Към текста

Метаданни

Данни

Серия
StarCraft (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Liberty’s Crusade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 55 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

ГЛАВА 9
ШЕРИФ И ПРИЗРАК

Джеймс Рейнър беше най-почтения човек, когото срещнах по време на падането на Конфедерацията. Всеки друг, мога спокойно да заявя, беше или жертва, или негодник, а най-често и двете едновременно.

На пръв поглед, Рейнър приличаше на каубой от пущинаците, едно от онези добри момчета, които срещаш по баровете да си разменят измислици за отминалите дни. Имаше някаква самонадеяност, някаква свръхувереност у него, която отначало те кара да се наостриш. При все това, с времето, започваш да виждаш в него ценен съюзник и — смея ли да го кажа? — приятел.

Всичко идва от вярата. Джим Рейнър изпитваше вяра в собствените си възможности, той вярваше и в хората около себе си. И от тази вяра се раждаше силата, която позволяваше на него и онези, които го следваха, да преживеят всичко, което вселената изправяше срещу тях.

Джим Рейнър беше най-почтения и благороден човек. Предполагам, че точно затова, най-голямата трагедия в тази изгубена война беше неговата.

 

Манифестът на Либърти.

Либърти прие Менгск просто за поредния политик. При всички духове, за които се предполагаше, че го преследват, движещите му мотиви бяха също толкова очевадни, колкото и на най-нисшия политикан от Тарсонис. Засега той набираше сили и не желаеше да изтърве който и да е потенциален съюзник. Ето защо Майк осъзна, че бе сигурен, че мъжът щеше да удържи на думата си — той все още се намираше в положение, в което за него щеше да бъде опасно, ако се разчуеше, че не го е направил.

Менгск възнагради Рейнър с капитански чин за усилията му, а Либърти беше дарен с поредица от интервюта. Майк избегна нивото на пропаганда, която Менгск очевидно търсеше, но това направи харизматичния водач още по-достъпен за въпросите му. Собствената съпротива на репортера превърна одобрението му в още по-желано от страна на водача на бунтовниците.

Постепенно Майк откри, че все повече и повече се съгласяваше с мнението на Менгск за Конфедерацията. По дяволите, самият той бе изричал доста от същите неща, макар и по по-предпазлив начин, в различните си статии през годините. Конфедерацията на човечеството беше просто една престъпна бюрокрация, преливаща от кариеристи и мошеници, чийто боен вик беше: „Аз какво хващам?“

Менгск беше прав и за още нещо. ЮНН така и не излъчиха нито един от репортажите му за унищожаването на Мар Сара или за вината на Конфедерацията относно нападението. Единственото, което направиха, бе да информират хората, че съществуваше не една, а две неприятелски заплахи някъде във вселената, разрушителните Зерги и унищожаващите от небесата Протоси. И двете раси бяха представени като неумолими врагове на човечеството и единственото решение за тяхното отблъскване било всички да се съберат под флага на Конфедерацията.

— Такава е природата на тираните — отбеляза късно една вечер Менгск на наблюдателната палуба на „Хиперион“. Чашата му с бренди стоеше недокосната върху масата между тях двамата. Либърти отдавна бе пресушил своята и тя стоеше празна до шахматната дъска, върху която белия цар лежеше повален. Менгск по правило играеше с черните, а Либърти обикновено губеше с белите. Неизползван пепелник заемаше далечния край на масата. Майкъл отново бе отказал цигарите, но Менгск винаги му осигуряваше един, за всеки случай.

Менгск продължи да развива тезата си:

— Тираните могат да оцелеят, единствено ако представят друг по-голям тиранин като заплаха. Но Конфедерацията не осъзнава опасността от другите тирани, които тя стовари върху главите на всички ни.

— Преди Протосите и Зергите — отбеляза Майк, — любимата й заплаха беше ти.

Менгск се изхили.

— Трябва да призная, че смятам за най-добрата форма на правителство благоразположеният деспотизъм. Но не мисля, че управляващите олигарси биха се съгласили с това.

— А може би и ти сочиш към по-големите тирани, за да прикриеш собствените си злини? — попита Майк.

— Разбира се, че го правя — отвърна Арктур Менгск. — Но не това помага на нашите врагове да бъдат по-големи тирани, отколкото сме ние. Или отколкото смятаме да бъдем. — Той вдигна поваления цар на Майк от дъската. — Още една игра?

Майкъл не бе виждал и следа от Кериган, но на неговия въпрос Менгск отвърна просто:

— Моят доверен лейтенант работи най-добре на бойното поле. — Майк прие тези думи като означаващи, че тя бе някъде надалеч и преценяваше поредната планета, узряла за бунт.

