Алън Кол, Крис Бънч
Вихър (35)

35.

Венло не виждаше големи пречки за изпълнението на плана на Императора — поне що се отнасяше до убийството на Искра и на всеки друг джохиански политик, който би влязъл в капана.

Не му харесваше особено идеята да убие Стен, за да покрие конспирацията. Не защото хранеше някакви приятелски чувства към него, Стен и Махони в крайна сметка го бяха проследили до тайното му убежище и го бяха накарали да мине през опустошителната процедура на мозъчното сканиране — но той смяташе, че Императорът планира драма, след която нямаше да бъде последван от никого.

Венло не мислеше, че някой извън Алтайският куп ще се развълнува от факта, че поредният мръсен диктатор е бил убит. Най-вероятно биха били доволни от този факт, дори и да подозираха, че Вечният император е наредил убийството.

Но той беше получил своите заповеди.

Така че Стен щеше да умре.

Това можеше да стане, колкото повече обмисляше нещата, изгодно за самия Венло. Стен беше твърде плъзгав, твърде добър в двойните и тройните игри на разузнавателните служби. Ако той беше мъртъв, това щеше да направи изтеглянето на Венло по-малко рисковано.

Венло все още беше ядосан от заповедта на Императора, че той самият трябва да участва лично в убийството. Глупаво. И показваше леко недоверие. Но той сви рамене и забрави за това. Вечният император не беше първият, който искаше абсурдни неща — но определено беше най-големият клиент, за когото Венло беше работил, и трябваше да остане доволен.

И тъй, Императорът искаше от него да се върне в дните от младостта си и да докаже още веднъж, че може да убива лично. Така да бъде. Венло добави още един И-час към нормалните си физически тренировки, докато обмисляше къде да застане във въпросния ден.

Беше прекалено умен, за да пренебрегне императорската заповед. Най-вероятно споменатите от Императора „други агенти“ в Алтайския куп не съществуваха. Но защо да рискува?

Един или десет трупа повече, за Венло нямаше значение. След известно обмисляне той намери тайната вратичка. Беше просто изтегляне и изчезване, което значеше, че би трябвало да проработи. Бръсначът на Окам важеше и за мокрите поръчки.

След като напуснеше мястото на касапницата, Венло трябваше само да излети от Джохи и да напусне купа. Чудесно. Имаше частна яхта, скрита извън Рурик две седмици след пристигането му с доктор Искра.

Венло, както някой беше казал на времето, не използваше дори тоалетната, без да се увери, че има друг изход — дори това да значеше да скочи в дракха долу, Венло беше приел твърдението като комплимент.

След като беше открил изхода, Венло реши и какво оръжие ще използва. Би предпочел направено в Империята оръжие заради качествата му, но тъй като планираше да го остави на място, реши, че е по-добре да се придържа към местното производство. Тъй като се гордееше с вкуса си, той предпочете дори оръжието на убийството да е необикновено. Откри идеалното средство: остаряла ловна пушка, която беше правена по поръчка преди цял век, за да убива вид диви животни, който беше изчезнал. Беше намерил калъп за куршуми, беше излял нови, след което беше заредил ръчно метателен експлозив в гилзите на оръжието.

А сега за убиеца.

Убийците, тъй като Императорът искаше най-големия взрив за парите си. Това също беше просто.

Започна с частите на доктор Искра със специално предназначение. Всеки диктатор, обществен или корпоративен, за когото Венло някога беше работил или за когото беше слушал, поддържаше частна армия от биячи със собствени означения — от Фида’ис и Айнзацгрупен до „Богомолка“ и новосформираната Вътрешна сигурност.

Венло не ги ценеше особено. Открито ги наричаше „бради“ или „брадатаи“ и отказваше да обясни защо. Всъщност Венло правеше скрита алюзия с една от най-некомпетентните организации на убийци на всички времена, съществувала много отдавна на древната Земя.

Първата и — както Искра мислеше — най-добрата клетка от тези части със специално предназначение, съставена от дълбоко законспириран екип, беше изчезнала от уж сигурната си къща извън Рурик. Нямаше никакви слухове, нито някоя от другите частни ударни групи на Джохи беше поела отговорност за случая. Венло се беше зачудил, тъй като тази клетка имаше задача да тормози имперския гвардейски батальон и почти сигурно беше отговорна за взрива при казармите, дали Стен не си е доставил малко лично удоволствие, като ги е премахнал.

