Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (15)

14.
„Ролвааг“
16:20

Екипажът се разпръсна на малки групички, които тихо разговаряха помежду си, докато се отправяха към местата си. Неочакван порив на вятъра дръпна Макфарлън за якето. Той потърси завета на надстройката и видя Амира. Стоеше до перилата на десния борд и разговаряше с неколцина моряци от палубната команда. Направи някаква забележка и малкият кръжец около нея избухна в смях.

Макфарлън се запъти към офицерската всекидневна. И тя, като повечето помещения на кораба, които бе видял, бе голяма и скъпо, макар и оскъдно, обзаведена. Ала в нея имаше едно много привлекателно за него място: кафеварката, която никога не се изпразваше. Наля си чаша и отпи с доволна въздишка.

— Не искате ли мляко? — долетя зад гърба му женски глас.

Обърна се и видя капитан Бритън. Тя затвори вратата на помещението и пое усмихната към него. Вятърът бе разрошил малко стегнатата плитка под капитанската й фуражка, няколко кичура се спускаха по дългата и елегантна шия.

— Не, благодаря, предпочитам го черно.

Бритън си наля чаша кафе и добави лъжичка захар.

Пиха известно време мълчаливо.

— Трябва да ви попитам нещо — рече Макфарлън, колкото да завърже разговор. — Тази кафеварка изглежда винаги пълна. И кафето винаги е прясно сварено. Как постигате това чудо?

— Няма никакво чудо. Стюардът сварява по една каничка на всеки половин час, независимо дали е необходимо или не. Четирийсет и осем канички на ден.

Макфарлън поклати глава.

— Забележително — рече той. — Но какво пък, то и целият корабът е забележителен.

Капитан Бритън отпи още една глътка кафе.

— Искате ли да го разгледате? — попита тя.

Макфарлън вдигна глава и я погледна. Капитанът на „Ролвааг“ сигурно имаше и по-важна работа. Но въпреки всичко, това би било чудесно. Той изпи последната глътка кафе и остави чашата.

— Звучи страхотно — рече. — Чудех се какви ли тайни крие това голямо старо корито.

— Няма много тайни — рече Бритън, отвори вратата и го повече по широкия коридор. — Просто много и големи пространства, които да се запълват с нефт.

Вратата към главната палуба се отвори и се появи крехката фигурка на Амира. Като ги видя, тя се спря. Бритън й кимна хладно, след това се обърна и пое по коридора. Докато завиваха зад ъгъла, Макфарлън погледна през рамо и видя, че Амира още ги гледаше, глуповато усмихната.

Бритън отвори голяма двойна врата и го въведе в корабния камбуз. Тук мистър Сингх властваше над стюарди, помощник-готвачи и над излъсканите до блясък печки. Имаше огромни фризери, в които човек да влезе в цял ръст, пълни с агнешки плешки, телешки филета, пилета и патици.

— Тук имате достатъчно храна за цяла армия — рече той.

— Мистър Сингх сигурно ще каже, че вие, учените, ядете колкото една армия — усмихна се Бритън. — Хайде, нека оставим това на него.

Минаха през билярдната зала и плувния басейн, спуснаха се на долната палуба и Бритън му показа игралната зала и салета на екипажа. Още една палуба по-надолу попаднаха при жилищните помещение на екипажа: големи единични кабини с индивидуални вани, разположени между коридорите, които вървяха по двата борда на кораба. Спряха се в края на коридора откъм левия борд. Тук шумът на машината бе осезаемо по-силен. Коридорът сякаш нямаше край — с финестрини отляво и врати на кабини отдясно.

— Всичко е построено в гигантски мащаби — рече Макфарлън. — И е толкова празно.

Бритън се засмя.

— Посетителите винаги казват това. Истината е, че корабът се управлява в основни линии от компютър. Навигацията се извършва чрез данни от геофизични спътници, курсът се следва автоматично, дори апаратурата за предпазване от сблъскване е автоматизирана. Преди трийсет години корабният електротехник се е смятал за по-долна ръка член на екипажа, сега специалистите по електроника са от жизненоважно значение.

