Джеф Груб
Войната на Либърти (4)

ГЛАВА 3
СИСТЕМАТА САРА

Първият контакт с друга разумна раса, а те унищожават цяла планета. Страхотна визитна картичка.

Сега, да се унищожи цяла планета не е нещо ново. Исусе, самите ние, човеците, го направихме не много отдавна.

Имаше бунт на планетата Корал IV. На жителите не им дремеше особено за подкупите и корупцията, които бяха неделима част от Конфедерацията. Те опитаха да се разбунтуват. Отначало Конфедерацията пробва по-мек подход: елиминира водачите на бунтовниците с помощта на наемни убийци, рейнджъри-призраци с лични маскировъчни устройства. Не бе изненадващо, че тези методи само направиха хората от Корал по-ядосани и по-бунтовно настроени. Затова, Конфедерацията предприе твърд курс.

Бомбардирахме Корал IV с ядрени ракети от орбита.

Ракети клас Апокалипсис. Около хиляда от тях. Някой идиот със зелено етикетче на Тарсонис е натиснал бутона и 35 милиона души се превърнаха в пара, а от домовете им остана само спомен.

Естествено, след това имаше официални оправдания, че всичко било заради злата застрашителна същност на Корал IV и как те възнамерявали да сторят същото с нас, ако им се удадяла и най-малката възможност. За най-голямо съжаление, доказателствата по тези обвинения се намираха на планета, покрита с почерняло стъкло.

Мисля, че това е причината, която изплаши истински военните относно унищожаването на Чау Сара: че там някъде имаше нещо друго, което беше също толкова лудо, колкото бяхме ние.

И те бяха по-добри от нас в това отношение.

 

Манифестът на Либърти.

Майк се възползва от времето, през което корабът беше в подпространството, за да се разрови из общодостъпните компютърни архиви за системата Сара. Тя бе относително типична за Пограничните светове система, неравният главен ръб във вечно нарастващата сфера на влияние на Конфедерацията.

Системата била открита от един изследовател преди Войната на гилдиите, била погълната от Конфедерацията, когато тя засенчила този свой прохождащ в космоса съперник и беше (според архивите на кораба) дом на развиваща се двойка колониални светове. Единственото, което отличаваше системата Сара от дузина други, бе, че тя имаше две планети в обитаемата си зона, вместо само една.

Чау Сара беше по-малкия и по-затънтения от двата свята, но на него се намирала по-голямата част от населението. Той бил заселен в традициите на Конфедерацията, като наказателна колония и мнозина от нейните (вече бивши) обитатели продължавали да свързват двата края с мъка. Мар Сара беше обитавана от доста разнородна смесица от бивши изследователи и войници, заедно с няколко религиозни култа, които не бяха съгласни с границите на толерантност към другите вери на Тарсонис. И двете планети имаха богат потенциал за добив на минерали, но естествено Конфедерацията държеше правата върху тези ресурси. Местните жители трябваше или да работят по договор за нея, или да избягат към новите Погранични светове.

Майк провери текущите репортажи на ЮНН. Имаше няколко изречения за смущаване на сигналите от системата Сара, но по-голямата част от емисията беше посветена на последното безчинство на „Синовете на Корал“ (отровен газ на оживен площад на Хаджи) и на верижната катастрофа от огромен брой влакове на еднорелсовата железопътна линия на Мойра.

Майк съчини кратък очерк, обобщавайки разговора си с полковник Дюк и отбелязвайки, че се намира под пълни военни ограничения за бъдещите си репортажи. Това означаваше, че думите му щяха да бъдат проучени преди да напуснат кораба и още веднъж, преди да бъдат излъчени. Ханди Андерсън щеше едновременно да се жалва срещу цензурата на военните и да танцува от радост из офиса си заради сензационната новина.

Ако имам късмет, помисли си Майк, танцът му ще мине прекалено близо до неговия проклет прозорец.

Майк направи и втори репортаж, този път шифрован с кодов софтуер и записан на минидиск. Той нямаше да бъде изпратен никъде, но ако с тях се случеше нещо и откриеха телата им, някой щеше да научи каква бе истината. Това беше една невесела застрахователна полица.

Тъкмо беше завършил втория репортаж, когато една широка фигура закри светлината.