При всички случаи ефектът беше мигновен — и смразяващ. Няколко подразделения от частите със специално предназначение поискаха преназначение на други светове, уж за да изпълнят дълга си срещу богазите, суздалите и торките. Други клетки прекратиха активността си. Всичко приключи, когато съществата, все още верни на Искра, ги откриха и се погрижиха за предателите.

Във всеки случай частите със специално предназначение бяха, поне според Венло, смехотворни формирования. Но това не значеше, че той не може да ги използва. Беше разпитал техния шеф на разузнаването кои същества, с които специалните части не бяха успели все още да се справят, сега служеха в джохианската армия, смятаха се за потенциални предатели и бяха способни да организират въоръжена съпротива.

Това му помогна да състави един списък.

Получи втори списък от армейската антиподривна служба. Списък, който беше не по-малко истеричен.

Всяко име, което фигурираше и в двата списъка, беше добавено от Венло към възможните кандидати. Не можеше да повярва колко голям стана този кратък списък — по дяволите, Искра не беше добър дори в прочистването.

Което му даде насока за последните щрихи — да издири всеки, който беше приятел или беше служил в една част със съществата, прочистени от Искра при пристигането му на Джохи, същества, за които Искра все още се кълнеше, че са затворени в крепостта Гачин. Венло не се подлъгваше, но не си беше направил труда да разбере къде Искра беше скрил телата, понеже смяташе, че са останали следи.

Беше особено доволен от последния списък. Още по-доволен остана, когато откри, че някои от тези същества, всяко от които имаше причини да ненавижда Искра, се бяха записали в определени части.

Венло се зарадва дотолкова, че си позволи чаша хубаво вино същата вечер. Единственото по-съвършено нещо от създаването на фалшив заговор беше използването на истински такъв за собствени цели. После изпрати двама от най-доверените си помощници, за да разберат кой ръководи този зараждащ се заговор.

Бяха четирима млади офицери. Никой от тях нямаше особена идея как ще се развие заговорът им — но щеше да влезе в ход, и то скоро, за да унищожи Искра. Не бяха особено умни, нито макиавелисти. Ако Венло не ги беше намерил, вероятно щяха да бъдат открити и елиминирани от антиподривната служба или екипите на специалните части.

Тридесет от тях можеше да привлече, реши накрая. Много добре. Техниката за убийство, която щеше да използва през този ден, носеше в ума на Венло името „Алената група“. Той иззе досиетата им от контраразузнавателния отдел, като се позова на неподлежащата на въпроси власт на Искра. После ги изгори. Сега му бяха задължени. Беше спасил живота им. Най-малкото, което можеха да направят, беше да се пожертват, но този път, за да изпълнят мечтите си, вместо да завършат като безполезна пепел на Стената на смъртта.

Двамата му помощници се свързаха с четиримата офицери, без да казват, че тайният съветник на Искра иска да пререже гърлото на шефа си. Венло се оказа прав — те бяха повече от готови да се пожертват.

Вече имаше половината си играчи. Сега му трябваше другата половина — жертвите.

И театър.

Това също беше просто.

 

 

— Не разбирам — каза доктор Искра, след като прегледа меморандума на Венло — каква е целта на този фарс. Какво бих спечелил аз, или казано другояче, правителството на Алтайския куп?

— Солидарност — отвърна Венло.

— По какъв начин?

— Първо, селяните обичат да гледат глупави представления, както казвате в есето си „Нуждата революцията да разбере душите на хората“.

— Правилно.

— Второ, носят се слухове за определени събития на други светове, в които са взели участие военните и отрядите със специално предназначение.

— Разпространението на клевети трябва да се накаже.

— И това се прави — заяви Венло. — Вашите части със специално предназначение са особено ефективни в това направление. Но сега имаме възможността да представим положителен образ. Как би могъл някой, след като види благородните джохиански воини на парад, да продължи да смята, че те са виновни за това, за което намекват слуховете?

— Аха.

— Освен това подобен парад е чудесна възможност за вас да покажете, че правителството ви е силно подкрепяно от всички, включително от торките, когато зрителите видят водача на торките върху парадната платформа.

