Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стоманения плъх (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Stainless Steel Rat is Born, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)
Допълнителна корекция
hammster (2013)

Издание:

Хари Харисън. Стоманения плъх

ИК „Бард“, 1996

Поредица „Избрана световна фантастика“ №36

Редактор: Анелия Христова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от hammster

20.

Първото нещо, което направих, беше да побягна от нападателя си, който изрева след мен и се втурна да ме преследва. Моите действия обаче не бяха продиктувани от страх, макар наистина да изпитвах известни опасения, а от необходимостта да застана на по-свободно пространство. Веднага щом се отдалечих от каруцата, аз се обърнах и го спънах така, че той се просна в цял ръст в калта.

Това предизвика бурен смях сред зрителите. Докато той се изправяше на крака, бързо се огледах. На представлението присъстваха въоръжени стражи, другите роби, а също и облеченият в червено капо Докия, който беше взел нещата ни. В ума ми започна да се ражда идея, но преди да успее да добие форма, трябваше да се размърдам, за да спася живота си.

Главорезът започваше да схваща. Вече не се хвърли в безумна атака, а бавно се приближи към мен с протегнати ръце и разперени пръсти. Ако го оставех да ме стисне в дружеската си прегръдка, нямаше да изляза от нея жив. Бавно заотстъпвах назад, обърнат с лице към капо Докия, плъзнах се настрани, после бързо скочих напред. С две ръце хванах една от протегнатите длани на противника си и го дръпнах, като в същото време паднах по гръб. Тежестта ми бе горе-долу достатъчно, за да го накарам да прелети над мен и отново да го просна в цял ръст.

Мигновено скочих на крака, вече с ясен план в главата си. Демонстрация.

— Това беше дясната ръка — високо извиках аз.

Когато се обърнах, той вече бе успял да се изправи. Използвах възможността и отново извиках.

— Сега дясно коляно.

Приложих удар с крак, за да го ритна по капачката на коляното. Това бе доста болезнено и той извика, докато падаше. Този път се изправи по-бавно, като в очите му продължаваше да блести омраза. Нямаше да престане, докато не загубеше съзнание. Добре. Толкова по-добре за моята демонстрация на бойно изкуство.

— Лява ръка.

Хванах я, извих я зад гърба му и го задържах така, като силно натисках. Беше як и продължаваше да се бори, опитвайки се да ме сграбчи с дясната си ръка и да ме спъне. Изпреварих го.

— Ляв крак — извиках аз и силно го ритнах по прасеца, след което той падна за пореден път. Отстъпих назад и погледнах към капо Докия. Цялото му внимание все още бе насочено към мен.

— Можеш ли и да убиваш, освен да си играеш? — попита той.

— Мога. Но не искам. — Съзнавах, че противникът ми се е изправил и се опитва да се задържи на краката си. Леко се обърнах, така че да мога да го виждам с ъгълчето на окото си. — Всъщност предпочитам да го сваля в безсъзнание. Така хем ще спечеля битката, хем вие няма да загубите един роб.

Ръцете на главореза се сключиха около врата ми и той зловещо изгъргори. Преигравах и го знаех. Но трябваше да осигуря на публиката си добро представление. Затова, без изобщо да го поглеждам, нанесох удар назад със свитата си ръка. Лакътят ми потъна дълбоко в стомаха му — в центъра, точно под гръдния кош. Право в нервния възел, известен като слънчев сплит. Ръцете му се отпуснаха и аз пристъпих напред. Последва строполяването му на земята. В несвяст.

Капо Докия ми махна да отида при него и когато се приближих, отбеляза:

— Това е нов вид бой, чужденецо. Тук обичаме да правим облози за главорезите, които се бият с юмруци и се удрят един друг, докато не се облеят в кръв и един от двамата не е в състояние да продължи.

— Този бой е груб и си е чисто губене на време. Истинското изкуство е да знаеш къде и как да удариш.

— Но твоето изкуство не струва срещу остра стомана — отвърна той, наполовина издърпал сабята си.

Сега трябваше да стъпвам внимателно, иначе щеше да ме накълца само за да види какво мога да направя.

— Голите ръце не могат да се изправят срещу майстор на сабята като вас. — Доколкото можех да преценя, той използваше оръжието само за да си реже печеното, но ласкателството винаги е от полза. — Обаче срещу неопитен сабльор изкуството струва много.

Той сдъвка думите ми, после извика най-близкия от стражите.

— Хей, ти, покажи на този какво можеш с ножа си.

