Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (37)

36.
„Ролвааг“
12:55

Глин бръкна в джоба си, извади миниатюрен бинокъл и огледа кораба. Беше очаквал Валенар да предприеме следващ ход; и очевидно тъкмо това бе ходът му.

Бритън скочи от мястото си и отиде до прозореца.

— Изглежда има намерение да ни хвърли във въздуха — рече тя.

Глин огледа мачтите, а сетне и стомилиметровите оръдия. Свали бинокъла.

— Блъфира.

— Откъде сте сигурен?

— Проверете на „Слик 32“.

Бритън се обърна към Хауъл.

— „Слик“ не показва облъчване с радар за управление на стрелба по този пеленг.

Бритън погледна отново Глин с любопитство.

— Прав сте. — Глин й подаде бинокъла. — Насочил е оръдията си към нас, но няма намерение да стреля с тях. Ще забележите, че антените на радарите за управление на стрелбата не се въртят.

— Виждам. — Бритън му върна бинокъла. — Наблюдатели — на носа и на кърмата, мистър Хауъл.

— Мистър Гарса, ще приготвите ли нашия приемен салон, просто за всеки случай.

Глин прибра бинокъла в джоба си и погледна Пъпъп. Местисото бе хлътнал на стола си и поглаждаше дългите си, увиснали мустаци.

— Мистър Пъпъп, бихте ли дошли с мен да се поразходим по палубата, ако обичате.

Изражението на Пъпъп не се промени. Той се изправи и последва Глин по дългия коридор.

Навън силният вятър метеше залива и гонеше танцуващите зайчета на вълните. По палубата се търкаляха парчета лед. Глин тръгна напред, следван по петите от старика. Стигнаха голямата булбообразна извивка на бака. Тук Глин се спря, облегна се на котвения рудан и се взря в разрушителя в далечината. Сега, след като Валенар бе предприел хода си, проблемът бе да предвидят следващите му действия. Глин погледна крадешком към Пъпъп. Единственият човек на борда, който можеше да хвърли известна светлина върху Валенар, бе онзи, когото той разбираше най-малко. Бе открил, че не е в състояние да предвижда или контролира действията на Пъпъп. А той пък го следваше като сянка. Което се оказа изненадващо объркващо.

— Имаш ли цигара? — попита Пъпъп.

Глин извади неотворен пакет марлборо — тук струваше в злато колкото тежеше — и го подаде на Пъпъп. Той го разкъса и с почукване извади цигара.

— Кибрит?

Глин запали цигарата му със запалка.

— Благодаря, шефе. — Пъпъп дръпна силно от цигарата. — Малко хладничко е днес, а?

— Да, така е. — Последва кратка пауза. — Къде научихте английски, мистър Пъпъп?

— От мисионерите, откъде другаде? Дето съм ходил на училище, беше само при тях.

— Да не би някой от тях да е бил случайно от Лондон?

— И двам’та, сър.

Глин изчака още малко, докато Пъпъп пушеше. Дори като се вземеха предвид културните различия, този човек бе много труден за разгадаване. Глин никога не бе срещал толкова непроницаем индивид.

Поде издалеко:

— Много хубав пръстен — посочи той безцеремонно към малкия златен пръстен на кутрето на местисото.

Пъпъп го вдигна и се ухили.

— Така е. Чисто злато, перла, два рубина и тъй нататък.

— Подарък от кралица Аделаида, предполагам.

Пъпъп се сепна, цигарата увисна на устната му. Ала бързо се съвзе.

— Напълно си прав.

— А какво стана с бонето от кралицата?

Пъпъп го погледна с любопитство.

— Погребах жената с него. Можеше да се изкара бая черпене от бонето.

— Да не би тогава Фуегия Баскет да е твоя пра-пра-пра-прабаба?

— Донякъде.

Очите на Пъпъп си оставаха забулени в тайна.

— Произхождаш от видно семейство.

