Джани Родари
Граматика на фантазията (31) (Увод в изкуството да измисляме истории)

31. Играчката като действуващо лице

Между света на играчките и света на възрастните съществуват отношения, които в действителност не са така ясни, както може да се стори на пръв поглед: от една страна, играчките са резултат на „упадък“, а, от друга — резултат на завоевания. Никои неща, които някога са имали голямо значение в света на възрастните, приемат, когато времето им отшуми, да бъдат сведени до играчки, та дано някак си се запазят, пък макар и под този вид. Например лъкът и стрелата: отписани от полесраженията, те са се превърнали в предмети за игра. Или пък маските: пред очите ни те се отказват да изпълняват ролята си в карнавала на възрастните и биват монополизирани от децата. Куклите и пумпалът са били свещенодействени предмети, имали са сакрално-обреден характер, преди да бъдат сведени до детски играчки. Да слязат от пиедестала, с който са тикнали, може да се случи и на най-обикновени предмети: старият счупен будилник, изпаднал до положението на играчка, би могъл дори да види в това събитие нещо като повишение в чин. А когато децата открият на тавана забранения сандък заедно с погребаните в него съкровища — „падение“ ли е това или „покачване“?

Случва се и обратното: чрез завоеванието на децата в играчки се превръщат — по силата на своевременни превращения — предмети, животни и машини. В услуга на игрите се притичат изкуствата, занаятите, различни професии. Разбира се, направата на влакчета играчки, автомобилчета, сандъка със зестрата на куклите, портативните кутии на „малкия химик“ е поверена на цял отрасъл от промишлеността, който непрекъснато възпроизвежда в умален вид света на възрастните и всичко, което той съдържа, без да прескача минитанковете и миниракетите. Но потребността на детето да подражава на възрастните не е измислена от индустриалците, които произвеждат играчки, тази потребност не е натрапена на детето, тя отразява детското желание да расте.

Следователно светът на играчките е свят сложен. Такова е и поведението на детето към играчката. От една страна, то се подчинява на нейните внушения, учи се да играе с нея според правилата на игрите и се старае да използува всички възможности, които тя предлага на неговата динамика. От друга страна, за детето играчката е средство за самоизява, нещо като предавател на неговите преживявания. Играчката е за него външният свят, който то иска да завоюва и с който си премерва силите (оттук идва неизменното му желание да разглоби играчката, за да види как е направена, или съвсем да я потроши), но играчката е също проекция, продължение на детската личност.

Момиченцето, което играе с куклите си и с техния чеиз — а последният е станал толкова по-богат в наши дни: тук са и дрехите, и мебелите, и домакинските съдове, и чайният сервиз, и електрическите прибори, и макетът на кукления дом, заобиколен от цяло миниатюрно село, — повтаря в игрите си всичко, което знае за съвременния домашен свят. То се учи да борави с предметите, с уредите за битово обслужване, разгъва и пренарежда макетите, за всичко намира нужното място и предназначение. Но в същото време куклите й служат при драматизирането на нейните собствени отношения — понякога те са конфликтни — с околната среда. Момиченцето се кара на куклите си със същите думи и изрази, с които майка му се е карала на него, и така то разтоварва от себе си върху тях чувството си за вина. Когато пък ги глези и гали, то изразява своята собствена потребност за обич. Може да избере една от куклите за любимка, а друга особено да възненавиди, ако олицетворява например братчето, от което тя ревнува родителите. Тези играчки със символи, както пише Пиаже^[1], са „мисловна дейност от най-чиста проба“.

Често, докато си играе, детето разговаря само със себе си: разказва си съдържанието на играта, ободрява играчките или, обратното — изоставя ги, заслушано в отгласа на някоя дума или внезапен спомен.

