита и измислицата.

Роберта:

— Куукуригуу! Сега се събуждахме.

На идеята за драматизация, предложена от Джорджо, който е играл ролята на учителката, момиченцето отговаря, играейки ролята на петел. В двете реплики децата са преобразили себе си в „символи“. Джорджо — в този на учителката, Роберта — на петела.

Минал е втори ден. Защо е всичкото това време? Може би за да се увеличи разстоянието между играта, творчеството, света на навиците. За да бъдат „по-далечни“… „повече вътре“ в играта.

Джорджо:

— Сега на лов!

Стават, лутат се мълчаливо няколко мига. Връщат се към купа.

Часът е 11:23. Роберта:

— Аз пия бира.

Джорджо:

Аз вземам аперитив.

Купът е станал непредвидено бар. Не е ясна причината за отдалечаването от играта. Може би поради изчерпване на темата. Но е по-вероятно, след като са закусили набързо, за да излязат да играят, децата да чувствуват нужда да се нахранят поне символично. Като ловци очевидно имат право на напитки, които за тях са обикновено забранени.

Джорджо има колан с два пистолета. Взема единия и го предлага на Роберта. В началото на играта не беше помислил да го направи и Роберта беше твърде горда, за да поиска. Сега, след като бяха спали два пъти заедно, предложението има значение на признание: Джорджо е този, който признава Роберта за равна на него в играта. Само това ли?…

Роберта (насочвайки пистолета към главата):

— Аз се самоубивах.

Всичко това трае няколко секунди, както във внезапна любовна драма. По този въпрос би трябвало наистина да се чуе психологът.

Роберта:

— Ставах мумия, а ти избягваше.

Мумията, струва ми се, е спомен от телевизията.

Часът е 11:25. Отнасят дървата обратно на купа, като че ли са завършили играта. Джорджо е от типа деца, които са научени да „поставят нещата на мястото им“. В новата работа се явява веднага ритъм: Джорджо събира дървата. Роберта ги хвърля върху купа.

Роберта:

— Аз ги хвърлях.

Тази употреба на минало несвършено време означава, че също дейността събиране и поставяне върху купа е превърната в игра, в „символ“ на самата нея. „Аз ги хвърлям“ ще бъде работа, усилието „аз ги хвърлях“ е изпълнение на роля.

Часът е 11:35. Близо до купа има теглилка. Децата играят на нея, но не успяват да се претеглят. Намесва се бабата на Джорджо като „експерт“, после си отива.

Часът е 11:40. Роберта сяда в кашона и предлага „да се правят на палячовци“. Преструва се, че пада, търкаля се. Джорджо не приема предложението, но казва: „Да направим пързалка.“

Подпират кашона, получава се елементарна пързалка, която пада няколко пъти.

Часът е 11:43. Кашонът е станал лодка. И двамата се наместват в него. Плават между купа и скалата.

Джорджо:

— Тук има едно островче. Трябва да завържем лодката, иначе ще избяга.

Покатерват се върху скалата.

Вход е нова трансформация на нещата. След като скалата е станала островче, сега горичката вече не е джунгла, а море.

Отиват да вземат отново кошницата, така ще имат по една лодка за всеки.

Часът е 11:50. Пристигат, плавайки близо до теглилката, която е друго островче.

Роберта:

— Сега беше друг ден.

Този път, за да се премине от един ден в друг, не „спаха“. Достатъчно е да се обяви. Всъщност новият скок във времето подчертава отдалечаването на играта на джунгла от играта на море.

Влачат лодките, пеейки. Започват отново да плават. Кашонът на Джорджо се преобръща.

Роберта:

— Морето се развълнува.

Падането на Джорджо е неволно: миналото несвършено време използува веднага грешката творчески, обяснявайки я с логиката на играта.

Джорджо се обръща много пъти. За да се забрави неговата несръчност, повтаря я многократно, прави се на палячо. Роберта се смее. Джорджо сега „се прави на палячо“, смехът на Роберта напълно го обезщетява.

