Джани Родари
Граматика на фантазията (16) (Увод в изкуството да измисляме истории)

16. „Объркване“ при приказките

— Имало едно време едно момиченце, което наричали Жълтата шапчица…

— Не Жълтата, а Червената!

— Ах, да, Червената. И така повиква я баща й и…

— Ама не баща й, майка й я повикала.

— Точно така. Повикала я и й казала: иди при лелка си Розина да й занесеш…

— Иди при баба си, й казала, а не при лелята!

И така нататък.

Такава е схемата на старата игра „объркване при приказките“, която може да възникне във всяко семейство в независимо какъв час от денонощието. Аз също съм я ползувал преди години в моите „Приказки по телефона“.

Играта е по-сериозна, отколкото изглежда на пръв поглед. Тя трябва да се играе в подходящо избран момент. Децата, когато става дума за приказки, си остават дълго време консерватори. Иска им се приказката да бъде разказана със същите думи от първия път, приятно им е да разпознават тези същи думи, да ги научават наизуст в първоначалната им последователност, да изпитват същите вълнения, както при първата си среща с тях, в същия ред: изненада, страх, възнаграждение. Децата се нуждаят от порядък и сигурност: светът не трябва да напуска грубо и внезапно релсите, върху които детето с толкова усилия го е закрепило.

Затова напълно възможно е в началото играта на „объркване при приказките“ да дразни децата, да ги обезпокоява. За появяването на вълка те са подготвени, появяването обаче на непознато действуващо лице ги разтревожва, защото не знаят дали е приятел или враг.

Но идва такъв момент, когато Червената шапчица няма повече какво да им каже. Тогава децата са готови за раздялата с нея и те го правят, както се разделят със стара, изтъркана от дълга употреба играчка. Именно тогава те се съгласяват приказката да се превърне в пародия — отчасти защото пародията като че ли позволява раздялата, но също така, защото новата гледна точка подновява интереса към самата история, прави отново да бъде преживяна, но вече върху други релси. Децата не играят толкова с Червената шапчица, колкото със самите себе си: те се престрашават да предизвикват свободата, да поемат риска на отговорността. Тук трябва да сме готови за един здрав излишък от агресивност, а също и за стремглави скокове в абсурда.

В някои случаи тази игра ще има и своето оздравително въздействие. Тя ще помогне на детето да се изтръгне от някои сковаващи го склонности. Играта ще лиши вълка от драматичност, ще унижи чудовището, ще осмее вещицата, ще очертае по-отчетлива граница между света на истинските неща — където някои волности са просто невъзможни — и света на измислиците. Всичко това по-рано или по-късно трябва да стане. Разбира се, не по-рано от момента, който позволява на вълка, чудовището и вещицата да изпълнят своята традиционна мисия, но, разбира се, и не много късно.

Другата сериозна страна се състои в това, че участникът в нея трябва на нивото на интуицията да извърши наистина и напълно анализа на приказката. Алтернативата или пародията може да се намести само в определени моменти, а не в други и особено в моментите, които характеризират и структурират приказката; но докато думите спокойно се разполагат от един смислов възел до друг, операциите по декомпозиране и по ново композиране протичат едновременно. Ето защо такова едно вмешателство би могло да бъде наречено оперативно, а не абстрактнологическо.

Като резултат се получава една „серийна“ измислица, която рядко довежда до нов синтез със своя собствена нова логика; това по-скоро прилича на скитосване между приказните теми без никаква определена цел. Ще оприличим още резултата на спонтанни драскулки вместо на рисунки. Но ние вече видяхме, че и драскулките могат да бъдат полезни.