Джеф Груб
Войната на Либърти (13)

ГЛАВА 12
В ТЪРБУХА НА ЗВЯРА

Извънземни нахлуваха от всички страни в населявания от човечеството космос, а хората реагираха, нахвърляйки се един срещу друг. Дори не мога да си представя какво ли са си помислили Зергите и Протосите, когато са се приземявали на планети, населявани единствено от бунтовници и войски на Конфедерацията, спукващи се взаимно от бой. Сигурно са сметнали, че това е нормалното поведение на нашата раса. И предполагам, че най-вероятно биха се оказали прави.

Успехите на Менгск, раздухани отчасти и от нелегалните копия на моите собствени репортажи, подпалиха десетки малки войни, които заплашваха да се разпространят из цялата вселена. Всеки угнетен чешит се вдигна на оръжие срещу древния режим на Конфедерацията. Тя от своя страна реагира, точно както го беше правила във всеки друг случай на въоръжени разногласия — с още по-строги и сурови потиснически мерки, които на свой ред родиха нови бунтове.

А покрай всичко това, Зергите продължаваха да се разпространяват на все повече планети, които Протосите превръщаха в мъртви скални отломъци. Човечеството не притежаваше толкова много светове, та да си позволи да ги губи с такава скорост. Ако двете страни бяха помислили, те щяха да обединят силите си, за да се борят срещу истинската заплаха.

Смятам, че всички бяха толкова заети с правене на планове и водене на битки, че всъщност на никого не му оставаше време за мислене.

 

Манифестът на Либърти

— Кериган! — извика Майк, когато влезе в дока за кацане. Лейтенантът тъкмо си слагаше шлема. Той нямаше време да облича броня, но грабна своя парцал.

— Либърти — каза мрачно тя. Майк видя една грамадна машинария, закрепена отстрани на нейния Вълчър. — Тъкмо излизах.

— Имаш ли нужда от стрелец?

— Виж, обикновено аз… — започна тя, след това погледна към него с дълбоките си нефритено-зелени очи. Косъмчетата по врата на Майк настръхнаха и той знаеше, че тя бе разбрала.

Прекалено широките й устни потрепериха за миг. После тя поклати глава и каза:

— Това си е твоето погребение. И без това ще имам нужда от някой да мъкне оборудването. Да вървим.

Двамата излетяха с рев от хангара и се насочиха към мястото на срещата.

Антига Прайм бе пострадала сериозно от безмилостните битки. Небето вече бе по-мрачно, заради несекващия пушек от погребалните клади, а гигантското подпухнало тяло на газовия гигант на този свят беше надвиснал отгоре като скърбящ бог зад траурно покривало. В далечината се чуваше грохота на артилерията от Арклити, въпреки че кой стреляше и по кого стреляше, не беше ясно.

Те минаха покрай изоставени бункери, изпочупени като яйчени черупки, оградени от частично погребаните останки на войната: потрошени оръжия и разпръснати тела. Тътенът се засили и Либърти осъзна, че се бяха насочили точно към сърцето на бурята.

— Имаме обсадни танкове и Голиати — каза Кериган по комуникационната връзка, — които се опитват да пробият дупка през тяхната линия. Ние ще се промъкнем през нея и ще навлезем в територията, контролирана от Конфедерацията. Вече съжаляваш ли, че дойде?

— Може би мъничко. — Майк знаеше, че призракът долавяше отговора му още преди да го е изрекъл на глас.

— Значи Менгск ти е пробутал коронния си номер — продължи тя. Майк се намръщи, загрижен, че телепатът се ровеше с такава лекота из мислите му. — И те накара да тръгнеш с мен.

— Провери пак мисления ми отговор, лейтенант — отвърна Майк. — Менгск не ме е молил да идвам.

— Въобще не му се е налагало. Той знае кой бутон да натисне, за да заиграе човек по свирката му. Най-вероятно е сметнал, че ако ти заповяда да дойдеш и да ми помогнеш, ти сигурно си щял да го отрежеш на секундата.

