Джеф Груб
Войната на Либърти (18)

ГЛАВА 17
ПЪТИЩА, ПО КОИТО НЕ ТРЪГНАХМЕ

Конфедерацията загина заедно с Тарсонис. Толкова много от властта и влиянието бяха съсредоточени там за толкова дълго време, че когато планетата рухна, тя повлече със себе си и останалата част от Конфедерацията.

Арктур Менгск изигра ролята на съдебния лекар, разбира се. Той извърши аутопсията и обяви, че пациентът е умрял от масивно зергско отравяне, в комбинация с протоски удар. Иронията, че Менгск беше оставил отпечатъците си по оръжието, с което беше убита Конфедерацията, нямаше почти никакво значение за доста хора, а повечето въобще не й обърнаха внимание. Както можеше да се очаква, това не беше нещо, отразявано от ЮНН в онези дни.

Още преди последният войник на Конфедерацията да беше асимилиран в кошерите на Зергите, Менгск обяви създаването на Теранския доминион, за да обедини оцелелите планети — един блестящ нов феникс, който щеше да се надигне от пепелищата и да сплоти цялото човечество. Само ако се държим заедно, обяви бившият бунтовник, ще имаме сили да унищожим чуждоземната заплаха.

Първият владетел от това бляскаво ново правителство беше император Арктур Менгск I, възкачил се на трона под всеобщи аплодисменти.

Иронията на този последен факт, че повечето от аплодисментите бяха лично на Менгск, също беше пропусната от по-голямата част от населението.

 

Манифестът на Либърти

Въпреки че времето си изтичаше, те се повъртяха още двадесет минути, в търсене на оцелели войници на земята. Всичко, което откриха, бяха много Зерги и много земя, погълната от пълзящото вещество. Най-накрая, вслушвайки се в непрестанните протести на пилота на спускателния кораб, те се издигнаха нагоре. Зад тях повърхността гъмжеше от Зерги, строящи новите си сгради от готическа плът. На хоризонта се чуваха и протоските оръжия, които проблясваха като нажежени светкавици през лятото.

Менгск се свърза със совалката по пътя й нагоре, по време на своето общо обръщение към всички кораби, които бяха наблизо. Лицето на терориста беше спокойно, но това беше безизразното спокойствие, което не изглеждаше никак достоверно на екрана. Очите му бяха бистри и алчни.

— Господа, вие се справихте много добре, но не забравяйте, че все още ни предстои работа. Посяхме семената на една нова империя, и ако искаме да пожънем…

Рейнър се наведе напред към камерата на стената и натисна един бутон.

— О, я, върви по дяволите! — изръмжа той.

Менгск явно го чу. Гъстите вежди на водача на терористите се свъсиха над очите му.

— Джим, мога да ти простя за твоята импулсивност, но ти правиш ужасна грешка. Не ме ядосвай, момче. Дори не си помисляй да ме ядосваш. Пожертвал съм прекалено много, за да позволя това да се разпадне.

— Имаш предвид както пожертва Кериган ли? — озъби му се Рейнър.

Менгск се сви, сякаш Рейнър се бе пресегнал през пространството и го бе цапардосал. Лицето му почервеня.

— Ще съжаляваш за това. Ти изглежда не осъзнаваш моето положение. Аз няма да позволя нищо да ме спре.

Рейнър най-сетне бе пробил през дебелата и дълбока благородна ръжда, която покриваше водача на бунта, и бе достигнал до човека под нея. Менгск вече бе ядосан и вените по врата му бяха изпъкнали.

— Няма да позволя нищо да ме спре — повтори той. — Нито ти, нито Конфедерацията, нито Протосите, нищо! Аз ще властвам над този сектор или ще го видя изпепелен! Ако някой от вас се опита да се качи на моя…

Рейнър изключи звука и се загледа как Менгск се пенеше и ревеше безмълвно на екрана.

— Успя да го ядосаш — обяви Майк. — Най-накрая.

— Сигурно е заради нещо, което казах — отвърна Рейнър, но по лицето му нямаше усмивка.

В жужащата тишина на спускателния кораб, Майк каза:

— Съжалявам. — Думата не звучеше по-добре сега, отколкото предишния път на планетата.

