Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (80)

79.
„Ролвааг“
17:45

Хауъл излезе от радиорубката и се обърна към Бритън:

— Свързахме се с Нова Джорджия, госпожо.

— Много добре. Включете ги на мостика, моля.

Интеркомът на мостика оживя.

— Южна Джорджия — на танкера „Ролвааг“. Преминавам.

Гласът звучеше тенекиено и бе слаб, но Бритън успя да долови характерния британски акцент на фона на статичното електричество.

Взе микрофона и включи канала.

— Южна Джорджия, намираме се в бедствено положение. Корабът е сериозно повреден, нямаме ход, повтарям, нямаме ход. Дрейфуваме на юг-югоизток със скорост пет възла.

— Разбрано, „Ролвааг“. Съобщете координатите си.

— Координатите ни са: 61 градуса 15 минути и 12 секунди юг, 60 градуса, 5 минути и 33 секунди запад.

— Съобщете ни с какъв товар сте. Под баласт или с нефт?

Глин я погледна и й кимна отривисто. Бритън изключи връзката.

— Оттук нататък — рече Глин, — ще казваме истината. Нашата истина.

Бритън отново включи предавателя.

— Южна Джорджия, корабът е преоборудван в рудовоз. Натоварени сме с… ъ-ъ-ъ… метеорит, изкопан на островите нос Хорн.

Последва кратко мълчание.

— Не ви разбрах, „Ролвааг“. Метеорит ли казахте?

— Точно така. Товарът ни е двайсет и пет хиляди тонен метеорит.

— Двайсет и пет хиляди тонен метеорит — повтори безстрастно гласът. — „Ролвааг“, моля съобщете закъде пътувате.

Бритън разбра, че това бе начин изтънко да попитат: „Какво, по дяволите, търсите там?“

— Пътуваме за Порт Елизабет, Ню Джърси.

Пак последва мълчание. Бритън зачака, потрепна вътрешно. Всеки добре осведомен моряк би бил наясно, че в тази история има нещо много гнило. Ето къде се намираха — на двеста мили от протока Брансфийлд, дълбоко в пастта на щорма. А това бе първият им сигнал за бедствие.

— „Ролвааг“, мога ли да ви попитам дали разполагате с последната метеосводка?

— Да, имаме я — отвърна тя, макар да знаеше, че отсреща щяха и бездруго да й я дадат.

— Към полунощ вятърът ще се усили до сто възла, вълните ще достигнат четирийсет метра, за целия проток Дрейк има излъчено щормово предупреждение за буря със сила 15 бала.

— Вече е почти 13 — отвърна тя.

— Разбрано. Моля, обяснете характера на повредите си.

— Разкажи им всичко — прошепна Глин.

— Южна Джорджия, бяхме нападнати без предупреждение от чилийски военен кораб в международни води. Снарядите улучиха машинното ни отделение, бака и главната палуба. Изгубихме ход и управление. Без ход сме, повтарям, без ход.

— Мили Боже! Още ли сте под обстрел?

— Разрушителят се удари в айсберг и потъна преди трийсет минути.

— Това е удивително. Защо…?

Това не бе обичаен въпрос при подаден сигнал за бедствие. Но пък, от друга страна, бедствието бе най-необичайно.

— Нямаме представа защо. Чилийският командир изглежда действаше на своя глава, без заповеди.

— Идентифицирахте ли бойния кораб?

— „Алмиранте Рамирес“. Командир — Емилияно Валенар.

— Поемате ли вода?

— Не и толкова, че сантинните ни помпи да не могат да се справят.

— Намирате ли се в непосредствена опасност?

— Да. Товарът ни може да се размести всеки миг и корабът да потъне.

— „Ролвааг“, моля изчакайте.

Последва едноминутна пауза.

— „Ролвааг“, напълно разбираме положението ви. Имаме средства за търсене и спасяване тук и на Фолклендите. Но не можем, повтарям, не можем да предприемем спасителна операция преди щормът да утихне до десет бала или по-малко. Разполагате ли със спътникови връзки?

— Не. По-голяма част от електрониката ни е извън строя.

— Ще съобщим на вашите власти за състоянието ви. Има ли нещо друго, което можем да сторим?

— Необходим ни е влекач — колкото е възможно по-скоро. Преди да се качим на рифовете Брансфийлд.

Изпука статично електричество. Сетне гласът отново се появи:

— Желая ви щастие, „Ролвааг“. Бог да ви благослови.

— Благодаря, Южна Джорджия.

Бритън остави микрофона, облегна се на пулта и се вторачи в нощта.