Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (24)

23.
Исла Десоласион
16 юли, 8:42

Макфарлън изгледа новопостроения насипан с чакъл път, който се виеше като змия през блестящата равнина от пресен сняг. Поклати глава и се усмихна вътрешно, обзет от завистлива възхита. За трите дни след първото им слизане на острова той бе преобразен до неузнаваемост.

Последва рязко заклащане и кафето на Макфарлън се разля върху работния му арктически панталон.

— Господи! — изскимтя той, вдигна чашата си напред и обърса панталона.

Шофьорът в кабината, снажен мъжага на име Евънс, се усмихна.

— Съжалявам — рече той, — но тези „Кейтс“ не возят като лимузини.

Въпреки огромната си жълта маса и колелетата, два пъти по-високи от човек, кабината на „Кейт 785“ бе предназначена за един човек и Макфарлън седеше по турски върху малката платформа до кабината. Точно под тях мощният дизел ръмжеше и потреперваше. Нямаше нищо против. Днес бе денят. Днес щяха да разкрият метеорита.

Замисли се върху случилото се през последните седемдесет и два часа. Още през нощта, когато пристигнаха, Глин започна удивителна операция на разтоварване. Тя се провеждаше с почти безразсъдна скорост и ефективност. До сутринта най-уличаващата ги екипировка бе преместена от тежки машини до монтирани от предварително подготвени панели хангари на острова. В същото време под ръководството на Гарса и Рошфор работници от ЕИР взривиха и изравниха брега, построиха пирсове и вълноломи от трошен камък и стоманени греди, прокараха широк път от мястото на дебаркиране покрай глетчера до мястото на метеорита. И пътят вече бе отворен. Екипът на ЕИР освен това бе разтоварил някои от контейнерите с лабораториите и работилниците и ги бе преместил до района, където ги бяха разположили между металните сглобяеми бараки.

Ала докато машината „Кетърпилър 785“ заобикаляше глетчера и приближаваше мястото, Макфарлън забеляза, че най-удивителната промяна бе осъществена на шкарпа на около миля разстояние. Там цяла армия работници с тежко оборудване бе започнала прокопаването на открита шахта. Дузина бараки бяха разположени около ямата. Макфарлън усещаше периодично трусовете от врзивяванията, виждаше облаците прах, които се издигаха в небето над рудника. От едната му страна бе започнала да се издига грамада от изкопаната земна маса, а наблизо бе построен и водоем за отводняване.

— Какво става там? — изкрещя Макфарлън на Евънс, за да надвика рева на двигателя, като посочи към шкарпа.

— Мина.

— Виждам. И какво търсят?

Евънс се ухили.

— Нада^[1].

Макфарлън се засмя. Глин бе удивителен. Всеки, който би огледал района, щеше да си помисли, че основната им работа бе върху шкарпа; районът около метеорита изглеждаше като второстепенно по значение разтоварище за припасите и техниката.

Извърна поглед от фалшивата мина пак към пътя, който лежеше пред тях. Глетчерът искреше, сякаш извличаше светлината из дълбините си и се превръщаше в безбройни оттенъци на синьо и тюркоазено.

Предишната нощ Макфарлън изобщо не успя да заспи, ала въпреки това се чувстваше съвсем бодър. След по-малко от час щяха да узнаят. Щяха да го видят. Щяха да го докоснат.

Самосвалът отново се люшна и Макфарлън стисна здраво металното перило с едната си ръка, а с другата вдигна чашата с кафе. Е, може и да бе слънчево — колкото за промяна в обстановката — но бе адски студено. Смачка пластмасовата чашка и я мушна в джоба на якето си. Големият „Кейт“ изглеждаше почти толкова очукан, колкото и самия „Ролвааг“, но Макфарлън можеше да види, че и това бе измама: вътрешността на кабината му изглеждаше чисто нова.

— Бива си я тая машина — изкрещя той на Евънс.

— Аха — отвърна мъжът и издиша пара.