— Може и да е бил прав.

— Той обикновено е прав. Точно затова май е добре, че си тук.

Пред тях купчина скали се превърна в пара от една невероятна експлозия. Кериган закова мотора на място.

— Това не би трябвало да се случва — обяви тя. — Нашите обсадни танкове знаят, че идваме насам. Дюк нарочно ли е объркал прицела на артилерията си или…

Майк чу свистенето на следващия залп от летящи към тях снаряди.

— Това са техни танкове! — извика той. — Те са пробили през нашата линия!

Кериган изду двигателя, още докато той говореше, извивайки Вълчъра под остър ъгъл спрямо първоначално набелязаната им посока. Пътят пред очите им изчезна в облак от летящи камъни и пръст, когато поредният откос падна в близост до тях. Раздробената земя се оказа не по силите на ограничената гравитационна технология и целият мотор се разтресе.

— Това е малко… — започна Майк.

— Съжалявам за неравното каране — озъби му се Кериган по комуникационното устройство. — Просто се дръж здраво!

Следващият път ме остави да си довърша изречението, помисли си Майк и усети Кериган да свива рамене върху мотора.

Силите на Конфедерацията сигурно притежаваха радар. Артилерийският огън ги следваше безмилостно, изоставайки с не повече от стотина метра зад тях. Кериган ги вкара в един пролом, от който отдавна бяха изчезнали всякакви признаци на вода.

— Да ги видим как ще ни последват тук — каза тя.

Майк чу пронизителния вой на метал, разцепващ въздуха.

— Райфове! — изрева той в комуникационната връзка.

Космическите изтребители се спуснаха ниско и бързо, взривявайки и двете страни на пролома с 25-милиметровите си експлодиращи лазери. Шубраците бяха изпепелени за миг, а летящите машини се издигнаха нагоре, защото вече не виждаха жертвата си от дима, който сами бяха създали.

— Те ни бутат нанякъде — изпука гласът на Кериган през комуникационното устройство. — Но накъде?

Тъканта на земята под ховърциклета внезапно се промени от червена глинеста почва и кафеникави плочници към изпъстрени купчини от сивочерни мъхове.

— Пълзящото вещество! — каза Майк, веднага щом го разпозна. — Те ни изтикват към територията на Зергите!

Кериган изруга и се наби на спирачките, но веществото под гравитационните устройства не предлагаше никаква тяга на преобразователните намотки на мотора. Той започна да се плъзга странично, след това се наклони ужасяващо на една страна, изоравайки дебела ивица от пълзящото вещество като пяна върху вълните.

Майк изрева, а Кериган извика нещо. Репортерът стисна контейнера с псионичния излъчвател, донякъде надявайки се, че това щеше да му осигури известна защита. Той изпитваше увереност, че ако някой можеше да ги измъкне живи от тук, то това беше лейтенантът-призрак.

След това земята под тях се разтвори и двамата се изтърколиха надолу в мрака.

* * *

По някое време по-късно, Майк чу гласа на Кериган, идващ някъде отдалеч:

— Либърти?

— Ъ-ъ — беше най-доброто, което можа да отвърне той. По дяволите, тя може да чете мислите ми, нека разчете и това.

— Добре ли е псионичния излъчвател? — попита тя.

— О, да. Аз омекотих падането му със собственото си тяло.

Той отвори очи и откри, че лежеше върху рохка, наскоро разорана земя. Сигурно това беше смекчило падането им, когато бяха потънали в заешката дупка.

Той погледна нагоре. В тавана се виждаше назъбена пролука, най-вероятно на мястото, където те бяха пробили килима от пълзящо вещество. Дебелата тъкан вече бе започнала да се събира отново върху отвора.

Майк изплю малко кръв. Беше си прехапал отвътре устата при удара. Останалите части от тялото му изглеждаше поочукани, но непокътнати като цяло. Неговият парцал беше покрит с мека кал. Синините щеше да ги усети на другия ден.

Ако имам късмет, помисли си той.

