Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (20)

19.
„Ролвааг“
14:50

Когато катерът излезе от протока Бийгъл и приближи „Ролвааг“, морето бе обгърнато от тежка, щипеща мъгла. Малката групичка седеше в кабината, скупчена върху надувните възглавници, почти без да разговаря. Пъпъп, подпрян между Глин и Сали Бритън, не даваше признаци на идване в съзнание. На няколко пъти обаче трябваше да му попречат да се килне на една страна и да се сгуши в памуклийката на капитана.

— Дали не се преструва? — попита капитанът, дръпна крехката на вид ръка на мъжа от ревера си и го бутна леко настрани.

Глин се усмихна. Макфарлън забеляза, че цигарите, раздиращата кашлица и насълзените очи вече ги нямаше; беше си възвърнал хладнокръвното поведение.

Пред тях, над гребените на едрия мъртвак, се появиха призрачните очертания на танкера: бордовете му се издигаха и издигаха, за да изчезнат след миг отново в подобната на супа атмосфера. Катерът спря до него и го вдигнаха с лодбалките. Когато се качиха на борда, Пъпъп започна да се размърдва. Макфарлън му помогна да се изправи върху несигурните си нозе във вихрушките на мъглата. „Едва ли тежи повече от четирийсет и пет кила“, помисли си той.

— Джон Пъпъп? — рече Глин с мек тон. — Аз съм Ели Глин.

Пъпъп улови ръката му и я раздруса мълчаливо. Тържествено се ръкува с всички наоколо, включително и с кърмчията на катера и двама изненадани палубни моряци. Последно, но най-дълго раздрусва ръката на капитана.

— Добре ли сте? — попита Глин.

Мъжът се огледа с блестящите си черни очи и поглади тънкия си мустак. Не изглеждаше нито изненадан, нито обезпокоен от непознатата обстановка.

— Мистър Пъпъп, сигурно се питате какво търсите тук.

Пъпъп изведнъж мушна ръка в джоба си и извади пачката мръсни банкноти; преброи ги, изсумтя доволен, че не са го ограбили, и ги прибра обратно.

Глин посочи към стюарда.

— Мистър Дейвис ще ви отведе в кабината ви, където можете да се измиете и да се преоблечете. Това устройва ли ви?

Пъпъп погледна с любопитство Глин.

— Може би не знае английски — промърмори Макфарлън.

Погледът на Пъпъп веднага го фиксира.

— Говори езика, дето кралят говори, ето какво говори.

Гласът му бе висок и мелодичен и макар Макфарлън да долови цяла фуга от акценти, сред тях определено преобладаваше кокни^[1].

— С радост ще отговоря на всичките ви въпроси, след като се настаните — рече Глин. — Ще се срещнем в библиотеката утре сутрин.

След това кимна на Дейвис.

Без да рече нищо Пъпъп се обърна. Всички очи го проследиха, докато стюардът го водеше към задната надстройка. Над тях избумтя високоговорителят на кораба.

— Капитанът — на мостика! — долетя металическият глас на Виктор Хауъл.

— Какво има? — попита Макфарлън.

Бритън поклати глава:

— Да идем да разберем.

Мостикът бе обгърнат от вездесъщия сив облак мъгла. Нищо не се виждаше — дори палубата на кораба. Още докато пристъпваше през прага, Макфарлън долови напрегнатата атмосфера вътре. Вместо обичайния минимален състав, на мостика се бяха сбрали половин дузина офицери. От радиорубката се чуваше бързото тракане на компютърна клавиатура.

— Какъв проблем имаме, мистър Хауъл? — попита спокойно Бритън.

Хауъл вдигна глава от близкия екран.

— Радарен контакт.

— Кой е? — попита Макфарлън.

— Неизвестен. Не отговаря на повикванията ни. Съдейки по скоростта и отметката на радара, навярно е канонерка. — Отново се вторачи в екрана и натисна някакви бутони. — Прекалено далеч е, за да се види добре с инфрачервения визьор.

— Къде се намира? — попита Бритън.

— Изглежда се върти в кръг, сякаш търси нещо. Почакайте, курсът му се стабилизира. Разстояние осем мили, истински курс едно-шест-нула, приближава. Електронната уредба засича радарно излъчване. Засечени сме.

Капитанът бързо приближи до него и се взря в радара.

— Те са на ППНД. Време до сблъсъка?

— При сегашната му скорост и курс — дванайсет минути.

— Какво означава тази бъркотия от съкращения? — попита Макфарлън.

Бритън го погледна.

— ППНД — постоянен пеленг и намаляваща дистанция.

— Курс на сблъскване — прошепна Хауъл.

Бритън се обърна към третия помощник, който бе на командния пулт.

— Имаме ли ход?

Офицерът кимна.

— Парата е вдигната, госпожо. В момента сме на динамично позициониране.

— Съобщете на машината да вдигне обороти.

— Слушам.

Помощникът вдигна черната слушалка и набра номера. Корабът леко потрепери, след като машините вдигнаха обороти. Зазвъня алармената инсталация против сблъскване.

— Ще предприемем ли действия за избягване на сблъсъка? — попита Макфарлън.

Бритън поклати глава.

— Прекалено сме големи за това, дори да управляваме с помощта на машините. Но поне ще се опитаме.

Високо горе, на радарната мачта, оглушително избуча сирената на кораба.

— Курс — непроменен — докладва Хауъл, без да отлепя лице от гумената „качулка“ на радара.

— Рулят слуша — докладва третият помощник.

— В средата руля — нареди Бритън, отправи се към радиорубката и отвори сивата метална врата. — Някакъв резултат, Банкс?

— Не отговаря.

