Серия
Стоманения плъх (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Stainless Steel Rat is Born, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22 гласа)

30.

Това беше мълниеносна атака, която наистина се оказа изненада. Нашата войска мина по подвижния мост и влезе в крепостта още докато войниците на капо Докия се появяваха от жилищните си помещения. Стражите на стената се сражаваха яростно, но враговете им бяха по-многобройни.

За да увелича суматохата, аз включих звуковите ефекти, овесих се на въжето на свирката и нападнах защитниците, които се опитваха да се организират. Към мен бяха изстреляни няколко куршума, но повечето от войниците се метнаха настрани и се хвърлиха да бягат. Завъртях се наоколо и видях, че битката се развива наистина много добре.

Защитниците на крепостта вдигаха ръце и се предаваха. Превъзхождани по численост още от самото начало и не особено мотивирани да се бият за капото, както вече ни бяха казали, те искаха само да си спасят кожите. Близо до вътрешната порта група офицери проявяваха по-висок боен дух и там се водеше яростно сражение. Но един по един те бяха посечени или принудени да се предадат. Двама от тях се затичаха към сградата, но тежката врата се затръшна пред носа им.

— Донесете факли! — извика капо Димонте. — Ще изгоним с дим тези педерасти!

Битката завърши толкова бързо, колкото бе започнала. Портата, стените и дворът бяха в наши ръце. Купчините трупове показваха жестокостта на краткото стълкновение. Роби трепереха от страх, притиснали се до стените, а предалите се войници бяха отведени. В ръцете на защитниците оставаше само централната сграда. Капо Димонте знаеше точно какво да направи, за да реши този проблем. Той размаха димящата факла над главата си и високо извика:

— Добре, Докия, дебела крастава жаба такава, това е краят ти. Излез и се бий като мъж, червей такъв, или ще изгориш вътре. И ще изгориш заедно с всичките си хора — жени, деца, кучета, плъхове и гълъби, които са останали там с теб. Излез и се бий, гад мръсен, или остани вътре и ще бъдеш изпечен като парче месо!

Отвътре прозвуча изстрел и в камъните в краката на капото се търкулна куршум. Той размаха окървавената си сабя и нашите войници отвърнаха с пушечен залп. Куршумите отскачаха от камъните, забиваха се в заключената врата и проникваха вътре през прозорците. Когато стрелбата престана, от сградата се чуха остри крясъци.

— Това беше само предупреждение! — извика капо Димонте. — Аз не воювам с жени или с добри войници, които се предават. Сложете оръжие и ще бъдете свободни. В противен случай ще изгорите живи. Искам само едно — онази свиня Докия. Чуваш ли това, Докия, простак, свиня, червей…

И продължи така, като все повече се разгорещяваше. Факлата пращеше и димеше, а от сградата се разнасяха приглушени викове и шум от боричкане.

После вратата рязко се отвори и по стълбите надолу се затъркаля капо Докия. Беше бос, полуоблечен, но стискаше сабята си в ръка.

При вида на врага си капо Димонте загуби и малкото хладнокръвие, което му бе останало. Той нададе яростен вой и се хвърли напред. Докия се изправи на крака. Лицето му беше окървавено, но вдигна сабята си в отбрана.

Зрелището си заслужаваше. Наблюдавахме го всички наоколо. Докато двамата водачи се биеха, настъпи необявено примирие. Войниците оставиха оръжията си и от всички прозорци на сградата се надвесиха лица. Излязох от мястото си и застанах отпред на колата, откъдето можех да гледам боя.

Двамата си подхождаха — и по ярост, и по майсторство. Сабята на Димонте спря във вдигнатото за защита оръжие на Докия. Той парира, после сам атакува, но Димонте бе отстъпил назад. Звънките удари на стомана в стомана продължиха, подсилвани от сумтене и ругатни.