Той се оказа прав. Два дена по-късно, Менгск повика Либърти и Рейнър на своята наблюдателна палуба. На графичният дисплей се виждаше една планета, само дето тази беше в ръждивокафяво. Отзад се забелязваше газов гигант, надвиснал над нея като свръхпокровителствен родител.

— Антига Прайм — заяви Менгск, почуквайки по екрана. — Гранична колония на Конфедерацията на човечеството. На нейните жители им е много, ама много писнало от военните на Конфедерацията, които са станали малко по-строги от първата поява на Протосите и Зергите насам. Искам капитан Рейнър да помогне на антиганците да започнат успешно своето въстание. Това означава да се оправиш с отряд от Ескадрила Алфа, който е оставен да наглежда главния наземен път.

— С удоволствие, сър — отвърна Рейнър. Майк отбеляза, че сега той изглеждаше по-спокоен, контролираше се по-добре, отколкото когато бяха напуснали системата Сара. Сливането на оцелелите от собствените му сили със „Синовете на Корал“ на Менгск очевидно му бе помогнало да преживее загубата на Мар Сара и неговата смела и безочлива натура отново избиваше на повърхността. Направо го сърбяха ръцете за действие.

Менгск се обърна.

— И вие, господин Либърти, искате ли да придружите неговия отряд?

— Може да си пропуснал този факт, Арктур — заяви Майк, — но аз все още не работя за теб.

— Ти явно не работиш за никого в момента — отвърна Менгск. — ЮНН са видимо лишени от именитото ти присъствие. Само си мислех, че това би представлявало професионален интерес за теб…

— И? — суфлира му Майк.

— И твоят красноречив език и хитър бележник може да се окажат достатъчни да окуражат антиганците да отхвърлят оковите си. — Той му хвърли една леко стеснителна усмивка и Майк разбра, че щеше да слезе на планетата.

Антига Прайм някога била воден свят, но океаните си тръгнали, без да оставят новия си адрес. Всичко, което останало след тях, бяха сухи крайбрежия, заливани някога от приливите, и ниски, равнинни плата, покрити с местните храсти с виолетови цветове. Тук-таме оголените скелети на вкаменилите се някогашни морски обитатели набраздяваха околните наслоявания, като това бяха единствените белези, че някога тук е имало същества, по-големи от хората. Планетата бе приятна, по един безплоден, безжизнен начин.

Спускателният кораб ги свали на ниско плато, което изглеждаше като всяко друго такова на Антига.

Менгск бе казал, че неговият скаут щеше да се свърже с тях, веднага щом стъпят на земята. Майк въобще не се съмняваше кой щеше да бъде той, или по-скоро тя. Докато бунтовниците отцепваха периметъра около кораба, той поддържаше отворена комуникационна връзка с Менгск и регионалните командири.

Кериган изникна от въздуха, въпреки че наоколо нямаше абсолютно нищо, което можеше да послужи за прикритие. Тя беше облечена в броня на призрак — костюм за вражеска среда — а на гърба й висеше шрапнелова пушка. Шлемът й беше свален и червената й коса сияеше на твърде яркото слънце на Антига.

Кериган отдаде набързо чест.

— Капитан Рейнър, приключих с огледа на региона и… Прасе такова!

Майк бързо изключи звука на комуникационното си устройство. Рейнър се олюля назад, сякаш бе ударен физически.

— Какво? — попита той. — Дори още не съм ти казал нищо!

Прекалено широките устни на Кериган се извиха в груба подигравателна усмивка.

— Да, но си го мислеше!

— А, да, ти си телепат — отвърна Рейнър и хвърли такъв поглед към Майк, че дори репортерът можа да разчете мислите му. И защо не ме предупреди за това? На лейтенанта той каза: — Виж, дай да караме нататък, става ли?

Кериган изсумтя.

— Добре. Командният център се намира на няколко клика на запад, върху едно от тези плата. Ескадрила Алфа са, но няма Дюк. Съжалявам, момчета. Ние ги елиминираме, а туземните сили ще благоволят да се вдигнат на бунт. Има няколко кули, които трябва да бъдат премахнати, за да вляза вътре.

— Хубаво — отвърна намръщено Рейнър. — Няма нужда да ти казвам, че си свободна.

— Не, няма нужда — заяви Кериган, малко по-разгорещено от необходимото. — Но има и още нещо.

— Казвай, лейтенант — заповяда Рейнър. — Аз не умея да чета мисли.