— Ако и двамата имаме късмет — каза Кериган. Тя вече беше на крака и оглеждаше района с фенерче, закрепено на китката й. Шрапнеловата й пушка беше преметната през рамото й.

Майк се изправи и откри, че се олюляваше, но не бе наранен.

— Д’бре ли си? — успя да изрече той.

— Горе-долу — отвърна призракът. — Паднах върху гордостта си, която, страхувам се, е загубена кауза. Трябваше да я застрелям, за да не се мъчи. Ние сме наивници. Тъпанари. Загубеняци. Селяни.

— Никой не очакваше Конфедерацията да… — започна Майк.

— Да използва терена и ситуацията в своя полза? Именно. Точно затова сме тъпанари. Те дойдоха да посрещнат нашата атака, след което ни набутаха в единственото място, на което не бихме искали да бъдем.

— Знаеш ли, би било много по-лесно, ако…

— Те оставям да си довършваш изреченията. Съжалявам. Просто съм изнервена в момента. Ти буквално излъчваш страха си и това ме дразни.

Сякаш не е нормално да се страхува човек в подобна ситуация, помисли си Майк, докато вървеше към останките от Вълчъра.

— Моторът е свършен — каза Кериган без да поглежда и разбира се беше права. Рамата му беше огъната на три места, така че дългото, източено превозно средство се бе превърнало в изкривен тирбушон. Спукало се беше нещо важно и течност се изливаше по земята. Моторът, въпреки всичкия си метал и излята керамика, бе пострадал най-лошо от всички по време на падането.

— Насам — обяви Кериган, посочвайки остро напред към един коридор.

— Някаква причина защо?

— Не, но в обратната посока има нещо голямо с гадни мисли. На теб се пада да носиш излъчвателя.

Майк вдигна контейнера с излъчвателя и тръгна след нея. Той се замисли за настроението на лейтенанта. След няколко минути, Кериган отбеляза:

— Това е затворена обратна връзка.

— Спри да го правиш.

— Точно такова си е. Ти ми изпращаш своя страх, а аз на свой ред си го изкарвам върху теб. Което пък увеличава твоя гняв. — Тя се спря за миг. — Нещо тук е много странно. Не е наред. Обикновено мога да се справям с такива неща. Поне през повечето от времето.

Майк си помисли за предполагаемата връзка на Зергите с телепатите, след което му се прииска да не го беше правил.

Прекалено широките устни на Кериган се изкривиха в мрачна усмивка.

— Да, знам. Рейнър вече ми изказа съболезнованията си по време на брифинга с Арктур, благодаря. Това наистина обяснява интереса на Конфедерацията към хората с псионични способности. Освен това, имало много изчезнали по време на акция сред редиците на нейните телепати. Дори извън отрядите на призраците, до мен достигат някои неща.

— Смяташ ли, че Зергите събират собствени телепатични екземпляри? — попита Майк и едва тогава осъзна, че Кериган го беше оставила да си довърши изречението.

— Ъ-хъ. Чакай, пред нас има нещо. — Тя извади ръчното си оръжие и се запромъква напред, протегнала другата си ръка, онази с фенерчето върху китката, в същата посока.

Нещото висеше като голям паяк във въздуха и запречваше коридора. Нейната светлина проблесна върху него и то се отдръпна от лъча. То представляваше огромно око, човешко на вид, а зеницата му се свиваше пред грубостта на светлината от фенерчето.

Майк почувства, че го заливат вълни от отвращение и му се доповръща. Очевидно, и Кериган изпитваше същото, но нейните емоции бяха смесени с излъчваните от Майк. Тя изруга на висок глас и изстреля къс откос в потръпващата орбита.

Окоподобното нададе писък, който прозвуча като стържене по стъкло, и се пръсна. Мускулните влакна от паяжината му се свлякоха обратно към стените като скъсани ластици.

— Какво беше…? — започна Майк.

