Джеф Груб
Войната на Либърти (11)

ГЛАВА 10
ГИБЕЛТА НА НОРАД II

Има една дума, останала от старата Земя. Тя е schadenfreude^[1] — чувството на въодушевление, което те обзема, когато научиш за страданието на други хора. Както когато чуеш, че новинаря, който ти е конкурент, внезапно е бил хванат да ругае пред включен микрофон или че онзи изключително корумпиран градски съветник току-що е изскочил на пътя на боклукчийски камион. Това е въодушевление, придружено от лекичкия пристъп на вина, че се чувстваш толкова добре, и тихата, пламенна молитва да не те сполетява никога такова лошо нещо.

Когато Протосите и Зергите навлязоха дълбоко в територията на Конфедерацията, ние изпитвахме schadenfreude в изобилие.

 

Манифестът на Либърти

Другите мъже и жени се включиха в битките. Майк се върна в базата на Менгск и започна да прослушва потока от съобщения. Имаше я сляпата паника, която бе свикнал да очаква по време на война — когато някой отряд биваше внезапно отрязан и настояваше, а след това и се молеше, за подкрепления, после идваше помощта, а най-накрая, спасяването. Той чу призиви от бойни единици, които внезапно се изпаряваха сред мъгла от радиация. До него достигнаха и други апели, този път от цивилни, които се обръщаха с молби за помощ към която и да е от воюващите страни.

В другата графа бяха съобщенията за аномалии — за появилите се внезапно на планетата чудовища — а вината за тях бе приписвана ту на Конфедерацията, ту на бунтовниците, ту на чуждоземно нашествие. Подобни доклади ставаха все по-многобройни с всяка изминала секунда и те убедиха Майк, че Кериган е била права: на Антига имаше Зерги.

Направо му се дощя да удари конзолата, когато осъзна това нещо. Присъствието на Зергите беше също толкова добро, колкото и диагнозата „рак“, но беше много по-смъртоносно от нея. Докато не откриеха как да ги побеждават, Зергите щяха да изядат тази планета с парцалите. Или Протосите — смъртоносната химиотерапия — щяха да я стерилизират, за да не позволят на заразата да се разпространи.

— Но това явно не върши работа, нали? — промълви Майк на комуникационното устройство. — Няколко клетки винаги успяват да се измъкнат и ракът продължава да се разпространява.

Гневът, който го бе обхванал, трая само миг и бе заменен от удивление, когато от слушалките му се разнесе следващото съобщение:

— Говори генерал Дюк от флагмана на Ескадрила Алфа „Норад II“! Корабът ни се разби върху земната повърхност и сме подложени на яростни атаки от страна на Зергите! Изисквам незабавни подкрепления от всеки, който получава този сигнал! Повтарям, това е зов за помощ от най-висок приоритет. Говори генерал Дюк…

Съобщението започна да се повтаря отначало и Майкъл го изслуша три пъти, преди да премине към следващите канали.

Имаше няколко обаждания, изискващи потвърждение, и изобилие от отговори, описващи атаки на Зергите и бунтовниците от Антига, а в един случай, и нападение от страна на силите на Конфедерацията. Започнаха да пристигат и доклади за появата в системата на кораби на Протосите, които също се биели с нещо, най-вероятно със Зерги, подобни на онези, които бяха свалили Норад II, но тази битка протичала отвъд външния кръг от ледени светове. Получиха се дори съобщения за наземни войски на Протосите. Изобщо, огромно количество шумове, но нищо, което да наподобява на сериозно предложение за помощ.

Свършено е с него, помисли си Майк. Най-накрая му е изпята песента на стария Дюк.

След около десет минути, в помещението нахлу Рейнър.

— Майк, идваш с мен. Обличай се.

— Какво става? — попита Майк, посягайки към бойната си броня.

— Новината не е ли стигнала до тук? — Рейнър беше толкова навъсен, че от веждите му всеки момент щяха да започнат да се сипят гръмотевици.

— Нормалната паника и отчаяние — отвърна Майк, махайки с ръка към таблото. — О, да. Чух, че Дюк най-накрая бил повишен в генерал. Дали не трябва да му изпратим кошница с плодове?

— Много смешно, новинарска хрътко. Менгск иска да отидем и да го спасим. Смята, че от Дюк щяло да излезе добър съюзник.

Майк примигна към капитана.

— Май слухът ми си прави шеги с мен, а?

— Правилно ме чу — заяви Рейнър, подавайки шлема на Майк.

— Той е откачил!

— Това вече беше отбелязано — каза мрачно Рейнър.

— И Менгск иска аз да отида? Че тая новина мога да я отразя и от тук.

— Аз желая да дойдеш с мен. Това копеле набута мен и момчетата ми в затвора. Ще искам там да има някой, с когото той ще се съгласи да разговаря.