— Увеличили са се докладите за забелязани ксеноморфи в региона. — Кериган почти се усмихна на реакцията на думите й.

Рейнър се намръщи още по-силно.

Майк едва не подскочи от стола си.

— Ксеноморфи? Зерги? Тук?

— Обезобразени говеда, загадъчни изчезвания, опулени чудовища — потвърди Кериган. — Обичайните заподозрени. Не много, но достатъчно.

— По дяволите — измърмори Рейнър. — Конфедерацията и Зерги. Те изглежда вървят ръка за ръка. Добре, хайде вече да тръгваме.

Широките, изсъхнали крайбрежия на Антига Прайм бяха идеални за скоростно придвижване и отврат откъм прикритие. На два пъти откъм юг се появяваха скаути на пехотинците, отклонявайки Рейнър с неговия Вълчър от пътя му, за да се оправи с тях, докато Кериган, отрядът на Рейнър и Майк напредваха бавно нагоре по платата. Оставаха им още около триста метра до върха, когато пред тях се откри една оръдейна кула.

Комуникационната връзка на Майк изпука.

— По дяволите — обади се Кериган. — Накачили са сензори дори по задника на това нещо. Не бих могла дори да кихна, без то да ме засече. Можеш ли да повикаш подкрепления по това телефонче?

— Работя по въпроса — озъби се Майк, а един нов снаряд се заби в издадените скали над него. — Рейнър! Тук Либърти! Приковани сме под тежък обстрел! Имаме нужда от огневата ти мощ, муи пронто[1]!

Майк не беше сигурен дали бившия шериф е получил съобщението му, докато не чу пронизителното ръмжене от двигателите на Вълчъра на Рейнър. Капитанът превали близкото възвишение на един дъх и скъси разстоянието, а кулата се опитваше да извърти оръдието си към новата цел. Тя беше твърде бавна, а изпод предницата на мотора излетя с отчетлив звук откос от бризантни гранати. В основата й избухнаха огнени цветя.

Кериган нададе вик и останалата част от прикования отряд се надигна от скривалищата си и заля кулата със залп от шипове. Рейнър заходи за втори удар от въздуха, но това се оказа излишно: нова серия експлозии бе разцъфтяла в основата й през това време, тя вече се накланяше и докато бившият шериф се отдалечаваше, кулата се срина напълно зад гърба му.

Личната връзка на Майк изпука.

— Следващият път нека да бъде нещо важно, приятел! — заяви капитанът.

— Какво каза той? — попита Кериган, след което добави: — Няма значение. Той е прасе, но прасе, което си разбира от работата.

Майк поклати глава.

— Капитан Рейнър е един от най-почтените и морални мъже, които съм срещал, откакто напуснах Тарсонис.

— Да, точно такъв е на повърхността — отвърна Кериган. — Всичко е под адски здрав контрол. Но отдолу, той е истинско прасе, като повечето хора. Повярвай ми.

Майк не знаеше какво да отговори. В края на краищата, успя да скалъпи:

— Той е под голямо напрежение напоследък.

Кериган отново изсумтя.

— Да, бе, кой не е?

В полезрението им вече бе влязъл командния център, поредната полу-сфера стандартна изработка, способна да се придвижва. Все пак, този блестеше под слънчевите лъчи: Зергите още не бяха успели да го заразят. Някакси това накара Майк да се почувства едновременно по-добре и по-зле.

Той получи ново обаждане. Този път Рейнър искаше подкрепления. Би ли могла Кериган да изпрати войниците, които още бяха с нея?

— Той пита… — започна Майк.

— Изпрати ги — прекъсна го Кериган.

— Но ти трябва да…

— Аз трябва да вляза вътре. И мога да го направя със или без помощни войници. Те са просто допълнителни мишени. Кажи им да тръгват, а ти ме последвай, когато можеш.

Майк предаде заповедите, докато Кериган слагаше шлема и качулката на призрачния си костюм. Той я изгледа как тя пристегна шлема, включи някакво устройство на колана си и…

Изчезна.

Не, не точно изчезна. Имаше някакви вълнички около нея, които човек би могъл да проследи, ако знаеше какво да търси и се взираше много втренчено. Пазачите пред входа на командния център не знаеха за какво да се оглеждат и едва ли го правеха достатъчно сериозно. Чу се залп от невидима шрапнелова пушка и всеки от тях беше разкъсан на парчета. Последва експлозия пред главната порта и тя внезапно се разтвори широко. За миг, сред пушека се мярна един силует; женска фигура с голямо оръжие. След това тя изчезна в пастта на вражеския команден пост.

