Джани Родари
Граматика на фантазията (4) (Увод в изкуството да измисляме истории)

4. Фантазийният бином

Видяхме как фантастичната тема — начален момент за всяка история се зароди пред очите ни от една-единствена дума. Но то бе по-скоро зрителна измама. В действителност, за да се получи искра, не е достатъчен само един електрод, нужни са два. Единичната дума действува („Бъфало. И името ще задейства…“ — казва Монтале) само когато срещне втора дума, която я предизвиква, заставя я да изскочи от релсите на навика, накара я да открие у себе си нови смислови възможности. Няма живот, където няма борба.

Това е така, защото въображението не представлява някаква способност, отделена от интелекта: то е самият интелект, взет в цялата си и пълна всеобемност, която си служи с неговите похвати, но е приложена по-скоро към точно определена дейност, а не към друга. Интелектът се ражда в борба, а не в покой. Анри Валон в своята книга „Източници на мисленето у детето“ пише, че мисленето възниква от чифтните понятия. Понятието „мек“ не възниква преди или след понятието „твърд“, но едновременно с него, в процеса на тяхното сблъскване, което е самото тяхно създаване. „Основа на мисленето е неговата двойна структура, а не отделните елементи, които я съставят. Двойката, чифтът, предшествува единичния елемент.“

И тъй в началото бе противопоставянето. На същото мнение е и Паул Клее, който пише в своята „Теория и формата и на изображението“, че „понятието е немислимо без своята противоположност; не съществуват понятия сами за себе си, но по правило имаме работа с «понятийни биноми». Една история може да възникне само от фантазиен бином. «Кон — куче» не представлява всъщност «фантазиен бином». Това е само проста асоциация вътре в самата зоологическа категория. При споменаването на тези две четвероноги въображението остава безучастно. Получава се нещо като «акорд на мажорна терца», тоест: не обещава нищо интересно.“

Нужно е двете думи да са разделени от известна дистанция, едната да е достатъчно чужда за другата, та съседството им да е малко нещо необичайно — само така въображението ще бъде принудено да се задвижи и да установи между въпросните думи сходство, да изгради единна, в дадения случай — фантастична цялост, в която двата разнородни елемента биха могли да съжителствуват. Ето защо добре е фантазийният бином да бъде избран с помощта на случайността. Нека двете думи да бъдат издиктувани от две деца и едното да не знае какво казва другото; или да бъдат изтеглени на жребий; или пък дете, което не знае да чете, да ги посочи наслука в две отдалечени страници на речника.

Когато бях учител, извиквах на черната дъска две деца; едното карах да напише избрана от него дума на видимата страна на дъската, а другото — на обратната. Малкият подготвителен ритуал си имаше своето значение. Създаваше напрегнато очакване. Ако детето написваше пред всички думата „куче“, тя ставаше вече особена дума, готова да вземе участие в изненадваща ситуация, да се вмъкне в непредвидено събитие. Това куче не беше каквото и да е там четириного, а ставаше приключенски герой, измислено действащо лице, намиращо се под наше разпореждане. Обърнехме ли дъската, прочитахме, да речем, думата „шкаф“. Приветстваше я взрив от смях. Думата „орниторинк“ („пачи ноздри“ — австралийски бозайник с нос човка) или „октоедър“ (четиристенник) не би имала по-голям успех. Взет отделно, един шкаф нито ще те разсмее, нито ще те разплаче. Ще си стои там инертен и всекидневен. Но точно този шкаф, съчетан с куче, беше съвсем друго нещо. Беше откритие, изобретение, възбуждащ въображението стимул.

Години бяха минали оттогава, когато прочетох написаното от Макс Ернст, с което той обясняваше своето схващане за „систематическото преселение“. Ернст си беше послужил именно с изображението на един шкаф — този, който беше нарисуван от Де Кирико: в самия център на един класически пейзаж, посред маслинени дървета и гръцки храмове. „Преселен“ по този начин, захвърлен сред необичайното обкръжение шкафът се превръщаше в някакъв загадъчен предмет. Може би в него бяха закачени дрехи, може би — не: сигурен беше само фактът, че ние самите бяхме закачени за него като урочасани.

Виктор Шкловски описва този ефект, наречен на руски от него „остранение“^[1], като ефекта, постигнат от Толстой, когато говори за един най-обикновен диван с думи, които би употребил човек, невиждал никога преди това диван и никога неподозирал за какво може да служи.

Във фантазийния бином думите не са взети в обикновеното им значение, но са освободени от езиковия порядък, който ги свързва във всекидневната реч. Те са „очуднени“, направени са „чудни“, „странни“, „преселени“ са, хвърлени една срещу друга на фона на никога невиждан дотогава небосклон. Тогава само, мисля аз, те се намират при най-добри условия, за да родят занимателен разказ.