Рейнър седна до Майк и погледа палубата за известно време.

— Да, аз също — отрони най-накрая той. — Не трябваше да я пускам да тръгва сама.

— Знам какво преживяваш.

— Какво, и ти ли стана телепат?

Майк сви рамене.

— Аз съм просто човек. Това е важното. Войната беше дълга. Всеки от нас даде жертви. Всеки от нас видя неща, които би предпочел да не бе виждал. Един умен човек веднъж ми каза, че живите се чувствали виновни, че все още били живи. И не, вината не е твоя.

— Може, но аз чувствам точно обратното — отвърна Рейнър. В пилотската кабина на спускателния кораб се възцари тишина. След това бившият шериф поклати глава. — Това не е края — заяви той. — На Протосите и Зергите не им дреме, че сега Менгск ръководи нещата. На тях не им пука за човешките войни и човешките водачи. Те се бият сред населяваното от хората пространство. Това не е края.

— Мисля, че за мен е — каза Майк. — Аз не съм боец. Поиграх си малко на такъв, но аз съм репортер. Не ми е мястото на бойното поле. Моето място е зад клавиатурата или пред обектива на камерата.

— Вселената се промени, синко. Какво възнамеряваш да правиш?

Сега беше ред на Майк да направи дълга пауза.

— Не знам — отговори най-накрая той. — Предполагам, че нещо, с което да помогна. Едва ли ще съм от голяма полза там. Но трябва да е нещо, различно от това.

Спускателният кораб имаше ограничен обхват, но те успяха да си уредят превоз вън от системата на борда на „Тъндър Чайлд“^[1], стар крайцер от клас „Бегемот“, който само четири часа и един бунт по-рано беше служил на Конфедерацията. Сега той и повечето от човешките кораби се оттегляха от боя, изоставяйки Тарсонис на Зергите, Протосите и всички бедни глупаци, които смятаха, че подземните бункери са страхотна идея.

Свързочникът на „Чайлд“ ги пресрещна в един коридор.

— Има съобщение за вас от Арктур Менгск.

— Менгск! — изплю Рейнър. — Дали не ме търси, за да му отворя нова дупка за уста?

— Не вас, сър — каза свързочникът. — То е за господин Майкъл Либърти, като ударението е върху „господин“. Може да го приемете в комуникационната зала, ако желаете.

Рейнър вдигна уморени вежди. Майк му махна да идва с него. Бившият планетарен шериф, бивш бунтовнически капитан и бивш революционер, се настани в един стол извън обхвата на комуникационната камера. Майк натисна копчето за отговор и изчака съобщението да измине разстоянието от „Хиперион“.

На екрана се появи Арктур Менгск. Всяко косъмче от прическата му си беше на мястото, всеки жест беше изпипан и отрепетиран до съвършенство. Сякаш предишният инцидент не се беше случвал.

— Майкъл — разцъфтя той.

— Арктур — отвърна Майк, без дори да му се усмихне.

Менгск сведе натъжено поглед за миг, сякаш обмисляше внимателно следващите си думи. Някога, този номер щеше да мине, но сега беше само куха и безчувствена превзетост, която водачът на бунтовниците очевидно бе репетирал. На Майк почти му се стори, че той ще се доближи и ще седне върху бюрото му.

— Страхувам се, че не мога да изразя достатъчно колко съжалявам за Сара. Просто не знам какво да кажа.

— Капитан Рейнър каза няколко превъзходни думички — отвърна Майк. Сега вече и неговите очи горяха.

— Някой ден, надявам се, Джим и аз ще поговорим за това. — Усмивката на Менгск беше насилена и пресилена. Нещо се беше случило и голямото мехурче около бунтовника се беше спукало. — Но не за това ти се обаждам. При мен има един човек, който иска да говори с теб.

Менгск се пресегна отстрани на екрана, за да натисне един бутон, и ново лице замени това на бъдещия император на човешката вселена. Оплешивяваща глава, на която изпъкваха чифт гъсти вежди.

— Ханди? — изненада се Майк.

— Здравей, Мики — отвърна Ханди Андерсън. — Радвам се да те видя, приятел! Знаех си, че ако някой от нашите оцелее в тази каша, то това ще бъдеш ти! Ти си монетата за късмет; винаги се появяваш, когато има нужда от теб!

