Алън Кол, Крис Бънч
Вихър (6)

6.

Атмосферата в императорския кабинет беше мрачна. Наблизо нямаше алк или стрег. Стен се почувства доста притеснен, когато приключи с брифинга си върху мисията за Алтайския куп и сдъвка последните няколко точки.

— Кодиране… Сигнално-операционни инструкции… извънредни процедури… всичко е описано в този фиш. Готови сме. „Виктори“ може да се издигне до три И-дни, когато хранителните запаси и амунициите бъдат натоварени.

Стен остави две копия от фиша си на бюрото на Императора. Бяха кодирани и обозначени за достъп от най-високо ниво. Императорът не им обърна внимание.

— Изглежда — каза той, — че освен всичко си избрал чудесно персонала си за тази мисия. Твоят дългогодишен помощник от Единбург. Бор. Техният командир. Много фотогенично. И идеален начин да се избегнат… чуждоземни препятствия.

Който и да се беше срещал с Императора преди това, явно сериозно го беше ядосал. Но Стен беше свикнал с лошите настроения на шефа си и не обърна внимание.

— Още едно нещо, ваше величество. Във връзка с персонала.

— И какво е то?

— Нужен ми е капитан за „Виктори“. Мисля, че при очакваните обстоятелства ще бъда много зает на Джохи.

— Избрал ли си някого?

— Флотски адмирал Роберт Мейсън. В момента очаква нова задача тук, на Първичен свят.

Отначало идеята хрумна на Стен почти на шега. После, след допълнителен размисъл, му се беше сторила наистина добра. Мейсън можеше и да е тираничен началник, но бойният дух на екипажа на „Виктори“ не беше сред най-важните неща за Стен. Да остане жив, беше по-важно, а Стен знаеше, че Мейсън, педант на тема дисциплина, е способен да осигури това. Пък и беше сигурен, че адмиралът ще следва дадените му заповеди. Беше и съвсем мъничко любопитен да види дали за Мейсън ще е трудно да служи на човек, когото не харесва. Вероятно не — Мейсън почти сигурно изпитваше подобни чувства към всички съзнателни същества. Самият Стен беше научил като отреп, а по-късно и като войник, че човек не трябва да е приятел с някого, за да работи с него.

— Е, добре тогава. Но имаш навика да искаш най-добрите сред хората ми.

Значи Императорът беше чул за желаещите да се присъединят към него гурки.

— Да, сир. И това ме подсеща за още нещо. Двадесет и седем от вашите гурки искат да участват в тази мисия.

— Ти какво им каза?

— Казах им, че ако това е в съгласие с имперската политика, ще бъдат добре дошли. Те явно смятат, че вашето одобрение е било дадено мълчаливо.

Императорът завъртя стола си и се вгледа в ширещите се около замъка земи. Каза нещо, което Стен не успя да чуе добре.

— Извинете, сир?

— Нищо.

Тишина. После Императорът завъртя стола отново. Усмихваше се. Засмя се.

— Да имаш няколко непалци с теб — рече той, — определено би показало на съществата от Алтайския куп, че твоята мисия се разглежда много сериозно — и че имаш достъп до най-високите нива, нали така?

Стен не отговори.

— Вземи ги — даде разрешението си Императорът. — За тях ще е добре. Вероятно трябва да направим програма за временно изпращане на гурки на подобни мисии. Дай им възможност да натрупат опит и ги пази да не губят форма.

— Да, сир.

— Мисля — продължи Императорът, — че си свършил чудесна работа в подготовката на тази мисия. Желая ти успех… и късмет.

Той стана и протегна ръка. Стен я стисна почтително, после застана мирно и отдаде чест — макар че беше в цивилно облекло. После се обърна и се насочи към изхода. Нямаше прощална чаша, помисли си разсеяно. Но той беше по-разтревожен от думите, които му се стори, че Императорът промърмори, когато му обърна гръб.

„Значи всичко се променя…“

Императорът задържа церемониалната си усмивка, докато вратите се затвориха. После тя се стопи. Остана за миг загледан във вратите, през които бе минал Стен, след което смени мястото си и позвъни на шамбелана да пусне следващата катастрофа да влезе.

