Към текста

Метаданни

Данни

Серия
StarCraft (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Liberty’s Crusade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 55 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

ГЛАВА 16
НЕЯСНОТАТА НА ВОЙНАТА

Да не се заблуждаваме, Зергите и Протосите ни разказаха играта. Да, те не приличаха на нищо, което дотогава бяхме срещали. Да, тяхната физиология беше различна. Да, тяхната технология, или това, което бихме нарекли „тяхна технология“, беше по-напреднала от нашата в десетки области. И разбира се, те бяха войнствени и агресивни до крайност, те знаеха къде се намираме и изненадата беше на тяхна страна.

Но (и то доста сериозно „но“) ние, човеците, сме едни от най-гадните животни в галактиката. Ние се биехме помежду си, още откакто бяхме стъпили в този сектор, и бяхме развили собствените си военни технологии до точка, в която им бяхме равностойни в много отношения. На наша страна беше преимуществата от вътрешното снабдяване (това е армейския израз за „обградени“) и от познаването на терена (това е армейския израз за „бием се с тях в собствения си хол“). Спокойно можеше да се справим с тях, ако бяхме обединили действията си.

Но какво стана? Точно това, което ни беше направило добри воини — фактът, че се биехме помежду си — ни попречи ужасно да се съюзим, когато настъпи нашия час на криза. Ние не бяхме способни да се сплотим под едно знаме, нито дори да образуваме някаква коалиция. Всъщност, всеки път, когато имаше шанс за това, една или друга фракция правеше нещо, с което да увеличи надмощието на собствената си политическа програма над останалите. И най-често цената я плащаше цялото човечеството. Не мога да си представя Зергите, с тяхното кошерно съзнание, и блестящите Протоси да станат жертва на такива първични човешки инстинкти като алчност, жажда за власт или просто твърдоглавие.

Естествено, всички те са си първични човешки инстинкти и точно затова извънземните ни разкатаваха фамилията.

 

Манифестът на Либърти

— Ти наистина не знаеше, нали? — попита Майк. — Не знаеше, че Протосите ще дойдат тук? Как може да не си знаел?

— Безочливо пале такова — отвърна Менгск, приближавайки се до конзолата и гледайки към десетина екрана едновременно. — Разбира се, че знаех, че Протосите ще дойдат тук. Те гонят Зергите, както домакинята преследва мухата с нагънат вестник и само я чака да кацне, за да я размаже. Просто не ги очаквах да дойдат тук толкова скоро.

Майк не можа да се сдържи и се усмихна. Всичко, което успяваше да разтревожи великия Арктур Менгск, беше достатъчно, за да го направи щастлив. Като се замисли човек, ако Протосите бяха във връзка с Менгск, те вероятно бяха осъзнали какъв двуличен политикан бе той и просто си седяха в подпространството, изчаквайки го да направи точно такова нещо.

Менгск премести погледа си върху няколко екрана последователно, след което изруга под мустак. Най-накрая, той натисна един бутон и каза:

— Дюк!

На монитора се появи обруленото лице на генерала.

— Сър, обмислихте ли молбата ми относно капитан Рейнър?

— Спести ми незначителната си свада — сопна му се Менгск. — Свържи се с местните командири. Протосите са тук.

— Да, сър, знаем — отвърна гордо Дюк. — Но те избягват нашите сили и се съсредоточават основно върху кошерите на Зергите. — Той млъкна и примигна, без въобще да осъзнава, че това може и да бе нещо лошо.

— Ако войските на Протосите атакуват Зергите — започна Менгск, наблягайки на всяка дума, — значи Зергите се бият с тях, вместо с Конфедерацията. Ако Протосите отвличат вниманието на Зергите, то силите на Конфедерацията може да успеят да избягат. Старите Фамилии може да се измъкнат, а заедно с тях и сърцевината на властта на Конфедерацията!

Дюк примигна още веднъж и лицето му помръкна.

— Тогава трябва да спрем Протосите. Мога да се свържа с тези блестящи мишелови и да им кажа да се оттеглят.

Менгск не му обърна никакво внимание и натисна няколко други бутона.

— Искам лейтенант Кериган и един ударен отряд да влязат в бой с атакуващите сили на Протосите. Капитан Рейнър и генерал Дюк да останат тук на командния кораб.

Разгневеното лице на Рейнър, червено като повърхността на Тарсонис, изникна на един друг екран.

