Джани Родари
Граматика на фантазията (12) (Увод в изкуството да измисляме истории)

12. Построяването на „Limerick“ (римувана безсмислица)

„Limerick“ се нарича на английски организираният и узаконен вариант на „нонсенса“ (безсмислицата). Прочути са лимериците на Едуард Лир. Ето един от тях, публикуван в италианския превод на неговата книга^[1]:

Сред блатото живуркаше дядка белобрад,

грубичък по нрав, че още — глуповат;

на пън седеше, кривеше си шапката

и пееше задявки на милата си — жабката —

тоз поучителен старец белобрад.

С много малко и все авторизирани изменения лимериците открай време до ден-днешен преповтарят все една и съща структура и тя е проанализирана с голяма точност от съветските семиотици.

Първият ред на стиха съдържа указания за героя (дядка белобрад).

Във втория му е направена характеристика (грубичък по нрав, че още глуповат).

В третия и четвъртия ред присъствуваме при реализацията на сказуемото (на пън седеше… пееше задявки).

Петият ред е запазен за появата на финалния епитет, нарочно избран екстравагантен (тоз поучителен старец белобрад).

Някои от вариантите на лимерика са в действителност алтернативни форми на структурата. Например във втория ред характеристиката на действуващото лице може да бъде обозначена не с просто определение, а чрез предмет, който лицето притежава, или чрез действие, извършвано от него. Третият и четвъртият ред могат да бъдат посветени не на реализацията на сказуемото, а на реакцията, с която присъствуващите посрещат действието. В петия вместо един прост епитет героят може да изтърпи по-сурови репресии.

Да разгледаме още един пример:

1) Героят:

Живееше старик в Граниери

2) Сказуемото:

Той стъпваше на пръсти със странни маниери

3) и 4) Реакцията на присъствуващите:

Но рекоха му: „Ама забавление!

Да срещаме в момента такова проявление!“…

5) Финалният епитет:

О, вдетинен старчок от Граниери!

Като подражаваме на тази структура, тоест използувайки я като същинско ръководство по композиция и запазвайки съчетанието на римите (първият, вторият и петият ред се римуват помежду си; четвъртият се римува с третия), ние можем сами да си построим един лимерик по подобие на Лировия:

Първа операция: избор на герой:

1) В град Комо имаше много дребничък сеньор

Втора операция: посочване на характерна черта, изразена чрез действие:

2) и той се покачи върху църковния събор

Трета операция: реализация на сказуемото:

3) и 4) и когато на върха се извиши, беше толкова висок, колкото преди.

Четвърта операция: избор на завършителния епитет:

5) Този микроскопичен от град Комо сеньор.

Друг пример:

„Веднъж се случи тъй, че доктор от Ферара

поиска да отреже сливиците на комара.

Насекомото се разбунтува и носа на доктора щурмува —

на този сливицорезач доктор от Ферара.“

В горния случай при третото и четвъртото стихче бяхме ръководени от желанието да останем в рамките на „реакцията на присъствуващите“. Освен това доста свободно следвахме метричната структура, макар че се придържахме към римата (последната, както навярно сте забелязали, просто повтаря първата). Мисля, че когато става дума за построяването на безсмислица, всякакъв педантизъм е неуместен. Структурата на лимерика е лесна за копиране именно защото е лека, многократно изпробвана и винаги резултатна. Тя не е някакво учебно задължение.

Децата успяват за съвсем кратко време да овладеят гореописаната техника. Особено забавно е съвместното търсене на крайния епитет: дума, изпълнена с най-много фантазия, някакво прясно измислено прилагателно, което с единия си крак стои в областта на граматиката, а с другия — в пародията. Много лимерици могат да минат и без него. Но децата настояват да има такъв завършителен епитет.

Един пример:

„Господин един на име Филиберт

обичаше да ходи на кафене-концерт.

Под звука мелодичен на чаши и лъжички

поглъщаше кларнети, тромбони и тръбички —

този музиколюбец господин Филиберт.“

Тук епитетът „музиколюбец“, тоест меломан, е най-обикновен, в него няма нищо особено. И наистина като че ли тъкмо затова едно дете, като го чу, обърна вниманието ми върху факта, че за човек, който яде музикални инструменти, може би повече ще подхожда „музикоед“. И то имаше право.

Един друг наблюдател, не от детската възраст, забеляза, че лимериците от моето производство, макар и да съдържат горе-долу сносни абсурдни истории, всъщност не са истински безсмислици. Той също имаше право. Но и аз лично нямам понятие защо се получава така. Изглежда, всичко ще да е в зависимост от разликата в езиците — английския и италианския. Или от нашата, по-скоро от моята тенденция да разглеждам всичко от рационална гледна точка.

При децата обаче, и в техен интерес, възрастните ще трябва много да внимават да не би някак си да ограничат влечението им към абсурда. Не мисля, че то би нанесло вреда на тяхното формиране за научно мислене. Още повече, че и в математиката съществуват доказателства „за обратното“.