— Наблюдател? Часовой? — предположи тя и за първи път, Майк долови нотка на страх в нетрепващия глас на Сара Кериган. Затворена обратна връзка, напомни си той и се насили да се успокои. В противен случай, и двамата ги чакаше сигурна смърт.

— Какво е усещането? — попита той, докато заобикаляха разкъсаните меса на окоподобното. Майк забеляза, че пода и стените на тунела бяха покрити с пълзящото вещество.

— Кое? — попита Кериган, разсеяна от кръвта.

— Ти каза, че тук долу било много странно. Как точно странно?

Кериган се умълча за миг и Майк усети, че тя се опитваше да възстанови емоционалната си стабилност.

— Трудно е да се обясни на един твърдочерупков, извинявай, не-телепат. Представи си, че се намираш във фоайето на един хотел, а в една от стаите се вихри купон. Докато минаваш пред нея, чуваш, че вътре има купон, но ти не участваш в него. Не долавяш нищо отчетливо, единствено смесица от гласове. Такова е усещането.

— Може би е псионична сила на различен канал? — предположи Майк.

— Може би, но това е по-голямо. Все едно си застанал на улицата пред една зала, в която тече концерт. Чуваш нещо организирано, но до теб достигат единствено неясни звуци. Влудяващо е. — Тя се спря за момент. — О, Боже. Майк, ела насам.

Дясната страна на тунела беше отворена и той преминаваше в широка пещера, преди да продължи нагоре. Майк почувства свеж въздух по лицето си, идващ от коридора от другата страна. Сигурно се намираха в близост до повърхността.

Широката пещера беше изпълнена с пълзящото вещество. По стените висяха неясни торбички, а неща, които биха могли да бъдат органи, изпъстряха сивите плесени. Покрай стената се виждаха шепа подобни на стоножки същества, щъкащи сред поле от отровни гъби.

— Червеи — обяви Майк. — Видях ги и в базата Ентъм на Мар Сара. — Той изстреля образа на онзи бар към Кериган и я видя да потръпва. — Това ли е бунището на Зергите? И какво ядат те?

— Те не ядат. Това са детегледачките. Те се грижат за яйцата.

Това, което Майк в първия момент бе приел за отровни гъби, всъщност бяха яйцата, зелени на червени точици, сложени върху поставки от натрупано пълзящо вещество. Те пулсираха с някакъв собствен ритъм. Докато Майк стоеше с опулени очи, скелетното лице на един хидралиск се очерта зад мрачната повърхност на най-близкото яйце като удавник, изплуващ по време на прилив. Яйцето потрепери лекичко, сякаш звярът в него долавяше присъствието им.

Червеите бяха заети със задачата да трупат купчини от пълзящото вещество. След това, един от тях се качи върху такава купчина, уви се на кълбо и изпреде твърд копринен пашкул около себе си. Пашкулът се втвърди и червеят се превърна в яйце.

— По дяволите — каза Майк, внезапно осъзнал какво представляваха червеите.

— Ларви. Те са основните строителни единици на Зергите. От ларви към яйца към чудовища. Ето защо Конфедерацията така и не е успяла да развъжда тези гадинки, въпреки обясненията на Менгск. Зерглингите и хидралиските не могат да се размножават — те произлизат от един и същи генетичен материал, подреден по определен начин от някаква по-висша сила.

Майк кимна, а лицето на хидралска в яйцето се извъртя към него. Яйцето започна да вибрира бурно, сякаш звярът вътре се опитваше със сила да си пробие път навън.

— Давай към свежия въздух — каза Кериган, докато сваляше шрапнеловата пушка от рамото си. — Аз идвам веднага.

Пъшкайки под товара на излъчвателя, Майк започна да се изкачва по коридора. Когато чу бръмченето на пушката и движението на плъзгащия се механизъм, зареждащ нови шрапнели, той се затича. Зад него вече се разнасяше приличащият на удари с чук звук на островръхите куршуми, бомбардиращи пещерата с яйцата. След това се възцари тишина.