— Първо продаваш всички жители на тази планета на Зергите, а сега искаш от нас да се изправим срещу Протосите? Ти наистина си откачил. И ще изпратиш Кериган там долу без подкрепления?

Слисано-възбуденото изражение по лицето на Менгск вече бе заменено от хладнокръвна увереност. В полето от реалност имаше смущения, но то си оставаше цяло-целеничко. Майк се зачуди колко още беше нужно, за да бъде съборена фасадата, зад която се криеше този мъж. И какво щеше да се случи, когато маската бъдеше свалена? Имаше ли въобще нещо, което да се покаже изотдолу?

Майк осъзна, че можеше да си остане тук, да настоява и да спори, вероятно щеше дори да измъкне някой гневен отговор от терориста. Менгск изглеждаше сякаш търпението му бе на изчерпване, но все пак беше прав за едно: Майкъл Либърти се беше отказал да спасява душата на Арктур Менгск.

А имаше други хора, които повече заслужаваха да получат помощта му.

Майк тръгна към асансьора. Зад него Менгск продължаваше да говори спокойно:

— Аз изпитвам твърда вяра в способностите на Кериган да удържи Протосите.

Вратите се затваряха, докато Рейнър отговаряше:

— Това са глупос… — И след това, Майк се спускаше надолу към мястото, където се надяваше, че Рейнър бе събрал малко съюзници.

И въпреки че беше уверен в противното, той се надяваше, че Кериган бе променила решението си и също щеше да бъде там.

* * *

В спалните помещения на отряда на Рейнър имаше около две дузини мъже. Някои вече се бяха опаковали в бойните си брони. Други се обличаха забързано. Рейнър беше при комуникационното устройство.

Кериган не беше там телом. Вместо това, нейният глас, звучащ металически заради предавателя на китката й, се разнасяше из цялата зала.

— Ти вече не му дължиш нищо! — заяви Рейнър. — По дяволите, аз самият съм ти спасявал задника доста…

Кериган го прекъсна:

— Джими, престани да се правиш на рицаря в бляскавите доспехи. Понякога ти отива. Просто не…

Тя се спря за миг, сякаш обмисляше думите си.

— Просто не го прави сега — довърши тя. Гласът й звучеше уморено и съсипано. Сякаш тя беше почти победена. — Аз нямам нужда да бъда спасявана. Знам какво върша. И щом се оправим с Протосите, ще можем да се погрижим за Зергите.

Кериган си пое дълбоко дъх.

— На Арктур ще му дойде акъла — каза тя, но на Майк му се стори, че тя не вярваше много в това. — Знам, че ще му дойде акъла.

Устните на Рейнър бяха стиснати в тънка линия, обрамчена от пясъчно-русата му брада.

— Надявам се, че си права, скъпа… Успешен лов.

Той прекъсна връзката и вдигна поглед към Майк.

— Тръгваме след нея — каза Майк, изразявайки просто фактите, без заобикалки.

— Позна от първия път. Обличай се. Вземи си всичко. После може да не сме добре дошли тук.

Майк се намъкна в един от празните бойни костюми.

— Менгск се издъни и в още едно нещо — каза той, докато ръцете му вече автоматично оправяха настройките и връзките. — Щом Кериган влезе в бой с Протосите, те вече ще ни третират като противници. Всички нас. А в системата около Тарсонис има адски много протоска железария в момента.

Рейнър изръмжа за съгласие, докато проверяваше системите на собствената си броня. Той бе закърпил повечето от повредите, нанесени малко по-рано от Дюк, но Майк забеляза, че значителната част от светлинките продължаваха да излъчват зловещите си жълти предупреждения под визьора му.

— Значи ще трябва да избягваме и птиците на Протосите, наред с тези на Зергите — обяви Рейнър. — Тук никога не е лесно.

— Точно затова обичаме предизвикателствата — отвърна Майк, по-скоро на себе си, отколкото на някой друг. Той грабна чантата с откраднатата информация, след което по някаква момента прищявка напъха най-отгоре вътре старото си сако, подарък от бившите му колеги от нюзрума. То вече беше прогорено от лазерен огън, опръскано със засъхнала кръв и други по-трудно определими течности, избеляло от лъчите на далечни слънца. Беше окъсано, парцаливо и обезцветено.

Досущ като мен, помисли си Майк, натискайки силно сакото в чантата, за да побере всичко. Нямаше друго в шкафчето му, което желаеше да вземе със себе си. Той вдигна мешката, преметна я през гърба на бронята си и тръгна след Рейнър.