Майк вдигна поглед към лицето на лейтенант Суолоу, която сега беше с една педя по-висока и сто-двеста килограма по-тежка. Тя се бе натъкмила в боен костюм и нейната обичайна мощ бе подсилена от сервомотори и механизми. Празният кобур на пояса й скоро щеше да бъде запълнен с осем-милиметрова гаусова пушка C-14 Импейлър^[1], за времето, когато щеше да тръгне на бой.

Визьорът й беше повдигнат и тя му отправи една възбудена усмивка. Изглеждаше точно като момиче, очакващо абитуриентския си бал.

— Сър? Скоро ще излезем от подпространството. Полковникът иска да отидете на мостика при първа възможност. — И тя изчезна на секундата.

Което означава веднага, по дяволите, помисли си Майк и последва Суолоу, напускайки каютата си.

Коридорите сега не бяха по-широки, но след като преобладаваха грамадните костюми, те бяха станали еднопосочни, а трафикът бе направляван от големите стрелки по пода. На няколко пресечки Суолоу се спря, за да пусне другите членове на екипажа да минат пред нея, и Майк внезапно се почувства като единственото дете от детска градина сред група шестокласници.

— Трябва да си намеря един от тези костюми — отбеляза той.

— Нямах престава, че сте бил обучен в използване на захранван с енергия боен костюм СМС, сър — каза Суолоу.

— Чел съм наръчниците.

— Тези знания няма да бъдат достатъчни за собствената ви защита в кризисна ситуация, сър. Все пак, ако се случи нещо, аз съм лично отговорна да се погрижа да стигнете до някое безопасно място.

— Преливам от увереност. — Майк се усмихна към гърба на Суолоу, просто за случай, че тя разполагаше с насочена към него камера.

Корабът потрепери, когато преминаха между измеренията, и двигателите излязоха от подпространствения режим на работа. Навлезли бяха в космоса около Сара.

Мостикът сега беше облян в червена светлина, подчертана от зелените монитори, които ограждаха долната палуба. Полковник Дюк бе навлякъл собствения си боен костюм. Той приличаше на горила в двора на крал Артур. Горила със заострена глава, облечена в броня. Той бе заобиколен от малка купчина монитори, на всеки от които имаше различна говореща глава, която му подаваше данни.

— Господин Либърти се явява по ваша заповед, сър — обяви Суолоу и пак успя да отдаде отсечено чест, въпреки тежката броня.

— Полковник — каза Майк.

Дюк не вдигна поглед от главния екран. Той отвърна просто:

— Захождаме към Чау Сара.

В първият момент, Майк си помисли, че главният екран не работи като хората. Те се приближаваха към Чау Сара откъм нощната й страна. А огромният диск на външния свят от системата представляваше разбъркана мацаница от светлини във всички цветове на дъгата, каквато може да се види върху мазна вода.

При което Майк осъзна, че той всъщност виждаше повърхността на Чау Сара. Тя блестеше с набраздени цветни ивици, пронизани на няколко места от ярки оранжеви шипове.

— Какво… — Майк примигна. — Какво е причинило това?

— Първи контакт, Либърти — каза полковникът. — Първи контакт от най-крайния вид. Какви са сканиранията?

Един от техниците докладва:

— Не засичам данни за живот. По-голямата част от повърхността е била втечнена и стерилизирана. Тази зона изглежда е дълбока между шест и петнадесет метра.

— Колониите? — попита Майк.

Техникът продължи:

— Оранжевите шипове явно са магма, избила през мантията на планетата. Те се намират по местата на известните ни поселища. — Пауза. — Плюс на още поне дузина други места.

Майк погледна към въртящата се смъртоносна дъга на екрана. Слънцето се изкачваше над хоризонта пред тях, но светът не изглеждаше по-добре на светло. Само няколко тъмни облака, тънки като гарванови пера, се тътреха по осветената страна.

— В допълнение, осемдесет процента от атмосферата е била взривена по време на атаката — продължи техникът.

— Някакво присъствие в орбита? — попита Дюк, като брониран монолит сред техните редици.

— Проверявам — отвърна техникът. Най-накрая дойде и отговорът: — Не. Нищо наше. Нищо и с непознат произход. Може да има отделни отломки при по-широко сканиране.