— Мениндер няма да дойде.

— Напротив възрази Венло. — Защото алтернативите, които ще му бъдат представени, няма да бъдат приятни.

Искра се замисли.

— Да, да, Венло. Сега разбирам какво имаш предвид. А и мина твърде много време, откакто съм се показвал пред хората. Както отбелязах в част от анализа ми на Ка… на тази забравена чудовищна тирания, той е посял семената на падението си по много начини, не на последно място сред които е криенето в този дворец. Беше във втория том.

— Съжалявам — каза Венло. — Бях твърде зает, за да чета в свободното си време. Още нещо — продължи той. — Имперският посланик трябва да бъде поканен.

— Стен? Аз поисках освобождаването му от длъжност — изтъкна Искра. — Още една необходимост, която не бе взета под внимание от онзи мъж на Първичен свят. Защо да бъде поканен? И защо би присъствал?

Венло не зяпна от изненада, но му се искаше. Искра, въпреки хилядите му статии и речи за управлението, не разбираше нищичко от него.

— Трябва да бъде поканен, защото това ще покаже на населението, че сте подкрепени от най-високо място. И че тревогите им за недостиг на АМ2 са неоснователни. А Стен ще присъства поради една проста причина: той е професионалист.

 

 

Стен се загледа през прозореца, докато слушаше как Килгър пресява идващите съобщения зад него. Времето продължаваше да следва очакванията на Стен, като се сменяше от влажно, мрачно и потискащо на влажно, мрачно и дъждовно, облаците идваха толкова бързо, че никой не знаеше как да се облече, когато излиза навън.

— Скапан подлец. Не знаех, че мръсникът има достатъчно мозък да ме проследи. Ще подсвирне „Бони Белс“ на своя гроб, ако някога получи пари от лорд Килгър. Дава ми поличка, която е с древния десен на овцекрадеца Кембъл, и твърди, че не може да я отличи от карето на рода Килгър. Ха. Сега какво имаме тук? Хм… Хм…

Смях.

— Ха, шефе, това е интересно.

Стен се обърна:

— Какво имаш, друже?

— Спомняш ли си малкия Пит Лейк? Метеорологът от флота, който бяхме зачислили в „Богомолка“ на времето?

— Забравил съм.

— Беше по времето, когато трябваше да взривим язовирите на онази планета, със съществата, които изглеждаха като невестулки и миришеха като тях? Трябваше да го сторим при започването на дъждовния период, за да не нанесем максимални щети, но все пак достатъчни, та да разклатим правителството и да изпратят имперски умиротворители?

— О, да. Почакай. Метеорологът? Човек. Човекът, когото наричахме господин Гущер?

— Да, това е момъкът.

— Как, по дяволите, е останал извън затвора? Или се е изплъзнал от военния съд?

— Нямам идея. Може би сме сбъркали и момите и техните любовници са харесали действията му, и просто са крещели без дрехи. Не зная. Както и да е. Получавам писма от него понякога. Справя се добре. Има конюшни на Земята, с истински земни коне за богати момиченца. Бях го питал защо времето на Рурик е толкова сбъркано. Казва ми, че всяка голяма планета, която се върти бързо, има хубави морета, малка земна маса, високи планини и много луни, най-вероятно ще е доста неприятна.

— Разбира се — каза Стен, който не мислеше особено за времето, освен когато гледаше през прозореца. То беше просто още една част от дупката, която представляваше Рурик.

— Отправи ни малко предупреждение. За циклоните. Но при всички случаи трябва да го приемем със зрънце съмнение. Ето. Погледни сам.

Алекс подаде дългото, написано на ръка писмо на Стен. Стен го прегледа, докато не стигна частта, за която говореше Алекс, после зачете забързано — той си спомняше господин Гущер и искаше да махне писмото от ръцете си и да ги измие в банята колкото се можеше по-скоро.

„… затова и ще бъде неприятно на Джохи — ужасно студено през зимата, невероятно горещо през лятото, и, о, да — възможно е да е кое да е от двете извън сезона.

Пада ти се, проклетнико, задето си останал с униформения дракх.