— Много впечатляващо — обърна се Макфарлън към Бритън. — Не ме разбирайте погрешно, но винаги съм се питал защо Глин е избрал за тази работа танкер. Защо ще си прави целия този труд да го дегизира като рудовоз? Защо просто не взе един кораб за насипни товари? Или някой голям контейнеровоз? Господ ми е свидетел, че би било по-евтино.

— Мисля, че мога да ви обясня това. Последвайте ме.

Бритън отвори една врата и въведе Макфарлън. Тук мокетът и дървените ламперии бяха отстъпили мястото си на щампован метал и линолеум. Слязоха още една палуба надолу и спряха пред врата с табелка „Зала за управление на товара.“ Залата зад вратата бе доминирана от голяма електронна схема на главната палуба, окачена на далечната преградна стена. Безброй лампички мигаха в червено и жълто по повърхността й.

— Това е имитационна схема на кораба — рече Бритън и поведе Макфарлън към таблото. — Така следим как и къде е натоварен корабът. Управляваме баластните помпи и товарните кранове директно от тук. — Посочи батареята от ключове и лостове, разположени точно под схемата. — От тук се контролира налягането на помпите.

Прекосиха залата, в която един-единствен моряк наблюдаваше подредените в редица монитори.

— Този компютър изчислява разпределението на товара. А тези компютри следят автоматичната баластна система. Наблюдават налягането, обема и температурата в корабните танкове.

Тя потупа с ръка бежовата кутия на най-близкия монитор.

— Ето защо Глин е избрал танкер. Този ваш метеорит е тежък. Натоварването му ще е доста трудна работа. С нашите танкове и компютри можем лесно да прехвърляме водния баласт от един резервоар в друг, като запазваме нулев диферент и крен, независимо колко неуравновесен е товарът в онзи хамбар. Можем да поддържаме всички параметри на нулата. Не смятам, че някой ще е доволен, ако се преобърнем с дъното нагоре в мига, в който спуснете онова нещо в хамбара.

Бритън отиде до далечния край на залата с компютърното обзавеждане.

— И като говорим за компютри, имате ли представа какво е това?

Тя посочи висока, отделна колона от безлична черна стомана, върху която имаше само ключалка и малко лого с надпис „Аварийна датаметрика.“ Изглеждаше съвсем различна на вид от останалата електроника.

— Хората на Глин я инсталираха в Елизабет. Има и още една — като нея, но по-малка, горе на мостика. Никой от офицерите ми не може да разбере какво върши това нещо.

Макфарлън прокара заинтригуван ръка по фаската на предната част на колоната.

— Нямам представа. Да не би да е нещо, свързано с аварийния люк?

— И аз това си помислих първоначално. — Тя го изведе от залата и го поведе по коридора с метален под. — Но изглежда колоната е свързана не само с една от ключовите системи на кораба.

— Бихте ли искали да попитам Глин?

— Не, не си правете труда. Аз ще го попитам сама някой път. Но ето, че аз продължавам да си говоря и да си говоря само за „Ролвааг“ — рече тя и натисна бутона на асансьора. — А съм любопитна как точно човек става ловец на метеорити.

Макфарлън я погледна, а асансьорът се понесе надолу. Беше много спокойна и самоуверена за жена; раменете й бяха изправени, брадичката — вирната. Ала това не бе онази стегнатост на военните; по-скоро, помисли си той, това бе своего рода тиха гордост. Тя знаеше, че той е ловец на метеорити: питаше се дали знаеше и за Масънкей и за фиаското с метеорита Торнарсук. „Аз и ти имаме много общи неща“, помисли си той. Можеше само да си представи колко трудно й е било да облече отново униформата и да се качи на мостика, като едновременно с това се пита и какво говорят хората зад гърба й.

— Попаднах под метеоритен дъжд в Мексико.

— Невероятно. И оцеляхте.

— Откакто се водят наблюдения само веднъж метеорит е улучвал човек — рече Макфарлън. — Едра, дебела жена, страдаща от хипохондрия, която си лежала в леглото.

