Хари Харисън
Стоманеният плъх спасява света (1)

Глава 1

— Джеймс Боливар ди Грийс, вие сте мошеник — каза Инскин. От гърлото му излитаха някакви съвсем животински звуци и той злобно размахваше пред мен папка с документи. Това ставаше в неговия кабинет, аз стоях, подпрял се на стелажите — жива картина на оскърбената невинност.

— Не съм виновен. Всичко е една хладно пресметната лъжа — скимтях аз. Точно зад мен се намираше табакера за пури и само с гърба си, без помощта на ръцете, напипвах ключалката й — майстор съм на такива неща.

— Мошеничество, лъжа, все по-лошо и по-лошо. Все още постъпват докладни за вас. Лъгали сте собствената си организация, нашия Специален Корпус, другарите си…

— И все пак не! — извиках аз, а през това време бързо отворих ключалката.

— Не напразно са ви нарекли Хлъзгавия Джим!

— Но това е само детски прякор. Когато майка ми ме е къпала като малък, съм й се струвал много хлъзгав.

През това време табакерата се отвори и вдъхнах с нос най-ароматната миризма.

— Знаете ли колко сте откраднали? — лицето му се зачерви, а очите му изскочиха от орбитите си. Всичко това не беше особено симпатично.

— Аз, да съм откраднал? По-добре да умра! — трогателно възкликнах, като заедно с това незабелязано отмъкнах шепа дяволски скъпи пури, предназначени за много важни персони. По-добре сам да си ги изпуша, така ще е по-правилно. Трябва да си призная, че отделях повече внимание на кражбата на тютюна, отколкото на отегчителните упреци на Инскин, така че не забелязах веднага промяната в гласа му. Изведнъж разбрах, че едва чувам думите му — не че особено много исках да ги чуя. Той дори шепнеше — впечатлението беше такова, сякаш са ампутирали в гърлото му регулатора за височината на тоновете.

— Говори по-високо, Инскин — казах аз твърдо. — Или те е срам за клеветите ти?

Отдръпнах се от шкафа и се обърнах с профил към Инскин, за да не види случайно как пъхам в джоба си шепа редки пури с цена не по-малко от стотина кредита. Той продължаваше да мърмори неясно, без да ми обръща внимание, и беззвучно да мърда устни.

— Не си ли добре?

В гласа ми имаше малко истинска загриженост, защото сега той изглеждаше съвсем зле. Дори когато промених мястото си, той не обърна глава и беззвучно мърдайки устни, продължаваше да гледа натам, където стоях преди. Беше много блед. Присвих очи и го погледнах.

Изобщо не беше бледен. Прозрачен. През главата му започна да се вижда отчетливо облегалката на стола.

— Престани! — закрещях аз, но той изобщо не ме чу. — Що за шеги са това? Обемни проекции, за да ме направиш на глупак? Въобще не се опитвай! Хлъзгавия Джим не е от тези, които могат да бъдат излъгани, ха-ха!

Минах бързо през стаята, протегнах ръка и посегнах с показалец към челото му. Преодолявайки слабото съпротивление, пръстът ми влезе вътре, а той като че ли изобщо не забеляза. Едва когато махнах ръката си, се чу слабо изпукване и Инскин изчезна напълно. Остана само папката с документи — лишена от опора, тя падна на стола.

— Брррр! — изръмжах аз нещо нечленоразделно. След това се наведох и започнах да търся под масата скрития проектор, но в този момент се раздаде противен трясък и вратата на кабинета излетя от пантите си.

Е, от такива неща вече разбирах. Все още на четири крака, обърнах се бързо и успях да посрещна първия влязъл. Реброто на дланта ми се вряза в гърлото му, право под противогаза. Човекът изскимтя и падна като подкосен. Но след него нахълта още много народ в същите маски и бели престилки, с малки черни раници на гърба. Част от тях бяха без оръжие, а останалите размахваха импровизирани тояги. Всичко изглеждаше доста необичайно. Превъзхождащите сили на противника ме притиснаха до стената, но все пак успях да изритам един, а от друг се отървах с удар в слънчевия сплит. После се опрях с гръб в стената, а те се нахвърлиха върху мен вкупом. Ударих един по тила, той падна… и се разтопи, преди да стигне пода.

Вече ставаше интересно… Броят на хората в стаята започна бързо да намалява, когато някои от тези, които събарях, изчезваха. Беше страхотно и това можеше да изравни шансовете ни, ако сякаш направо от въздуха не изникваха все нови и нови хора. Опитах се да се промъкна към вратата, но този номер не мина. После получих удар с тояга по главата, който изби остатъците от съобразителността ми.

След това всичко започна да прилича на бой под вода. Повалих още няколко, но вече го правех без желание. Хванаха ме за ръцете и ме повлякоха вън от стаята. Подърпах се малко и яко ги ругах на половин дузина езици, но естествено без полза. Те ме измъкнаха от стаята към чакащия асансьор. Някой вдигна газовия си балон и колкото и да се опитвах да извърна глава, струя газ попадна право в лицето ми.