На корабът беше обявена тревога първа степен още при първата поява на Протосите и сега хората на Рейнър се движеха по облени в кървавочервена светлина коридори към доковете на спускателните кораби. Майк почувства увеличеното притегляне през пода. Огромният команден кораб си пробиваше път през нещо, но не се знаеше дали то беше някакви летящи останки или вражески огън.

— Мислиш ли, че ще успеем да напуснем кораба? — попита той, когато пристъпиха в дока за кацане.

— Да — отвърна Рейнър. — Пилотите на спускателните кораби са от добрите стари момчета. Те не се страхуват нито от гнева на Дюк, нито от нещо друго. А и винаги могат да кажат, че съм ги принудил насила да ни свалят долу.

— Те може и да не се страхуват от моя гняв, но вие би трябвало да се боите от него — заяви генерал Дюк, скрит в сенките отстрани.

Светлините се смениха от червено на жълто и Майк видя Дюк, застанал сред спускателните кораби с два взвода пехотинци. Те бяха насочили оръжията си към хората на Рейнър. Дюк също се беше сдобил с взета назаем гаусова пушка, която стискаше в неудобната си ръка, тъй като дясната му висеше безполезна до тялото му.

— Отиваш ли някъде, момче? — попита Дюк и една сърдечна усмивка се появи над херметизиращия ръб на шлема му. В ъгълчето на устата му все още имаше засъхнала кръв. Сигурно я приемаше като почетен медал, помисли си Майк, или пък като обида, за която трябваше да бъде отмъстено.

— Тръгнали сме след Кериган — отвърна Рейнър. — Тя се нуждае от подкрепления, без значение какво казва Менгск.

— Момичето има нужда от това, което Менгск каже, че тя има нужда — провлачи Дюк. — Но много мило от ваша страна, че сте си направили този труд. Сега имам неоспоримо доказателство за бунт, а държа в ръцете си и предателите, които създават размириците.

Майк огледа пехотинците. Всичките бяха неврално ресоциализирани. Нещо по-лошо, те бяха натъпкани до козирката със стимуланти. Зениците на очите им буквално се бяха свили като топлийки. В това си състояние, те бяха като директно свързани за нервната система на Дюк. Щом генералът дадеше заповед, те щяха да скачат, да стрелят или да направят двадесет лицеви опори, без дори да се замислят.

Значи решението беше да не се позволява на генерала да издаде каквато и да е заповед.

— Менгск ще бъде много разочарован, ако ни разстреляш — каза Майк.

Дюк се изсмя.

— Просто ще му върна един от неговите стари цитати: „По-лесно е да потърсиш прошка, отколкото позволение“. А сега, момчета с Рейнър, хвърлете оръжията и се предайте. Дори може да ви оставя живи, ако го направите.

Рейнър не помръдна. Зад него Майк чу как някои от рейнджърите бавно оставяха пушките си на пода.

След това „Хиперион“ се наклони бурно на една страна. Нещо голямо се беше сблъскало с кораба. Пехотинците, с техните ботуши със здрави подметки, останаха на място като заковани, но ръката на Дюк беше отметната настрани за миг.

Докато той върне оръжието към целта си, Рейнър бе свалил собствената си пушка от рамото си и я бе насочил към него.

— Става все по-хубаво и по-хубаво — заяви Дюк, а усмивката му разкри пожълтели разкривени зъби.

— Не мисля, че ти стиска — каза Рейнър.

— Само да мигнеш, момче, и моите хора ще те натъпчат с толкова много метал, че ще можеш да откриеш морга за старо желязо. Сега, свали оръжието на три. Едно… две…

Чу се пронизителен вой и лявото рамо на Дюк експлодира сред дъжд от разтопен метал. Неговите пехотинци подскочиха и раздвижиха пушките си наляво-надясно, но не стреляха. Те бяха инструктирани да чакат заповедта.

Генералът бавно се смъкна на колене и собственото му оръжие издрънча на пода. Бронята му съскаше, докато спасителните пръстени изолираха раненото рамо, а медпакетите тъпчеха кръвообращението на Дюк с болкоуспокоителни.

От дулото на игления пистолет се виеше дим. Майк дръпна назад ударника и нов заряд влезе в цевта.

— Мисля, че е време просто да млъкнеш — каза той на генерала.

— Мога да ви изпепеля както си стоите — заяви Дюк. Медикаментите в бронята вече си вършеха работата и говорът му беше завален.