— Споменавал ли съм ти, че последният път, когато говорих с него, той заповяда да ме изхвърлят от мостика му? — попита Майк, поемайки шлема си.

— Това съм го чувал, но поне съм сигурен, че ти няма за го застреляш, още щом го видиш.

Майк пристегна шлема си и напусна комуникационния център, следвайки Рейнър.

— Внезапно почувствах вопиюща нужда от една цигара.

— Може би ще успееш да измуфтиш една от Дюк.

Едва когато двамата вече летяха по пътя, Майк се сети да попита:

— Кериган знае ли за това?

— Ъ-хъ.

— И тя смята ли, че идеята е добра?

— Всъщност — отвърна бившият шериф, — точно тя беше тази, която нарече Менгск „откачен“.

— Значи двамата сте на едно мнение по някакъв въпрос? Удивен съм.

— Да — отвърна Рейнър. След което замълча. — Да, предполагам, че сме на едно мнение.

Арктур Менгск бе започнал да събира войниците около знамето си и когато Рейнър и Майк кацнаха на повърхността, атаката за спасяването на сваления боен крайцер вече течеше с пълна пара.

Отрядите, препускащи из равнините, сега се състояха от бунтовници от Антига, „Синовете на Корал“ и дезертьори от Конфедерацията, които бяха отхвърлили клетвите си, но бяха задържали оръжията си. Рейнър полетя на левия фланг с ято ховърциклети Вълчър, докато над главите им ескадрила от Райфове А-17 раздираше небесата. Огромните Голиати оставяха грамадни отпечатъци в меката кал и скоро застигнаха отряд обсадни танкове Арклит, които се лутаха из падините с вдигнати за придвижване помощни шасита.

Обединените сили се натъкнаха почти моментално на съпротива. Зерглинги и хидралиски се залепиха по тях от всичките им страни, като насекоми върху предното стъкло на колата. Въздухът беше изпълнен с органичните оръдия (известни вече на Майк и останалата част от човечеството под името „муталиски“) и създания, които изглеждаха като мозъци на медузи с рачешки щипки. Те се носеха над чуждоземните войски като буреносни облаци над пустиня.

От дясната страна на Майк имаше група пехотинци, които бяха заобиколили и щурмуваха нещо, което приличаше на гигантски изправен зерглинг; титанично същество, чиито предни нокти бяха като големи, извити саби. На хоризонта, нещо, което изглеждаше като кръстоска между летяща сепия и огромна морска звезда, се измъкваше от нападналите го изтребители Райфове.

Проправяха си с мъка път сред силите на Зергите, обръщайки в бягство една част от тях, избивайки друга. От земята изникна група зерглинги и унищожи цял взвод пехотинци, преди да пристигнат Вълчърите и да залеят земята с изпепеляващ огън.

Зергите отстъпваха, връщаха се в по-големи количества, след което отново се оттегляха. Майк имаше чувството, че се бие с морето. Вълните биваха изблъсквани, но той беше сигурен, че това бе само зрителна измама. Приливът наближаваше и щеше да дойде с още по-грамадни сили.

Вътрешно, Майк знаеше, че Антига Прайм беше обречена и я очакваше същата съдба, която бе сполетяла Чау Сара и Мар Сара. Тези неща се бяха окопали в сърцето на тази планета и или щяха да успеят, или Протосите щяха да ги изпепелят от космоса.

Зергите затегнаха редиците си за миг, след това отново се разбягаха и човеците продължиха напред, насочени към възвишенията, където бе паднал „Норад II“.

С един поглед към звездния кораб, Майк разбра, че старият бегемот повече нямаше да полети. Задните двигателни капсули бяха изкривени под 45-градусов ъгъл спрямо останалата конструкция, а долните подпорки за кацане, ако въобще бяха разгърнати, се намираха изцяло под калта. Предният мостик на кораба се държеше на косъм, увиснал от ръба на платото и осигуряващ отличен изглед към разрушенията под него.

Майк и Рейнър настъпиха моторите си към един отворен люк и вкараха своите Вълчъри на борда. Те затвориха ръчно шлюза зад себе си, докато навън, на хоризонта се появяваше поредната вълна муталиски.

— Накъде? — попита Рейнър, сваляйки шлема си.

— Следвай ме — отвърна Майк и хукна към мостика. Той се движеше без усилия по тесните отсеци на „Норад II“, въпреки бойния си костюм. Беше му направило впечатление, че Менгск имаше на своя кораб по-широки коридори, отколкото успяваше да осигури Конфедерацията.