— Тъй че като се върнах след случилото се в Мексико, се заех с планетарна геология. Но никога не ме е бивало много да играя ролята на трезв учен.

— А какво точно изучава планетарният геолог?

— Дълъг списък от отегчителни предмети, преди да стигне до наистина интересните неща. Геология, химия, астрономия, физика, висша математика.

— Звучи ми доста по-интересно от онова, което се учи, за да вземеш сертификата на капитан далечно плаване. А интересните неща?

— За мен най-интересно бе да изучавам един метеорит от Марс още след завършването си. Исках да проуча ефекта на космическото лъчение върху химическия му състав — в общи линии се опитвах да го датирам.

Вратата на асансьора се отвори и те излязоха.

— Истински марсиански камък — рече Бритън, отвори тясна врата и пак се озоваха в един от безкрайните коридори.

Макфарлън сви рамене.

— Обичах да намирам метеорити. То е до известна степен като търсене на съкровища. Освен това обичах да изучавам метеоритите. Но не обичах да се шляя по коктейлите във факултета, или да си бъбря по конференции с всезнайковците за изригванията при сблъскване и за механиката на образуване на кратерите. И чувствата ни май бяха взаимни. Във всеки случай научната ми кариера трая само пет години. Получих си научната степен. И оттогава насетне съм все единак.

Той замълча, помисли си за бившия си партньор и осъзна, че не бе избрал най-подходящите думи. Ала капитанът не продължи темата и мигът премина.

— Единственото, което знам за метеоритите, е, че са скали, които падат от небето — каза Бритън. — Но откъде идват? Освен от Марс, разбира се.

— Марсианските метеорити са изключително редки. Повечето са парчета скали от вътрешния астероиден пояс. Малки парченца и камъчета от планети, които са се разрушили при формирането на Слънчевата система.

— Онова нещо, което търсите, не би могло да бъде определено като малко.

— Е, повечето са малки. Но не е необходимо да са големи, за да предизвикат огромен взрив. Тунгуският метеорит, който е паднал през 1908-а в Сибир е освободил енергия, равна на десетмегатонна водородна бомба.

— Десет мегатона?

— И това е слаба ракия. Някои метеорити са се сблъсквали със земята с кинетична енергия, по-голяма от сто милиона мегатона. Подобен взрив е в състояние да сложи край на цяла геоложка ера, да изтрепе динозаврите, изобщо да вгорчи живота на всички.

— Господи — поклати глава Бритън.

Той се засмя сухо.

— Не се безпокойте. Това се случва много рядко. Веднъж на всеки сто милиона години.

Вървяха из лабиринт от коридори и Макфарлън се почувства напълно изгубен.

— Всички метеорити ли са еднакви?

— Не, не. Но повечето от онези, които се сблъскват със земята, са обикновени хондрити.

— Хондрити?

— Ами най-общо казано стари, сиви скали. Доста отегчителни. — Макфарлън се поколеба, но продължи: — Това е никеловожелезният тип, навярно като онзи, който отиваме да вземем. Но най-интересни са от типа, наричан CI-хондрит.

Той замлъкна.

Бритън се извърна да го погледне.

— Трудно е да се обясни. Може да ви се стори отегчително.

Макфарлън си спомни изцъклените погледи, които неведнъж бе виждал у присъстващите на вечерните празненства в по-младите му, ентусиастки и невинни години.

— Учила съм астрономическа навигация. Опитайте.

— Ами CI-хондритите са се образували от чистия, пулсиращ облак прах, от който се е формирала Слънчевата система. Което ги прави много интересни. Те съдържат ключа към това как се е образувала Слънчевата система. Освен това са много стари. По-стари от земята.

— Колко? Какво означава това?

— Четири и половина милиарда години.

Той забеляза неподправения интерес, който блестеше в очите й.

— Удивително.