Като каза това, Глин се взря съвсем отблизо в очите му. След като той премигна и се извърна, Глин разбра, че забележката му бе предизвикала търсения ефект. И въпреки това, необходимо бе да подхожда към тази материя с най-голямо внимание и хитрост. Нямаше да има втора възможност да разприказва Джон Пъпъп.

— Жена ти сигурно е починала много отдавна.

Пъпъп още не отговаряше.

— От едра шарка ли?

Пъпъп поклати глава.

— Морбили.

— Аха — рече Глин. — И моят дядо почина от морбили.

Което всъщност си беше вярно.

Пъпъп кимна.

— Ние имаме нещо общо помежду си — добави Глин.

Пъпъп го погледна изкосо.

— Моят пра-пра-пра-прадядо е капитан Фицрой.

Глин произнесе тази лъжа много внимателно, без да мигне.

Пъпъп отклони своя поглед към морето, ала Глин зърна известна несигурност в очите му. Очите винаги издават човека. Освен, разбира се, ако не си се тренирал.

— Странно е как се повтаря историята — продължи той. — Имам гравюра на твоята пра-пра-пра-прабаба, когато е била малко момиченце — от срещата й с кралицата. Окачена е в салона ми.

За яганите установяването на семейна връзка означаваше всичко — ако Глин бе схванал правилно прочетеното в етнографската литература по въпроса.

Докато слушаше, Пъпъп някак се напрегна.

— Джон, може ли да видя отново пръстена?

Пъпъп вдигна кафявата си ръка, без да го поглежда. Глин я взе нежно в своята и натисна леко дланта му. Бе забелязал пръстена още първия път, когато го видя да спи пиян в Пуерто Уилямс. На хората му в Ню Йорк бяха необходими няколко дни, за да установят какъв бе произходът на пръстена.

— Странно нещо е съдбата, Джон. Моят пра-пра-пра-прадядо капитан Фицрой от кораба на Нейно величество „Бийгъл“ е отвлякъл твоята пра-пра-пра-прабаба Фуегия Баскет и я отвел в Англия да се срещне с кралицата. А сега пък аз отвлякох теб — добави с усмивка той. — Каква ирония, а? Само че аз няма да те водя в Англия. Скоро ще си идеш у дома.

В онези далечни времена е било модно да се водят „диваци“ от най-далечни краища на земята и да ги показват в кралския двор. Фуегия Баскет се завърнала в Огнена земя с „Бийгъл“ няколко години по-късно с боне и пръстен, подарък от кралицата. Пътник на борда на кораба бил и мистър Чарлз Дарвин.

Макар Пъпъп да не го погледна, непроницаемостта на очите му сякаш започна да се разсейва.

— Какво ще стане с пръстена? — попита Глин.

— Ще отиде с мен в гроба.

— Нямаш ли деца?

Глин вече знаеше, че Пъпъп бе последният яган, но искаше да прецени отговора му. Пъпъп поклати глава. Глин кимна, без да пуска още ръката му.

— А няма ли изобщо никой оцелял?

— Има няколко местисоси, но аз съм последният, който знае езика.

— Това сигурно те натъжава.

— Има древна яганска легенда и колкото повече остарявам, толкова повече си мисля, че се отнася за мен.

— Каква е тя.

— Когато дойде времето последния яган да умре, Ханукса ще го прибере при себе си в земята. От неговите кости ще се появи ново племе.

Глин пусна ръката на Пъпъп.

— А как точно Ханукса ще прибере последния яган?

Пъпъп поклати глава.

— Това е един шибан предразсъдък, нъл’тъй? Не си спомням подробностите.

Глин не го притисна. Това бяха думи на стария Пъпъп. Осъзна, че нямаше начин да разбере дали бе успял да се доближи до него.

— Джон, нуждая се от твоята помощ за команданте Емилияно Валенар. Присъствието му тук е заплаха за нашата задача. Какво можеш да ми кажеш за него?

Пъпъп изтърси още една цигара от пакетчето.

— Команданте Емилияно дойде тук, на юг, преди двайсет и пет години. След преврата на Пиночет.

— Защо?

