Джеф Груб
Войната на Либърти (3)

ГЛАВА 2
СЛАДКАТА РАБОТА

Службата в армията, за онези от вас, които са имали нещастието никога да не я изпитат лично, се състои от дълги периоди скука, нарушавани от главозамайващи заплахи за живота и здравия разум. Доколкото разбирам от старите записи, винаги е било по същия начин. Най-добрите войници са онези, които могат да се събудят внезапно, да реагират незабавно и да се прицелят точно.

За съжаление, нито една от тези особености не се забелязва сред военното разузнаване, което контролира същите войници.

 

Манифестът на Либърти.

— Господин Либърти? — каза веселата убийца, застанала до люка. — Капитанът би желал да поговори с вас.

Майкъл Либърти, репортер от ЮНН, прикрепен към елитната Ескадрила Алфа от Флотата на Конфедерацията, отвори с мъка едното си око и я видя, цялата усмихната, да стои до неговата койка. Току-що беше приключил една игра на карти, продължила цяла нощ, и той беше сигурен, че младият флотски лейтенант го бе изчакала да си легне, преди да нахлуе в кабината му.

Репортерът въздъхна дълбоко и попита:

— Веднага ли ме очаква полковник Дюк?

— Не, сър — отвърна убийцата, поклащайки глава за по-голям ефект. — Той каза да отидете, когато ви е удобно.

— Добре — заяви Майк и прехвърли крака през ръба на койката, отърсвайки мозъка си от изкушението на съня. За полковник Дюк, „когато ви е удобно“ обикновено означаваше „до десет минути, да го вземат дяволите“. Майк посегна към цигарите си и едва когато ръката му бръкна в празното джобче на ризата, той си спомни, че ги беше отказал.

— И без това е мръсен навик — промърмори той на себе си. На флотския лейтенант заяви: — Трябва ми душ. Кафе също ще ми дойде добре.

Лейтенант Емили Джеймсън Суолоу^[1], която служеше на Либърти като личен асистент, връзка с флота, пазач и шпионин за своите началници от армията, изчака само колкото да се убеди, че Майк говореше сериозно за ставането, след което хукна към камбуза. Майк се прозя, прецени, че е спал около пет минути, съблече се и закрачи към звуковата баня.

Тя беше военен модел, разбира се. Това означаваше, че беше подобна като конструкция на онези пръскачки под високо налягане, които отделяха месото от костите в кланиците. През последните три месеца, Майк бе привикнал към нея.

През последните три месеца, Майкъл Либърти бе привикнал към много неща.

Ханди Андерсън не го бе излъгал. Работата си беше сладка, поне толкова сладка, колкото можеше да бъде едно назначаване към армията. „Норад II“ беше прекрасен кораб от клас „Бегемот“, целият в неостомана и лазерни кули, както подобаваше на най-легендарния военен отряд на Конфедерацията, Ескадрила Алфа.

Главната цел на Ескадрила Алфа бе да преследва бунтовници, най-вече „Синовете на Корал“, революционна групировка, водена от кръвожадния терорист Арктур Менгск. За съжаление, Синовете никога не се намираха там, където трябваше да бъдат, при което „Норад II“ и неговият първокласен екипаж прекарваха огромна част от времето си в развяване на знамето (син диагонален кръст, заобиколен с бели звезди на червен фон — спомен за една легенда от старата Земя) и държаха местните колониални правителства изкъсо.

В резултат на това, най-голямото предизвикателство пред Майк до този момент беше да се справя със скуката и да намира достатъчно неща за писане, за да оправдае съществуването на своята рубрика. Пропагандата с развятото знаме свърши работа за първите няколко истории, но когато имаше дефицит на истински действия или постижения, Майк трябваше да си измисля други теми. Очерк за полковник Едмънд Дюк, разбира се. Статии от общочовешко естество за работещия като добре смазана машина екипаж. Материал за тежкия труд на неврално социализираните, който Андерсън унищожи (от обикновено приличие, както обясни Ханди). Местният колорит на различните планети. Просто достатъчното, за да напомня на всички (и на Ханди Андерсън, в частност), че беше още жив и очакваше да му превеждат заплатата в неговата сметка.

Освен това, той беше направил една статия в две части за чудесата на бойните крайцери от клас „Бегемот“; история, която беше орязана от военната цензура до едва няколко параграфа. Военни тайни, обясниха му.

Сякаш „Синовете на Корал“ вече не знаят с какво разполагаме, помисли си Майк, докато се намъкваше в шортите си и издирваше не много намачкани панталони и риза. В гардеробът му висеше един чисто нов пътнически костюм, подарък за изпроводяк от момчетата в нюзрума. Това беше дълъг парцал, в който той приличаше на обитател на Стария Запад, но явно колегите му смятаха, че щом Майк тръгваше на междупланетни походи, то трябваше да изглежда подобаващо.