Дюк сякаш изобщо не бе напускал мостика. Горилата със сребърния гръб стоеше все така приведена над своите пултове, облечена в бронираната си кожа. Единствената разлика беше в екраните около него, по които се виждаха само снежинки, и изобилието от фиброоптични кабели, надиплени върху един капак в пода. Той се извърна към новодошлите и се намръщи.

— Вие сте последните момчета, които очаквах да цъфнат тук — изръмжа той.

— Да, и ние те обичаме, генерале — отвърна Майк, докато си пробиваше път към комуникационното устройство на кораба. Той набра кода за базата на Менгск.

— Какво е всичко това? — излая Дюк.

— Съобщение от нашия спонсор — каза Майк. — Имам чувството, че не съм произнасял тези думи от години. На някой да му се намира цигара?

Върху екрана се появи накъсваната от статични шумове фигура на Менгск. Той, помисли си Майк, си седи на сигурно място в тайното си убежище, докато на останалите от нас се пада битката и кървенето.

Майк не мислеше, че подобно нещо е възможно, но чумеренето на Дюк се увеличи.

— Каква въдичка ще ми пуснеш, Менгск? — попита той.

— Въдичка? — изръмжа Рейнър. — Ще ти дам аз на теб една въдичка, лигав конфедеративен бок…

— Успокой се, Джим — каза Майк.

— В случай, че не си забелязал — заяви Менгск, — Конфедерацията се разпада, Дюк. Нейните колонии се бунтуват открито. Зергите вилнеят необуздавани от никого. Какво щеше да се случи днес тук, ако не се бяхме появили ние?

— Какво предлагаш? — Дюк запази лицето си безизразно.

Майк погледна към другите екрани. Нова атака от страна на Райфовете беше разпръснала муталиските, летящата морска звезда явно бе замесена от по-твърдо тесто.

— Предоставям ти избор — отвърна равно Менгск. — Може да се върнеш при Конфедерацията и да загубиш или да се присъединиш към нас и да спасиш цялата ни раса да не бъде прегазена от Зергите.

— И очакваш да ти отговоря?

— Не мисля, че ще ти бъде трудно да вземеш решение. — Едва забележима усмивка се появи под прошарения мустак на Менгск.

— Та аз съм генерал, за Бога — избухна Дюк.

— О, да — заяви Майк. — Честито. Искаш ли да го напишем на надгробния ти камък?

— Майкъл, моля те — каза Менгск. — Дюк, ти си генерал без армия. Предлагам ти да станеш част от моя екип, от моя кабинет, а не някакъв забутан пост, на какъвто те бяха сложили допреди войната.

— Не знам… — произнесе Дюк и Майк видя, че воинът се поколеба за миг. Менгск го бе спипал. Горкият Дюк, налапал бе въдичката. Просто още не го знаеше.

— Не поставяй търпението ми на изпитание, Едмънд — изрече Менгск. Някъде отвъд капаците, нещо избухна в близост до кораба. Почти сякаш е било планирано, за да подчертае думите му.

Дюк помълча за миг, уж от благоприличие, след което каза:

— Добре, Менгск. Договорихме се.

— Ти взе правилното решение… генерал Дюк — обяви Менгск. — Капитан Рейнър?

— Да, сър? — Сега вече и Рейнър се беше намръщил.

— Отведете поддръжниците на генерала и оборудването им на безопасно място. — Докато Менгск говореше, Дюк включи устройството за самоунищожение на кораба. След двадесет минути, те щяха да бъдат на кликове далеч, а „Норад II“ щеше да се е превърнал в термоядрено кълбо от огън.

— Надявам се да отнесе много Зерги със себе си — каза Майк, докато мостикът започна да се опразва много, много бързо.

По-късно той се бе завърнал в комуникационния център на Менгск. След експлозията на „Норад II“ се бе получило затишие в бойните действия. Отряди на Конфедерацията, включително и състоящи се от неврално ресоциализирани, бяха сменили лесно и с официално разрешение страната, на която се биеха, и сега единствените врагове, с които трябваше да се оправят, бяха нечовеците.

Само че неприятното в цялата работа беше, че от извънземни нямаше недостиг.

Майк изготви репортаж за спасяването на „Норад II“ и го изстреля в мрежата. Той се отпусна назад и прокара пръсти през косата си. Тя му се стори по-оредяла от преди.

Пакет цигари, леко посмачкани, се стовари върху конзолата, последван от металическа кутийка с кибрит. Рейнър обяви:

— Един от екипажа на Норад каза, че сега вече сте квит.

— Прекрасно — каза Майк и издърпа един пирон за ковчези.

— Изпращаш наникъде поредния си репортаж?

— Смятах, че Кериган е по четенето на мисли. Но, да. Старите навици умират трудно, въпреки че си фантазирам как някой открива тези репортажи след дълги години и оценява всичките саможертви, които са направили мъжете и жените срещу тези същества. А също и всичките глупости.