— Баща му паднал от някакъв вертолет, докато го разпитвали. Бил човек на Алиенде. Както и синът му. Пратили го да служи тук, за да е по-далеч.

Глин кимна. Това обясняваше много неща. Не само изпадането му в немилост в чилийския флот, но и омразата му към американците, а навярно и самопрезрението му като чилиец.

— Защо още командва разрушител?

— Той знае определени неща за някои хора, нали така? Добър офицер е. А пък команданте Емилияно е и много упорит. И много предпазлив.

— Разбирам — отвърна Глин, като отбеляза проницателността на интуитивните оценки на Пъпъп. — Има ли нещо друго за този мъж, което трябва да знам? Женен ли е?

Пъпъп облиза крайчеца на новата си цигара и я мушна между устните си.

— Команданте е двоен убиец.

Глин потисна изненадата си, като сам запали цигара.

— Той доведе жена си в Пуерто Уилямс. Това не е хубаво място за жени. Нямат какво да правят — няма танци, няма фиести. По време на Фолклендската война команданте бе пратен на дълъг поход в Естрехо де Магеланес, за да приковава аржентинския флот в полза на британците. Когато се върна, откри, че жена му си е завъдила любовник. — Пъпъп дръпна силно от цигарата. — Команданте постъпи хитро. Изчака докато можеше да ги улови заедно — на място. Преряза й гърлото. А доколкото чух, направил нещо още по-лошо с мъжа. Той издъхнал по пътя към болницата в Пунта Аренас.

— И защо не са го вкарали в затвора?

— Тук, на юг, не можеш просто да кажеш на съперника си да се разкара. Чилийците имат старомодно чувство за чест, нали? — Пъпъп говореше много ясно, много делово. — Ако ги бе убил извън спалнята, щеше да е по-различно. Но… — Той сви рамене. — Всички разбираха защо един мъж, който е видял жена си в такова положение, ще направи онова, което той стори. И това е още една причина команданте да запази толкова дълго поста си.

— Защо?

— Защото е човек, който може да направи всичко.

Глин се замисли, взрян в разрушителя отвъд протока. Стоеше си там, неподвижен, тъмен.

— Искам да те попитам още нещо — рече той, без да откъсва очи от бойния кораб. — Онзи търговец в Пунта Аренас, на когото си продал екипировката на изследователя. Той дали ще си спомни за теб? Дали ще е в състояние да те идентифицира, ако го попитат?

Пъпъп се замисли за минута.

— Не мога да кажа — отвърна след дългото си мълчание. — Беше голям магазин. Но пък в Пунта Аренас няма чак толкова много индианци-ягани. А и доста разгорещено се пазарихме.

— Разбирам — рече Глин. — Благодаря ти, Джон. Много ми помогна.

— Няма за какво, шефе — отвърна Пъпъп.

Пак изгледа косо Глин, очите му блещукаха хитро и весело.

Глин мислеше трескаво. Понякога бе най-добре веднага да си признаеш лъжата. Ако го сториш добре, това може да породи някакъв извратен вид доверие.

— Боя се, че не бях докрай честен с теб — каза той. — Знам много за капитан Фицрой. Но той всъщност не ми е прародител.

Пъпъп се изхили неприятно.

— Разбира се, че не е бил. Не повече, отколкото Фуегия Баскет ми е била прабаба.

Остър порив на вятъра раздърпа яката на Глин. Той погледна Пъпъп.

— Откъде тогава ти е пръстенът?

— Толкова много от нас, яганците, измряха, че последният наследи всичко. Ето откъде получих бонето и пръстена, а и почти всичко останало.

Пъпъп продължи да гледа смаян Глин.

— И какво стана с „всичко останало“?

— Продадох повечето. Парите изпих.

Слисан отново от прямотата на отговора, Глин осъзна, че дори не бе почнал да разбира ягана.

— Когато всичко това свърши — каза старикът, — ще трябва да ме вземеш с теб там, където отиваш. Не мога повече да се върна у дома.

— Защо?

Но още преди да бе задал въпросът, Глин разбра, че вече знаеше отговора.