 

 

Стен остана в административния офис на Аръндел достатъчно дълго, за да бъдат издадени заповедите за прехвърлянето на Мейсън на „Виктори“ и за да каже на гурките, че трябва да опаковат багажа си и да се явят на борда на следващия ден. После тръгна към грависледа си в доста унило настроение. По дяволите. Трябваше да каже на Лалбахадур Тапа да отиде да поседи на един от осемхилядните върхове на Непал, докато тялото му замръзне, и да вземе останалите двадесет и шестима със себе си.

А че някой ще се навърта наоколо и ще разбере, че той и Синд не спят поотделно — не че те криеха съзряващата си връзка в тайна, — това също не му допадаше.

Стен беше наясно, че Императорът е оцелял толкова дълго, защото е поддържал най-доброто възможно разузнаване. Знаеше, че всеки член на имперското обкръжение е минал поне някакво разузнавателно обучение, а повечето от тях са бивши специалисти от висока класа. И предполагаше, че ще бъде от значение за Вечния Император да знае дали пълномощният му посланик е свободен, зает или отдаден на сладострастие.

Но това не му се нравеше.

Докато вървеше надолу по стълбите към парадния площад, той машинално докосна челото си, отдавайки чест на почетната стража. Имаше твърде много любопитни хора в този свят, помисли си огорчено. После внезапно се изсмя. Предполагаше, че на шпионите никога не им се нравеше, когато някой поглежда под техните чаршафи.

Имаше друг гравислед до неговия, почти точно копие. Това беше странно… Машината на Стен беше изтънчена, издължена, блестящо бяла и луксозна, излъчваше официалност и представителност — от назначения шофьор и пазача, един от подчинените на Синд Бор, до малките посланически флагчета, монтирани във всеки ъгъл на превозното средство, и фототропичния подвижен покрив. Не беше необичайно за Първичен свят. Но дипломатическата яхта на Стен имаше гравиран имперски кръст върху всяка от страните на превозното средство.

На другия гравислед му липсваха само посланическите обозначения, за да бъде копие на този на Стен. Вратата се отвори… и Йън Махони пристъпи навън.

Махони беше бившият шеф на корпус „Меркурий“, бивш шеф на секция „Богомолка“, мъжът, който беше измъкнал Стен от промишления свят на Вулкан и го беше назначил на имперска служба. По-късно Махони беше започнал да командва елитната Първа имперска гвардейска дивизия, после стана главнокомандващ за последния удар срещу таанците. След като Императорът беше убит, Махони беше предприел действия, за да премахне неговите убийци — Тайния съвет.

Когато Империята беше възстановена, Махони беше получил задачи, подобни на тези на Стен: да бъде един от посланиците умиротворители с абсолютна власт.

Начинанието да се сглоби отново разкъсаната Империя беше колосално. И така Стен и Махони се бяха виждали два пъти през изминалите години и дори при тези редки случаи това бяха кратки, откраднати от работата моменти.

Махони огледа критично раменете на Стен.

— Не мога да различа пагоните — каза той. — Този път аз ли съм с по-висок чин, или ще ми целуваш пръстена?

Стен се засмя и се зачуди как внезапно се почувства по-добре. Осъзна, че има много малко хора, с които може да говори открито, камо ли да гледа на тях като на ментори, макар и да беше спасявал Махони почти толкова пъти, колкото и той него.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна Стен. — Не съм сигурен каква заплата ще получавам този път. Нека да те наричам „сър“ — така няма да има нужда да се извинявам за старите си навици. Време за питие?

Махони поклати глава.

— За съжаление, дългът ме зове, а той е доста неприятен. Трябва да изнеса значително по-безсмислена от обикновено реч пред парламента след малко. И колкото и да ми се иска да танцувам по подиума, да се оригвам на стрег и да прокълна несъществуващите души на политиците да гният в ада, мисля, че шефът — Махони посочи с палец към апартамента на Императора — би искал да си поговори с мен.

— Мамка му — изруга Стен. — Ти и аз се бихме във войната, която трябваше да сложи край на всички войни, и въпреки това няма да ни оставят да си вземем почивка.

Махони се намръщи и потъна в дълбок размисъл.