Майк направи две крачки напред и изрече:

— Давай. Ти ще си отидеш първи. Издай заповедта, генерале.

Дюк се поколеба, а очите му се разфокусираха за момент, когато в тялото му беше инжектирана нова ударна доза успокоителни. Той се бореше да остане в съзнание от чист инат.

— Не ти стиска — успя да промълви той.

— Пробвай — отвърна му Майк. — Най-накрая се научих да стрелям и по хора.

В дока за кацане настана кратка тишина, след което Рейнър каза:

— Момчета, взимайте си оръжията. Изнасяме се от тук.

Хората на Рейнър вдигнаха пушките си и се изнизаха между пехотинците на бунтовниците. Без конкретна заповед от страна на Дюк, те нямаше да открият огън по евентуални приятелски мишени. Рейнър се спря до Майк и коленичилия генерал.

— Върви — каза му Майк. — Аз ще ви настигна.

Лицето на Дюк беше пепеляво, а очите му бяха помътнели и със свити зеници. В тях не се четеше никаква разумна мисъл, само омраза и страхливост се бореха за надмощие в съзнанието му. Той изсъска:

— Ако някога се срещнем отново, ще те убия.

— Тогава отгледай добре гърба ми — отговори Майк, — защото това е единствения начин, по който ще успееш да стреляш навреме.

След което успокоителните надвиха Дюк и той се килна назад.

Майк се обърна към зомбираните пехотинци:

— Закарайте го бързо в лазарета и опразнете дока за излитане. — Войниците успяха да измучат, че са разбрали, и се изнесоха, взимайки и падналия си водач със себе си.

Майк хукна към спускателния кораб. Двигателите вече бяха започнали да вият, докато той пробягваше по рампата за качване.

Рейнър се оказа прав за момчетата, управляващи този род кораби. Пилотът беше вкарал координатите в компютъра и беше получил разрешение за излитане, още преди Майк да бе стъпил на борда. Сега докът беше опразнен и спускателният кораб напусна „Хиперион“ и се гмурна в хаоса отвън.

Космосът около тях беше станал целият на пух и прах. „Хиперион“ летеше през поле от отломки. Нещо продължаваше да гори, докато въздухът изтичаше през пробития му корпус. Това най-вероятно бяха останките от някой друг човешки кораб, който се бе озовал на пътя на Протосите. Енергийни лъчи разсичаха вакуума и измъчваха очите на наблюдателите.

Майк се плъзна пред навигационно-комуникационната конзола зад апаратурата на пилота.

— Ще опитам да се свържа с отряда на Кериган — обяви той.

— Това няма да й хареса — отвърна мрачно Рейнър, след което добави: — Направи го все пак.

Грамадните носачи на Протосите се плъзгаха като гигантски зверове през пространството, а техните обслужващи ята от изтребители танцуваха около тях като златни насекоми. Кораби с формата на полумесеци си пробиваха път към планетата, а иглоподобни изтребители и скаути в сребърно и скъпоценни камъни пронизваха полето с отломките.

Зад тях самият „Хиперион“ гореше на половин дузина места. Нищо важно, но за момента това създаваше на Менгск по-големи грижи, отколкото групичката напуснали без позволение бивши поддръжници. Оръдието Ямато на бойния крайцер раздираше небесата с постоянна стрелба, разпръсквайки ятата от изтребители на Протосите.

— Имаме си още компания! — каза пилотът на спускателния кораб. — Сложете коланите и се дръжте здраво!

Вече и Зергите бяха започнали да излитат от Тарсонис. Огромните летящи оръдия, оранжеви с виолетови криле, се издигнаха нависоко и със стотици заляха носачите на Протосите. Те бяха последвани от широките ракоподобни, които изглежда не понасяха толкова поражения от дребните изтребители, колкото муталиските. Пред погледа на Майк, едно от ракоподобните влетя в дока на носач и целият протоски кораб избухна в кълбо от синьо-бели пламъци.

Двойка крилати муталиски забелязаха спускателния кораб и извиха към него, а гърлата им бълваха виещи се топки от някаква жлъчна течност.

Бунтовниците притежаваха изключително малко защитни средства на спускателния кораб, затова пилотът изруга и се опита да се отклони от курса, който щеше да доведе до прехващане.

Нямаше да успеят, осъзна Майк и се стегна, в очакване на сблъсъка с плюещите киселина Зерги.