Майк тръгна бавно след нея, с ясното съзнание, че не притежаваше нито маскировъчното устройство, нито псионичния талант, чрез който ставаха възможни телепатичните призраци. Той се спря за момент край мъртвите пазачи. Те бяха облечени в униформите на Ескадрила Алфа, а върху кървящите им глави имаше поляризирани шлемове, заради слънчевата светлина на Антига. Той реши да не ги сваля, защото това можеше да се окажат хора, които познаваше. Хора, които все още му дължаха пари от играта на покер.

Майк се прокрадна сред разрушенията на командния център.

Лесно беше да различи откъде бе минала Кериган; Майк просто следваше пътеката от потрошени и кървящи трупове. Мъже и жени в пълно бойно снаряжение бяха разхвърляне наоколо като парцалени кукли и сега лежаха смачкани в локви от собствената си кръв.

Майк си спомни за миг за лейтенант Суолоу и осъзна, че вече бе започнал да свиква с току-що убити тела. Може би си изграждаше емоционалната броня, необходима за оцеляване в един свят на война.

Той откри шрапнеловата пушка на Кериган забодена в предния флексищит на преобърната крачеща канонерка Голиат. Някъде отпред се чуваха звуците на битка. Противно на себе си, той стисна собственото си гаусово оръжие и забърза напред.

И беше възнаграден с привилегията да наблюдава Сара Кериган в бой.

Това беше някаква кървава поезия, един вид боен балет. Тя вече бе стигнала до центъра на командния пост, въоръжена със своя нож и гранатомет. Появяваше се видимо за едно мигване на окото, прерязваше някое гърло и също толкова бързо ставаше отново невидима. Пехотинците се втурваха към това място, а тя изникваше на метър от него и изстрелваше залп от упор в шлема на мишената си. Пак изчезваше, след това пак се появяваше, този път за да извърти един ритник и да счупи врата на ревящия заповеди офицер.

Майк вдигна оръжието си, но откри, че не можеше да стреля. И не бе само заради неохотата да отнеме човешки живот. Той не можеше да различи къде се намираше тя в който и да е момент. А през цялото време, тя се движеше с котешка грациозност и устрем, който разкъсваше всеки противник, изправил се на пътя й.

Тя наистина беше много добра с ножа. Нещо повече, тя беше като Протосите — великолепна и смъртоносна.

Той стоя до врата само минута, но това време бе достатъчно на Кериган, за да ликвидира всеки един враг в командния център. Единствените оцелели бяха онези, предпочели да избягат още в самото начало.

Едва тогава Кериган стана напълно видима и се срути на колене от изтощение с гръб към Либърти.

Майк тръгна към нея и се засили да положи ръка на рамото й.

Ръката му така и не стигна до нея. Без колебание, тя се завъртя на място, сграбчи протегнатата му китка с едната си ръка и вдигна бойния нож с другата.

Едва когато върхът на ножа й беше на сантиметри от главата на Майк, тя замръзна. Лицето й представляваше разгневена маска. Страх обзе съзнанието на Майк и за миг той осъзна, че тя долавяше това чувство.

— Не. Прави. Така — каза тя, изплювайки всяка една от думите. След това, тя пусна ножа и обви лицето си с ръце. — Ти се страхуваш от мен.

Майк се поколеба за момент, след това се спря на репликата:

— Има си хас.

— Съжалявам — отвърна тя. — Съжалявам, че трябваше да видиш това.

Майк си пое дълбоко дъх.

— Просто досега не те бях посещавал на работното ти място. Почини си малко. Аз трябва да начена една революция.

Той избута едно потрошено тяло от комуникационната конзола, вкара предварително записания диск, нагласи нивото и пусна общ сигнал на всички честоти.

— Говори Майкъл Либърти, излъчващ от Антига Прайм. Главният команден център на тази планета беше обезвреден от бунтовническите сили. Повтарям, главният команден център беше обезвреден. Властта на Конфедерацията беше разтърсена и съществува огромната възможност тя да бъде отхвърлена напълно, ако населението на Антига се надигне и поеме съдбата си в собствени ръце. Пехотинците на Конфедерацията, отговарящи за командния център са или мъртви, или обърнати в бягство, докато загубите сред бунтовниците са… — Той хвърли поглед към Сара Кериган, изтощена, плачеща в шепите си. — …са минимални. Имаме съобщение до всички от Арктур Менгск, водачът на „Синовете на Корал“. Моля, изчакайте.