Пътят стана по-равен и „Кейт“ увеличи скоростта си. Разминаха се с друг влекач и булдозер, запътили се обратно към брега, шофьорите им махнаха весело на Евънс. Макфарлън изведнъж осъзна, че не знаеше нищо за тези мъже и жени, които работеха с тежката техника — кои бяха, какво бе мнението им за странния проект.

— Вие, момчета, за Глин ли работите? — попита той Евънс.

Той кимна.

— До един.

Усмивката изглежда не слизаше от изсеченото му лице, с надвиснали и настръхнали вежди.

— Не и през цялото време обаче. Някои от момчетата са общи работници по нефтените платформи, други работят по строителството на мостове, всякакви ги има. Но дойде ли съобщение от ЕИР, зарязваш всичко и тичаш натам.

— Защо?

Усмивката на Евънс се разтегли още повече.

— Плащат пет пъти повече от обичайното, ето защо.

— Тогава значи съм се минал.

— О, сигурен съм, че няма да останете недоволен, доктор Макфарлън.

Евънс намали малко хода, за да се размине с един грейдер, чиито метални гребла блещукаха на силното слънце.

— Това ли е най-голямата задача, която си виждал ЕИР да поема?

— Не. — Евънс даде отново газ и машината подскочи напред. — Тази всъщност е средна работа.

Глетчерът остана зад тях. Отпред Макфарлън видя голяма вдлъбнатина, с площ може би един акър, изкопана в замръзналата земя. Комплект от четири инфрачервени антени — „чинии“, насочени надолу — ограждаше района. Наблизо бяха подредени в очакване редица грейдери. Техници и работници се бяха пръснали навсякъде наоколо, скупчени около планове, правеха измервания, говореха по радиостанциите. В далечината един снегомобил — голяма като трейлер машина с чудовищни вериги, — пълзеше към глетчера, понесла някакви високотехнологични инструменти, разперени настрани върху дълги реи. В единия край — съвсем мъничка и самотна, — бе пирамидата, която той и Лойд бяха издигнали върху останките на Масънкей.

Евънс спря до ръба на работната площадка. Макфарлън скочи и пое към бараката с надпис „Интендантство.“ Вътре Лойд и Глин седяха край маса до импровизираната кухня, потънали в разговор. Амира стоеше до една тепсия и пълнеше чиния с храна. Джон Пъпъп се бе свил на кравай наблизо и спеше. В помещението миришеше на кафе и на бекон.

— Крайно време беше да дойдеш — рече Амира, която се завърна до масата с чиния, върху която бяха струпани поне дузина резени бекон. — Излежаваш се в леглото до късно. А би трябвало да даваш личен пример на помощничката си.

Тя наля почти цяла чаена чаша кленов сироп върху купчината бекон, разбърка я, взе едно капещо парче, сви го и го лапна.

Лойд топлеше дланите си около чаша кафе.

— С твоя начин на хранене, Рейчъл — отбеляза добродушно той, — досега би трябвало да си умряла.

Амира се засмя.

— Мозъкът използва повече калории на минута мислене, отколкото тялото — при тичане. Как мислите се запазвам толкова стройна и секси? — И тя се потупа по челото.

— Колко време остава до разкриването на скалата? — попита Макфарлън.

Глин се облегна назад, извади златния си часовник и отвори капака му.

— Половин час. Ще разкрием само толкова от повърхността му, колкото да ви дадем възможност да направите някои тестове. Доктор Амира ще ти помогне и с тестовете, и с анализа им.

Макфарлън кимна. Това вече го бяха обсъдили подробно, ала Глин винаги минаваше нещата по два пъти. „Двойно осигуряване“, помисли си той.

— Ще трябва да го кръстим — рече Амира и лапна още едно парче бекон. — Някой да е донесъл шампанско?

Лойд се намръщи.

— За съжаление това тук повече прилича на събрание на въздържателно дружество, отколкото на научна експедиция.

— Предполагам ще се наложи да строшите о скалата един от термосите си с горещ шоколад — рече Макфарлън.

Глин се наведе, вдигна една торба, извади от нея бутилка „Перие-Жуе“ и я постави внимателно на масата.