И така, достигнали дотук, нека вземем същите две думи: „куче“ и „шкаф“.

Най-простият способ, за да ги съчетаем помежду им, е да ги свържем посредством даден предлог. Така получаваме следните образи:

кучето с шкафа

шкафът на кучето

кучето върху шкафа

кучето в шкафа и т.н.

Всеки един от тези образи очертава възможността да измислим конкретна фантастична ситуация:

1. Едно куче пробягва по улицата: то носи на гърба си шкаф. Какво се чудите — той му е колибката. Всякога я мъкне със себе си, както охлювът — своята черупка. И така нататък, по ваш избор.

2. Шкафът на кучето: струва ми се, че това е идея най-вече за архитекти, дизайнери, специалисти по луксозните интериори. Шкафът на кучето е предназначен да побира дрехите му: неговата пелеринка, различните намордници и каишки, плетените терлички, предпазителя за опашката с пискюлчета, гумени кокали, котета играчки, указател на градските улици (нали кучето трябва да ходи за млякото, вестника и цигарите на господаря!). Нито шкафът, нито умът ми обаче могат да поберат още някаква история на тази тема.

3. Кучето в шкафа — тази тема е още от пръв поглед многообещаваща. Доктор Полифемо се прибира в къщи, отваря шкафа, за да вземе домашния си халат, и какво — намира там едно куче. Заставени сме веднага да измислим обяснение на това появяване. Но обяснението може да бъде отложено за по-късно. За момента е по-интересно да се анализира от близко разстояние положението. Кучето е от неопределена порода. Може би е обучено за особен лов: да търси гъби трюфели или циклами из Алпите, или рододендрони. То е добродушно, маха приветливо с опашка, вежливо подава лапичка, но да излезе от шкафа не иска и да чуе, колкото и доктор Полифемо да го умолява. След това доктор Полифемо отива в банята да вземе душа си и в тоалетното шкафче намира друго куче. Трето куче си седи в кухненския шкаф сред тенджерите, четвърто — в машината за миене на съдове, още едно — полузамръзнало — в хладилника. Едно мъниче се е свило в ъгъла при метлите, а друго — още по-миниатюрно, в чекмеджето на писалището. Доктор Полифемо би могъл в този момент да извика портиера на помощ, за да бъдат отблъснати нашествениците, но не това му повелява неговото кучелюбно сърце. Напротив, той изтичва при месаря и купува десет килограма филе, за да нахрани гостите си. И от този час той всекидневно започва да купува по десет килограма месо. Но това не може да остане незабелязано. Месарят заподозрява нещо. Започват шушукания, пораждат се злословия, запълзяват клевети. Дали този доктор Полифемо не крие в къщата си шпиони, търсещи атомни тайни? Не прави ли той някакви дяволски експерименти, иначе защо ще му е толкова месо? Горкият доктор започнал да губи клиентите си. Запристигали доноси в полицията. Полицейският началник разпоредил да се обискира домът му. И само при обиска се изяснило, че доктор Полифемо, невинен, е понасял толкова обиди изключително поради любовта си към кучетата. (И т.н. и т.н.)

На този свой стадий разказът е само „суровинен материал“. Неговата обработка, превръщането му в готов продукт е задача на писателя. Но това, което ни интересуваше, бе привеждането на един пример: как се употребява „фантазийният бином“. Безсмислицата може да си остане безсмислица. Важен тук е механизмът, който децата успяват да овладеят и приложат на практика много добре, като при това извличат от упражнението истинско удоволствие — аз лично имах възможност да наблюдавам това из толкова училища на Италия.

Упражнението, за което става дума, разбира се, принася и напълно реални плодове, върху това ще ни се случи да поговорим по-нататък. Но не бива да остане недооценен моментът на радостното развлечение. Особено ако си признаем, че в нашите училища главно се говори, а смях се чува много малко. Една от най-трудно изкоренимите представи е тази, че педагогическият процес, кой знае защо, трябва да бъде нещо сериозно-мрачно. Все нещо е знаел от свой личен опит Джакомо Леопарди, щом е написал в своя „Дзибалдоне“ с дата от 1 август 1823 година следното:

„Най-хубавото и най-щастливото време от живота на човека — детството, е така хилядократно изтезавано от хилядите мъки, тревоги, трудове и страхове на възпитанието и учението, че възрастният човек дори сред своите злочестини и митарства на възрастен не би приел да се превърне отново в дете от страх да не изстрада пак това, което е страдал в детството си.“