Той нахлузи някакви безлични панталони. Сякаш по даден знак, Суолоу се появи с кана кафе и чаша. Тя му наля, докато Майк закопчаваше ризата си.

Отварата беше военен тип А — прясно сварена и гореща, подходяща за изливане върху селяни, атакуващи семейния замък. Кафето беше друго от нещата, с които бе свикнал.

Разбира се, той беше свикнал и с тридесет квадратни метра, достатъчно време да пише рубриката си и вариращо количество усамотение. А също и с непрекъснато изменящата се групичка партньори за покер, всички от които бяха млади, нямаха къде другаде да си харчат заплатите и не умееха да блъфират, дори от това да зависеше живота им.

Той беше свикнал дори с лейтенант Суолоу, въпреки че нейното обичайно позитивно отношение го притесняваше в началото. Очаквал бе някакъв пазач, разбира се, някакъв прикрепен към него военен, който да наднича над рамото му докато пише и да се грижи да не направи някоя глупост, от рода на изпускане на писалката в намотките за пространствения скок. Лейтенант Емили Суолоу беше като излязла от някой филм за живота в армията. Особено жизнерадостен филм за живота в армията, от типа, който прожектират на мама и татко, преди да отведат техните синове и дъщери на свръхсрочна служба на пет звездни системи далеч от тях. По дяволите, лейтенант Емили Суолоу изглеждаше като автора на този тип филми.

Дребно миньонче, винаги усмихната, тя сякаш приемаше всяко желание на Майк на сериозно, дори когато и двамата знаеха, че то нямаше абсолютно никакъв шанс да бъде изпълнено. Тя нямаше пороци, освен някоя и друга цигара, приемана с усмивка и виновно свиване на раменете. Нещо повече, когато той я заразпитва за собствената й история, тя му се опъна. По-голямата част от екипажа му бяха дали достатъчно материал, разказвайки за живота, който са водили у дома си, но вместо това, лейтенант Суолоу беше спряла да се усмихва и беше пернала бузата си с ръка, сякаш отмяташе дълга коса, която вече не бе там.

Точно тогава Майк бе забелязал малките чимове зад ухото й; белезите за неагресивната неврална ресоциализация, спомената от Андерсън. Да, бяха изпържили мозъка й, и то добре. Никой не би могъл да бъде толкова весел без електрохимична лоботомия.

Майк не повдигна повече темата, но вместо това подкупи един от компютърните техници, за да прекара известно време с личните досиета (това му струваше двата пакета цигари за извънредни случаи, но по това време той вече бе преодолял най-тежката жажда за никотин и пироните за ковчега свършиха по-добра работа за търговия, вместо за консумация). Той откри, че преди тя да се беше присъединила принудително към флотата, младата Емили Суолоу имала увлекателното хоби да сваля млади мъже по баровете, да ги води у дома си, да ги завързва и да смъква кожата и месото от костите им с нож за нарязване на тънки ивици.

Повечето мъже биха останали смутени от тези новини, но Майкъл Либърти ги намери за успокоителни. Той можеше да разбере много по-добре убийцата на десет млади мъже на Халцион, отколкото усмихнатата, сговорчива жена, която изглеждаше като оживял наборен плакат. Сега, следвайки я по коридорите на „Норад II“ към мостика, Майк се зачуди какво ли мислеше лейтенант Суолоу за своето медицинско лишаване от свобода и принудителната трансформация. Той реши, че тя едва ли разсъждаваше по въпроса, а имайки предвид първичната й натура, Майк реши да не настоява много.

За такъв огромен кораб, „Норад II“ имаше тесни коридори, поставени сякаш впоследствие, след като бяха наблъскали вътре всички докове за приземяване, каюткомпании, оръжейни системи, камбузи, компютри и другите необходими неща. Насрещно движещите се трябваше да се притискат до стените, за да се разминат. Майк забеляза огромни стрелки, изрисувани по пода, за които лейтенант Суолоу отбеляза, че били за моментите, когато корабът бе в състояние на тревога, а войниците били в пълно бойно снаряжение. Майк осъзна, че са щели да направят пътечките още по-тесни, ако не се е очаквало, че по тях ще трябва да минават мъже в захранвани с енергия бойни костюми.

Те подминаха няколко големи дока, в които техници вече разкачваха жици и кабели. Носеха се слухове, че на „Норад II“ му предстоял ремонт, при който щели да му инсталират оръдие Ямато. При огромния брой лазерни батареи, космически изтребители от клас „Райф“^[2] и дори ядрените оръжия, каквито се говореше, че имало на борда, грамадното външно оръдие щеше да бъде глазурата на тортата.