— „Фльор дьо Шампан“ — прошепна Лойд почти благоговейно. — Любимото ми. Ей, стари лъжецо, не си ми казал, че имаш на борда шампанско.

Единственият отговор на Глин бе лека усмивка.

— А щом ще трябва да кръстим онова нещо, някой мислил ли е за името му? — попита Амира.

— Сам иска да го наречем метеорита на Масънкей — рече Лойд и замлъкна за миг. — Но аз съм склонен да следваме традицията и да го наречем Десоласион.

Последва неловко мълчание.

— Трябва да му дадем име — повтори Амира.

— Нестор Масънкей пожертва себе си, за да открие този метеорит — рече тихо Макфарлън, без да откъсва очи от Лойд. — Нямаше да сме тук без него. От друга страна, ти финансираш експедицията, тъй че имаш правото да наименуваш камъка.

Продължи да фиксира милиардера без да мигне.

Лойд заговори с необичайно тих глас:

— Ние дори не знаем дали Нестор Масънкей би желал тази чест. Не е време да нарушаваме традицията, Сам. Ще го наречем метеорита Десоласион, а залата, в която ще го изложим, ще кръстим на Нестор. Ще поставим плоча с описание на откриването. Това приемливо ли е?

Макфарлън се замисли за миг. След това едва-едва кимна.

Глин подаде бутилката на Лойд и се изправи. Всички излязоха на яркото сутрешно слънце. Тръгнаха и Глин се изравни с Макфарлън.

— Разбира се, ти си наясно, че в даден момент ще се наложи да ексхумираме останките на приятеля ти — рече той и кимна по посока на каменната пирамида.

— Защо? — попита изненадан Макфарлън.

— Необходимо е да разберем причината за смъртта му. Доктор Брамбъл трябва да изследва останките.

— Но за какво?

— Такава е практиката. Съжалявам.

Макфарлън понечи да възрази, но се въздържа. Както винаги не можеше да се спори с логиката на Глин.

Скоро пристигнаха до ръба на изровената от грейдерите повърхност. Старият изкоп на Нестор го нямаше, засипан от машините.

— Изгребахме земята до около метър от скалата — обясни Глин, — като вземахме проби при всеки нов пласт. Сега ще изгребем по-голямата част от оставащия слой, след което ще преминем към лопати и четки за последните трийсетина сантиметра. Не бихме искали дори да одраскаме метеорита.

— Добро момче — отвърна Лойд.

Гарса и Рошфор стояха заедно до подредените в редица грейдери. Рошфор приближи към тях, лицето му бе силно почервеняло от вятъра.

— Готови ли сме? — попита Глин.

Рошфор кимна. Грейдерите бръмчаха на празен ход, ауспусите им бълваха струи дим и пара.

— Някакви проблеми? — попита Лойд.

— Няма.

Глин погледна към грейдерите и даде знак на Гарса с вдигнат палец. Инженерът, облечен в обичайния си анцуг, се обърна, вдигна юмрук, завъртя го в кръг и грейдерите изръмжаха. Потеглиха бавно, димът от дизелите изпълни въздуха, спуснаха греблата си и захапаха земята.

Зад водещия грейдер вървяха няколко облечени в бели якета работници с торбички за проби в ръце. Събираха камъчета и пръст, изровени от грейдера и ги пъхаха в торбичките за по-сетнешни изследвания.

Редицата грейдери мина веднъж през терена и отне петнайсет сантиметра от пръстта. Лойд направи гримаса.

— Противно ми е да си помисля, че тези големи гребла минават толкова близо до метеорита.

— Не се безпокой — отвърна Глин. — Оставили сме достатъчно резерв. Няма начин някой от тях да го нарани.

Грейдерите минаха още веднъж. След това Амира мина бавно през средата на изгребания терен с поставен на количка протонов магнитометър. В другия край тя спря, натисна няколко бутона на пултчето на машината и откъсна тясното листче хартия, което се появи. Дойде при тях, повлякла подире си магнитометъра.

Глин взе листчето.

— Ето го — рече той и го подаде на Лойд.

