Серия
Стоманения плъх (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Stainless Steel Rat is Born, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22 гласа)

14.

Погледнах си часовника, щракнах с пръсти, после се махнах от служебния път в случай, че някой ме е забелязал. И енергично продължих напред, докато не стигнах до първата изпречила ми се закусвалня. Само за да открия, че в най-близкото сепаре седят двама полицаи. Вперили погледи в мен, разбира се. Минах покрай ченгетата, без да им обръщам внимание, и седнах на най-отдалеченото от тях място. Сърбеше ме между лопатките, но не смеех дори да се почеша. Не можех да ги видя, но знаех какво правят. Гледаха към мен и после обсъждаха помежду си, че не съм съвсем такъв, какъвто изглеждам. Най-добре да проверят. Изправят се, тръгват към мен, навеждат се над парапета на сепарето ми…

С периферното си зрение видях обутите в сини панталони крака и сърцето ми мигновено започна да бие толкова силно, че сигурно се чуваше из целия ресторант. Зачаках обвинителните думи. Чаках… после позволих на очите си да се вдигнат нагоре по краката…

За да видя униформен железничар, седнал от другата страна на парапета.

— Кафе — поръча той по микрофона, разгърна вестника си и се зачете.

Сърцето ми почти възстанови нормалния си ритъм и мислено се изругах за подозрителността и страхливостта си. После с възможно най-дебелия глас, които успях да докарам, казах по микрофона:

— Черно кафе и кнедли.

— Пуснете шест долара, моля.

Поставих монетите в отвора. Откъм лакътя ми последва механично бучене и закуската ми се появи на масата. Бавно се нахраних, после погледнах часовника си и се заех с кафето. Както отлично знаех от предишния случай, когато се бях крил в хладилната камера, максималното време за работа на техника от „Максуайнис“ беше трийсет минути. Останах на мястото си четирийсет минути, сетне излязох от сепарето. Помъчих се да не мисля за онова, което щях да открия, щом най-после се вмъкнех в задното помещение на автоматичното заведение. Добре помнех прощалните си думи: трябваше да съм следващият, който ще влезе през вратата. Ха-ха. Следващият човек се бе оказал техникът. Дали беше хванал Офицера? Тази мисъл ме накара да се изпотя. Съвсем скоро щях да разбера. Подминах мястото, където бяха седели полицаите. Вече ги нямаше. Надявах се, че са тръгнали да ме търсят в друга част на града. Насочих се обратно към търговския център. За да бъда посрещнат от прекрасната гледка на микробуса на „Максуайнис“, който се отдалечаваше по пътя.

Когато се приближих до вратата, ключът вече бе в дланта ми. По пътя напред не се виждаше никой — тогава чух стъпките, които се приближаваха зад гърба ми. Полицаите? Сърцето ми отново започна бързо да бие. Започваше да ми омръзва. Щом стигнах до вратата, забавих крачка, после спрях, наведох се и стиснах ключа в ръка, сякаш току-що съм го намерил. Започнах да го разглеждам отблизо, докато някой се приближаваше към мен и след това ме отмина. Младеж, който не прояви ни най-малък интерес към моето присъствие. Той продължи нататък и влезе през задния вход на магазина.

Хвърлих поглед през рамо и се метнах към вратата, преди да се случи нещо друго. Превъртях ключа, натиснах — и тя, разбира се, не се отвори.

Монтираният от самия мен забавящ механизъм работеше отлично. Щеше да се отключи след минута. След шейсет кратки секунди.

Шейсет невероятно бавно пълзящи секунди. Стоях отпред в хубавия си делови костюм, толкова не на място на тази уличка, колкото цицки под мъжко свинепрасе, както казвахме някога във фермата. Стоях, потях се и чаках да се появят полицаи или минувачи. Чаках и страдах.

После ключът се превъртя, вратата се отвори и аз влязох вътре.

Никой! Автоматичните машини на отсрещната стена тракаха и бръмчаха. Конвейерът за напитки къркореше. Някакъв пълен догоре съд профуча по пътя си и изчезна. За да бъде последван от димящата грамада на бургер. Всичко това продължаваше денонощно. Но сред цялото напълно автоматизирано движение не се мяркаше човешка фигура. Бяха го хванали — полицията беше отвела Офицера. А сега щяха да заловят и мен…

— А, момчето ми, помислих си, че този път може да си ти.