Въздухът стана още по-свеж и той видя естествена светлина пред себе си. Майк усещаше краката си като оловни тежести, но се насили да продължи напред. Още десет метра, още пет, още два. После нагоре към откритата земя, към въздуха на ранната вечер, и тогава…

Застана лице в лице със собственото си отражение в огледалната повърхност на бойния визьор на пехотинец от Конфедерацията. Майк не можа да се удържи, изкрещя и едва не падна назад. Часовой от силите на Конфедерацията стоеше на пост пред входа.

Войникът пристъпи тромаво към репортера и Майк осъзна, че нещо не беше наред с човека. Коленете му бяха странно изкривени, а ръцете му сякаш водеха самостоятелен живот. Едната от тях вдигаше несигурно гаусовата пушка, докато другата докосваше нещо в основата на бронята му.

Огледалният визьор се вдигна назад и разкри лице, пуснато на свобода от ада. Половината от него беше изядено и се виждаше покрития с жълти петна череп, а от безполезното очно дъно се процеждаше гъстото сивкаво пълзящо вещество. Другата половина, покрита със зеления оттенък на загниването, беше осеяна с някакво подобие на вулканични камъчета, които пронизваха кожата като къси ками.

Това беше часовой, но не за Конфедерацията. Някога е било човек, но вече не бе. Някога е било нормално, но вече не бе. Сега това същество живееше, единствено за да защитава гнездото. То повдигна гаусовата си пушка и нададе вик, сякаш монети бяха заседнали в гърлото му. От здравото му око май сълзеше кръв.

Майк чу воят на шрапнеловата пушка зад гърба си и се хвърли на земята, като се извъртя, за да смекчи удара за излъчвателя. Миг по-късно въздухът на мястото, където се бе намирал, беше изпълнен със свистящи откоси. Няколко от тях дори пронизаха пеша на сакото му.

Трансформираният часовой на Конфедерацията беше прикован на място от залпа, но само за момент. След това, гаусовата пушка бавно се изтръгна от пръстите му и то падна назад с разкъсана броня. Това, което се криеше под нея, вече не принадлежеше към човешката раса, но реагираше на шрапнелите по същия начин.

Кериган изтърча и дръпна здраво Майк за яката.

— Добре ли си?

Пред очите му танцуваха черни петна, но той отказа да се поддаде на горчивата жлъч, която се надигаше в гърлото му.

— Какво беше това?

— Зергите са изкусни биолози. Вероятно това искат да направят с човечеството. Да ни превърнат в поредния експеримент. В поредната раса от слуги.

Майк си пое дълбоко дъх, погледна към раздраното гниещо месо и каза:

— Това не ми изглежда като успешен експеримент.

Кериган сви уморено рамене.

— Може би не са имали по-добър материал, с който да работят. Искаш ли да се пишеш доброволец? Не се съмнявам, че те имат нужда от репортери. — Тя успя да докара една усмивка със стиснати устни, а Майк не можа да се сдържи и се изхили.

Разбихме затворената обратна връзка, помисли си той. Размяна на шеги в окопа. Гробарски хумор пред лицето на гадостите на войната.

Дори и Кериган да беше прочела тези мисли, тя не го показа с нищо.

— Какво ще кажеш да побягаме малко? — попита тя.

— Колко надалеч?

— Колкото ни стигнат силите.

— Тръгвай, аз ще те следвам — отвърна Майк, вдигайки излъчвателя пред себе си.

Имаха късмет. Намираха се по краищата на пълзящото вещество. От висотата на мястото, където бяха, Майк можеше да различи редица от кули в посока, обратна на тази, в която бяха поели. Те изглеждаха като грамадни деформирани цветя от градината на някой гигант, а между тях танцуваха подобните на оръдия муталиски. Виждаха се и другите летящи чудовища, включително кръстоската между сепия и морска звезда, раците-медузи и едни огромни летящи омари.

— Те печелят — каза Майк. — Зергите. Те стават все по-силни с всяка проклета планета, която превземат.