Положението започваше да се изплъзва от контрола ми, но не виждах начин да избегна битката. Стражът се усмихна, изтегли блестящата кама от ножницата си и тръгна към мен. Усмихнах се в отговор. Той вдигна оръжието над главата си, за да нанесе удар, но без да държи острието насочено право напред като опитните бойци с ножове. Оставих го да продължи, без да помръдвам чак до момента на удара.

Стандартна защита. Пристъпих в обсега му и поех замаха на китката му с подлакътницата си. Хванах китката на ръката, с която държеше камата, обърнах я и я извих. Всичко стана светкавично.

Ножът падна на една страна, нападателят на другата. Трябваше бързо да свършвам с демонстрацията, преди да започнат да вадят тояги, пистолети и каквото и да било друго. Приближих се до капо Докия и тихо заговорих:

— Това са техники на самоотбрана — и убийствено нападение — от друга планета, неизвестни тук на Спиовенте. Не ми се иска да ги разкривам повече. Сигурен съм, че не желаете робите ви да усвоят опасни удари като тези. Нека ви покажа какво мога да правя без тази груба публика. Мога да обуча на тези умения телохранителите ви. Има хора, които искат да ви убият. Помислете първо за безопасността си.

Прозвуча ми като лекция по безопасност на уличното движение, но, изглежда, му се стори разумно. Въпреки това все още не беше напълно убеден.

— Не обичам нови неща, нови методи. Обичам нещата такива, каквито са.

Точно така, когато той е най-отгоре, а останалите се нареждат под него. Бързо продължих да говоря.

— Това, което правя, не е ново, а старо като човечеството. Тайни, които са предавани още от зората на историята. Сега те могат да станат ваши. Промяната е в ход, вие го знаете, а знанието е сила. Когато другите се опитват да отнемат онова, което е ваше, всяко оръжие е полезно за разгрома им.

Всичко това ми звучеше съвсем глупаво, но се надявах за него да не е така. От онова, което Офицера ми бе разказал за този долнопробен свят, знаех, че единствената сигурност дава силата — параноята се отплащаше. Поне го бях накарал да се замисли, което, съдейки по тясното му чело, навярно му създаваше затруднение. Той се завъртя на пети и се отдалечи.

Подобно на сапуна, учтивостта не бе позната на тази планета. Никакво „доскоро“ или „ще си помисля“. Трябваха ми няколко мига, за да осъзная, че аудиенцията ми е свършила. Разоръженият страж ме гледаше и разтриваше китката си. Но беше прибрал камата. След като бях разговарял с капо Докия, вече бях постигнал някакъв статус и той нямаше да ме прободе без причина. Така че оставаше първият ми противник, бившият Тикач. Когато се приближих, главорезът седеше замаян на земята. Вдигна поглед към мен, като премигваше глупаво. Опитах се да изглеждам колкото мога по-сериозен, докато говоря.

— Ти ме нападна два пъти. Трети път няма да го направиш. Третият път ще означава за теб край. Ще умреш, ако се опиташ да ми направиш каквото и да е.

На лицето му все още бе изписана омраза, но също и страх. Пристъпих напред и той се сви. Добре. Ако не се обръщам с гръб към него прекалено често. Сега обаче се обърнах и се отдалечих.

Той се потътри след мен и се присъедини към очакващата ни група роби. Изглежда, беше приел понижението си, както и другите. Неколцина отправяха към него мрачни погледи, но нямаше повече демонстрация на сила. Което отлично ме устройваше. Едно е да тренираш в гимнастическия салон, а съвсем друго да се сблъскаш с тези главорези, които наистина се опитват да те убият. Офицера възторжено изрази поздравленията си.

— Добра работа, Джим, добра работа.

— И много уморителна. А сега какво?

— От онова, което разбрах, тази малка група е свободна, така да се каже, тъй като е работила през нощта.

— Значи идва ред на почивка и храна. Води.

Предполагам, че това можеше да се нарече храна. Като че ли единственото добро нещо, което мога да кажа за нея, е, че не беше толкова отвратителна, колкото венианската на борда на кораба. В задната част на сградата гореше огън, над който висеше голямо и изключително мръсно гърне. Готвачът — ако тази дума можеше да се отнася за въпросния отблъскващ индивид, мръсен колкото самото гърне — бъркаше съдържанието му с дълга дървена лъжица. Всички роби си взеха дървени паници от мократа купчина върху недалечната маса и готвачът ги напълни. Никой не се тревожеше за загубени или счупени прибори, тъй като такива просто нямаше. Хората бъркаха и загребваха с пръсти, така направих и аз. Яденето бе някаква съвсем безвкусна зеленчукова каша, която все пак засищаше апетита. Облегнал гръб на стената, Офицера седеше до мен на земята и бавно се хранеше. Свърших първи и нямах проблеми с потискането на желанието си за допълнително.