Майк вкара предварително записаната касета в плейъра и остави плавния, мелодичен глас на терористичния водач да подбуди хората към действие. Той се върна обратно при Кериган, като този път я обиколи, за да го видеше тя, че се приближава.

Очите й бяха сухи, но раменете й продължаваха да се тресат, ръцете й бяха скръстени пред нея, а дишането й беше плитко и накъсано.

— Всичко е наред — заяви Майк. — Никой от тях не остана жив.

— Знам — отвърна тя, вдигайки поглед към него. — Никой не остана жив. И докато убивах всеки един от тях, аз усещах за какво си мислят те. Страх. Паника. Омраза. Безнадеждност. Закуска.

— Закуска?

— Един от техниците бил пропуснал закуската и горчиво съжаляваше, че не си бил хапнал от вафлите. — Кериган се изхили, подсмърчайки. — Щяха да му прережат гърлото, а той се притесняваше за вафли. — Тя вдигна ръце към слепоочията си и прокара пръсти през червената си коса. — Гадно е да си телепат.

— Не се съмнявам — каза Майк, усещащ, че все още изпитваше страх. Страхът, че Кериган можеше да му разпори корема, преди той да успееше да реагира. И че тя знаеше за какво си мислеше той.

— Знам, че се страхуваш — заяви Кериган. — Но ти си го признаваш пред себе си. Това те прави по-умен от повечето хора. Боже, какво съм преживяла за да стана такава, какво ми сториха от Конфедерацията. Имаш ли някаква представа?

— Наясно съм, че Конфедерацията си има страшно много дълбоки дупки, в които да крие тайните си. По-дълбоки и по-тъмни, отколкото някога съм си представял. Обучението на призраци е за елитна група от внимателно контролирани телепати…

Кериган кимаше, докато той говореше.

— Контролирани чрез наркотици, и заплахи, и жестокости, докато тялото и душата ти не станат нейни. Тя не е по-добра от онези същества Зергите, създавайки воини за една по-голяма империя. Ние нямахме друг живот, освен онзи, който Конфедерацията ни позволяваше, до момента, в който вече не бяхме полезни. Тогава бивахме отстранявани, за да не създаваме проблеми за в бъдеще. Освен ако…

— Освен ако не избягаш — допълни Майк. — Или някой не ти помогне да избягаш. — И той внезапно осъзна защо този бивш призрак работеше за Арктур Менгск. Тя му дължеше живота си.

Кериган просто кимна в отговор.

— Има и друго, но да.

При входа се чуха тежки стъпки и Майк вдигна гаусовата си пушка в готовност. В рамката на врата се появи бронираната фигура на Рейнър.

— Добре ли сте, деца? — извика той.

— Тук приключихме — отвърна Майк. — Центърът завзет, съобщението излъчено.

— Хубаво — каза капитан Рейнър. — Щото имаме групичка от Ескадрила Алфа, приближаваща от юг, и ще имаме нужда от всякаква помощ, за да се оправим с тях. Тя добре ли е?

— Нищо ми няма — заяви Кериган и се изправи на крака. — Можеш да говориш директно към мен, нали знаеш?

— А може би просто ще си го помисля към теб — каза Рейнър.

— Джим! — викна остро Майк. — Престани!

— С кое? — Рейнър изглеждаше изненадан от тона му.

Престани — повтори Майк. Гласът му този път не беше толкова разгорещен, но бе все така сериозен.

Грамадният капитан го изгледа, след което кимна бавно.

— Да, предполагам, че трябва. — На Кериган, той каза: — Съжалявам, ако съм ви обидил, мадам.

— Свикнала съм, капитане — отвърна му тя. — Ти каза, че имало още войници на Конфедерацията за убиване. Да се раздвижваме тогава.

Тя си проби път между двамата мъже, преминавайки в невидимо състояние, докато вървеше.

Капитан Рейнър поклати глава.

— Жени.

Майк смекчи тона си.

— Тя е под голямо напрежение напоследък.

Рейнър изсумтя.

— Тя за малко да ме убеди в противното.

Двамата последваха Кериган вън от сградата. По хоризонта се забелязваха дребни проблясъци от битка. Антига и Конфедерацията бяха влезли в бой.

В притъмняващото небе над тях се виждаха светлинки от друга битка. Те танцуваха из въздуха като нови звезди и срещнаха края си, едва когато един сияен метеор прониза небесата, разцепвайки с писък атмосферата около себе си.

Бележки

[1] Muy pronto (исп.) — много бързо, веднага — Бел.пр.