Офицера се появи от хладилната камера, огромен в подплатената си дреха, с походното си легло и сак под мишница. Той затвори вратата зад себе си и тогава силите ми ме напуснаха с въздишка. Подпрях се с гръб на стената.

— Добре ли си? — загрижено попита Офицера. Махнах му с отпадналата си ръка.

— Чудесно, чудесно, само ме остави да си поема дъх. Уплаших се, че са те хванали.

— Не трябваше да се тревожиш. Когато не се появи след приемлив период от време, реших, че нещо е попречило на плана ти. Така че репетирах евакуирането си в случай, че законните собственици се появят днес. Както и стана. Там наистина е ужасно студено. Не знаех колко време ще се забавят, но бях сигурен, че си монтирал нещо, което да ми покаже, че са си тръгнали…

— Възнамерявах да ти кажа!

— Няма нужда. Намерих скрития микрофон и ключа и слушах как някой мърмори ругатни, докато работи. След известно време затръшването на вратата и тишината бяха достатъчни като информация. А сега за теб. Проблеми ли имаше?

— Проблеми ли? — с облекчение избухнах в смях аз. После, когато чух в смеха ми да се промъква истерична нотка, млъкнах. Разказах му, като пропуснах някои от по-неприятните подробности. Той издаде съответните звуци на съответните места и внимателно изслуша тъжния край.

— Прекалено суров си към себе си, Джим. Една-единствена грешка след цялото напрежение през вчерашния ден не е нещо неочаквано.

— Но изобщо не трябваше да я допускам! Заради моята глупост едва не хванаха и двама ни. Това няма да се повтори.

— Ето че грешиш — рече той, като наставнически разклати към мен показалец. — Може да се случи във всеки един момент — докато не станеш достатъчно опитен в тази работа. Но ти ще тренираш, и то резултатно…

— Разбира се!

— … докато подобни грешки станат невъзможни. Справил си се невероятно добре за човек с твоя опит. Сега вече можеш единствено да се усъвършенстваш.

— И ти ще ме научиш как… как да стана толкова добър мошеник, колкото теб!

При тези думи той сбърчи чело и лицето му помръкна. Какво лошо бях казал? Тревожно хапех болната си устна, докато той мълчаливо разгъваше походното си легло и сядаше по турски върху него. Когато най-после заговори, аз се превърнах целият в слух.

— Това ще е първият ти урок, Джим. Аз не съм мошеник. Ти не си мошеник. Ние не искаме да сме престъпници, защото това са глупави и некадърни хора. Важно е да проумееш, че ние сме извън обществото и следваме свои собствени строги закони, някои от които са даже по-строги от онези на обществото, което сме отхвърлили. Животът ни може да е самотен, но трябва да го избереш, знаейки всичко за него. И щом веднъж направиш този избор, му се подчиняваш. Трябва да си по-морален от тях, защото ще живееш по по-строг морален кодекс. И в него думата „мошеник“ не съществува. Това е тяхната дума за онова, което представляваш, и ти не трябва да я приемаш.

— Но аз искам да съм престъпник…

— Остави тази мисъл, както и това име. Извинявай, че ти го казвам, но това е детинска амбиция. Това е емоционалната ти реакция срещу света, който не харесваш, и не може да се смята за обосновано решение. Ти си ги отхвърлил, но в същото време приемаш тяхната характеристика за онова, което си. Мошеник. Ти не си мошеник, аз също не съм такъв.

— Какво сме тогава? — преливащ от нетърпение попитах аз.

Офицера спокойно ми отговори, посочил с показалец към мен.

— Ние сме граждани на Външния свят. Отхвърлили сме опростенческите, досадни, организирани и бюрократични морални и етични писания, по които живеят те. На тяхно място сме си създали свои собствени и те са далеч по-добри. Може физически да сме сред тях, но не сме като тях. В онова, в което те проявяват мързел, ние проявяваме усърдие. В онова, в което са неморални, ние проявяваме морал. В онова, за което те лъжат, ние сме Истината. Навярно ние сме най-великата добра сила за обществото, което сме отхвърлили.