Те скачаха насам-натам по каменната настилка на двора и размахваха сабите си така, като че ли от това зависеше животът им. Което, разбира се, си бе самата истина. Биеха се доста примитивно — само нанасяне на удари и париране — но затова пък наистина ожесточено. Когато Димонте за първи път успя да нарани противника си, Докия нададе вик и ризата му бързо се покри с кръв.

Това беше началото на края. Димонте бе по-силен и по-бесен, ентусиазиран от лесната победа. Ако Докия пиеше толкова много, колкото ни бяха казали, освен с врага си той трябваше да се бори и с махмурлука си. Димонте започна да го притиска все повече и повече, безжалостно нанасяше удари и караше другия капо да отстъпва през двора. Докато гърбът му не се опря в стената на сградата и нямаше къде повече да бяга. Димонте разби защитата му, удари го по брадичката с дръжката на сабята си и после го обезоръжи с бясно завъртане на острието.

Силата на гнева му изпари всичките му планове за садистични мъчения. Той вдигна сабята си и замахна надолу.

Гледката на острата стомана, врязала се в гърлото на Докия, не беше приятна. Догади ми се и аз се извърнах. Точно когато слънцето се скри зад някаква сянка.

Един от войниците вдигна очи нагоре, после друг — и всички зяпнаха. Аз също погледнах. Само че за разлика от тях знаех какво точно виждам.

Огромният блестящ силует на космически кораб клас „Д“, съоръжен с атмосферен антигравитатор. Многотонната маса на кораба се носеше над двора леко като перце и после спря на място без никакви усилия. За да увисне в безмълвна заплаха над главите ни.

Обърнах се и се хвърлих към пулта за управление. Нямаше нито време, нито начин да избягам. Когато първите сребристи сфери започнаха да падат от кораба, аз тършувах в багажното отделение. Отправих им ужасен поглед, после дълбоко си поех дъх и го задържах, докато отварях вратата на отделението и пъхах ръката си вътре. Измъкнах кожената торба и седнах обратно на седалката на шофьора.

Сферите падаха и избухваха навсякъде около мен, изпускайки отровния си газ. Когато първите войници започнаха да се гърчат и падат на земята, оставих чантата в скута си. Успях да издърпам предпазния колан точно в момента, в който капо Димонте залитна и се строполи върху трупа на мъртвия си враг.

Ноздрите ми вече смъдяха, когато заключих токата на колана върху торбата така, че да стои плътно до мен. И това беше единственото, което можех да направя.

Дробовете ми започваха да горят и аз отправих последен, продължителен поглед из двора. Изпитвах силното усещане, че за последен път виждам Спиовенте.

— Успешно избавление! — извиках аз към вече неподвижните тела и изпуснах въздуха от гърдите си. После вдишах…

 

 

Бях в съзнание, знаех това. Усещах нещо меко под гърба си и над затворените ми клепачи струеше светлина. Страхувах се да ги отворя — спомнях си убийственото главоболие, последвало предишното ми обгазяване. С тази мисъл се свих и помръднах глава.

И не изпитах нищо. Насърчен от този малък експеримент, съвсем мъничко отворих едното си око. Пак нищо. Премигнах на силната светлина, но нямаше болка, абсолютно никаква болка.

— Друг вид газ, много ви благодаря — без да се обръщам конкретно към никого казах аз и широко отворих очи.

Малка стая, заоблени метални стени, тясна койка под мен. Дори последното, което бях видял, да не бе висящият над мен космически кораб, щях да се сетя. Бяха ме взели на борда. Но къде бяха всичките ми пари? Бързо се огледах, но естествено не открих нищо. Рязкото движение на главата ми предизвика замайване, така че се отпуснах назад на койката си и гласно простенах от самосъжаление.

— Изпий това. То ще ликвидира последствията от газа.

Отново отворих очи и видях едрия мъж, който тъкмо затваряше вратата зад себе си. Носеше някаква униформа с многобройни златни копчета и нашивки, от онези, които толкова допадат на военните. Подаваше ми пластмасова чаша, която предпазливо поех и подуших.

— Имахме достатъчно време да те отровим или убием, докато беше в безсъзнание — рече той.