— Защо да не убием няколко минути преди речта ми? Това ще ни даде време да поговорим, пък и ще бъде малко упражнение, от което и двамата имаме нужда. Онези жалки подобия на политици ще ни извинят — ако имаш време.

— Имам време.

 

 

— Не беше ли тук мястото — попита Махони, — където Императорът беше построил работилницата? Сградата… за какво беше?

— Китари — каза Стен.

— Чудил ли си се защо никога не възстанови работилницата, след… завръщането си? — продължи с въпросите Махони.

Стен потръпна. Всъщност искаше да се отпусне малко, но досега Махони беше поддържал разговора неумолимо тривиален.

— Бяха хубави времена, нали… — после тонът на Махони се промени. — Проклятие, доста е трудно да те проследи човек, момче. Задръж усмивката на лицето си. Минахме отвъд обсега на параболичните микрофони, но има дългообхватно око горе на бойниците. Може да чете по устните.

Смайването на Стен не трая повече от миг. После отново се превърна в професионалист.

— Откъде знаеш, че е чисто?

— Имам копие от всички охранителни планове — и след промените — на Аръндел. Една жена от техническия отдел ми дължи малка услуга.

— Какво става?

— По дяволите, Стен, иска ми се да можех да ти отговоря направо. Или да разполагахме с повече от две минути преди следващото минаване. Защото не съм напълно сигурен. Но нещата… просто не са в ред. И изобщо не са били, доколкото мога да отсъдя, откакто се завърна.

Махони изръмжа.

— А може би просто ставам слабоумен и параноичен старец. Но вината, според мен, е в Императора.

Стен почти въздъхна от облекчение. Най-накрая — и някой друг беше видял същото.

— И ако се опитам да ти разкажа подробности, ще решиш, че съм се побъркал — продължи Махони. — Защото… Става въпрос все за малки нещица. Мънички неща, които водят до големи.

— Като новите мъже в сиво — предположи Стен. — Тази Вътрешна сигурност, а?

— Това е от по-големите неща. А още по-лошо е, че не отговарят пред корпус „Меркурий“ или „Богомолка“. И е странно, че колкото по-близо са до Императора, толкова повече приличат на негов син или роднина. Време е!

— Точно така. Просто съм уморен. Напоследък оттеглянето на Малък мост ми звучи все по-добре и по-добре — поде Стен плавно. — Да оставим света да си върви.

— Винаги съм казвал, че ти липсва амбиция — укори го Махони.

— И намалява, колкото повече остарявам.

— Чисто е — съобщи Махони. — Прекарвал ли си известно време в двора?

— Честно казано, не.

— Напоследък на него се гледа доста по-сериозно — каза Йън. — Преди беше място, където Императорът складираше досадните или глупавите хора с пари или власт. Даваше им титла, държеше ги тук на Първичен, така не можеха да разбунят духовете у дома. Повечето от тях и сега са перчещи се пауни. И като че ли Вечният император прекарва повече време в тяхната компания. Но има и разни хора, които не са контета.

— Какво означава това?

— Не знам — отвърна Махони.

— Забелязал ли си, че Императорът лесно губи самообладание напоследък? — попита Стен.

— Виждаш ли — отвърна Махони, като разпери ръце безпомощно, а после размисли, — дракх като този — дали е побъркан например, не знам дали изобщо има значение. Може винаги да е бил такъв. Може би просто се преуморява в усилията си да обедини разпадащата се Империя. Аз… аз наистина не знам — повтори Махони още веднъж.

— Ето и другия въпрос — каза Стен. — Може би той е най-важният въпрос и тъкмо той ме яде. Възможно ли е тази проклета Империя да бъде спасена? Или комбинацията от Таанските войни и Тайния съвет идва твърде много?

— Разчистване… три, две, едно, сега… Отново, Стен, единственият отговор, който имам, е, че няма достатъчно данни.

Те продължиха да вървят, докато пътеката зави към изкуствената планина, която Императорът беше построил с основателната причина да му пречи да гледа негодниците в парламента, когато обсъждат нещо. Най-накрая Махони обяви, че са далеч от всякакви подслушватели, и попита Стен за сегашната му задача.