Бързо запремигвах, но търпеливо изчаках, защото знаех, че скоро ще ми обясни смисъла на думите си. Не се излъгах.

— В що за галактика живеем? Огледай се. Гражданите на тази планета, а и на всяка друга в хлабавата организация, наречена Галактически съюз, са граждани на затлъстяло и богато обединение на светове, почти забравили истинския смисъл на думата „престъпление“. Бил си в затвора и си видял жалките отрепки, които смятат за престъпници. И това се нарича „граничен свят“! На другите стабилни планети има малцина недоволници и още по-малко социално неприспособими хора. Шепата изключения, които въпреки вековете на генетичен контрол продължават да се раждат там, се откриват рано и отклоненията им бързо се премахват. През живота си съм напускал Бит О’Хевън само веднъж, за да отида на най-близката до нас планета. Беше ужасно! Животът там притежава цялата пъстрота и прелест на парче мокър картон. Побързах да се върна тук, защото колкото и да ми е омразен, в сравнение с другите нашият свят все пак е райски кът[1].

— Иска ми се някой ден да видя тези други светове.

— Ще ги видиш, скъпо момче, струва си. Но първо опознай собствения си. И се благодари, че тук все още не са усъвършенствали генетичния контрол — или машините за мозъчно регулиране на онези, които се съпротивляват на обществото. На другите планети всички деца са еднакви. Хрисими, кротки и социално приспособими. Разбира се, някои не проявяват генетичните си дефекти — или преимущества, както ги наричаме ние — докато не пораснат. Това са клетите отхвърлени от обществото, които се опитват да извършат някое и друго дребно престъпление — обири на частни домове, магазини и тем подобни. Могат да останат на свобода в продължение на една-две седмици или на месец-два, в зависимост от равнището на местната полиция. Но е абсолютно сигурно — колкото разпадането на атомите или падането на листата през есента — че в крайна сметка ще ги открият и заловят.

Сдъвках тази информация и зададох очевидния въпрос.

— Но ако престъпността или бунтът срещу системата се изразява само в това, къде сме двамата с теб?

— Мислех си, че изобщо няма да ме попиташ. Онези прокудени, които описах и които ти свързваш със затвора, съставляват деветдесет и девет и девет десети процента от престъпността в нашето организирано и префърцунено общество. Ние представляваме именно последната, жизненоважна една десета от процента и тя е от огромно значение за тъканта на същото това общество. Без нас животът на всички други овчедушни граждани би бил толкова празен, че единственият изход за бягство от него ще е масовото самоубийство. Вместо да ни преследват и да ни наричат престъпници, би трябвало да ни тачат като първи сред тях!

Докато говореше, в очите му проблясваха искри, а гласът му гърмеше. Не исках да прекъсвам огнената му реч, но трябваше да задам няколко въпроса.

— Извини ме, моля те, но ще бъдеш ли така любезен да ми обясниш защо нещата стоят така?

— Защото ние осигуряваме работа на полицията. Така имат кого да преследват, имат причина да фучат насам-натам в скъпите си коли. Ами обществото — как само гледат новините и слушат последните съобщения за нашите подвизи, как разговарят помежду си за тях и се радват на всяка една подробност! А каква е цената на цялото това забавление и социално благо? Никаква. Обслужването е безплатно, въпреки че рискуваме живота и свободата си, за да им го осигурим. Какво взимаме от тях? Нищо. Само пари, хартия и метални знаци. Всички от които застраховани. Ако оберем някоя банка, парите й се връщат от застрахователната компания, която в края на годината може да намали годишните дивиденти съвсем мъничко. Всеки акционер ще получи една милионна част от долара по-малко. Това не е абсолютно никаква жертва. Благодетели, момчето ми, ние не сме нищо друго, освен благодетели. Но за да извършим всички тези блага за тях, ние трябва да действаме извън техните ограничения и закони. Трябва да сме потайни като плъхове в стените на тяхното общество. Едно време беше по-лесно, разбира се, пък и когато законите не бяха толкова строги, плъховете бяха повече, също както в старите дървени сгради живеят повече плъхове, отколкото в бетонните. Но и сега има плъхове. Сега, когато цялото общество е от железобетон и стомана, в стените има по-малко цепнатини. За да ги открие, плъхът трябва да е наистина адски хитър. В тези условия единствено стоманеният плъх може да се чувства като у дома си.

Избухнах в спонтанни аплодисменти и плясках с ръце, докато не ме заболяха. Той прие дължимото си с грациозно кимване с глава.

— Ние сме точно това — възкликнах аз. — Стоманени плъхове! Да си стоманен плъх, означава да живееш в гордост и самота!

Офицера сведе глава в знак на съгласие, после продължи да говори:

— Така е. А сега, гърлото ми пресъхна от всички тези приказки и се чудя дали би ми помогнал. Има ли някакъв начин да измъкнеш от тях малко шери?

Обърнах се към лабиринта от дрънчаща и бръмчаща машинария, който покриваше вътрешната стена.

— Всъщност има и ще ми бъде много приятно да ти го покажа. Всяка една от тези машини има пробен ключ. Ако погледнеш отблизо, ще видиш, че това е един от конвейерите за напитки. Първо трябва да го включиш, после можеш да задействаш конвейера и той ще донесе напитката тук, вместо на клиента от другата страна. Навсякъде има надписи — ето, този е за шери. Само едно натискане и… готово!

Чашата тупна на мястото си и Офицера я взе. Докато пиеше, той замръзна на място, после прошепна с ъгълчето на устата си:

— Едва сега разбирам, че тук има прозорец и една млада дама гледа към мен.

— Не се бой — успокоих го аз. — Стъклото е едностранно и се вижда само откъм нашата страна. Тя просто се възхищава на лицето си. Прозорецът е направен за наблюдение на клиентите.

— Наистина ли? А, да, сега разбирам. Действително са ненаситни. Трябва да призная, че цялото това дъвчене предизвиква вълнение в собствения ми стомах.

— Няма абсолютно никакъв проблем. Това е пултът за управление на храната. Най-близкото копче е за бургери със заешко месо, ако случайно си падаш по тях.

— Ужасно.

— Ето тогава.

Той грабна димящия пакет, традиционно украсен с мънистени очички и пухеста опашка, и започна да дъвче. Истинско удоволствие бе да го наблюдаваш как се храни, но аз се откъснах от гледката, преди да съм забравил, и пуснах монети в процепа върху задната страна на бронирания монетен автомат.

Очите на Офицера се разшириха от удивление. Веднага щом преглътна хапката си, той възкликна:

— Ти плащаш! Мислех си, че сме в сигурното убежище на някакъв рай от вкуснотии с безплатна храна и пиячка, които са на наше разположение денонощно?

— Така е — тъй като всички тези пари са откраднати, аз просто ги връщам в оборот, за да поддържам икономическото здраве. Но в „Максуайнис“ няма хлабаво. Отчита се всяка мръвка от свинепрасе, всяко парченце лед. Когато техникът проверява машините, той отговаря за заплащането на всеки продукт. Компютърът на заведението следи всяка продажба, така че количеството на замразените стоки винаги да се попълва точно. Събраните пари се откарват всеки ден от сейфа върху външната стена, който също е автоматичен. Пристига брониран микробус, набират кода и прибират парите. Така че, ако просто взимаме, без да плащаме, кражбата бързо ще бъде открита и незабавно ще последва разследване. Трябва да плащаме за всичко, което консумираме, и то точно. Но тъй като няма да се връщаме тук, когато заминаваме, ще откраднем целия дневен приход.

— Чудесно, момчето ми, чудесно. За малко да ме накараш да се разтревожа с изблика си на принудена честност. И бездруго си до пулта, моля те, поръчай ми още една превъзходна мръвка от Lepus Ciniculus[2], докато аз плащам.

Бележки

[1] Bit O’Heaven (англ.диал.) — райски кът. — Б.пр.

[2] Латинското наименование на питомен заек. — Б.пр.