— Разшири обхвата — каза Дюк. — Искам да знам дали там има нещо. Наше или тяхно.

— Проверявам… Определено има отломки. Най-вероятно, наши. Ще имаме нужда от спасителен отряд за потвърждение.

— Защо са го направили? — попита Майк, но никой не му отговори. Техници в по-леки бойни костюми почукваха по мониторите с облечените си в ръкавици ръце, а многобройните глави по екраните говореха едновременно на полковник Дюк.

Най-накрая, на Майк му хрумна въпроса, на който мислеше, че ще могат да му отговорят.

— С какво са го направили? С ядрени ракети?

Тези думи сякаш откъснаха Дюк от непрекъснатия му поток информация. Той погледна към репортера.

— Системите за атомно разпръскване оставят почерняло стъкло и горящи гори. Дори на Корал имаше някои оцелели участъци с чист терен, най-малкото за известно време. Чау Сара е била изгорена до течното си ядро на места. Това нещо е много по-смъртоносно дори от бомбите Апокалипсис.

— Това — посочи Дюк към екрана, — е дело на една чуждоземна раса, Протосите. Съобщиха ми, че те изниквали от подпространството, незнайно от къде, в по-голяма близост до планетата, отколкото ние някога бихме опитали. Огромни кораби, и то много. Спипали няколко транспортьора и боклукчийски кораби и ги взривили в небето. След което пуснали на воля каквото там е било върху планетата и я стерилизирали, както се вари рохко яйце. После отново изчезнали. Мар Сара е от другата страна на слънцето в момента и са се паникьосали, че те могат да бъдат следващите.

— Протоси. — Майк поклати леко глава, смилайки информацията. Нещо тук не бе наред. Той погледна към екрана на техника, който показваше дълбоките радарни дупки, пробили чак до магмата на планетата.

— Имате достатъчно материал за своя репортаж, господин Либърти — каза Дюк. — Ние ще останем на пост в случай на други враждебни действия в близко бъдеще. Може да споменете в репортажа, който ще изпратите, че до няколко дни, към нас ще се присъединят „Джаксън V“ и „Хюи Лонг“.

Техникът посегна към ухото си, след което каза:

— Сър, получаваме аномални данни.

— Местоположение? — изръмжа полковникът, обръщайки гръб на Либърти.

— Зед-2, квадрант пет, една астрономическа единица навън. Голям брой аномалии.

— Посока?

— Проверявам. — Нова пауза, след което думите на техника прозвучаха пораженчески. — Насочили са се към Мар Сара, сър.

Дюк кимна.

— Готови за прехващане на аномалните данни. Изтребителите да излетят, когато влезем в обхват.

Майк изрече без да мисли:

— Да не сте луд?

Дюк се извъртя обратно към репортера.

— Надявам се, че това беше риторичен въпрос, синко.

— Ние сме само с един кораб.

— Ние сме единствения кораб между тях и Мар Сара. Ще ги прехванем.

Майк едва не каза „Лесно ти е на теб, нали си в здравия боен костюм“, но се спря. Нещо, което можеше да премине през кората на планетата, нямаше да бъде спряно от няколкото пласта бойна броня.

Вместо това, Майк пое дълбоко въздух и просто се впи в перилата, сякаш се надяваше, че това може да смекчи евентуалния удар.

— Имаме визуален контакт — обяви техникът. — Пускам го на екрана.

Главният екран проблесна и разкри рояк светулки сред нощното небе. Те изглеждаха почти красиви на фона на тъмнината. След това Майк осъзна, че те бяха стотици и че това бяха само главните кораби. По-дребни мушици танцуваха около тях.

— Влязохме ли в обхват за излитане на Райфовете? — попита полковникът.

— Две минути до целта — отвърна техникът.

— Излитане при първа възможност.

Майк си пое дълбоко въздух и му се дощя все пак да се беше включил в тренировките с бойните костюми.

Дори от толкова далечно разстояние, корабите на Протосите притежаваха форма и ясни очертания. Най-големите от тях бяха колосални цилиндрични творения, подобни по вид на блестящи цепелини. Те бяха заобиколени от гладни молци и Майк осъзна, че това бяха техните изтребители, техните еквиваленти на Райфовете А-17, които сега се намираха в хангарите, в очакване да се приближат до обхват за нанасяне на удар. Други златни кораби танцуваха измежду по-грамадните транспортьори.