Като оставим настрана някои сполучливи наблюдения на Франческо де Бартоломеис над „колективния монолог“ при децата, които играят вкупом в една детска градина — вкупом, а не заедно, тъй като всяко дете играе самостоятелно, без да води „диалог“ с другите деца, и всяко „монологизира“ на висок глас, — като изключим тези наблюдения, не ми е известно някой друг да е проучвал „монолога“ при играещото дете, както би трябвало и както заслужава. Мисля, че едно такова проучване би ни разказало доста много неща относно отношението на детето към играчката, неща, които ние все още не знаем и които могат да се окажат от съществено значение за „граматиката на фантазията“. Уверен съм, че поради нашето невнимание към подобни въпроси стотици интересни находки си остават безвъзвратно загубени за нас.

Колко думи в час произнася детето, което с дървени кубчета си играе „на постройки“? И какви точно са тези думи? Колко от тях се отнасят до плана, стратегията и тактиката на играта и колко нямат към нея пряко отношение? Кои точно кубчета внезапно се превръщат в действуващи лица, получават имена, започват да действуват самостоятелно, придобиват поведение на приключенски игри? Какви асоциации на идеи възникват у детето по време на играта? След като внимателно сме го понаблюдавали, какво тълкуване бихме могли да дадем на движенията му, на измислената от него символика или просто на подредбата на кубчетата? Знаем само, и то защото търпеливи учени са го установили по опитен път: момченцата се стремят да строят на височина, момиченцата се стремят да създават затворени пространства, утвърждавайки съответствие между структурите на въображението и на физиологията, което е поразително и невероятно за нас, профаните. Това спрямо всичко, което знаем, представлява твърде малко нещо.

Да измисляме истории с играчки е нещо естествено: щом си се хванал на игра с децата, то се получава от само себе си. Историята не е нищо друго освен продължение, преображение на играчката, нейното празнично ликуване. Знаят го всички родители, които намират време да поиграят с децата на кукли, на кубчета, на автомобилчета. Дейност, която би трябвало по някакъв начин да бъде въведена като задължителна и, разбира се, възможна.

Възрастният при играта си с детето притежава спрямо него това предимство, че разполага с много по-широк опит, което ще рече, че може да отиде по-далече с въображението си. Именно затова децата така много обичат да имат за свои другари в игрите родителите си. Например, ако заедно играят с кубчета на „постройки“, възрастният ще знае как да помогне, защото по-добре пресмята пропорциите и равновесието, притежава по-богат репертоар от форми, на които може да се подражава, и така нататък. Играта се обогатява, придобива органичност и по-голяма продължителност, пред нея се разтварят нови хоризонти.

Не става дума да се играе „вместо детето“, като на последното се предостави унизителната роля на зрител. Става дума да се поставим напълно в негова услуга. То е, което командва. Възрастният играе „с него“ и „заради него“, играе, за да стимулира неговата способност да изобретява, за да го въоръжи с нови похвати, които то ще употреби, когато играе самичко. Въобще играе, за да го научи да играе. И докато играят, разговарят. Научава се от детето да говори чрез играчките, да ги именува и да разпределя роли помежду им, да превръща грешката в някакво ново хрумване, а жеста — в цяла история, служейки си с онова, което Брунер (вж. Дж. Брунер. Психология познания. М., 1977) нарича „свободата да се оставиш във властта на предметите“. Възрастният, както прави и това детето, се научава да поверява на играчките си тайни послания, защото на тях се пада да кажат на детето, че му желаем доброто, че може да разчита на нас, че нашата сила е и негова сила.

Така в играта се ражда „театърче“, в което играят парцаленото мече и минибагерът, къщурките макети и автомобилчета, на сцената излизат приятели и роднини, появяват се и изчезват герои от приказките.

В тази игра и детето, и възрастният могат да срещнат даже скуката, но само ако играчката бъде принудена и ограничена да изпълнява само техническата си роля, бързо изучавана и бързо изчерпвана. Тук са нужни чести промени на сцената, сценични ефекти, скокове в абсурда, благоприятни за открити.

Възрастният, стига да иска, без много труд може да научи детето на основните начала на „драматизацията“. И после те двамата са, които ще издигнат тази драматизация на по-високо и плодотворно равнище, отколкото това би могъл да стори със своите все още неукрепнали и ограничени сили малкият откривател.