— Опитай се да не мислиш за това. — Кериган докосна китката си. — Току-що изпратих едно кратко пулсационно съобщение. Ако Арктур слуша, поне ще знае, че сме още живи.

Те се придвижваха лесно, защото дори след залеза на слънцето, газовият гигант отгоре излъчваше предостатъчно отразена светлина. Вляво от тях по хоризонта имаше все повече отблясъци и се чуваше звукът от далечни гърмове.

— Ти каза, че си чула за други призраци, изчезнали по време на акция. От тях ли го чу? — попита Майк.

Кериган стисна здраво устни и поклати глава.

— Повечето телепати се избягват един друг. Аз дори не разговарям с онези сред войниците на Дюк. Достатъчно зле е да си в близост до непрестанното бърборене на нормалните хора. Да бъдеш с друг телепат е сто пъти по-лошо. Хората не могат да контролират мислите си, поне не много добре. Призраците разчитат отлично другите призраци и създават собствени затворени обратни връзки. Повечето се нуждаят от псионични заглушители, за да останат с всичкия си. Това е като невралната ресоциализация, но много, много по-лошо.

— Но ти нямаш никакви псионични заглушители.

— Все още са ми останали няколко, но повечето вече ги няма. Арктур… — Тя замълча за миг, след това добави: — Ти наистина не го харесваш, знаеш ли?

— Никога не бих се сетил. Но ти имаш изключително високо мнение за него.

— Той… — Тя отново се спря. — Той ме измъкна, предполагам, че това е най-правилния начин да го кажа. Той ме спаси, освободи ме, измъкна ме и от заглушителите, и от пазачите, и от ужасите. Аз му дължа живота си. Нещо повече, дължа му душата си.

Сякаш в отговор на нейните думи, комуникационната връзка изписука. Майк огледа хоризонта за някакво раздвижване. Нищо. Кериган отвори един малък екран и Майк можа да си представи ухиленото лице на Менгск върху него.

— Радвам се да науча, че сте живи — каза водачът на терористите. — В момента се намирате на около един клик от мястото, където трябва да отидете. Няма караконджули между вас и лагера на Конфедерацията. Ние ги караме да включат и резервите си в боя.

— Бяхме забавени — заяви Кериган. — Зергите. Много от тях вече са тук.

— И ще станат още повече, когато задействаш малката ни изненада. Те ще държат заети нашите приятелчета от Конфедерацията, докато ние се измъкваме.

Кериган смръщи лице.

— Те ще бъдат унищожени, Арктур. — Статичен шум накъса връзката. — Арктур? Чуваш ли ме? Зергите не взимат пленници.

— Кериган! — каза Менгск и Майк можеше да си представи изражението на строг баща върху лицето на терориста. — Не ние сме изобретили излъчвателите, но ако не ги използваме, всички ние ще измрем, обсадени тук от Конфедерацията. Ако ние загинем, надеждата за човечеството ще загине заедно с нас.

— Да, сър.

— Не забравяй колко много ти се доверявам. И поздрави господин Либърти от мен, става ли?

Кериган затвори екрана и тръгна на север. Майк вдигна излъчвателя и я последва.

Той вървя мълчаливо известно време, след това обяви:

— Мисля, че те се страхуват.

— Кои? Хората, които командват призраците, ли?

— Да. Те не желаят вие да сте способни да обменяте опита си с други телепати. Да заговорничите срещу тях. Затова са тези псионични заглушители и цялото обучение.

Кериган сви рамене.

— Възможно е. Смятам, че другата причина е, за да запазят инвестициите си. Нивото на смъртност сред призраците е невероятно високо.

— Мислех, че би трябвало да бъдеш показвана като знаменитост след такива инвестиции. Като някой пилот на Райф или капитан на разрушител.

Кериган се засмя ужасяващо.

— Показвана като знаменитост? Боже, дори към блудствалите с деца, които ги взимат във флотата, се отнасят по-добре, отколкото към нас. Престъпниците в армията просто са натъпкани с медикаменти и им е втълпено да изпълняват заповедите на офицерите си. А ние сме подложени на живия кошмар да се борим непрекъснато срещу ограниченията си, с ясното съзнание, че ако ги преодолеем, ние ще се гмурнем в лудостта, защото не бихме могли да задържим чуждите съзнания надалеч от своето.