Не почувствах никакъв ефект, но пък се разбеснях още повече и започнах да ритам, да скърцам със зъби и да ругая с цяло гърло. Хората с маските нещо мърмореха — може би и те ругаеха, и това ме вбеси още повече. Когато стигнахме до местоназначението си, бях готов да убивам, което обикновено смятам за невъзможно, и щях да убивам, ако не бях здраво вързан за някакъв хитроумен електрически стол с електроди, прикрепени към китките и глезените ми.

— Поне после разкажете, кучета, че Джим ди Грийс е умрял като мъж! — извиках аз. Върху главата ми се спусна метален шлем и преди да покрие, лицето ми, успях да изкрещя: — По дяволите Специалния ви Корпус! По дяволите вашата…

Спусна се тъмнина и помислих, че съм доживял до разрушаване на съзнанието, а може би и електрически стол.

Но нищо не стана, шлемът отново се вдигна и един от похитителите ми отново изстреля в лицето ми струя газ. Почувствах как злобата ми започна да изчезва толкова бързо, колкото се появи. Малко се поучудих и видях, че освобождават ръцете и краката ми. В това време повечето от нападателите вече бяха свалили маските си и аз познах техниците и учените от Корпуса, които обикновено се въртяха в тази лаборатория.

— Кажете ми за какъв дявол е всичко това!

— Разрешете ми първо да завърша — каза един от присъстващите, беловлас мъж с криви зъби, подобни на стари пожълтели надгробни камъни. Той окачи на рамото ми една от раниците и извади от нея парче кабел. На края имаше малък диск, човекът докосна тила ми и кабелът залепна.

— Вие сте професор Койцу, нали?

— Да. — Зъбите се задвижиха нагоре-надолу като клавиши на пиано.

— Кажете, моля ви, уместно ли ще бъде да поискам обяснения?

— Разбира се. В дадените обстоятелства ще бъде естествено. Ужасно неприятно е, че трябваше да се отнесем толкова грубо с вас. Това беше единственият начин да ви изненадаме неподготвен. Да ви заловим неподготвен и сериозно да ви ядосаме. Ядосаният разум е нещо в себе си и може сам да се възпроизвежда. Ако се бяхме опитали да ви убеждаваме, да ви обясняваме кое как е, то щяхте да провалите всичко. Наложи се просто да ви нападнем. Пуснахме ви газ, предизвикващ ярост, а и ние се надишахме с него. Нямаше какво повече да се прави… дявол да го вземе, дойде ред на Магистъра! Това все по-силно се усеща даже тук! — Единият от белопрестилковците изведнъж затрепера, стана прозрачен и изчезна.

— С Инскин се случи същата история — казах аз.

— Разбира се, той е първи в списъка.

— Защо? — попитах аз, усмихнах се топло и реших, че това е може би най-идиотският разговор през живота ми.

— Те се борят срещу Корпуса. Започват първо с ръководителите.

— Кои те?

— Не знам.

Чух как заскърцаха зъбите ми, но успях да запазя спокойствие, поне външно.

— Бъдете така добър да ми обясните по-подробно или да намерите някого, който ще може да разкаже тази история по-добре от вас.

— Виновен съм. Моля за извинение.

Той избърса капчиците пот от челото си и с алчен език облиза сухите краища на зъбите си.

— Знаете ли, тази история започна много бързо. Екстремални мерки и така нататък. Някой някога някъде се опитва да промени времето. Естествено е трябвало да изберат Специалния Корпус за първи обект, каквито и други планове да имат. Тъй като Корпусът ни е най-ефективната и широко разклонена наднационална и междупланетна организация по охрана на законността в историята на Галактиката, то естествено ние сме главното препятствие на пътя им. Рано или късно всеки всеобхватен план по промяна на историята трябва да се натъкне на противодействието на Специалния Корпус. Така че са решили да се разправят с нас колкото може по-рано. Ако успеят да отстранят Инскин и другите ръководители, вероятността за съществуването на Специалния Корпус силно ще намалее и ще ни издухат всичките, както току-що издухаха бедния Магистър.

Бързо премигах.

— Не можем ли да пийнем нещо? Трябва да промия мозъка си.

— Отлична идея. Дори и аз ще пийна.

Автоматът даде по негов избор някаква отвратителна зелена течност. Поръчах си голяма порция „Пот от Сириуска Пантера“ и я изпих на един дъх. Това чудовищно питие предизвиква такова потресаващо опиянение, че продажбата му е забранена на повечето от цивилизованите планети. Това чудо ми подейства добре. Свърших с чашата и от сложно преплетените възли на подсъзнанието ми възникна един спомен.

— Поправете ме, ако нещо не е така: струва ми се, че веднъж слушах ваша лекция за невъзможността на пътешествията във времето.