Има ли в неговата изява елемент на ухажване, на „свободен танц“?

Джорджо:

— Земя! Земя!

Роберта:

— Ура-а!

Спират до един бор.

Джорджо:

— Мир и благодат!

Джорджо живее в една област, където често се срещат монаси францисканци, събиращи милостиня. Може би и той понякога е мечтал да бъде монах. Не е възможно да се възстанови колко честа е била тази нова намеса. Монасите поздравяват по този начин, влизайки в къщите…

Пристигането до бора трябва да е станало за Джорджо нещо като „прибиране в къщи“. В игрите, както и в съня, въображението кондензира образите с мълниеносна бързина.

Може също да се отбележи, че появата на „острови“ е основателно обяснение за началната фаза от сутринта: „ние се криехме“. Децата са наистина „скрити“, отдалечени от всички, заобиколени са от морето.

Часът е 11:57. Джорджо се сеща, че са загубили пистолетите. Не знаят къде да ги търсят. Предшествуващата минута за тях потъва в едно минало, което не знаят как да възстановят. От прозореца им показвам двата пистолета, отиват да ги вземат, без да се учудят на моето всезнание.

Часът е 12:00. Разменят си корабите. На Роберта се пада сега кашонът. Изправя го. Една от страните се отваря като врата. Асоциацията е така подканяща, че лодката става къща. Сега отиват на лов за зайци.

„Зайците“ са същите шишарки, които преди са били „пилета“. Играта не ги възприема никога като шишарки.

Часът е 12:05. Събрани са шишарки в кашона.

Роберта:

— Тук ще остана завинаги с моята къщичка.

Джорджо:

— Аз си почивам.

Бъдещето и сегашното време на двата глагола означават отдалечаването от играта: един вид пауза на почивката.

Играта сега, когато започва отново, се раздвоява. Джорджо стреля по някой заек, а Роберта трябва да отиде да го прибере, но междувременно тя търси други неща за своята „виличка“.

Роберта:

— Аз имах ферма за отглеждане на млади кокошки.

Джорджо (който се е върнал след плуване с кошницата):

— Аз идвах да те намеря, защото бяхме приятели.

Още няколко минути играта се колебае уморено. Джорджо решително прекъсва нишката, като отива на люлката, извиквайки Роберта да го бута. Люлката ги занимава с малки отклонения до часа за обяд.

Това, което тук скицирахме, както се скицира една тема на един инструмент, без наистина да се изпълни, е „изчитане“ на играта като „разказ в действие“. Аз не съм стенограф, по времето, когато правих тези наблюдения от натура (преди десетина години), не притежавах магнетофон, можех само да си вземам бележки в тетрадка. Тези бележки трябваше да обсъдя с един психолог и прочее и прочее. Но за целта на тази микрограматика на фантазията предшествуващите страници би трябвало да са достатъчни да подскажат как даже върху „оста на играта“ като в един свободен текст се съсредоточават приносът и подбудите, които обособихме, когато анализирахме историята на Пиерино и пластилина. Това са осите на словесния подбор, на опита, на неосъзнатото (кратката, но ужасна игра с пистолета…), привнасящи в играта ценностите. В случая това е редът, в който Джорджо подрежда отново дървата накуп.

За да се обясни напълно една игра, би трябвало да възстановим стъпка по стъпка как става символизацията на предметите, как се извършват измененията и трансформациите, „заобикалките на значението“. За тази работа психологическият инструмент, наистина ценен, се оказва недостатъчен. Не психологията, а лингвистиката или семиотиката е тази, която ще ни обясни как действието с хвърлянето на дървата върху купа, разгледано в тази глава, изисква глагол в минало несвършено време; как се налагат известни аналогии между един и друг предмет от играта веднъж по пътя на формата, веднъж по пътя на значението.

Имаме много, и то разумни („теории“ за играта, но все още няма една „феноменология“ на въображението, която да й даде живот.