Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (16)

15.
„Ролвааг“
3 юли, 14:15

Когато морският кораб „Ролвааг“ пресече екватора, оставил Бразилия и устието на Амазонка далеч на запад, на носа на кораба започна традиционният ритуал, който се провежда на океанските кораби от години.

На десетина метра под палубата доктор Патрик Брамбъл разопаковаше последния си кашон с книги. Почти всяка година от трудовия си живот той пресичаше линията на екватора и намираше предстоящите, свързани със събитието церемонии за крайно безвкусни — „Чаят на Нептун“, запарен от сварени чорапи, изпитанията, които трябваше да преминат гърчещите се „новобранци“, грубият смях на старите морски вълци.

Разопаковаше и подреждаше голямата си библиотека още откак „Ролвааг“ напусна пристанището. Това бе задача, на която се наслаждаваше почти толкова, колкото на самото четене на книгите, затова никога не си позволяваше да бърза. И сега сряза със скалпел последната ивица скоч, извади картонените уплътнения и погледна в кашона. С фини пръсти извади най-горния том — „Анатомия на меланхолията“ на Бъртън, — и поглади хубавата корица от изкуствена кожа преди да я положи върху последната свободна лавица в кабината си. После идваше редът на „Орландо Фуриозо“, „Наопаки“ на Хюйсман, лекциите на Коулридж за Шекспир, есетата „Виеща се роза“ на доктор Джонсън, „Апология про вита суа“ на Нюман. Нито една от книгите не бе медицинска; всъщност от хилядата еклектично подбрани книги в пътуващата библиотека на Брамбъл, само около десетина можеха да бъдат сметнати за професионални справочници — и те бяха отделени в медицинския кабинет, за да не хвърлят петното на занаята върху тъй скъпата на сърцето му библиотека. Защото доктор Брамбъл първо бе читател, а после — лекар.

След като кашонът най-сетне се изпразни, Брамбъл въздъхна — смесица от задоволство и съжаление — и отстъпи назад, за да огледа редиците книги, подредени грижливо върху всяка лавица и празно пространство. Докато го правеше чу изтракването на далечна врата, последвано от премерения ритъм на нечии стъпки. Брамбъл изчака неподвижен, вслушан, с надеждата, че не търсеха него, макар да знаеше, че случаят бе точно такъв. Стъпките спряха и откъм чакалнята се дочуха две кратки почуквания.

Докторът въздъхна отново, но това бе съвсем различна въздишка от първата. Огледа бързо кабината. След това зърна една хирургическа маска, взе я и я сложи върху устата си. Намираше това за много добър начин да отпраща по-бързо пациентите си. Хвърли последен, изпълнен с обич поглед на книгите си, след това излезе от кабината и затвори вратата зад гърба си.

Прекоси дългия коридор, мина покрай празните кабини на лазарета, хирургическата кабина и патологичната лаборатория, за да стигне до чакалнята. Там бе Ели Глин с дебела папка под мишница.

Погледът на Глин спря върху хирургическата маска.

— Не знаех, че има някой при вас.

— Няма — отвърна през маската Брамбъл. — Вие сте първият, който идва.

Глин отново погледна маската. След това кимна.

— Добре. Можем ли да поговорим?

— Разбира се.

Брамбъл го поведе към кабинета за прегледи. Намираше Глин за едно от най-необичайните създания, което някога бе срещал: човек с култура, който не изпитваше наслада от това; човек с дар слово, който никога не го използваше; човек с присвити сиви очи, чиято работа бе да открива слабостите на всички други, освен своите собствени.

Брамбъл затвори вратата към чакалнята.

— Моля, седнете, мистър Глин — и посочи с ръка папката на Глин. — Това ли са медицинските картони? Закъсняха. За радост още не се е наложило да се обръщам към тях.

Глин седна на един стол.

— Подбрал съм няколко картона, които може би ще се нуждаят от вашето внимание. Повечето са в рамките на обичайното. Има само няколко изключения.

— Разбирам.

— Ще започнем с екипажа. Виктор Хауъл има тестикулярен крипторхидизъм.

— Странно, че не се е погрижил да го излекува.

Глин вдигна глава.

— Навярно не му харесва идеята ножът да играе там долу.

Брамбъл кимна.

Глин прелисти още няколко картона. Съдържаха обичайните оплаквания и състояния, които обикновено се откриват при всяко произволно изследване на населението: няколко диабетика, един с хронична дископатия, един случай на болестта на Адисън.

— Доста здрав екипаж си имаме — рече Брамбъл с надеждата, че сеансът е завършил.