Лойд сграбчи хартийката, а Макфарлън се надвеси да погледне. Тънка, неравна линия представляваше земната повърхност. Под нея далеч по-тъмна линия очертаваше горния край на полукръгла форма. Хартийката трепереше в могъщите ръце на Лойд. Макфарлън си помисли: „Господи, там долу наистина има нещо“. Не бе повярвал напълно. Поне не и досега.

— Остават още около четирийсет сантиметра — рече Амира.

— Време е да превключим на археологически режим — рече Глин. — Ние ще направим изкопа си встрани от изкопа на Масънкей, за да можем да вземем проби от неразбутана почва над него.

Групата го последва през прясно изкопания чакъл. Амира направи още няколко замервания, заби няколко колчета в земята, извади натебеширена връв и очерта квадрат със страна два метра. Дойде група работници, които внимателно започнаха да изхвърлят с лопати пръстта от квадрата.

— Как така земята не е замръзнала? — попита Макфарлън.

Глин кимна нагоре към четирите антени.

— Облъчвахме я с инфрачервени прожектори.

— Помислили сте за всичко — рече Лойд и поклати глава.

— Нали ни плащаш тъкмо за това.

Мъжете продължиха да копаят, оформяха правилен квадрат, навлизаха надолу сантиметър по сантиметър, като от време на време вземаха проби от минерали, камъчета и пясък. Един от тях спря и вдигна някакъв назъбен предмет, с полепнал по повърхността му пясък.

— Това е интересно — рече Глин и пристъпи бързо напред — Какво е?

— Тук ме хвана на тясно — отвърна Амира. — Странно. Много прилича на стъкло.

— Фулгурит — каза Макфарлън.

— Какво?

— Фулгурит. Получава се, когато мощна светкавица удари мокър пясък. Прогаря си канал през пясъка, като го превръща в стъкло.

— Ето защо съм го наел — рече Лойд и огледа ухилен останалите.

— Ето още един — обади се друг работник.

Хората копаеха внимателно и го заобикаляха, оставяйки го да стърчи в пясъка като корен на дърво.

— Метеоритите са феромагнити — рече Макфарлън, клекна и внимателно го издърпа от пясъка с обутата си в ръкавица ръка. — Този сигурно е привлякъл сума светкавици.

Мъжете продължиха работата си, разкриха още няколко фулгурита, които увиха в хартия и положиха в дървени сандъчета. Амира прекара инструмента си над изровената повърхност.

— Още петнайсет сантиметра — рече тя.

— Преминете на четки — нареди Глин.

Двамина мъже клекнаха около изкопа, останалите заеха позиция зад тях. Макфарлън забеляза, че на тази дълбочина земята бе влажна, почти напоена с вода и че работниците не премахваха пясък, а изчеткваха кал. С напредването на изкопа сред групата настъпи мълчание.

— Направи ново замерване — прошепна Глин.

— Остават два сантиметра и половина — рече Амира.

Макфарлън се наведе напред. Двамата работници използваха твърди четки с пластмасов косъм, внимателно събираха калта в тиганчета, които подаваха на хората зад гърба си.

И ето, че четката бръсна по твърда повърхност. Двамата излязоха от изкопа и грижливо изчистиха тежката кал, като оставиха само тънък слой, който покриваше твърдата повърхност отдолу.

— Изплакнете — рече Глин.

На Макфарлън му се стори, че усети в тона му нотка на нетърпеливо очакване.

— Побързай, човече! — извика Лойд.

Един от работниците дотича, като развиваше по пътя си сноп тънък маркуч. Глин сам взе струйника, насочи го към покрития с кал метеорит и натисна спусъка. В продължение на няколко секунди не се чуваше нищо друго, освен тихото съскане на водата, която отмиваше последната кал от повърхността.

След това Глин спря струйника. Водата се оттече от оголената повърхност на метеорита. Внезапно цялата група бе обхваната от пълна парализа, поразена от електрическия миг на очакването.

А после се чу шум от изтърваната по невнимание бутилка, която тупна на влажната земя със силен тъп звук.