Три изстрела накъсаха атакуващите муталиски на органични парцали, пронизвайки крилете им с лазерен огън. Три Райфа А-17 пикираха през останките от Зергите и Майк зърна отличителния знак на Конфедерацията върху корпусите им. След това, те също изчезнаха, в търсене на нови съюзници и нови мишени.

— Свърза ли се? — попита Рейнър, навеждайки се над рамото на Майк.

— В момента има страхотно раздвижване — изръмжа Майк. — Чакай. Открих я. Тя излъчва. Пускам го на монитора.

— Говори Кериган. — Лицето й на екрана изглеждаше измъчено и изтощено. Уплашено, помисли си Майк и го побиха студени тръпки. — Неутрализирахме наземните единици на Протосите, но вълна от Зерги приближава към нашата позиция. Имаме нужда от незабавна евакуация.

Включи се един друг екран и на него цъфна лицето на Менгск. Нещо около него искреше от време на време и затова главата му се появяваше и изчезваше като Чешърския котарак.

— Отменям тази заповед — изплю водача на бунтовниците. — Напускаме орбитата.

Рейнър натисна копчето на микрофона.

— Какво? Нима възнамеряваш да ги изоставиш там?

Дори Менгск да бе чул намесата на Рейнър, той не го показа с нищо. Имайки предвид смущенията, беше по-вероятно да не го е чул. Вместо това, той продължи:

— Всички кораби да се приготвят за изтегляне от Тарсонис по моя заповед.

Взрив от статичен шум прекъсна сигнала на Кериган. Нещо голямо беше ударило в близост до нея. След това, тя отново се появи.

— Ъ, момчета? Какво става с евакуацията?

— Проклет да си, Арктур — каза Рейнър през стиснати зъби. — Не го прави.

Менгск продължи да се появява и да изчезва. Най-накрая той се стабилизира без никакви смущения.

— Уведомете цялата флота и ни изведете от орбита. Веднага!

— Арктур? — каза Кериган. В сравнение с Менгск, нейното изображение на екрана вече беше напълно призрачно. — Джим? Майк? Какво, по дяволите, става там горе…?

След което неяснотата на войната я погълна изцяло и мониторите показваха единствено снежинки.

Рейнър удари навигационно-комуникационната конзола от яд.

— Който чупи, купи — заяви пилотът и вкара спускателния кораб в тясна спирала, за да се измъкне от преследващата го двойка ракоподобни. Със стоманени нерви, той намести измъкващата се совалка под един протоски скаут, когото ракоподобните избраха за своя мишена, изоставяйки предишната.

Майк проследи сигнала на Кериган до мястото на излъчването и въведе координатите в компютъра. Корабът се разтърси, наклони се и пое по новия си курс.

Стотици нови звезди се раждаха и умираха около тях в рамките на една секунда. Най-голяма опасност за тях сега представляваха отломките от улучените кораби и пилотът изруга на няколко пъти, когато беше принуден да накланя совалката, за да избегне сблъсъка на някое парче с корпуса.

Най-накрая навлязоха в самата атмосфера и мониторите им се обагриха в оранжево от пламъците, съпътстващи това действие. По-голямата част от битката сега се водеше над тях. Единствената им грижа оставаха наземните единици.

Но ситуацията долу беше абсолютно същата. Те летяха ниско над осеяната с натрошени камъни повърхност на планетата. Огромните градове на Тарсонис горяха, широките площади бяха засипани с развалини, а изправените към слънцето небостъргачи вече представляваха само заострени, редки зъби. Стъклата на високите здания бяха напълно потрошени и бяха останали само изкривените стоманени скелети отдолу. Цял участък от три пресечки беше изравнен със земята от осакатените останки на свален протоски носач, който изпускаше ужасяваща радиация от всяка натрошена връзка.

Височината на сградите намаляваше, докато бунтовниците летяха към обработваемите земи и предградията, но и тук опустошенията бяха жестоки. Майк виждаше кратери на местата, където кораби се бяха врязвали в повърхността. Тук също имаше разпространяващи се пожари, които поглъщаха домове и полета, а сред тях се движеха воини от всички враждуващи страни.

Сред опустошената земя сега се забелязваха и нови сгради — тези на чуждоземните нашественици. Пълзящото вещество беше навсякъде, а към небето се извиваха смъртоносни съоръжения, с формата на макове. Заобиколени от яйца гнезда изпъстряха пейзажа.

Сред развалините се виждаха и други постройки. Те бяха златисти, с невъзможни подпори и широки обвивки, и с огледални повърхности от нечупливо стъкло. Протосите изграждаха защитата си на Тарсонис.