— Колко време ще останем роби? — попитах аз.

— Докато научим повече за начина, по който функционират нещата тук. Прекарал си целия си живот на една-единствена планета, така че едновременно съзнателно и подсъзнателно приемаш познатото ти общество като единствено. Далеч не е така. Културата е откритие на човечеството, точно както компютърът или вилицата. Но има известна разлика. Докато ние се стремим да променим компютрите или приборите за хранене, представителите на дадена култура не допускат абсолютно никакви промени. Те смятат своя начин на живот за единствен и уникален, а всичко останало — за отклонение.

— Звучи ми глупаво.

— Така е. Но тъй като ти го знаеш, а те не, можеш да нарушаваш правилата или да ги използваш както ти е изгодно. В момента усвоявам правилата тук.

— Опитай се да не се забавиш много.

— Обещавам ти, тъй като самият аз не се чувствам много удобно. Трябва да проверя дали съществува вертикална мобилност и как може да се организира тя. Ако такава отсъства, просто ще трябва да си я създадем сами.

— Объркваш ме. Вертикална какво?

— Мобилност. От гледна точка на класа и култура. Вземи например тези роби и стражите навън. Възможно ли е един роб да се стреми да стане страж? Ако е възможно, значи вертикална мобилност съществува. Ако не, това е стратифицирано общество и единственото, което може да се постигне, е хоризонталната мобилност.

— Като например да станем главни роби и да бъхтим всички останали, така ли?

Той кимна.

— Улучи, Джим. Ще престанем да бъдем роби веднага щом проучванията ми покажат какви са възможностите. Но първо трябва да си починем. Забелязах, че другите вече спят на сламата в задната част на тази отвратителна сграда. Предлагам ти да направим като тях.

— Съгласен…

— Хей, ти, ела тук.

Беше Тарс Тюкас. И разбира се, сочеше към мен. Имах усещането, че този ден наистина щеше да е много дълъг.

Поне видях повече неща. Пресякохме двора, мястото на моите триумфи, и се изкачихме по каменно стълбище. В основата му пазеше въоръжен страж, вътре имаше още двама, излегнали се на дървена пейка. Обстановката тук бе малко по-луксозна. Тъкани килимчета на пода, столове и маси, бездарни портрети по стената, някои от които грубо напомняха капо Докия. Оказах се в голяма стая с прозорци, които гледаха над външната стена. Виждаха се поля, дървета и почти нищо друго. Тук беше капо Докия заедно с малката си банда. Всички пиеха от метални чаши. Бяха добре облечени, ако представата ви за хубаво облекло се състои в пъстроцветни кожени панталони, широки ризи и дълги саби. Капо Докия ми махна да се приближа.

— Хей ти, ела насам и дай да те погледнем.

Другите любопитно насочиха погледи към мен, сякаш бях животно за продан.

— И наистина е повалил другия, без да използва юмруците си? — попита един от мъжете. — Толкова е слаб и немощен, да не кажа, че е и грозен.

В живота има моменти, когато човек трябва да си отваря устата само за да слага в нея храна. Този навярно бе един от тях. Но аз бях уморен, отегчен и изобщо в отвратително настроение. Нещо щракна.

— Не толкова слаб, немощен и грозен, колкото теб, свинско лайно такова.

Това наистина привлече вниманието му. Той мигновено изкрещя от ярост, лицето му стана яркочервено, после изтегли дългата си стоманена сабя и се втурна към мен.

Нямах време за мислене, още по-малко за действие. Един от другите мъже стоеше наблизо и металната чаша хлабаво висеше в ръката му. Грабнах я, обърнах се и плиснах съдържанието й в лицето на нападателя.

По-голямата част от течността не стигна до него, но върху дрехите му се изсипа достатъчно количество, че да го вбеси още повече. Той замахна със сабята и аз поех удара с чашата, като го отклоних. Оставих я да се плъзне по острието към пръстите му и в същото време хванах и извих ръката, с която стискаше дръжката.

Той нададе прелестен вой и сабята издрънча на пода. След това мъжът се обърна странично към мен, чудесно открит за довършващ ритник в гърба.

Само че в този момент някой ме спъна отзад и аз се проснах на земята.