Всъщност, Майк очакваше полковник Дюк да му съобщи точно това — че „Норад II“ отива на сух док за ремонт и че той, Майкъл Либърти, се качва на следващата совалка за Тарсонис. Заради това, общуването му със старото изкопаемо почти щеше да има някакъв смисъл.

Той промени мнението си, когато стъпиха на мостика и Дюк му се намръщи. Трябва да се има предвид, че Дюк никога не изглеждаше особено доволен, когато се срещнеше с представител на пресата, но това беше най-дълбокото и враждебно чумерене, което Майк бе виждал дотогава.

— Господин Либърти се явява по ваша заповед, сър — каза лейтенант Суолоу и отдаде чест толкова отсечено, колкото във всеки наборен клип.

Полковникът, нагизден в кафявата си командна униформа, не каза нищо, а посочи с дебелия си пръст към стаята за инструктажи. Лейтенант Суолоу отведе Майк там, след което го остави заради онези задачи, които вършеше, когато не го контролираше. Най-вероятно, помисли си той, нещо, свързано с одиране на кожата на куклите.

Първоначалното безпокойство на Майк се задълбочи, когато той разпозна хуманоидната форма, която в момента висеше на една рамка, окачена за стената на стаята за инструктажи. Това беше захранван с енергия боен костюм, не някой от стандартните модели СМС-300, а командна броня, съоръжена със собствена комуникационна система. Бронята на полковник Дюк, лъсната и смазана, очакваща великия мъж да влезе в нея.

Майк вече не изпитваше такава увереност че отиваха за инсталацията на Ямато. Повечето от пехотинците държаха броните си под ръка, а тренировките бяха с честотата на храненията. Либърти бе успял да избегне това задължение, тъй като бе смятан за „слаба мишена“ и нямаше разрешение да използва по-тежките костюми. Все пак, на него му беше много забавно да гледа как новобранците се клатушкаха по тесните коридори в пълно бойно снаряжение.

Но щом бронята на командира беше тук, току-що излъскана и готова, това предвещаваше наистина нещо лошо.

Самият костюм беше огромен, наклонен напред върху рамката от собствената си тежест. В това отношение, мислеше си Майкъл Либърти, празната броня подхождаше отлично на притежателя си. Полковник Дюк напомняше на Майк за големите маймуни от старата Земя; онези, които се катереха по небостъргачите и размазваха примитивните самолети като мухи. Горилите. Дюк беше стария мъжкар със сребърния гръб, остроглавия водач на своето племе, и само начинът, по който се навеждаше напред, вдъхваше страх у подчинените му.

Майк знаеше, че Дюк беше от една от старите Фамилии, които бяха първоначалните предводители на колониите от сектора Корпулу. Но той явно бе стъпил накриво в някой момент: Едмънд Дюк бе закъснял очевадно с получаването на генералските си звезди. Майк се замисли какъв ли гаден инцидент стоеше на пътя на повишението му и подозираше, че ставаше въпрос за скандал, шумен, мръсен и заровен дълбоко сред файловете на военните от Конфедерацията. Той се зачуди какво ли влияние щеше да бъде нужно, за да се изрови тази информация, и дали Ханди Андерсън не я притежаваше в своето не толкова тайно хранилище.

Вратата се отвори с плъзгане и полковник Дюк нахлу вътре като бронирана крачеща канонерка от клас „Голиат“, разпръскваща пехотинците пред себе си. Той се бе начумерил още по-дълбоко от преди. Посочи с ръка надолу в знак, че няма нужда Майк да става (не че той бе имал намерение да го прави), заобиколи широкото си бюро и седна. Той положи лакти върху полираната обсидианова повърхност и допря пръсти пред себе си.

— Вярвам, Либърти, че си прекарал приятно времето си сред нас? — попита той. Дюк притежаваше стария, едва забележимо провлечен говор, отличаващ по-старите Фамилии на Конфедерацията.

Майк, който бе очаквал да минат директно на въпроса, едва успя да измърмори някакъв утвърдителен отговор.

— Боя се, че това е към своя край — каза полковникът. — Нашите първоначални заповеди бяха да отстъпим поста си на „Теодор Г. Билбо“ и да отидем на док за модернизация до две седмици. Но събитията ни връхлетяха изненадващо.

Майк не каза нищо. През годините той бе присъствал на достатъчно инструктажи, дори на цивилно ниво, и се бе научил да не прекъсва говорещия, докато не чуеше нещо, което да си заслужава прекъсването.