— Андерсън, къде си?

— Тук, на „Хиперион“, разбира се. Арктур нареди да ме докарат със совалка от един бежански кораб. Той ми разправи как си се представил страхотно през цялото време. Защо не ми изпрати никакви репортажи толкова време?

— Изпращах ти репортажи. Ти ги променяше, не помниш ли? Каза, че Менгск ме бил пленил. Това напомня ли ти нещо?

— Дребни редакцийки — заяви Андерсън. — Само толкова, колкото да задоволим силните на деня, Бог да се смили над вечните им души. Сигурен бях, че ще ме разбереш.

— Ханди…

— Както и да е, чух, че си свършил първокласна работа. И знаех, че би искал да научиш, че въпреки настоящата ситуация, можеш да се върнеш на старата си работа.

— На старата…

— Разбира се. Искам да кажа, че хората, които те искаха мъртъв, вече не са в играта, по един или друг начин. Говорих си тук с Арктур и решихме да те назначим официално за пресаташе на неговото правителство. Той те цени невероятно високо, да знаеш. Явно си го впечатлил със своя очарователен характер.

— Андерсън, не съм сигурен, че… — започна Майк и удари челото си с длан.

— Просто слушай. Ето каква е сделката — каза главният редактор. — Ще получиш собствен офис, точно срещу този на Арктур. Постоянен достъп до него, по всяко време. Ще пътуваш с него, ще отразяваш вечери, ще правиш репортажи на награждавания. Ще имаш много допълнителни служебни облаги. И много сериозна охрана. Това е сладка работа. По дяволите, дори мога да ти намеря секретарка, която да ти печата репортажите вместо теб. Да знаеш, че…

Майк изключи с палец копчето за звука. Андерсън продължаваше да говори, но Майк вече не гледаше към него.

Той гледаше към собственото си отражение върху гладката повърхност на екрана. Беше по-слаб от последния път, когато се бе видял с Андерсън, а косата му беше по-разчорлена. Но имаше и нещо друго. То беше в очите му.

Очите му сякаш гледаха отвъд конзолата, отвъд стените на самия кораб. Погледът му беше някакси далечен и твърд. Това беше поглед, за който Майк някога бе смятал, че е пълен с отчаяние, но сега бе осъзнал, че всъщност изразяваше решимост. И той виждаше една по-голяма картина, а не само ситуацията, в която участваше непосредствено.

Поглед, който бе виждал по-рано по лицето на Джим Рейнър, когато беше унищожена Мар Сара.

— Колко дълго ще мели така, преди да забележи, че не го слушаш? — изръмжа Рейнър.

— Досега не се е случвало да забележи — отвърна Майк. Той прехапа лекичко долната си устна, след което каза: — Знам, какво искам да направя. Ще започна да използвам моя собствен чук.

Рейнър въздъхна.

— Я пак, но този път да е на обикновен английски.

— Когато единственото, което имаш е чук, всичко друго ти изглежда като гвоздеи — цитира Майк. — Аз не съм воин. Аз съм си новинар. И би трябвало да започна да използвам уменията си на новинар за благото на човечеството. Да извадя историята на бял свят. Да разкрия истинската история.

Той направи нецензурен жест към екрана. Ханди Андерсън най-накрая бе забелязал, че не го слушат. Оплешивяващият главен редактор почукваше по своя монитор и изричаше безмълвни въпроси.

— Искам да се махна колкото се може по-далеч от Арктур Менгск — продължи Майк. — И след това искам да започна да разказвам истината за всичко това. Защото ако не го направя, точно хора като него ще определят какво всъщност се е случило. — Той посочи към екрана. — Като него и като Арктур Менгск. А не мисля, че човечеството може да преживее и тези лъжи.

Рейнър се усмихна, този път широко и искрено.

— Радвам се, че дойде на себе си — заяви той.

— Радвам се, че дойдох на себе си — отвърна Майк, гледайки към странника с далечния поглед, отразяващ се върху монитора. Той поклати глава и добави: — Наистина би ми дошла добре една цигара.

— На мен също — каза Рейнър. — Не мисля, че ще намерим цигари на това корито. Но погледни нещата от добрата им страна: поне все още си имаш сакото.