— Разбира се, темпоралните изследвания са моя специалност. Можете да смятате това за димна завеса. Овладяхме пътешествията във времето преди много години, но се страхувахме да ги използваме. Промяна на темпоралните линии и други нежелани ефекти. Именно това, което става сега.

Осъществихме обширна програма по търсене и изследване във времето. Ето защо, когато всичко започна, можахме да разберем какво именно става. Нападението беше толкова неочаквано, че нямахме време да предупредим когото и да било, макар че предупрежденията, честно казано, не помагат. Изпълнявахме дълга си. Нали само ние можехме да предприемем нещо. Първо оборудвахме около тази лаборатория фиксатор на времето, след това направихме портативни модели като този, който носите сега.

— А как работи? — попитах аз с голямо уважение, докосвайки металния диск на тила си.

— В него се пази копие от паметта ви, която се записва в мозъка ви всеки три милисекунди. По такъв начин апаратът ви напомня кой сте и поправя всички изменения на личността, които могат да се появят от изкривяването на темпоралните линии в миналото. Чисто защитен механизъм, но е всичко, което засега можем да направим.

С крайчеца на окото си забелязах как още един човек изчезна. Гласът на професора стана по-суров.

— Трябва да атакуваме, ако искаме да запазим Корпуса.

— Да атакуваме? Сега?

— Трябва да изпратим някой в миналото, за да намери силите, започнали темпоралната война, и да ги унищожи, докато не са се разправили с нас. Имаме необходимото оборудване.

— Смятайте ме за доброволец. Работата е точно за мен.

— Невъзможно е да се върнеш оттам. Това задание е без завръщане.

— Тогава се отказвам от последните си думи. И тук ми харесва.

Внезапно се свих целият от спомен, възстановен без съмнение само преди три милисекунди и пристъп на страх започна да раздвижва в кръвта ми всякакви интересни химикали.

— Анжела, Анжела, трябва да поговоря с нея!

— Тя не е единствена!

— За мен е единствена, професоре. Дръпнете се настрани или ще мина през вас.

Той отстъпи, намръщи се, мърморейки нещо и почуквайки зъбите си с края на ноктите си, а аз бързо набрах номера на видеофона. Екранът звънна два пъти и следващите няколко секунди, докато отговори, бяха за мен дълги години.

— Тук си! — въздъхнах аз.

— А къде да бъда?

По съвършеното й лице премина сянка и тя пое въздух, сякаш искаше да улови миризмата на алкохол през екрана.

— Пак си пил, при това толкова рано.

— Само капка, и не ти звъня за това. Как си? Изглеждаш отлично, съвсем не прозрачно.

— Капка? Прилича повече на цяла бутилка — гласът й стана леден и тя отново заприлича на предишната, неподправена Ейнджълин — най-ловката и безжалостна мошеничка в цялата галактика, каквато беше, докато лекарите на корпуса не изправиха в мозъка й някакви извивки. — Затворѝ телефона, вземи хапче и звънни отново, щом изтрезнееш. — Тя посегна към копчето за изключване.

— Не-е! Аз съм абсолютно трезв и съжалявам за това. Тревога 3-А, първа степен. Веднага идвай тук и докарай близнаците.

— Разбира се — тя веднага скочи на крака, готова да бяга. — А ти къде си?

— Координатите на тази лаборатория, бързо! — извиках аз, обръщайки се към професор Койцу.

— Ниво 120, стая 30.

— Чу ли? — казах аз, обръщайки се към екрана.

Той беше празен!

— Анжела…

Изключих и отново набрах кода й. Екранът се освети и се появи съобщение: „номерът не отговаря“. Тогава се затичах към вратата, някой ме улови за рамото, но го блъснах настрани, хванах вратата и я отворих.

Навън нямаше нищо. Само безформено, безцветно нещо, което, когато погледнах през него, правеше странни неща с мозъка ми. След това ме дръпнаха от вратата и я затвориха. Професор Койцу застана с гръб към вратата и задиша тежко. Лицето му беше изкривено от същите неясни усещания, които изпитвах и аз.

— Изчезнаха — каза той дрезгаво. — Коридорът, цялата станция, цялото здание. Остана само лабораторията, блокирана от фиксатора ни. Специалният Корпус не съществува повече, в цялата Галактика никой вече не си спомня за нас.

— Анжела, къде е тя, къде са всички?

— Дори не са се родили и никога не са съществували.

— Но аз я помня, помня всички.

— На това се държи всичко. Докато е жив поне един човек, който ни помни, помни Корпуса, имаме микроскопичен шанс в края на краищата да оцелеем. Някой трябва да спре темпоралната атака. Ако не заради Корпуса, то поне заради цивилизацията. Сега преписват историята. Но това не е завинаги, ако успеем да им противодействаме.

Пътешествие в миналото за цял живот, без връщане, хиляди години преди раждането на съвременниците ти, приятелите ти.

— Пригответе всичко. Тръгвам.