Но не, Глин вадеше нов комплект картони.

— А това тук са психологическите портрети — рече той.

Брамбъл погледна имената.

— А къде са картоните на хората от ЕИР?

— Ние имаме малко по-различна система — отвърна Глин. — Документацията за ЕИР се получава само при нужда.

Брамбъл не отговори нищо. Нямаше смисъл да спори с човек като Глин.

Глин извади два картона от папката си и ги сложи върху писалището на Брамбъл, след което се облегна небрежно назад.

— Всъщност има само един човек, за когото се безпокоя.

— И кой би могъл да бъде той?

— Макфарлън.

Брамбъл дръпна надолу маската и я остави около шията си.

— Стремителният ловец на метеорити? — попита изненадан той.

Вярно, онзи мъж наистина излъчваше някакво чувство за опасност.

Глин потупа тънката папчица.

— Аз ще ви давам регулярни доклади за него.

Брамбъл вдигна вежди.

— Макфарлън е единствената ключова фигура тук, която не съм избрал лично. Кариерата му е съмнителна, най-меко казано. Ето защо бих искал вие да анализирате този доклад и онези, които ще последват.

Брамбъл погледна с отвращение папката.

— Кой е къртицата ви? — попита.

Очакваше Глин да се засегне, но това не стана.

— Бих предпочел да запазя това в тайна.

Брамбъл кимна. Дръпна папката към себе си и я разлисти.

— „Неуверен в шансовете на експедицията за успех“ — прочете на глас той. — „Мотивите му са неясни. Изпитва недоверие към научната общност. Изключително неудобно се чувства в ролята на ръководител. Има склонност към самотност.“ — Остави папката. — Не виждам нищо необичайно.

Глин кимна към втората, доста по-дебела папка.

— Това е досието на Макфарлън. Между другите неща то съдържа и доклад за неприятния инцидент в Гренландия преди няколко години.

Брамбъл въздъхна. Той бе почти изцяло лишен от любопитство и подозираше, че тъкмо поради тази причина го бе наел Глин.

— Ще го прегледам по-късно.

— Хайде да се заемем с това сега.

— Може би ще ми дадете кратко резюме.

— Много добре.

Брамбъл се облегна назад, скръсти ръце и се приготви да слуша.

— Преди години Макфарлън е имал партньор на име Масънкей. Първо са се сдушили да пренесат контрабандно атакамските тектити от Чили, което ги покрило с позор в тази страна. След това успели да открият няколко други, малки, но важни метеорити. Двамата работели добре заедно. Макфарлън имал неприятности в последната си работа в музей и минал на свободна практика. Притежавал инстинктивното умение да открива метеорити, ала търсенето на камъни не е работа за постоянно, ако не можеш да намериш сериозни поддръжници. За разлика от Макфарлън Масънкей бил много по-гъвкав в политиката си спрямо музеите и получил няколко отлични задачи. Двамата станали близки приятели. Макфарлън се оженил за сестрата на Масънкей Малу и така станал негов зет. С течение на годините обаче тази връзка започнала да се обтяга. Може би Макфарлън е завиждал на успешната музейна кариера на Масънкей. Или Масънкей е завиждал за това, че Макфарлън бил по природа по-добрият полеви учен. Но най-много за това допринесла любимата теория на Макфарлън.

— И каква е тя?

— Макфарлън е вярвал, че някой ден ще бъде открит междузвезден метеорит. Такъв, който е пропътувал огромните междузвездни пространства от друга слънчева система. Всички му изтъквали, че това е математически невъзможно — всички познати метеорити произхождат от слънчевата система. Ала Макфарлън бил дълбоко обсебен от тази идея. Тя му придавала лек привкус на шарлатанство, който не вървял пред традиционалист като Масънкей.

— Във всеки случай преди три години край Торнарсук, Гренландия, паднал голям метеорит. Бил проследен от спътници и засечен от сеизмични станции, което позволило лесно да бъде изчислено мястото на удара му о земята. Дори траекторията му била заснета с любителска видеокамера. Нюйоркският музей за естествена история съвместно с датското правителство наело Масънкей да намери метеорита. Масънкей привлякъл Макфарлън.