Макфарлън отиде към предните прозорци. Бавно, с премерен ритъм чистачките смиваха слоя мъгла и суграшица, който веднага се образуваше отново. Слънцето се мъчеше да пробие плътната марля отвъд стъклата.

— Не могат ли да ни чуят? — попита той.

— Разбира се, че могат — отвърна тихо Глин. — Знаят много добре къде се намираме.

— Курс — непроменен — докладва тихо Хауъл, все още взрян в радара. — Сблъсък след девет минути.

— Изстреляйте ракети по посока на кораба — нареди Бритън, която се бе върнала при пулта за управление.

Хауъл препредаде заповедта и Бритън се обърна към вахтения помощник.

— Слуша ли руля?

— Като тлъсто прасе е, госпожо, при тази скорост.

Макфарлън усещаше как дълбоко под краката му корабът се напряга и потреперва.

— Пет минути, продължава да се сближава — обади се Хауъл.

— Изстреляйте още няколко ракети. Стреляйте по кораба. Превключете ме на ICM-честотата.

Бритън взе микрофона от командния пулт.

— Неидентифициран кораб на три хиляди метра откъм левия ми борд, тук е танкер „Ролвааг“. Променете курса си с двайсет градуса надясно, за да избегнете сблъскване. Повтарям, променете курса си с двайсет градуса надясно.

Тя повтори съобщението си на испански, след това увеличи звука на приемника. Целият мостик слушаше напрегнато само изпукванията на статичното електричество.

Бритън остави микрофона. Погледна кърмчията, след това — Хауъл.

— Три минути до сблъсъка — докладва Хауъл.

Тя заговори по парлангото.

— Внимание, целия екипаж. Говори капитанът. Пригответе се за сблъскване откъм десния борд.

Тифонът за мъгла още веднъж раздра изтъняващия воал на мъглата. Някакъв алармен сигнал бръмчеше, на мостика присвяткаха различни лампички.

— Приближава носа ни откъм десния борд — докладва Хауъл.

— Готовност на апаратурата за повреди и пожар — нареди му Бритън.

След това грабна един мегафон от стената, изтича до вратата, която водеше към крилото на десния борд, отвори я рязко и излезе навън. Макфарлън и Глин я последваха на мига, изобщо без да се замислят.

В момента, в който се показа навън, Макфарлън бе измокрен до кости от тежката, сякаш втвърдила се мъгла. Чуваше под себе си обърканите звуци на тичащи крака и крясъците на невидими моряци. Тифонът за мъгла тук, на открито, бе още по-пронизителен и сякаш наелектризираше гъстия въздух, който ги обгръщаше. Бритън бе изтичала до края на мостика и се бе навела над перилата, увиснала на трийсет и пет метра над морето с готов мегафон.

Мъглата започваше да се кондензира и да се разсейва, стичаше се на потоци по главната палуба. Ала на Макфарлън му се струваше, че откъм десния борд тя се сгъстяваше и тъмнееше по-силно. Изведнъж от мрака се появи гора от антени, предните ходови светлини блеснаха в мътно зелено и червено. Тифонът изрева още веднъж предупреждението си, ала корабът продължи неумолимо да приближава към тях на пълна скорост — пред сивия му вълнорез „мустакът“ на вълната се пенеше белезникав и озъбен. Очертанията на кораба станаха по-ясни. Беше разрушител, бордовете му бяха очукани и огънати тук и там и по тях се стичаха потоци ръжда. Чилийският флаг плющеше над надстройката и на кърмата. Четириинчовите оръдия — късоцевни и зли на вид — ги гледаха от кулите си на носа и на кърмата.

Бритън крещеше в мегафона. Дрънчеше алармената инсталация против сблъскване, а Макфарлън усещаше как крилото на мостика трепереше под краката му от усилията на машините да изтръгнат кораба встрани. Невъзможно беше обаче огромният кораб да завие достатъчно бързо. Макфарлън стисна здраво релинга, готов за сблъсъка.

В последния миг разрушителят зави наляво, намали ход и се плъзна покрай танкера на не повече от двайсетина метра. Бритън свали мегафона. Погледите на всички бяха впити в по-малкия кораб.

Всички оръжия на разрушителя — от големите оръдейни кули до 42-милиметровите скорострелни оръдия — бяха насочени към мостика на „Ролвааг.“ Макфарлън гледаше кораба, обладан от смесени чувства — на обърканост и ужас. А сетне всички отместиха очи към открития мостик на разрушителя.

Там, в парадна униформа, стоеше морският офицер, когото бяха срещнали сутринта в митницата. Вятърът се мъчеше да изтръгне златната околожка на фуражката му. Минаваше толкова близо под тях, че Макфарлън можеше да види капчиците влага по лицето му.

Валенар не им обърна никакво внимание. Беше се облегнал на картечница 50-ти калибър, монтирана на перилата, ала това бе поза на измамно спокойствие. Дулото на картечницата с надупчената му зурла, покрита с морска сол и ръжда, бе насочено право към тях — дръзко обещание за смърт. Черните му очи ги въртяха на шишовете си един по един. Сакатата му ръка бе притисната към гърдите под прав ъгъл спрямо тялото. Офицерът не мигна нито веднъж, а след като корабът му отмина плавно, той и картечницата бавно се завъртяха, без да ги изпускат от прицела си.

След това разрушителят мина зад кърмата на „Ролвааг“, изчезна отново в мъглата като призрак. В ледената тишина, която се възцари, Макфарлън чу как двигателите на разрушителя отново увеличиха оборотите си до максималните и усети съвсем слабото поклащане на танкера, когато го застигна килватерната вълна. Бе лекото поклащане нагоре-надолу като в бебешка люлка и, ако не бе ужасяващо, би могло да бъде определено като приспивно.