Може би смятат, че тук има нещо, което си заслужава да бъде спасено, помисли си Майк. Това означаваше, че те имаха повече вяра в човечеството, отколкото изпитваше Менгск.

Земята под тях гъмжеше от Зерги, а сред тях, като рицари в бляскави доспехи, крачеха воините на Протосите, оставяйки зад себе си диря от мъртви тела с изтичаща кръв. Сред руините пълзяха четирикраки механични паяци, а огромни неща, които приличаха на облечени в броня гъсеници, атакуваха кошерите на Зергите. Тънки като копия изтребители обстрелваха високите Зерги с косите, които отхвърляха настрани бойците на Протосите, като земеделци, косящи трева.

Майк обяви:

— Вече би трябвало да сме близо.

Комуникационната връзка пукаше и пращеше, после по нея се разнесе един мъжки глас, млад и изплашен.

— …имаме нужда от евакуация. С нас има цивилни и ранени. Виждаме кораба ви. Имате ли място на това корито?

Рейнър веднага отговори на обаждането.

— Лейтенант Кериган, там ли сте?

— Тук няма никакъв Кериган, сър — отвърнаха му през пращенето. — Но положението ни е критично. Зергите са навсякъде и се приближават за поредната си атака. Ако не тръгнем веднага, ще си оставим костите тук. — Гласът потреперваше от страх.

Майк погледна към Рейнър. По лицето на грамадния мъж не можеше да се прочете нищо, то беше като скулптура на оригинала. Най-накрая той изрече:

— Ще кацнем. Кажи им, че слизаме.

Майк кимна и отвърна:

— Но Кериган…

— Знам — каза Рейнър и Майк можеше да се закълне, че въпреки шумното съскане на комуникационното устройство, бе чул звука от разбиването на едно сърце. Бившият шериф въздъхна и добави: — Менгск би изоставил тези хора, както направи с останалите. Ние няма. Надявам се, че точно затова ние сме по-добри от него.

Спускателният кораб се приземи в двора на едно училище, превърнато в бункер, от което започнаха да се изсипват бегълци, още докато пилотът включваше обратната тяга. Те бяха водени от високо хлапе, облечено в опърпана бойна броня. Сигурно доброволец от някой Пограничен свят за бунта на Менгск. Майк никога не го бе виждал.

Младокът отдаде чест на Рейнър и каза:

— Адски се радвам да ви видя. Чухме заповедта да си обираме крушите, но за нас не дойде кораб. По целият северен фланг има Зерги. Протосите ги удариха преди известно време и ни дадоха няколко глътки въздух, но мисля, че буболечките се връщат. Пълзящото вещество вече почти стигна дотук, а ние не можем да го спрем с нищо.

Рейнър просто попита:

— Кой взвод е това?

Хлапакът примигна.

— Това въобще не е взвод, сър. Тук се бяхме окопали хора от половин дузина взводове, тоест това, което е останало от тях. И от Конфедерацията, и от бунтовниците, сър. Когато Зергите почнаха да прииждат, а Протосите почнаха да гърмят, всеки човек се биеше за себе си.

— Да си чувал нещо за лейтенант Кериган? — изръмжа Рейнър. — Тя беше влязла в битка с Протосите някъде наблизо.

— Не, сър — отвърна хлапето. — Един от изостаналите войници каза, че някакъв взвод се биел с Протосите нагоре по хълмовете. — Той махна в посока към Зергите. — Ако е било вярно, страхувам се, че са ги спипали Зергите.

Рейнър въздъхна, след което заяви:

— Качвай хората си в спускателния кораб. Не се безпокой за тежкото снаряжение. Остави го тук. Нито Зергите, нито Протосите могат да го използват. Излитаме след две минути.

Майк отиде до Рейнър и му каза:

— Все още можем да я потърсим.

Рейнър поклати глава.

— Ти чу хлапето. Насам идват още Зерги. След като бунтовниците на Менгск се изтеглят, цялата планета ще бъде залята от извънземни за нула време. Спускателният кораб няма защита, а имаме и цивилни на борда. Трябва да излетим още сега и да се надяваме, че ще си изпросим някой да ни изведе от системата, преди всичко тук да е отишло по дяволите.

Майк положи ръка върху рамото на Рейнър.

— Съжалявам.

— Знам — отвърна му Рейнър. — Бог да ми е на помощ, знам.