— Намерили Торнарсук, но това им отнело много повече време и им струвало повече пари, отколкото очаквали. Потънали в големи дългове. Нюйоркският музей отбягвал да им даде подкрепа. А за да станат нещата още по-лоши, между Масънкей и Макфарлън възникнали търкания. Макфарлън изчислил орбитата на Торнарсук от спътниковите данни и бил убеден, че метеоритът следвал хиперболна орбита, което означавало, че метеоритът е дошъл далеч отвъд Слънчевата система. Мислел е, че това е междузвездният метеорит, който бил търсил цял живот. Масънкей се безпокоял ужасно много за финансирането и това било последното нещо, което искал да чуе. Чакали и охранявали мястото с дни, ала пари не идвали. Най-накрая Масънкей отпътувал да докара припаси и да се срещне с датските власти. Оставил Макфарлън с камъка — и, за съжаление, с „чиния“ за спътникови връзки под ръка.

— Доколкото можах да установя, Макфарлън е претърпял нещо като психологически срив. Бил е там, сам, в продължение на седмица. Бил убеден, че Нюйоркският музей няма да успее да предостави допълнителното финансиране и че в крайна сметка метеоритът ще бъде задигнат от някого, разтрошен и продаден на черния пазар, без повече някой да го види или изследва. Затова се възползвал от спътниковата „чиния“, за да се свърже с богат японски колекционер, за когото знаел, че ще го купи и ще го запази. Накратко казано, предал партньора си. Когато Масънкей се върнал с припасите — и, както се оказало, с допълнително финансиране — японците вече били там. Те изобщо не си губили времето. И взели метеорита. Масънкей се почувствал предаден, а научният свят бил бесен на Макфарлън. Никога не му го простили.

Брамбъл въздъхна сънено. Историята беше интересна. Можеше да се превърне в добър, макар и донякъде сензационен роман. Джек Лондон би го оценил. Или, още по-добре — Конрад…

— Безпокоя се за Макфарлън — рече Глин и прекъсна мислите му. — Не можем да допуснем тук да се случи нещо подобно. Това ще съсипе всичко. След като веднъж е решил да предаде шурея си, той би предал и Лойд, и ЕИР без изобщо да се замисли.

— Защо да го прави? — прозя се Брамбъл. — Лойд има дълбоки джобове и изглежда подписва с удоволствие чековете.

— Макфарлън, разбира се, е наемник, но тук нещата не опират само до парите. Метеоритът, който ще търсим, притежава някои много особени свойства. Ако Макфарлън бъде обсебен от него, както от онзи в Торнарсук… — Глин се поколеба. — Например, ако се наложи да използваме аварийния люк, това ще е в миг на изключителна криза. Всяка секунда може да се окаже решаваща. Не бих искал някой да се опитва да го предотврати.

— А каква е моята роля във всичко това?

— Искам да преглеждате тези периодични доклади. Ако забележите някаква причина за безпокойство — особено някакви сигнали в зародиш за срив, подобен на предишния — ще ви моля да ме информирате.

Брамбъл отново прелисти двете папки, старата и новата. Папката с досието му бе странна. Питаше се откъде ли се бе сдобил Глин с информацията — много малка част от нея, ако изобщо имаше такава, бе стандартната психиатрична или медицинска информация. Много от докладите не съдържаха името на съставилия ги лекар или негов сътрудник — а на практика в някои изобщо липсваха имена. Каквито и да бяха източниците, от досието лъхаше на доста похарчени за информацията пари.

Вдигна отново глава, погледна Глин и затвори папката.

— Ще прегледам това и ще го държа под око. Не съм сигурен обаче, че мнението ми за случилото се е същото като вашето.

Глин се надигна да си върви, сивите му очи бяха непроницаеми като скали. На Брамбъл това му се видя необяснимо раздразнително.

— А гренландският метеорит? — попита той. — Междузвезден ли се оказал?

— Разбира се, че не. Оказал се най-обикновена скала от астероидния пояс. Макфарлън е сбъркал.

— А съпругата? — попита след малко Брамбъл.

— Каква съпруга?

— На Макфарлън. Малу Масънкей.

— Напуснала го. Върнала се на Филипините и се омъжила отново.

В следващия миг Глин вече го нямаше, предпазливите му стъпки стихваха по коридора. Докторът се заслуша в ритъма им и се замисли. В съзнанието му изплува една фраза на Конрад: „Никой човек не може добре да разбере собствените си изкусни хитрини да избегне мрачните сенки на самопознанието.“

С въздишка на възвърнало се доволство, той прибра папките и се завърна в личния си апартамент. Дремливият екваториален климат, както и нещо, което бе доловил у Глин, накараха доктора да се сети за Моъм — по-точно за късите му разкази. Той прокара пръст по гръбчетата на томчетата — всяко възпламеняваше отново вселена от спомени и емоции — намери онова, което търсеше, настани се в големия си фотьойл и отгърна корицата, потръпвайки от наслада.