— Имаме десет минути, така че ми дай всички подробности.

Стен го стори. Махони мълчеше през по-голямата част от времето, от време на време поклащаше глава или изръмжаваше.

— Ето ти добър пример за същото, за което ти говорих — рече накрая. — Алтайският куп. Добър анализ от страна на шефа, но не можеш да не се чудиш защо е оставил неразборията да продължи толкова дълго. Оправдава се, че е бил зает с по-големи проблеми. Защо ти е казал да отидеш там и да положиш в свещен жест ръце върху Какана, за да му дадеш благословията на Императора? Можеше спокойно, и вероятно би постъпил доста по-мъдро, да те изпрати да се запознаеш с проблема и тогава да вземеш решение дали да подкрепиш стария крадец, или да повикаш агентите на „Богомолка“ да му прережат гърлото. Сега ми хрумна нещо, докато мислех на глас. Имам чувството, че той няма предишното търпение или проницателност. Е, както и да е.

— Проблемът е — усмихна се малко тъжно Стен, — че Императорът, доколкото мога да преценя, е единственият способен наоколо.

Махони не му отговори.

— Сигурен съм, че всичко ще се уреди — рече той уклончиво. — Сега навлизаме в обхвата на подслушвателите. Трябва да се погрижа за моите неща. Не минах през купища неприятности, за да се занимавам с твоите незначителни лични проблеми. За това си има свещеници.

Стен се засмя, чувстваше се доста по-весел. Махони демонстрираше присъщата на агентите от „Богомолка“ студена симпатия: „Съжалявам, че кръвта ти ще изтече, но можем ли да сменим цвета, защото винаги съм ненавиждал червеното“.

— Първо, тук — ръката на Махони докосна тази на Стен и кубче от пластмаса мина от едната длан в другата. — Има сензор за телесна топлина. Дръж го до себе си. Ако го изпуснеш, ще се овъгли.

— Какво има в него?

— Доста сложна и мощна компютърна програма и два нейни клонинга. Иди до който и да е имперски компютърен терминал, който има разрешение за достъп до общата мрежа, и вкарай кодовете. Първият ще изтрие името ми навсякъде из имперските записи, включително тези на „Богомолка“ и свръхсекретните. Вторият ще направи същото за теб; третият е за онзи негодник Килгър. След това почистването се разпространява и мутира из всички директории и и унищожава всичко по пътя си.

— За какво би ми притрябвало това? — попита Стен напълно зашеметен.

Махони не отговори.

— Още нещо. И слушай внимателно, защото ще го кажа само веднъж и искам да се запечата в съзнанието ти. Ако те залее дракх — наистина те залее, и ти ще бъдеш напълно наясно какво имам предвид, ако стане, — първата ти работа е да си отидеш у дома. Там те чака нещо.

— Малък…

— Мисли, по дяволите — излая Махони. — Вирнал си си главата, сякаш си млад кадет. Това е то. Четири средства може би. Или четири части от един стар мъж, деградиращ до слабоумие…

Махони се изхили рязко.

— … каза: „Глупако, фразата беше: надеждата е в душата й“.

Махони се засмя отново. Стен, повече от запознат със ситуации, в които внезапни изблици на шеги бяха необходими, също се засмя.

— Добре, Йън. Ако ще си разказваме стари вицове, ето една история на Килгър, която дори няма да се опитвам да докарам на неговия диалект.

Когато устните му започнаха да изричат думите на полузабравената шега, Стен си забрани да поглежда виновно към замъка Аръндел… и се концентрира върху шегите — вулгарни, шотландски и глупави.

 

 

Дни по-късно Йън Махони стоеше в сенките близо до един от хангарите на космодрума. От другата страна на полето виолетов пламък разцъфтя в нощта.

„Виктори“ се издигна плавно с двигателите си „Юкава“, докато не се отдалечи на хиляда метра от Първичен свят. После капитанът му включи звездния двигател и след миг остана само тишината в нощното небе.

Махони стоя дълго време загледан в нищото.

Късмет, момко. И да е по-добър от моя. Защото предчувствам, че моят е на привършване.

И може би е време този град да си намери друг собственик — и да е наясно точно какъв би могъл да бъде.