Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (50)

49.
„Ролвааг“
23:50

Макфарлън прие разговора в кабинета на Лойд в напуснатите му офиси. Навън, зад панорамните прозорци, се бе надигнал лек ветрец, а от запад се носеше мъртва вълна. Големият кораб бе застанал подветрено на отвесните базалтови скали, вързалата му бяха подадени към брега и хванати на стоманени болтове, забити в самия камък. Всичко бе готово, очакваха гъстата мъгла, която Глин бе предрекъл за полунощ.

Телефонът на писалището на Лойд замига ядно и Макфарлън посегна с въздишка към слушалката. Това щеше да бъде третият разговор с Лойд тази вечер. Ненавиждаше тази своя нова роля — на посредник и секретар.

— Мистър Лойд?

— Да, да, тук съм. Глин завърна ли се?

Чуваше се същият силен, непрекъснат пасивен шум, който съпътстваше и предишния им разговор. Макфарлън се запита лениво откъде ли му се обаждаше Лойд.

— Върна се преди два часа.

— И какво каза? Валенар приел ли е подкупа?

— Не.

— Може би не е предложил достатъчно пари.

— Глин изглежда смята, че размерът на сумата няма значение.

— Господи, Боже, всеки си има цена! Предполагам, че вече е твърде късно, но бих платил двайсет милиона. Кажете му го. Двайсет милиона в злато, изпратени до която точка на света пожелае. И американски паспорти за него и за семейството му.

Макфарлън не отвърна нищо. Кой знае защо той не смяташе, че Валенар ще се заинтересува от американски паспорти.

— Та какъв е планът на Глин?

Макфарлън преглътна. Мразеше тази си задача все повече с всяка изминала минута.

— Той твърди, че е безупречен, но не може да го сподели засега с нас. Казва, че поверителността е критично важна за успеха.

— Какви глупости! Свържи ме с него. Веднага.

— Опитах се да го намеря, когато разбрах, че ме търсиш. Отново. Той не отговаря — нито радиостанцията, нито пейджърът му. Никой не знае къде се намира.

— Дяволите да го вземат! Знаех си, че не бива да залагам всичките си…

Гласът му се удави от рева на статично електричество. Появи се след малко, още по-слабо доловим.

— Сам? Сам?

— Тук съм.

— Слушай. Ти си представителят на Лойд там. Кажи на Глин да ми се обади незабавно и му кажи, че това е заповед, инак ще го уволня и лично ще го изхвърля зад борда.

— Добре — отвърна уморено Макфарлън.

— Ти в моя офис ли си? Можеш ли да видиш метеорита?

— Той все още е скрит на онази скала.

— Кога ще бъде натоварен на кораба?

— Веднага щом се спусне мъглата. Казаха ми, че ще са необходими няколко часа, за да бъде спуснат в танка, може би още половин час, за да бъде укрепен, след което отплаваме. Трябва да се измъкнем оттук не по-късно от пет сутринта.

— Това е съвсем скоро. А чувам, че се задавала нова буря, по-силна от предишната.

— Буря ли? — попита Макфарлън.

Единственият отговор бе изпукването на статичното електричество. Изчака малко, но линията бе прекъсната. След минута и той затвори телефона и се взря навън през един прозорец. Точно в този момент електронният часовник на писалището на Лойд удари полунощ.

„Лично ще го изхвърля зад борда“, бе казал той.

И след това Макфарлън изведнъж се досети какъв бе шумът, който бе чувал по време на разговора си с Лойд: вой на реактивен двигател.

Лойд се намираше на борда на самолет.