— А се смята теоретично, че има и друг тип метеорит, още по-невероятен…

Макфарлън изведнъж замлъкна, сам си тури спирачката. Не искаше старата обсебеност да се завръща; не и сега. Продължи да крачи в настъпилото неочаквано мълчание, усещаше заинтригувания поглед на Бритън.

Коридорът свърши пред задраен люк. Бритън го отвори. Връхлетя ги стена от мощен рев: ревът на хиляди конски сили. Макфарлън последва капитана по тясното мостче. На около петнайсет метра под тях можа да види огромните турбини, които се въртяха в синхрон. Огромното пространство бе изцяло лишено от човешко присъствие; очевидно и машинното отделение се управляваше от компютър. Той се улови за една вертикална подпора и усети как силно вибрираше тя в ръката му.

Бритън го погледна, усмихна се леко и продължиха по мостчето.

— Танкерите се задвижват от парни котли, а не от дизелови двигатели, както другите кораби — рече тя, като повиши тон, за да я чуе. — Имаме обаче авариен дизелов генератор. На кораб като този човек не може да си позволи да остане без електрозахранване. Защото ако това стане, се оказваш с вързани ръце: няма компютри, няма навигация, няма противопожарно оборудване. И се превръщаш в дрейфуващо корито. Наричаме това състояние DIW^[1] — Dead in the water.

Минаха през още една тежка врата в носовия край на машинното отделение. Бритън я затвори и задраи, след това го поведе към коридора, който завършваше с асансьор. Макфарлън я последва, благодарен, че се бяха отървали от грохота.

След миг спряха при асансьора и тя го изгледа изпитателно. Той изведнъж разбра, че бе имала предвид нещо повече от една разходка из добрия стар „Ролвааг.“

— Мистър Глин говори добре — рече Бритън най-сетне.

— Радвам се, че мислите така.

— Моряците понякога са много суеверни, нали разбирате? Удивително е колко бързо слуховете и спекулациите се превръщат във факти на долните палуби. Мисля, че този негов разговор с тях имаше голямо значение за потискането на всякакви слухове.

Последва нова къса пауза, след която тя отново подзе:

— Имам чувството, че мистър Глин знае много повече от онова, което каза. Всъщност не, не се изразих точно. Мисля, че той може би знае по-малко от онова, което каза. — Извърна се и погледна Макфарлън. — Вярно ли е?

Макфарлън се поколеба. Не знаеше какво Лойд или Глин бяха споделили с нея — или, по-точно казано, какво бяха премълчали. Но независимо от всичко, усещаше, че колкото повече знаеше тя, толкова по-добре щеше да е за кораба. Почувства се по някакъв странен начин свързан с нея. И двамата бяха допуснали големи грешки. Мотоциклетът на живота ги бе влачил и двамата подире си доста повече, отколкото средностатистическия Джо. Дълбоко в себе си той се доверяваше на Сали Бритън.

— Права сте — рече. — Истината е, че не знаем почти нищо за него. Не знаем как нещо толкова голямо е могло да оцелее при удара си о земята. Не знаем защо не е корозирало. Малкото електромагнитни и гравитационни данни, които имаме за скалата, са противоречиви, дори невероятни.

— Разбирам — кимна Бритън.

Погледна Макфарлън право в очите.

— Опасно ли е?

— Няма причини да го смятаме за опасно. — Той се поколеба. — Но няма причини и за обратното.

Последва кратка пауза.

— Онова, което имам предвид, е дали метеоритът би представлявал заплаха за кораба или за екипажа ми?

Макфарлън прехапа устна, чудеше се какво да отговори.

— Заплаха ли? Адски е тежък. Много трудно ще бъде да се премести. Но след като бъде положен и укрепен към шейната, мисля, че ще е далеч по-безопасен от пълен с огнеопасен нефт танк. — Погледна я. — А и Глин изглежда като човек, който никога не рискува излишно.

За миг Бритън сякаш се замисли върху това. После кимна:

— Това е и моето впечатление за него: предпазлив до крайност. — Натисна бутона на асансьора. — Точно такива хора обичам да имам на борда си. Защото следващия път, когато налетя на риф, ще си потъна с кораба.