Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (41)

40.
„Ролвааг“
14:50

Макфарлън спря пред външните врати на лазарета на „Ролвааг“. Винаги бе изпитвал болезнен страх от лекарски кабинети и болници — от всяко място, напомнящо за тленността. Чакалнята на „Ролвааг“ бе лишена дори от фалшивото усещане за спокойствие, което подобни места обикновено се опитват да внушат. Тук липсваха списанията с подгънати ъгълчета и овехтелите репродукции на Норман Рокуел по стените. Единствената украса бе голям училищен, цветен плакат, чийто предмет бяха различните кожни болести. Мястото миришеше толкова силно на медицински спирт и на йод, че Макфарлън бе убеден, че старият доктор ги използваше за почистване на мокета.

Поколеба се за миг, чувстваше се малко глуповато. „Тази поръчка може да почака“, помисли си той. Ала все пак пое дълбоко дъх и в следващия миг прекоси стаята и се озова в дълъг коридор. Спря пред последната врата и потропа върху касата й.

Вътре бяха капитан Бритън и докторът: обсъждаха тихо нещо, надвесени над схемата, която бе разтворена върху масата помежду им. Брамбъл се облегна назад на стола си и небрежно затвори папката.

— А, доктор Макфарлън.

В тона му не се съдържаше никаква изненада. Взря се в очакване с немигащи очи в Макфарлън.

„Това може да почака“, помисли си отново той. Но вече бе твърде късно; и двамата го гледаха в очакване.

— Вещите на Масънкей — рече той. — Онези неща, които бяха намерени с трупа. Сега, след като сте приключили с тестовете, могат ли да бъдат освободени?

Брамбъл продължи да го гледа. Това не бе човешки, състрадателен поглед, а поглед, продиктуван от клиничния интерес.

— Сред тях няма нищо ценно — отвърна докторът.

Макфарлън се облегна на касата на вратата и зачака, не искаше да разкрива нищо пред бдителния поглед. Най-сетне докторът въздъхна.

— След като са фотографирани, не виждам причини да ги държа. Какво точно ви интересува?

— Само ми кажете когато са готови, става ли?

Макфарлън се оттласна от рамката на вратата, кимна на Бритън и се обърна кръгом — към чакалнята. Дръпна вратата, но чу забързани стъпки подире си.

— Доктор Макфарлън? — Беше капитан Бритън. — Ще се изкача горе с вас.

— Не исках да ви развалям раздумката — каза Макфарлън, докато завиваха по коридора.

— И без това трябва да се връщам горе, на мостика. Очаквам нови данни за приближаващата буря.

Поеха по широкия коридор, тъмен, осветен само от сноповете слънчева светлина, които нахлуваха под ъгъл през разположените на равни интервали кръгли финестрини.

— Съжалявам за приятеля ви Масънкей, доктор Макфарлън — рече тя с неочаквана любезност.

Макфарлън я погледна.

— Благодаря ви за съчувствието.

Очите й блестяха дори в тъмния коридор. Запита се дали щеше да го разпитва за носталгичното му желание да види вещите на Нестор, но тя не заговори. След малко го овладя необяснимото чувство за някакво родство с нея.

— Наричайте ме Сам — рече той.

— Добре, Сам.

Излязоха от стълбите на главната палуба.

— Хайде да обходим заедно палубата — предложи Бритън.

Изненаданият Макфарлън я последва през надстройката към кърмата. Нещо в гордата й походка, в полюшването на тялото й, като вървеше, му напомняше за бившата му жена Малу. Кърмата бе обляна в бледа, златиста светлина. Водата в протока блестеше в дълбок тъмносин цвят.

Бритън мина покрай трапа и се облакъти на перилата, примижала на слънцето.

— Сам, изправена съм пред дилема. Честно казано, онова, което чувам за метеорита, никак не ми харесва. Боя се, че ще се превърне в заплаха за кораба. Моряците винаги се доверяват на предчувствието си. А на мен наистина не ми харесва да виждам ей онзи там. — Тя посочи издължения, строен корпус на чилийския разрушител, който се полюшваше във водата отвъд протока. — От друга страна, онова, което съм видяла досега да прави Глин, ми дава всички основания да се надявам на успех. — Погледна го. — Виждаш ли парадокса? Не мога да се доверя едновременно на Ели Глин и на собствените си инстинкти. А ако трябва да предприема нещо, нужно е да го предприема сега. Няма да натоваря нищо в хамбара на кораба си, ако това не е безопасно.

Под безпощадната слънчева светлина Бритън изглеждаше по-възрастна от годините си. „Тя обмисля прекратяване на мисията“, осъзна с изненада той.

— Не мисля, че Лойд би се зарадвал, ако се откажете тъкмо сега.

— Лойд не е капитан на „Ролвааг“. Говоря с теб, както и преди, защото си единственият човек, с когото мога да разговарям.

Макфарлън я погледна.

— Като капитан, не мога да се доверя на когото и да е от офицерите или от моряците си. А пък определено не мога да говоря и с персонала на ЕИР за тези свои опасения. И така, оставаш само ти — експертът по метеоритите. Трябва да знам дали мислиш, че този метеорит би могъл да застраши кораба ми. Необходимо ми е твоето становище, а не това на мистър Лойд.

Макфарлън издържа на погледа й още миг, след което се обърна отново към морето.

— Не мога да отговоря на въпроса ви — отвърна той. — Достатъчно е опасен — разбрахме това по най-тежкия възможен начин. Но дали би застрашил специално кораба? Не знам. Мисля, че може би е твърде късно да спираме, дори и да искаме.

— Но в библиотеката ти повдигна въпроса. Имаше опасения. Също като мен.

— И сега съм много обезпокоен. Но нещата не са толкова прости. Онзи метеорит е толкова важен, че мисля, че не ни остава друг избор, освен да продължим. Ако Магелан благоразумно бе взел предвид всички рискове, той никога не би започнал околосветското си плаване. Колумб никога не би открил Америка. Кук никога не би достигнал Австралия.

Бритън мълчаливо, но внимателно го гледаше.

— Значи мислиш, че този метеорит е откритие, сравнимо с това на Магелан или Колумб?

— Да — отвърна решително той. — Така смятам.

— В библиотеката Глин ти зададе един въпрос. Ти не отговори.

— Не можех да отговоря.

— Защо?

Той се обърна й погледна немигащите й зелени очи.

— Защото разбрах — че въпреки Рошфор, въпреки всичко — аз искам този метеорит. Повече от всичко на света.

След кратка пауза Бритън се надигна.

— Благодаря ти, Сам — рече тя, обърна се пъргаво и пое към мостика.