Рейнър се настани в един стол срещу него, докато Майк си палеше цигарата.

— Малко вероятно. Както казва Менгск, историята се пише от победителите. Мемоарите на загубилите се изтриват като вчерашна информация.

Майк си дръпна дълбоко и се закашля, изкривявайки физиономия.

— В какво са ги топили тия, в котешка пикня ли?

Рейнър вдигна ръце.

— Това беше най-доброто, което успях да открия при тези обстоятелства. Такъв е и самия ни живот.

— Напълно си прав — каза Майк. — Като стана дума за нашия „вожд“ Менгск, как мина разговора ти с Арктур?

— Казах му, че Дюк е змия — въздъхна Рейнър. — А той ми отвърна…

— …Че бил наша змия, нали?

Рейнър поклати невярващо глава.

— Аз вярвам в каузата на Менгск, че Конфедерацията трябва да си отиде, а и той наистина ме измъкна от дранголника, но, за Бога. Някои от сделките, които прави. Някои от нещата, които иска от нас да вършим…

— Недей да следваш каузи — заяви Майк, поемайки едно болезнено дръпване от цигарата. — Те само ще ти разбият сърцето. Когато идеализмът се сблъска с реалността, в много редки случаи отстъпва реалността. Виждал съм повече добри държавни чиновници, превърнати в политически наемници, отколкото зерглинги.

Между двамата мъже се възцари тишина. Някъде зад тях, заглушеното комуникационно устройство говореше за муталиски и Райфове, за Голиати и хидралиски, и за подобните на морски звезди неща, които наричаха зергски кралици. И за смърт. Непрестанно говореше за смърт.

— Казвал ли съм ти, че някога бях женен? — обади се Рейнър.

Пропастта от обмяната на лична информация зейна широка и дълбока в краката на Майк.

— Не е ставало на въпрос — отвърна спокойно той, надявайки се, че от него не се очакваше да сподели нещо за себе си в замяна.

— Бях женен. Имах и момче. Той беше „надарен“, както те ги наричат.

— Усетих кавичките около думата. Надарен, като подходящ за призрак ли? С псионични сили? Телепат?

— Ъ-хъ. Изпратиха го в специално училище. С правителствена стипендия. Няколко месеца по-късно, получихме писмо. Случил се някакъв „инцидент“ в училището.

Майк бе чувал за подобни писма. За съжаление, когато ставаше дума за работа с телепати, те се срещаха също толкова често, колкото и тревата. Поредната от мръсните малки тайни на Конфедерацията, които рядко стигаха до ефир.

— Съжалявам — каза Майк, защото това беше всичко, което успя да отрони.

— Да. Лиди така и не успя да се съвземе. Тя някакси повехна и същата зима си отиде от грип. А след това, аз се зарових в работата си. Открих, че ми харесва да работя сам.

— Това е един от най-сигурните капани, да се криеш зад работата си — отвърна Майк, поглеждайки към светлинката с надпис „изпращане“ върху комуникационната конзола, която означаваше, че неговият репортаж е бил ретранслиран към нищото.

— Както и да е, просто исках да го знаеш — каза Рейнър. — Сигурно си си помислил, че се държа грубо с Кериган, защото е телепат. Може и така да е. Но аз си имам причини за това.

— Тя също си има проблеми, да знаеш. Те са като на всеки друг и едновременно с това като на никой, когото познаваш. Няма да е зле да й пуснеш малко аванта.

— Трудничко е, когато тя знае какво точно си мислиш.

— Кериган изглежда добър войник — заяви Майк, а нейният образ на носещ смърт дервиш изникна неканен в съзнанието му. — Тя може би е малко пренатегната, това е всичко.

— Аз мисля, че тя е опасна — каза Рейнър. — Опасна за войниците около нея. Опасна за Менгск. И опасна за себе си.

Майк сви рамене, несигурен колко можеше да разкрие без притеснение на бившия шериф. Най-накрая, той се спря на:

— Тя е имала тежък живот.

— А ние сме я карали лекичката дотук?

— И това е още по-основателна причина, за да я наглеждаш. Пази й гърба. Независимо дали тя го знае или не, въпреки че най-вероятно ще го разбере. Всички се нуждаем от ангел-хранител.

След това, разговорът се завъртя около въпросите кои светове се бунтуваха и какъв ефект щеше да има дезертирането на Дюк върху другите висши военни. Най-накрая, Рейнър си тръгна и остави Майк на приглушената настоятелност на комуникационния център.

Майк погледна към полупразния пакет цигари. Вкусът на първата от тях все още лютеше в устата му.

— По дяволите — каза той, посягайки към пакета и кибрита. — Предполагам, че тук, човек може да се научи да понася абсолютно всичко.