След това, пред погледа на Майк, един от големите кораби сякаш се разтвори. Видя се едно проблясване на светлина, приглушено пламтене и после той бе изчезнал. В следващият миг имаше ново проблясване и ново изчезване.

— Сър — каза техникът, — аномалните данни се губят.

— Маскировъчна технология? — попита полковникът.

Майк се изтърва и каза:

— В такъв мащаб?

— Проверявам. — Огромна пауза, дълбока като пропаст. — Не. Изглежда, че те се обвиват в някаква форма на подпространствено поле. Те се оттеглят.

Пред погледа на Майк, все повече кораби проблясваха и изчезваха. Огромните транспортьори с техните рояци от по-дребни кораби, по-малките златни съдове, всички те се изпаряваха като призрачните феи при пукването на зората.

Призрачни феи, които можеха да изгорят една планета до течното й ядро, напомни си Майк.

Полковникът си позволи една усмивка.

— Добре. Те се страхуват от нас. Отбой за всички постове, но да останат под тревога, в случай, че това е някакъв номер.

Майк поклати глава.

— Това не се връзва. Те притежават достатъчно мощ да изпържат цяла планета. Защо ще се страхуват от нас?

— Очевидно е — отвърна полковникът. — Те са я изразходвали. Нямат достатъчно сили, за да влязат в бой с нас.

— Ние сме само с един кораб — поклати разгневено глава Майк. — А там имаше десетки от техните.

— Страхуват се, че ще получим евентуални подкрепления.

— Не, не. Тук става нещо. Това не е нормално човешко поведение.

— Ние не сме изправени срещу човеци — каза намръщено Дюк. — Виж им само огневата мощ.

— Именно. Тези Протоси ни превъзхождат и по брой, и по огнева мощ, но ние ги обръщаме в бягство. А и защо са дошли тук все пак?

— Господин Либърти, стига толкова въпроси за днес. — Мръщенето се увеличи, но Майк не обърна внимание на предупреждението.

— Не, тук нещо не е наред. Погледнете доклада за пораженията. — Майк посочи към един от мониторите на техниците. — Те са изпържили цяла планета, но на някои места е по-дълбоко, отколкото на други. Всеки по-голям човешки град, да, но вижте. — Майк махна с ръка към стената с данни. — Има поразени зони от другата страна на планетата, които са твърде далеч от всяко известно ни човешко поселище. Сигурен съм. Преди малко го проверих в архивите.

— Казах, че стига толкова, господинчо. Протосите ни създават далеч по-големи проблеми от тези, с каква точност си подбират целите.

Лицето на Майк грейна, когато той направи връзката някъде дълбоко в съзнанието си.

— А откъде сме взели името „Протоси“, полковник? Ние ли сме го измислили или те?

— Господин Либърти! — Червенина започваше да обагря лицето на Дюк.

— И ако те самите се наричат така, тогава ние откъде сме го научили? Предварително ли сме го знаели? Или пък те са изпратили предупреждение преди да нападнат? — Репортерът вече повишаваше глас, както би направил срещу някой лицемерен кандидат в регионалните междинни избори.

— Лейтенант Суолоу! — Дюк сдъвка заповедта.

— Да, сър? — Поредното идеално отдаване на чест.

— Изведете господин Либърти от мостика! Веднага!

Майк стисна здраво перилата и с двете си ръце. Една превързана ръка, обвита в метал, се уви около кръста му. Майк вече крещеше:

— По дяволите, Дюк, ти знаеш повече, отколкото си признаваш. Тая работа вони чак до небесата.

— Казах веднага, лейтенант! — изръмжа Дюк.

— Насам, сър — каза Суолоу, откопчи ръцете на Майк и вдигна репортера във въздуха. Понесла своя трофей, тя се отправи към асансьора.

Майкъл Либърти напусна мостика, продължавайки да вика въпроси с цяло гърло. Последното, което той чу преди вратите да се затворят с плъзгане, бе полковник Дюк, който заповяда да осъществят комуникационна връзка с колониалната магистратура на Мар Сара.