Необорим довод. Пресуших горчивата течност и мигновено се почувствах по-добре.

— Откраднали сте парите ми — казах аз в момента, в който мъжът беше понечил да заговори.

— Парите ти са на сигурно място…

— Ще бъдат на сигурно място единствено в ръцете ми. Както когато сте ме намерили, завързани за тялото ми. Онзи, който ги е взел, е крадец.

— Ти ли приказваш за кражби! — изръмжа мъжът. — Навярно самият ти си ги откраднал.

— Докажете го! Твърдя, че съм положил много труд за тези пари, и не възнамерявам да ми ги отнемат за пенсионно осигуряване на вдовиците от космическата война…

— Достатъчно. Не съм дошъл тук да разговаряме за нещастните ти грошове. Те ще бъдат депозирани в галактическата банка…

— При какъв курс? И каква лихва ще носят?

Вече го бях ядосал достатъчно.

— Стига. Навлякъл си си огромни неприятности и имаш много да обясняваш. Проф. Лъстиг ми съобщи, че се казваш Джим. Как е цялото ти име и откъде идваш?

— Казвам се Джим Никсън и съм от Вения.

— Няма да стигнем доникъде, ако продължаваш с тези лъжи. Казваш се Джеймс ди Гриз и си избягал затворник от Бит О’Хевън.

Е, както можете да си представите, думите му ме накараха да премигам. Който и да беше този човек, той притежаваше страхотна разузнавателна мрежа. Виждах, че вече не си играя с аматьорската група на професорите. Те бяха извикали професионалистите. И сега мъжът ми подхвърляше тази топка, за да ме извади от равновесие и да ме накара да се разприказвам. Само че на мен тия не ми минаваха. Мислено превключих скорост, седнах на леглото, за да мога да го гледам в очите, и спокойно отвърнах:

— Още не сме се запознали.

Гневът му се бе стопил и той беше толкова спокоен, колкото и аз. Обърна се и натисна някакъв бутон на стената, в резултат на което се появи сгъваем стол. Той седна и кръстоса крака.

— Капитан Варод от флота на Съюза. Специалист съм по планетарни довършителни операции. Готов ли си да отговориш на въпросите ми?

— Да, ако се редуваме да задаваме въпросите. Къде се намираме?

— На тринайсетина светлинни години от Спиовенте, което предполагам ще те зарадва.

— Така е.

— Сега е мой ред. Как стигна до тази планета?

— На борда на вениански товарен кораб, който пренасяше контрабандно оръжие за вече покойния капо Докия.

Това веднага привлече вниманието му. Той се наведе напред.

— Кой беше капитан на товарния кораб?

— Вече не сте на ред. Какво ще правите с мен?

— Ти си избягал затворник и ще бъдеш върнат на Бит О’Хевън, за да изтърпиш присъдата си.

— Наистина ли? — неискрено се усмихнах аз. — Сега с удоволствие ще отговоря на въпроса ви, само че съвсем съм забравил името на капитана. Ще ме подложите ли на мъчения?

— Недей да играеш игрички, Джим. Здраво си я загазил. Окажи ни съдействие и аз ще направя каквото мога за теб.

— Добре. Ще си спомня името, вие ще ме оставите на неутрална планета и ще бъдем квит.

— Невъзможно. Всичко е документирано и аз служа на закона. Трябва да те върна на Бит О’Хевън.

— Благодаря. Току-що получих временна амнезия. Преди да си тръгнете, бихте ли ми казали какво ще стане на Спиовенте?

Той се отпусна на стола си, без никакво намерение да си тръгва.

— Първото нещо, което ще се случи, е прекратяването на ужасната намеса на Лъстиг. Бяхме принудени да я допуснем от Междугалактическата асоциация по приложна социоикономика. Успяха да съберат достатъчно средства, за да реализират някои от теориите си. Финансираха ги много планети и за нас беше по-лесно да ги оставим сами да се провалят, отколкото да правим опити да ги спрем.

— И сега те са се провалили?