— Успокой се, лейтенант. Не исках…

— Разбира се, ти не искаше нищо — отвърна разгорещено Кериган. — Точно това ни влудява. Твоите думи казват едно, но съзнанието ти излъчва нещо съвсем различно. Рейнър прелива от ентусиазъм, добронамереност, но аз мога да усетя, че се чувства неудобно, че изпитва отвращение. И знам, че той гледа, дори когато съм с гръб към него. Това е да знаеш за какво си мисли всеки един, без да можеш да реагираш.

— Съжалявам.

— Знам — отвърна Кериган и поомекна малко. — Това е едно от нещата, които наистина харесвам у теб, Майкъл Либърти. При теб всичко е на повърхността. Не ме разбирай погрешно. Каквото ти е на сърцето, такова ти е на устата. Единствената ти защита е когато задаваш въпроси, когато играеш ролята на изпечения репортер. В това отношение си много по-лесен за понасяне от повечето хора.

Тя замълча за момент, докато те изкачваха един хълм. В далечината се издигаха разрушените кули по външния периметър на Конфедерацията. От тях не се разнасяше огън, защото отрядите на Менгск бяха принудили войниците им да отстъпят.

— Знаеш ли какъв е последния изпит, преди да бъдеш приет за обучение като призрак? — попита изненадващо тя.

Майк поклати глава, тъй като знаеше кога да не прекъсва говорещия.

— Има един пазач с оръжие — каза Кериган, а очите й се замъглиха. Тя беше някъде другаде. — Той вдига оръжието и го опира в челото ти или в челото на някой, когото обичаш. Ти си длъжен да убиеш пазача, преди той да е дръпнал спусъка. — Очите й отново се върнаха на фокус и тя впи твърд поглед в Майк. — Бях дванадесетгодишна по онова време.

Майк пребледня, и без да може да се удържи, си помисли за сина на Рейнър. „Надареното“ дете, което бе станало жертва на някакъв „инцидент“.

Кериган реагира сякаш Майк й бе ударил шамар. Тя се срути на едно коляно и стисна челото си с ръка. След известно време, тя каза само:

— Исусе.

Майк заяви бързо:

— Съжалявам, не исках да ти го казвам, то просто ми се изплъзна.

— Исусе — повтори тя. — Трябваше да се сетя. Наистина не знаех.

Майк поклати глава.

— Ти си телепат. Как може да не знаеш?

Кериган вдигна поглед и в ъгълчетата на очите й проблеснаха сълзи.

— Телепатите не се ровичкат из съзнанието ви, най-малкото защото не искат да откачат. Ние чуваме повърхностното бърборене, всичко онова, което е най-отгоре. Онова, за което си мислите. Блуждаещи помисли. Дали жената има хубави крака. Този род глупости. Но не и онова, което държите заровено. Не и важните глупости. — Тя замълча за миг, след което попита: — Той каза ли кога се е случило това?

Майк поклати глава и се извърна настрани, отчасти за да следи за патрули на Конфедерацията, отчасти за да даде време на лейтенанта да се вземе в ръце.

Тя вероятно го знаеше, но когато Майк се обърна обратно към нея, тя вече беше на крака, а очите й бяха сухи.

— Хайде да слагаме това нещо. Основата на една от онези кули ще свърши работа.

Те стигнаха до скелета на оръдейната установка без затруднения и Майк се отърва от товара, който беше мъкнал през последните няколко километра. Ловко и отренирано, Кериган започна да настройва псионичния излъчвател, който всъщност виждаше за първи път. Майк осъзна, че тя сигурно бе получила инструкциите по телепатичен път, когато бе взимала устройството.

