Джани Родари
Граматика на фантазията (42) (Увод в изкуството да измисляме истории)

42. Ако дядо стане котарак

Много пъти на различни групи деца, на различни места, в Италия и чужбина, предлагах незавършената история за един стар пенсионер, който, като се чувствувал безполезен в къщи, където всички, големи и малки, са твърде много заети, за да му обърнат внимание, решава да отиде да живее с котките. Казано — сторено, отива на площад „Аржентина“ (нали сме в Рим), преминава през желязната бариера, отделяща улицата от археологическата зона — царство на изоставени котки от всякакъв вид, и ето го превърнат в хубав сив котарак. В края на една прилягаща за случая серия от приключения той се завръща в дома си. Като котарак обаче. И като такъв е приет и приветствуван. За него хубаво кресло, ласки, мляко и месце. Като дядо не беше никакъв — като котарак е център на вниманието в къщи…

В този момент питам депата: „Искате ли сега дядото да остане котарак или отново да се превърне в предишния дядо?“

Деветдесет и девет пъти от стоте децата предпочитат котаракът да се превърне отново в дядото. По съображения за справедливост и обич или за да се освободят може би от едно неприятно безпокойство, което може да крие чувство за вина. Искат дядото възстановен, интегриран отново в неговите човешки права, обезщетен. Това е правилото.

Регистрирах досега единствено две изключения. Едно дете веднъж поддържаше енергично, че дядото би направил добре да остане котарак завинаги, за да „накаже“ тези, които са го наскърбявали. А едно момиченце на пет години каза малко песимистично: „Трябва да остане котарак, иначе всичко ще започне, както преди, и няма повече да се грижат за него.“

Ясен е смисълът на двете изключения. И те са също продиктувани от симпатия към дядото.

Питам най-напред всички деца: „Но какво ще направи котаракът, за да стане отново дядото?“

Децата независимо от географската ширина и височината над морското равнище не се колебаят да посочат разрешението: „Трябва да мине отново под бариерата, но в обратната посока.“

Бариерата: ето магическия инструмент на метаморфозата. Като разказвах историята за първи път, не се досещах за нищо. Децата бяха тези, които ми го откриха и които ми показаха правилото: който минава под бариерата в едната посока, става котка, който минава под нея в обратна посока, става отново човек.

С бариерата в средата обаче би било възможно също противопоставянето между „минавам отгоре“ и „минавам отдолу“. Но никой никога не ми го е загатвал. Вижда се, че ритуалната употреба на бариерата трябва да се съобразява с много точни правила и да не се прекалява с променливите. „Преминаването отгоре“ ще бъде запазено за котките, които отиват и се връщат, като остават такива… И наистина, когато едно дете веднъж възрази: „Как котаракът, преминавайки под бариерата, за да се върне в къщи, не е станал веднага отново дядото?“, веднага друго дете взе да му възразява: „Но този път не е минал отдолу, а е минал отгоре (прескочил е бариерата).“

След което обаче възниква подозрението, че превръщането на котката наново в дядо не е продиктувано изключително от мотиви за справедливост, но също така — макар и мъничко да пресилваме — и от съображения за симетрия във фантазирането. Станало е едно магическо събитие в едно направление. Въображението, без да го съзнава, вече е очаквало да се извърши магическо събитие и в обратна посока.

За да бъде пълно удовлетворението на слушателя, трябваше да има формалнологическа основа — или поне една морална. Разрешението беше подсказано едновременно от математическия ум и от сърцето.

Може би впечатлението, което остава, че единствено сърцето решава, зависи от някакъв дефект в анализа. С това, разбира се, не искам да отрека напълно, че сърцето има своите основания в смисъла, посочен от Паскал. Но и въображението, както се видя, има своите.