— Окончателно. Отведохме всички от планетата и те с радост си тръгнаха. Едно е да развиваш политически и икономически теории. Да ги прилагаш към суровата действителност обаче, може да се окаже ужасно изживяване. Правено е в миналото — и винаги с ужасни резултати. Вече не са ни известни подробности, потънали са в мъглата на времето, но някога е съществувала една безумна доктрина, наречена „монетаризъм“, за която се смята, че е унищожила цели култури, цели планети. Сега пропадна поредният експеримент, така че ще се намесят специалисти и ще направят онова, което трябваше да се направи още от самото начало.

— Инвазия?

— Гледал си прекалено много тривизия. Войната е забранена и ти би трябвало да го знаеш. Разполагаме с хора, които ще работят в настоящото общество на Спиовенте. Навярно с онзи капо Димонте, тъй като той току-що удвои територията си. Ще му помагат и ще го насърчават да увеличава мощта си, да завладява все повече територии.

— И да убива все повече хора!

— Не, ние ще се погрижим за това. Съвсем скоро няма да е в състояние да управлява без подкрепа и нашите бюрократи са готови да му помогнат. Централизирано управление…

— Създаване на съдебна система, данъци, знам принципа. Говорите точно като Лъстиг.

— Не съвсем. Нашите методи са доказани и наистина действат. За едно поколение, или най-много за две, Спиовенте ще бъде приета в семейството на цивилизованите планети.

— Поздравления. А сега, моля, оставете ме сам, за да мога да помисля за бъдещото си затворничество.

— Все още ли не искаш да ми кажеш името на онзи капитан? Може би продължава да превозва контрабандно оръжие и ти ще си отговорен за смъртта на още повече хора.

Прав беше. Бях ли отговорен и за клането в двора на крепостта? Нападението бе моя идея. Но Димонте щеше да атакува така или иначе и щеше да има още повече убити. Не бе толкова лесно да поема отговорността. Капитан Варод трябва да беше прочел мислите ми.

— Чувстваш ли се отговорен? — попита той.

Добър въпрос. Наистина проницателен тип.

— Да, чувствам се. Вярвам в живота и в неговата святост. Не вярвам в убийството. Всеки от нас има само един живот и не искам да съм отговорен за отнемането на живота на когото и да е. Смятам, че съм допуснал някои грешки, и се надявам да съм извлякъл поука от тях. Името на контрабандиста е капитан Га…

— Гарт — прекъсна ме той. — Известен ни е и ние го следим. Това е било последното му пътуване.

Мислите ми бясно се завъртяха.

— Щом сте знаели, защо ме питахте през цялото време?

— Заради теб, Джим, само заради самия теб. Казах ти, че нашата работа е да възстановяваме. Ти взе важно решение и вярвам, че това ще те направи по-добра личност. Желая ти късмет. — Той се изправи и се приготви да излезе.

— Много благодаря. Ще си спомням думите ви, докато разбивам камъни в кариерата.

Той застана на отворената врата и ми се усмихна.

— Занимавам се с правосъдие в много широк мащаб. Пък и всъщност не вярвам в затвора само заради един провалил се банков обир. Предопределен си за по-добри неща. Ето защо те връщам в затвора. Ще бъдеш прехвърлен на друг кораб на друга планета, където ще бъдеш заключен, докато той пристигне.

Капитанът излезе, после за миг се обърна назад.

— Като имам предвид онова, което ми каза, ще забравя, че шперцът все още е в тайничето в обувката ти.

После наистина си тръгна. Гледах към заключената врата и внезапно избухнах в смях. В края на краищата вселената не беше чак толкова лоша. Преливаше от чудесни неща и те можеха да бъдат присвоени единствено от човек, който си знаеше занаята. А аз разбирах от своя!

— Благодаря ти, Офицер, благодаря ти за всичко. Ти успя, упъти ме и ме научи. Благодарение на теб сега се ражда Стоманения плъх!

Край
Читателите на „Стоманения плъх“ са прочели и: