Джеф Груб
Войната на Либърти (7)

ГЛАВА 6
ПЪЛЗЯЩОТО ВЕЩЕСТВО

Войната е лесно разбираема върху хартия. Тя изглежда някакси далечна и теоретична, когато е предадена черно на бяло. Дори видеорепортажите притежават някаква хладна и странична форма, която предпазва зрителя да не разбере колко ужасна е всъщност тя.

Това не е нищо повече от филтър за здравия разум, позволяващ на онези, които препредават информацията, да отделят докладите и цифрите от страховитата реалност. Точно затова тези, които водят армии, могат да правят всякакви ужасяващи неща със своите войници, за каквито никой нормален човек не би се сетил, ако трябва да ги погледне в очите.

Но когато си изправен срещу смъртта, когато си изправен пред избора да сееш смърт или да загинеш самия ти, тогава всичко се променя.

Филтрите падат и ти си длъжен да се оправяш директно с лудостта.

 

Манифестът на Либърти.

— Наричат ги Зерги — обяви шериф Рейнър, докато се качваше върху своя ховърциклет. — На дребните им викат зерглинги. Змиевидното, което вдигнахме във въздуха, се нарича хидралиск. Предполага се, че те са малко по-умни от ситните.

Майк все още изпитваше усещането, че си е жабурил устата с отходна вода, но той каза:

— Кой ги нарича по този начин? Кой ги е кръстил Зерги?

Рейнър отвърна:

— Пехотинците. От тях ги чух.

— Логично. Тези пехотинци споменаха ли нещо за същества, наречени Протоси?

— Да — отвърна Рейнър, докато слагаше колана на репортера. — Те имат блестящи кораби и взривиха Чау Сара. Може би идват и насам, както подразбрах. Точно затова всеки си е бил камшика към изходите.

— Мислиш ли, че те са една и съща раса?

— Не знам. А ти?

Майк сви рамене.

— Видях им корабите над Чау Сара. Бих се изненадал да науча, че тези… неща… са били зад кормилото. Може би са техни съюзници? А може би техни роби?

— Възможно е. И това е по-добре, отколкото другия вариант.

— Който е?

— Че са врагове — отвърна шерифът и запали главния двигател на своя ховърциклет. — Това би било много по-лошо за всеки, който се озове между тях.

Те направиха един последен кръг над мъртвия град на базата Ентъм. Либърти записваше разрушенията на своето комуникационно устройство, докато Рейнър изстрелваше бризантни гранати към дървените постройки. Зад тях останаха само стълбове дим.

Рейнър обясни, че е бил на обиколка като скаут за групичка бежанци. Някакви от местното правителство. Те се намирали на няколко клика напред, придвижващи се към място, наречено станция Бекуотър^[1].

— Има един бежански лагер на около три клика назад по този път. — Майк махна с ръка зад гърба си. — Не беше ли тръгнал към него?

— Не. Получихме доклад за неприятности в Бекуотър и отиваме да разследваме случая.

— Въобще ли не се споменаваше за бежански лагер в този доклад? — попита Майк.

— Не. Разбира се, наистина изглежда, че Конфедерацията иска по-голямата част от населението на планетата да се лута наляво-надясно като пилета, на които са им отрязали тъпите главици.

— Някой ми каза съвсем същото, точно преди да дойдем тук.

— Който и да ти го е казал — заяви одобрително Рейнър, — не използва главата си само за украшение.

Те летяха плавно над неравния терен. Рейнър променяше посоката, само за да заобиколи по-големите препятствия. Ховърциклетът от клас Вълчър^[2] представляваше мотоциклет с издължен нос, който притежаваше ограничена технология за кръжене във въздуха и тя му позволяваше да се държи на около педя над земята. Бордовият компютър и сензорите на носа поддържаха постоянно темпо, без да обръщат никакво внимание на дребните камъни и шубраците.

Пристегнат на задната седалка, Майк си помисли: Трябва да си намеря един от тези… и свестен комплект бойна броня. Той си спомни отново за лейтенант Суолоу и се зачуди как ли би се представила тя, ако носеше своя изолиращ пашкул от неостомана.

Те настигнаха групичката бежанци на Рейнър преди да беше изтекъл един час. Шерифът беше прав: тази сбирка хора се състоеше от правителствени типове, удобно изпратени сред пустошта по заповед на Флотата. Майк си представи задоволството на полковник Дюк при издаването на тази специална заповед. Техният поход бе прекъснат временно и Рейнър се обърна към един от стражите в ариергарда.

— Отпред има нещо, което не бяхме взели в предвид — заяви войникът от колониалната армия, облечен в броня СМС-300. — Прилича на стара командна станция.

— От нашите ли? — попита Рейнър.

— Подобна. Нямаше я на нито една от картите на региона. Изпратихме останалата част от скаутите, за да я проверят.

Рейнър се извъртя върху седалката си.

— Искаш ли да слезеш? — попита той.

— Не, искам да се кача на кораб, заминаващ от планетата — отвърна Майк. — Но докато съм принуден да стоя тук, бих желал да го видя. Такава ми е работата. Дълг. — Той си спомни за базата Енгъм и внезапно изпита огромно недоверие към всякакви стари сгради.

Рейнър изръмжа едно съгласие и изстреля мотора напред. Те изкачиха един нисък хълм и видяха от другата му страна командната станция.

Майкъл знаеше какво да очаква от подобни постове. Такива имаше навсякъде, дори на Тарсонис. Полу-куполи, наблъскани със сензорно оборудване и компютри, те не бяха нищо повече от малки автоматизирани фабрики, които произвеждаха строителни превозни средства за работа в местните мини и които не притежаваха почти нищо от рода на обслужващ персонал или защита. В един момент някой гениален дизайнер бе сложил скокови двигатели по дъното на станциите, за да бъдат премествани там, където има нужда от тях, но ако някога ти се наложеше да ги местиш, трябваше да дръпнеш шалтера на всичко останало.

Тази беше, хм, по-различна. Тя изглеждаше леко посмачкана от едната страна. Но не получила повреда отвън, а по-скоро свила се навътре, като спаружена ябълка, която е престояла твърде дълго на слънце. От всичките й страни бяха израснали трънаци и драки. Застанали в полукръг около нея, колониалните сили, неопитни местни войници в износени бойни брони, напредваха внимателно.

— Никога не съм виждал подобно нещо — заяви Рейнър. — Толкова високо израснала зеленина. За да изглежда толкова зле, тази станция трябва да е била тук още преди установяването на колонията.

Майк огледа земята около основата на командния пост. Той посочи.

— Виж там!

— Какво?

— Земята. Около станцията е пълно с онова пълзящо сиво вещество. Намерихме го в Ентъм, преди да ни нападнат Зергите.

— Мислиш ли, че има връзка?

— О, да — кимна за съгласие Майк.

— Думата ти ми стига — отвърна шерифът и включи комуникационното устройство на своя мотор. — Тази сграда бъка от Зерги, момчета. Да им дадем да се разберат.

Майк, който държеше собствения си рекордер включен, каза:

— Кажи им да внимават за зерлингите. Те обичат да се крият в дупки.

Не се оказа нужно да отправя това предупреждение. Земята пред командния център се разтвори и избълва две шепи от одраните кучеподобни същества. Колониалните сили бяха подготвени и ги покосиха веднага щом се показаха. Зерглингите нямаха никакви шансове за успех и бяха превърнати в пихтиести люспи още с първите залпове. След като се оправи с първоначалната заплаха, местната милиция започна да изстрелва запалителни бомби към самата командна станция. Сградата беше обгърната в пламъци.

Рейнър остана върху своя мотор и изстрелваше бризантни гранати от една къса минохвъргачка, докато покривът не се пропука като счупена черупка на яйце. Майк успя да огледа добре вътрешността: цялата постройка беше пълна с оплетено кълбо от смъртоносни лози, истинско изобилие от оранжево, зелено и виолетово. Торбички от нечисти прото-_неща_ висяха покрай едната стена. Те пищяха, докато огънят ги поглъщаше.

— Записваш ли всичко това? — попита Рейнър, докато покривът се срутваше навътре, погребвайки димящите останки на гъмжащата от вредители сграда под себе си.

— Да. — Майк изключи рекордера. — Сега ми трябва някое място, откъдето да изпратя репортажа.

Рейнър се усмихна.

— Нали ти казах, че тази групичка бежанци се състои от правителствени типове. Ако някой притежава свястна комуникационна система, то това са те.

Шериф Рейнър се оказа прав. Бегълците имаха повече от задоволително комуникационно устройство и в нормални времена връзката щеше да бъде идеална. Но когато Майк се включи в мрежата, веднага му стана ясно, че отделни нейни части пропадаха по цялата планета. В нея имаше очевидни дупки, а също и високо ниво на статичен шум. Също като фермите, комуникационната мрежа беше принудително изоставена, което бе довело до незабавните последици.

Той скалъпи историята доколкото можеше, чудейки се какво ли щяха да изрежат военните цензори, преди да я ретранслират към ЮНН, и какво ли щеше да промени Ханди Андерсън. Зрителите, а и хората, които се намираха между него и тях, трябваше да знаят какво се случваше, независимо от всичко.

Той добави по-голямата част от записа в бежанския лагер като кратка допълнителна статия, но не спомена и дума за препирнята между Суолоу и Кериган. Майк описа детайлно положението в базата Ентъм и включи картина от опожаряването на командната станция. Той завърши с пояснителната бележка, че постът не бе отбелязан на нито една от колониалните карти, с ясното съзнание, че ако сметнеха, че нещо трябваше да се изрязва, цензорите щяха да изхвърлят точно това изречение.

Той изпитваше и не по-малката увереност, че щяха да пуснат кадрите, в които смелите колониални сили унищожаваха зерглингите. Триумфални действия като това винаги се ползваха с одобрението на военната цензура.

Докато репортажът се процеждаше през буфера към общата мрежа, Майк изтръска оранжевия прах от сакото си. След това той откри Рейнър в столовата. Пясъчнорусият мъж му предложи чаша кафе. То бе военен тип Б — сварено до втвърдена утайка и оставено да изстине. Беше все едно да пиеш мек асфалт.

— Изпрати ли си репортажа? — попита представителят на закона.

— Ъ-хъ — отвърна Майк. — Дори успях да ти напиша правилно името. — Той му отправи язвителна усмивка.

— Добре ли си? — каза Рейнър. Думата прозвуча като „добрей“.

Майк сви рамене.

— Ще издържа. Писането ми помага да го преживея.

— Виждал си смърт и преди, нали?

Майк отново сви рамене.

— На Тарсонис? Разбира се. Епизодични престрелки. Самоубийства. Гангстерски убийства и автомобилни катастрофи. Дори някои неща, които могат да конкурират онези тела, увесени в бара. — Той си пое дълбоко въздух. — Но трябва да призная, че не съм виждал подобно нещо. Не и като това с лейтенанта.

— Да, тежко е, когато си говорил с жертвата само броени секунди преди да се случи това — заяви Рейнър и отпи нова глътка от асфалта. — Особено, когато е станало изненадващо. И просто за да знаеш, отговорът е не, вината не е твоя.

— Откъде знаеш? — попита Майк, изпитал внезапно раздразнение. Той си бе мислил точно за това: че той бе отговорен, задето бе завел Суолоу в Ентъм да срещне смъртта си.

— Знам, защото съм шериф. И въпреки че не бях виждал нещо подобно на базата Ентъм, аз съм бил в ситуации, когато някои оцеляват, а други загиват. И живите изпитват вина, че са останали живи. След това.

Майк замълча за миг.

— Какво предлагате тогава, доктор Рейнър?

Рейнър сви рамене.

— Горе-долу това, което правиш. Да продължиш да живееш живота си. Да си вършиш работата. Да не посягаш към някакви наркотици. Ти беше разтърсен, но започваш да го преодоляваш.

Майк кимна.

— Знаеш ли, като стана дума да продължа да живея живота си, има едно нещо, което отдавна се каня да направя.

— И то е…?

— Да се науча да използвам тази бойна броня. Изпуснах си шанса, когато летях наляво-надясно с флотата, и оттогава съжалявам. Изглежда, че това може да се окаже чалъма за оцеляване тук.

— Така си е. — Рейнър вдигна поглед от чашата си към репортера. — Да, мисля, че имам един резервен костюм, тип 200. А и ще се задържим на лагер тук, докато получим отговор от пехотинците. Според мен, моментът е удачен да се понаучиш.

Половин час по-късно, Майк стоеше екипиран пред палатката, която служеше за столова. Отнело им бе десет минути да изнамерят костюма из целия багаж, който бежанците мъкнеха със себе си, и още двадесет, за да го облече както трябва. Той знаеше, че Суолоу можеше да се намъкне в бронята си за три минути, най-много. Научи се да пълзиш, преди да започнеш да вървиш, каза си Майк.

Самият костюм беше подобен на захранвани с енергия бойни брони, използвани от екипажа на „Норад II“. Той бе неуязвим за леките оръжия, притежаваше ограничена животоподдържаща система (за разлика от целите скафандри на морските пехотинци) и осигуряваше основна атомна/биологическа/химическа защита. Все пак, това бе по-ранен модел от стандартната екипировка на военните и си беше буквално антика. Явно местният закон получаваше оборудване втора употреба от правителството на Конфедерацията.

В завършен вид костюмът увеличи ръста на Майк с цяла педя, но грамадните ботуши притежаваха собствени стабилизационни компютри, за да го държат изправен. Освен това, бронята му дойде и малко ниско в областта на чатала, докато Рейнър не му показа къде беше ръчката, която повдигаше подпорката на краката. Костюмът можеше да бъде херметизиран и тогава щеше да изкара една седмица от собствените си рециклирани отпадъци. Това беше тръпка, която Майк реши да пропусне за момента.

Раменете също бяха огромни, тъй като приютяваха резервни амуниции и внушително количество сензори. Раницата на гърба му представляваше голям климатик, отвеждащ отделената от тялото топлина. По-новите модели притежаваха заглушители, които убиваха всякакви звуци и следи от топлина, но това беше древен костюм, очукан и кърпен безброй пъти.

Някои части от него бяха сравнително тесни, плътно прилепващи около ръцете и краката на широки ленти. На други места изглеждаше свободна и отворена.

— Тесните места са част от спасителната система — обясни му Рейнър, докато го нагласяше в бронята. — Ако получиш голяма рана в ръката или крака, костюмът се стяга като турникет. Парче от теб си отива, но останалото оцелява.

— Струва ми се, че има някаква празнота под мишниците — каза Майк.

— Да, виж, това са остатъци от армията. Там по принцип стоят стимпакетите. Ние не ги използваме в колониалните милиции. Твърде много хора се пристрастяват към наркотиците в тях. — Той затвори последната връзка и херметизира вътре Майк. Репортерът се олюляваше напред-назад и се чувстваше като костенурка на кокили.

Рейнър беше в собствения си костюм, който изглеждаше също толкова очукан и износен. Шерифът кимна иззад отворения си визьор и каза:

— Бронята ще спре повечето от обичайните гранатомети, въпреки че някоя хубава иглопушка все пак би могла да мине през нея. Точно затова голяма част от фронтоваците носят Импейлър C-14, гаусова пушка, която изстрелва осеммилиметрови шипове.

— А сега?

— Сега ще вървиш — отвърна Рейнър. Неколцина от другите войници вече също ги гледаха, а край входа на палатката се бе събрала и малка тълпа. Шерифът кимна отново. — Давай.

Майк погледна към сигналните светлинки по ръба на визьора си. Наистина беше чел наръчниците преди това, на кораба, и знаеше, че малките лампички означаваха, че всичко бе екстра. Той направи крачка напред.

Очакваше стъпването да прилича на измъкване от кал, след като вдигаше огромната тежест на обутия в ботуш крак. Вместо това, ходилото му, овързано със сензори и подкрепено от цял тон кабелни връзки, се повдигна почти до кръста му. При такава висока крачка, Майк изгуби равновесие и се килна назад. Сервомеханизмите застенаха в отговор и той се изви, падайки на едната си страна със звучно тупване.

Рейнър вдигна ръка пред лицето си и се опита да изглежда сериозен, но с мъка прикриваше усмивката, разцъфнала под пръстите му. Майк видя, че неколцина от останалите представители на закона си разменяха пари помежду си. Супер, имаме си и залагания, помисли си той. Сигналните светлинки по визьора му примигваха предупредително в жълто. Майк ги погледна, консултира се с наръчниците в паметта си и реши, че всички те означаваха: „Ей, тъпак, ти падна“.

— Може ли една ръка? — каза той.

— По-добре се справяш самичък. — И в гласа на Рейнър се долавяше усмивката.

Чудесно, помисли си Майк, докато бавно се обръщаше по корем. Той откри, че можеше да се повдигне на една ръка, но да движи огромните крака под себе си се оказа трудноизпълнима прищявка. Най-накрая, той се изправи до почти вертикална позиция.

— Добре — отбеляза Рейнър. — Сега върви. Давай.

Майк опита с тътрузене на краката този път и бронята отвърна с блъскане напред, вдигайки облак от оранжев прах. Той се повлачи три метра, след това се завъртя и измина още три. При вторият завой, той вече се чувстваше достатъчно уверен, за да направи истински стъпки и след като не падна, започна да се движи нормално. Сигналните светлинки отново му намигваха в зелено и той изпита облекчение, че не беше повредил костюма. Освен това се радваше, че не се беше смял твърде много на новобранците, докато те бяха тренирали на борда на „Норад II“.

Рейнър отиде до колониалните войници и се върна с една гаусова пушка. Той я подаде на Майк, а бронираната му ръка се сключи около по-големия от двата спусъка. По-малкият, използван от стрелци без броня, изискваше да се използват и двете ръце, за да бъде стабилизирано дългото дуло. Облечен в костюма, Рейнър можеше да я държи с лекота.

— Стреляй по онзи камък — каза той, сърцато борейки се да не допусне усмивка по лицето си.

В първият момент, Майк си помисли, че шерифът беше просто развеселен от неговото представяне, но когато насочи пушката, той се замисли какво точно правеше. Бронираната костенурка върху кокилите щеше да стреля с оръжие.

— Чакай — каза той. — Как понася това нещо откатите?

Рейнър се обърна към останалите от местната милиция.

— Видяхте ли? Казах ви, че той е по-умен, отколкото изглежда. — Няколко от колониалните войници посегнаха към портфейлите си.

На Майк той каза:

— Трябва да се обтегнеш, да застанеш с широко разкрачени крака. Костюмът познава маневрата. Той ще компенсира натиска върху ръката с оръжието.

Майк се извърна обратно към мишената си, обтегна се и изстреля един откос. Залп от шипове излетя от дулото на пушката и обсипа камъка. Скални отломки се разлетяха навсякъде и Майк видя, че бе издълбал бял белег по повърхността.

— Не беше зле — заяви Рейнър, този път с цяла усмивка. — Това е един камък, който добре ще се замисли, преди да нападне добрите, богобоязливи хора.

Майк се чувстваше, сякаш се бе вдигнал товар от плещите му. Суолоу бе мъртва и имаше странни ксеноморфи навсякъде из пустошта, пълна с бежанци. Но поне той правеше нещо по въпроса.

Що се отнасяше до него, Майк бе направил важната, бронираната първа стъпка.

* * *

Евакуиращите се на Рейнър трябваше да останат на това място, докато флотата не се свържеше с тях. Майк реши, че би могъл да се помотае с екипа на Рейнър за около ден, може би два, след което или щеше да си уреди пехотинците да го върнат в града, или щеше да си намери собствен превоз. По дяволите, щом веднъж вестта за битката на колониалните войници със Зергите стигнеше до местните новини, тяхната група дори можеше да бъде изтикана напред в опашката.

Той не си и помисли за репортажа до късно следващия ден, когато пристигнаха истинските пехотинци.

Те се спуснаха с рев от оранжевото небе, като облечени в стомана фурии. Спускателните кораби на Конфедерацията се разгърнаха по важните точки около бежанския лагер, предотвратявайки всякакво бягство. В момента, в който се приземиха, от тях се изсипаха тежковъоръжени пехотинци в пълно, модерно, бойно снаряжение, придружавани от файърбати^[3], специалните отряди, въоръжени с огнехвъргачки на плазмена основа. Един Голиат излезе от трюма на спускателен кораб и застана на пост в далечния край на палатките.

Пехотинците бързо обградиха лагера и навлязоха сред бежанците. Когато срещнеха някой от местната милиция, те изискваха тяхното разоръжаване и предаване. Изненадани и несигурни, колониалистите се подчиняваха.

Майк, вече облечен в цивилните си дрехи и дългия парцал, тръгна към палатката на Рейнър. Той стигна до нея, точно когато шерифът викаше към своя видеоекран.

— Да не сте откачили? Ако не бяхме изгорили проклетата фабрика, цялата колония можеше да бъде опустошена. Може би, ако не бяхте си губили сладкото време, докато стигнете до тук…

— Виж, помолих те учтиво първия път, момче — от монитора се дочу познат глас, който смрази душата на Майк. Той не можеше да види лицето, но знаеше, че от другата страна на видеовръзката бе полковник Дюк. — Не съм дошъл тук, за да си приказвам с теб. Хвърляй сега оръжието.

Рейнър промърмори:

— Предполагам, че нямаше да бъдеш от Конфедерацията, ако не беше истински трън в гъза. — И едва тогава прекъсна връзката. На Майк, той каза: — Типичното мислене на онези от Конфедерацията. Ние им вършим тяхната работа, и естествено, те са ядосани на конкуренцията.

Двама пехотинци в пълна екипировка се появиха на входа.

— Шериф Джеймс Рейнър, имаме заповед да ви арестуваме за предателски действия…

— Да, да — въздъхна Рейнър. — Получих любовното послание на вашия полковник. — Той остави оръжията си на масата. Те бяха веднага прибрани от пехотинеца.

— По време на нападението над командната станция, тук е присъствал и някой си Майкъл Либърти от Юнивърсъл Нюз Нетуърк — заяви войникът, обръщайки се към Майк.

— Ами, той… — започна Рейнър.

— Си тръгна — каза Майк и вдигна своя репортерски пропуск. — Казвам се Рурк. От местната преса. Мики духна вчера, след като си пусна репортажа.

Пехотинецът прокара сменената идентификационна карта през четящото устройство, след което изсумтя. Майк се надяваше, че разпокъсаността на глобалната мрежа нямаше да позволи да се покаже снимката на Рурк.

Войникът каза:

— Господин Рурк, от този момент се намирате в зона с ограничен достъп. Трябва да я напуснете незабавно.

— Какво, по… — отрони Рейнър.

Майк го прекъсна.

— Разбира се, сър. Изчезвам.

Пехотинецът продължи:

— Трябва да ви информирам, че по силата на военното положение, всичко, което опишете от това, ще бъде разгледано от военната цензура. Всякакви предателски статии ще бъдат докладвани, а авторът им ще бъде наказан с цялата строгост на закона.

— Напълно си прав, мой човек. Имам предвид, сър — заяви Майк.

Рейнър извика след него.

— Ей, „Рурк“, най-добре да вземеш мотора ми. — Той хвърли ключовете на репортера. — Не мисля, че ще имам нужда от него за известно време.

— Не бой се, шерифе — отвърна Майк.

Представителят на закона му отправи твърд поглед.

— И ако видиш онзи бисер Либърти — изрече той с каменен глас, — кажи му, че очаквам от него да направи нещо за тази каша. Чуваш ли?

— Тъй вярно, мой човек — каза Майк. — Тъй вярно.

Въпреки всичко Либърти не си позволи да се отпусне, докато не се отдалечи на над пет клика от бежанския лагер. Когато си тръгваше, хората на Рейнър бяха натикани като овце в спускателните кораби. Ако Дюк следваше стандартната военна процедура на Конфедерацията, те щяха да бъдат откарани в стар затворнически кораб в орбита над планетата.

Майк се утеши с факта, че поне докато бяха там, щяха да имат известна защита срещу Зергите и Протосите.

Първоначалният му план беше да се върне в града, да хване някой кораб, напускащ планетата, и после да остави Ханди Андерсън да се оправя с подробностите около непозволената му разходка, след като Майк се върнеше на Тарсонис. Но мисълта, че щеше да остави Рейнър да гние в някакъв военен затвор, го ядеше отвътре. Шерифът беше едно от, дявол го взел, добрите стари момчета, които изглежда вирееха буйно из Пограничните светове, но той не беше кофти тип. А и беше спасил кожата на Майк в Ентъм.

За миг в паметта му изникна лицето на лейтенант Суолоу. Тя му бе помогнала, а той не бе оправдал надеждите й. Въпреки всичко, казано от Рейнър, той се чувстваше отговорен. Нима щеше да издъни и шерифа по същия начин?

— Издънвам се е толкова грозна дума — измърмори той, но бе наясно, че не би могъл да остави представителя на закона в нежните лапи на Дюк. До момента, в който стигна покрайнините на града, той знаеше, че трябваше да хване една совалка за „Норад II“ и да си изясни отношенията с полковника.

По дяволите, даже може да ни настанят в съседни килии, помисли си той.

Градът вече беше напълно евакуиран, нямаше и кордони при главните входни точки. Улиците бяха непривично празни и не се мяркаха дори войниците на Конфедерацията. Летейки по запустелите пътища, Майк се зачуди какво ли се бе случило с колегите му от кафенето до стаята за журналисти. Дали все още си бяха там или и те бяха отведени в някоя дупка насред пустошта?

Чу се някакъв тъп удар и ховърциклетът се разтресе под него. Поглеждайки назад, той видя, че друг Вълчър се бе промъкнал до него и бе сбутал лявата му задна броня. Зад поляризираното стъкло, Майк забеляза силуета на шофьора, сочещ към ухото си. Универсалният символ за „Включи си радиото, бе, идиот“.

Той цъкна комуникационното устройство и лицето на Сара Кериган изникна върху екрана.

— Следвай ме — каза тя.

— Опитваш се да ме пребиеш ли?

— Това е тъп въпрос, имайки предвид, че ти вече си мъртъв.

— Какво?! — изломоти Майк.

— Оповестиха го преди около час. Съобщиха, че някакви терористи в открадната броня файърбат са обстреляли автобус, пълен с репортери. Идентифицирали са жертвите по техните документи. Честито, ти оглавяваш списъка на загиналите.

— О, Боже. — Майк усети как стомаха му се разбунтува. Рурк бе носил неговия репортерски пропуск. През съзнанието му мина мисълта, че строителният скандал най-накрая го бе настигнал, дори на това отдалечено място.

Кериган се изсмя.

— Това не ти е някакъв скандал със строителни материали на Тарсонис, новинарска хрътко. Някой тук те иска мъртъв. Ти знаеш твърде много, господин Либърти.

Стомахът на Майк се обърна.

— Какво имаш предвид?

Раздразнението надмогна статичното пукане на връзката.

— Имам предвид, че твоят полеви доклад подписа присъдата на местните сили. Фактът, че те се бият със Зергите, а пехотинците не, е болезнено очевиден, затова Дюк заповяда да арестуват местните отряди и да ги разкарат от планетата. Той иска мястото да е беззащитно. Не е ли очевадно? Ако наистина искаш да помогнеш на жителите от тази планета, последвай ме.

Майк поклати глава.

— Ами ако откажа?

— Ще те съборя на пътя и ще те влача зад себе си — изпука комуникационната връзка. — Исусе, ти караш по-зле и от баба ми.

С тези думи, Кериган изстреля своя Вълчър напред и веднага зави наляво. Либърти я последва, внезапно осъзнал, че взимаше завоите прекалено широко.

Те се насочиха към един район, пълен със складове, някои от които не бяха нищо повече от празни черупки. Вълчърът на Кериган се плъзна през отворената врата на един от тях. Майк също влезе вътре, а Кериган затвори портите зад него.

— Да ме блъскаш по този начин си беше доста опасно — каза той, докато слизаше от ховърциклета. — Сигурно се имаш за адски добър шофьор.

— Такава съм. Освен това, аз съм много добра и с ножовете. И с огнестрелните оръжия. Това да не си го откраднал? — попита тя, поглеждайки към мотора.

— Даде ми го един приятел.

— Приятелят ти не се грижи много за екипировката си. Това място е безопасно. Има само още нещо, преди да продължим нататък.

Преди Майк да успее да реагира, Кериган протегна ръка и сграбчи репортерските му документи. С едно плавно движение, тя ги хвърли във въздуха, извади ръчен лазер и ги изпържи на върха на полета им. Стопените останки се приземиха с мек цопващ звук върху бетонния под.

— Смятаме, че репортерските пропуски могат да бъдат проследени. Това би обяснило защо се случи лошото нещо с човека, който носеше твоите документи. Рано или късно, те ще разберат, че са оставили един репортер жив и тогава ще тръгнат след теб. Сега ела насам. Трябва да наглася една апаратура.

Тя му обърна гръб, оставяйки Майк да се пени, и започна да мести някаква техника в задната част.

— Виж, ти знаеш, че не можеш да се довериш на войниците на Дюк в момента, затова поне ще изслушаш ли и моята позиция? — Тя се наведе, за да провери някакви кабели.

Майк разпозна оборудването.

— Това е пълна холовръзка.

— Истинско произведение на изкуството — отвърна Кериган с усмивка. — Моят командир има късмета да получава само най-доброто.

— Най-доброто, естествено, след като може да си позволи да държи на служба телепати.

Кериган замръзна за частица от секундата, но това бе достатъчно, за да накара Майк да се усмихне.

— Да, така е — отвърна тя. — Не правя кой знае колко, за да го прикривам, нали?

— Бях готов да повярвам, че наистина си голям мой фен — заяви Майк, — но така, случайно, да ме откриеш, докато влизах в града, това вече дойде малко в повече на доверието ми. Смятах, че единствено воините-призраци от Флотата на Конфедерацията са телепати.

— Ами, аз и това съм го работила едно време. Но ми писна и си тръгнах.

— Няма нужда да съм телепат, за да знам, че това не е цялата история. — Майк сви рамене обезоръжаващо, след което добави: — Това не е работа, от която можеш да излезеш в пенсия. Освен това смятах, че телепатите използват инхибитори за забавяне на реакции, за да бъдем защитени ние, нормалните хорица.

— Всъщност е обратното — каза Кериган, а в гласът й се долавяше нотка на горчивина. — Инхибиторите също така държат и вашите гадни дребни мислички далеч от моето съзнание. Тежко е да знаеш, че на всеки един около теб не може да му се има доверие в някаква степен. — Тя хвърли твърд поглед към Майк и зелените й очи заблестяха. — Банята е в задния ъгъл. Не, няма прозорец, през който би могъл да се измъкнеш. Не искам да ти прострелвам коленете, за да те задържа тук, но ти знаеш, че бих го направила.

— Защо мен? — измърмори Майк, докато се отправяше към тоалетната.

— Защото, идиот такъв — извика Кериган от другия край на халето, — ти си важен за нас. А сега си напудри носа и се връщай тук.

Когато Майк се върна, жената беше завършила нагласяването на холографската апаратура. Тя притежаваше пълна прожекционна плоча, но можеше да се побере в два куфара.

— Не е, да знаеш — каза Кериган, когато той се приближи.

— Не би било предимство за един репортер да чете мисли? — Майк вече свикваше със странния съкратен начин на говорене на телепатите.

— Не — поклати глава тя. — Повечето от това, което долавям, е от подповърхността, а дори то е доста лигаво в много от случаите. Животински нужди и всякакви такива глупости. И тайни. По дяволите, целият ми живот е изпълнен с тайни. Това те състарява адски бързо.

— Съжалявам — каза Майк, но внезапно осъзна, че не беше сигурен дали го мислеше сериозно или не.

— Да, сериозно го мислиш. Просто не го знаеше. И не, нямам никакви цигари. Започваме.

Тя натисна един превключвател и заговори тихо в микрофона. Долната плоча на холографския предавател замърка нежно и в светлината се оформи хуманоидна фигура. Мъжът, широкоплещест, облечен в псевдо-военна униформа, сякаш беше издялан от самите лъчи. Лицето му се свеждаше до гъсти вежди, заострен нос, огромни мустаци и издадена брадичка. Косата му беше черна, прошарена от сиви кичури, но все още преобладаваше естествения й цвят.

Майк го разпозна веднага от десетките плакати с надпис „Търси се“, разлепени из цялата Конфедерация.

— Господин Либърти, толкова се радвам, че успяхте да дойдете — заяви блестящата фигура. — Аз съм Арктур Менгск, водачът на „Синовете на Корал“. Бих желал да ви помоля да се присъедините към нас.