— Променяме маршрута си в посока към системата Сара. Страхувам се, че тя се намира в селскостопанските райони, някъде на гъза на географията. Конфедерацията има два колониални свята там — Мар Сара и Чау Сара. Това ще бъде продължително патрулиране, в допълнение към параметрите на първоначалната ни мисия.

Майк просто кимна. Полковникът пълзеше към главния въпрос, също като куче със заседнала в гърлото пилешка кост, което изпитваше големи затруднения да я преглътне надолу, но му беше още по-тежко да я повърне обратно. Майк чакаше.

— Трябва да ти напомня, че като представител на пресата, прикрепен към Ескадрила Алфа, ти си подчинен на военния устав на Конфедерацията, относно това какви са твоите задължения и как да ги изпълняваш.

— Да, сър — отвърна достатъчно твърдо Майк, за да създаде впечатлението, че му дремеше за армейския устав на Конфедерацията.

— И това се отнася както за сегашното ти назначение, така и за всяко споменаване в бъдеще на събития, които са се случили по време на твоето пребиваване тук. — Дюк кимна със заострената си глава, очевидно настоявайки за отговор.

— Да, сър. — Майк раздели отчетливо думите, за да подчертае, че е разбрал.

Последва нова пауза, през която Майк можеше да усети пулсирането на кораба около него. Да, „Норад II“ вибрираше с различен тон сега, малко по-високо, по-напрегнато, малко по-трескаво. Мъже и жени приготвяха кораба за подпространството. А може би и за битка?

Майк внезапно се зачуди доколко бе постъпил разумно, пропускайки онези тренировки с бойните костюми.

Полковник Едмънд Дюк, кучето с пилешката кост в гърлото, каза:

— Ти познаваш нашата история.

Това беше по-скоро изявление, отколкото въпрос. Майк примигна, защото изведнъж се почувства несигурен как да отвърне. Той се спря просто на едно „Сър?“

— Как сме дошли в сектора и сме го заселили. Как сме го завзели за себе си — подсказа му полковникът.

— На борда на свръхносачите, които са пренасяли спящите си пътници — каза Майк, извиквайки в съзнанието си уроците от детството. — „Наглфар“, „Арго“, „Саренго“ и „Рейгън“. Екипажите им са били от затворници и изгнаници от старата Земя, разбили се върху няколко обитаеми свята.

— Те открили три такива планети направо отведнъж. И още две шепи наблизо, които били от земен тип или поне достатъчно близки, за да бъдат използвани от армията. Но не срещнали никакъв живот.

— Простете, полковник, но е имало местен живот в изобилие и на трите първоначални планети. Освен това, повечето от колониите и Пограничните светове притежават собствени екосистеми. Тераформирането често, но не винаги, унищожава местните форми на живот.

Полковникът отмахна с ръка забележката.

— Но нищо по-умно от обикновеното куче-пазач. Някакви големи насекоми, които бяха опитомени на Умоджа, и куп други неща, изгорени, когато светът бил заселен и превърнат в обработваем. Но нищо разумно.

Майк кимна.

— Разумният живот винаги е бил една от загадките на вселената. Ние откриваме свят след свят, но не и някакви белези, че там някъде има други разумни същества като нас.

— До този момент — каза полковникът. — А ти ще бъдеш първия репортер от пресата на мястото на събитието.

Майк се оживи при тази перспектива.

— Имало е многобройни загадъчни образувания на доста планети, които свидетелстват, че там може би е съществувал разумен живот в някой момент. В допълнение към това, сред космическите превозвачи се разказват истории за мистериозни светлини и странни бойци.

— Това не са светлини в небето или стари руини. Имаме солидно доказателство за извънземна дейност. Ние не сме сами във вселената.

Дюк остави думите си да проникнат до съзнанието на другия и самодоволна усмивка изкриви единия край на устата му. Това не подобри външния му вид ни най-малко. Някъде из кораба беше натиснат превключвател и чудовищните двигатели започнаха да жужат.

Майк потърка брадичка и попита:

— Какво знаем дотук? Изпратили ли са пратеник, представител? Или откритието е станало случайно? На колония ли сме се натъкнали или това е истинско посолство?

Полковникът нададе дрезгав кикот.

— Господин Либърти, нека се изразя малко по-ясно. Ние осъществихме контакт с извънземна цивилизация. Контактът се състоеше в това, че те превърнаха в пара колонията на Чау Сара. Изгориха я до основи, след което изгориха и земята под нея. Сега ние отиваме там, но не знаем дали все още има военни действия в района.

— А ти ще бъдеш първия репортер от пресата на мястото на събитието — повтори полковникът. — Поздравления, синко.

Майк не се чувстваше никак доволен от тази специална чест.