То беше импровизирано приспособление и на лейтенантът й отне няколко минути, за да разкара опаковъчния материал и да провери всички връзки. След това, тя измъкна някакви слушалки с формата на морска звезда и ги сложи на главата си. Филигранната коронка от нежни медни нишки се изгуби сред червените й кичури.

— Транспланетарният псионичен излъчвател на вълни — обясни Кериган, — е като резонатора на цигулката. Той ще улови, увеличи и след това разпространи телепатичния сигнал, който е подаден към него. Точно затова сме тук — той се нуждае от призрак, който да го активира.

Тя бутна няколко превключвателя, премести една ръчка, после свали слушалките. Лицето й изглеждаше изцедено.

— Добре. Да си вървим.

— Това ли беше?

— Ти да не очакваше някаква сирена и блестящи светлини? Райските камбани? Голям часовник за обратно броене? Съжалявам. — Лицето на Кериган вече беше пепеляво и Майк внезапно осъзна, че, въпреки че той не можеше да го долови, Кериган го усещаше и излъчването ставаше все по-„шумно“.

— Добре — каза Кериган. — Да вървим.

Двамата с Майк тръгнаха покрай редицата изоставени кули, всяка от които беше като потрошен паметник на битката за Антига Прайм. Кериган беше принудена да спре, потрепервайки от недоловимия звук. Тя сякаш чуваше стържене с нокти по черната дъска — скрибуцащ звук, за който Майк оставаше глух.

Те стигнаха до четвъртата кула, където болката изглежда понамаля. Покрай шестата кула, Кериган вече почти приличаше на себе си. Тя отвори малкото екранче на китката си.

— Псионичния излъчвател е активиран — каза тя.

Невидимото лице на Менгск отвърна:

— Отлично, Сара, знаех си, че ще се справиш. Трябва да ви измъкнем оттам, преди всички Зерги на Антига да се съберат на това място. Спускателният кораб вече пътува към вас.

— Знам — каза Кериган, дишайки тежко. Тя стисна устни в тънка линия, след което добави: — Обещай ми… Обещай ми, че никога повече няма да правим такова нещо.

— Сара. — Майк можеше да си представи как Менгск клати глава от другата страна на линията. — Ще извършим всичко, което е нужно, за да спасим човечеството. Нашата отговорност е прекалено голяма, та да направим нещо по-малко.

И той отново изчезна, великият мъдър водач от далечната страна на електронната връзка, направлявайки бойните действия от сигурността на своето бренди и игри на шах.

— Защо му се доверяваш? — попита Майк. Мисълта мина през главата му и той я изрече на глас. — Защо го следваш?

Сара му отправи една уморена усмивка.

— Той спаси душата ми.

— И ти не си спирала да убиваш за него оттогава. Везните никога ли няма да се изравнят? Не е ли крайно време да получиш собствената си свобода?

— Това е… сложно. Менгск много прилича на теб. Добре, съжалявам, той всъщност е пълна твоя противоположност. При теб всичко е на повърхността, като върху лист вестникарска хартия. А при него, всичко е отдолу. Той ти казва какво смята и е убеден в него до дъното на душата си, така че ефектът е почти същия. Той ме вдъхновява да вярвам.

— Той е политик. Ако се вгледаш по-надълбоко, ще го разбереш. И блатото на неговата душа си има дъно.

— А това ще промени ли нещо? И дали искам да се вгледам?

— Понякога да се вгледаш не е чак толкова лошо нещо. Ако беше гледала малко по-съсредоточено, може би Рейнър нямаше да ти се струва чак такъв задник.

Кериган отвори уста да каже нещо, след това я затвори и кимна.

— Да, вероятно си прав. Най-малкото за Рейнър. Предполагам, че поне толкова му дължа на задника.

— Нашата отговорност е прекалено голяма, та да направим нещо по-малко — цитира Майк.

Кериган се засмя, но по-скоро като кратък кикот. Това беше неочаквано, незапланувано и изключително човешко.

Майк въздъхна дълго и се зачуди кой ли щеше да пристигне пръв: Зергите от най-близката колония или обещаният от Менгск спускателен кораб.