Едно нещо, за което бих искал да внимаваш — и не е зле да бутнеш онзи проклетник Стен пред някое от тях заради мен, — са торнадата. Торнадата са силни кръгови ветрове, които ще те издърпат от гащите ти, ако не си под земята или встрани от тях.

Не ги подценявай — вихрушките стигат до 400–800 километра в час ротационна скорост на вятъра във вихъра, и се движат някъде със сто и дванайсет километра в час. Някъде около тези стойности измервателните инструменти се трошат, така че не смятай скоростите за максимални. Не можеш да избягаш, затова е най-добре да се скриеш.

Имам цяла камара със статистики в документите си, които мога да ти изпратя, ако си твърде любопитен какво може да направи едно торнадо — да убие хиляда души за четиридесет минути, да прекара сламка през наковалня, да захвърли четири тактически кораба, всеки тежащ по няколко килотона, на половин километър разстояние, без да споменаваме екипажите, и тъй нататък.

Най-добрият пример, за който се сещам, е Алтаир III и глупаците там, които са били достатъчно безмозъчни да построят столицата си в пояс на торнада (звучи доста като този Рурик) — и да, торнадата се държат по определен начин. Както и да е, през летен следобед градът с приблизително население от пет милиона е ударен от седемдесет и две торнада за един ден. Загинала е една пета от населението — предполагам, че не са строили укрития срещу бури.

И само за да ти покажа колко съм добър, ще ти кажа за какво да гледаш, преди фунията да те засмуче в орбита.

Първо, има пренасящи течения, които преодоляват обичайните инверсионни слоеве. Въздухът се издига на около десет хиляди метра височина и всяка въздушна струя, която стигне до горе, може да го приведе в движение. Това ще повдигне въздуха от цялата област и ще дестабилизира инверсионните слоеве.

Въздухът от струята е като гигантска тръба, която се върти на височина, и когато върховете на перестите облаци срещнат тази тръба, тя се огъва в средата от изкачващия се въздух, благодарение на ротационния вятър, който се ускорява с тежестта.

Докато тръбата става по-вертикална, ветровете се увеличават с височината, но най-важното, започват да се извиват от югозапад… точно тогава получавате гигантска въртяща се тръба, вписана в огромна буря-майка…

… Ако имате нещо толкова примитивно като радарна станция наоколо, можете да видите тази тръба, която ще изглежда като протегната котешка лапа. Понякога я наричат числото шест или отражение на кука.

Това е облачната стена… мисли за нея като за хоризонтално торнадо, обикновено е черно, но понякога дори зелено… Облачната стена се накланя. На повърхността на земята със сигурност ви очаква адска буря, така че няма как да не се изнервите.

Но трябва да сте и малко уплашени.“

Стен продължи нататък.

„… градушка… Низходящите ветрове преди възходящите… надвиснал облак… внезапно облаците около фунията се откъсват от облачната стена и се завъртат около мезоциклона — най-южната тръба — не си спомням колко точно тръби има.

Но само пълен безумец би останал да ги брои, защото точно сега основният вихър ще унищожи цялата ти седмица…“

Писмото продължаваше с неразбираем низ от уравнения — очевидно господин Гущер се беше уморил да описва по спомени и беше проверил.

Стен върна писмото обратно.

— Благодаря ви, господин Килгър, за това, че ми посочихте още едно нещо на този проклет свят, което ще се опита да ни убие.

— Няма проблем, Стен.

Един екран иззвъня и Алекс погледна изписващите се букви.

— Виж, това е по-добро от вихрушката на Гущера. Доктор Искра ще прави парад. На войските си. И би оценил присъствието на посланик Стен на платформата. Намерението е очевидно. Да те отегчи до смърт със своите ботушки, които потропват нагоре-надолу…

Алекс завъртя екрана към Стен. Никой освен цирк не прави подобен парад просто така. Защо? Замисли се. За да повдигне духа на цивилните най-вече. Второ, за да даде шанс на Искра да се покаже благороден — всички диктатори обичаха това.

Не беше достатъчно.

Някой почука на вратата. Една от секретарките влезе и подаде на Килгър плик. Алекс го отвори.

— Да, ето и потвърждението за шествието. Написано на ръка, с хубавия почерк на Искра. И върху истинска хартия, струва ми се. Чудя се — продължи Алекс — каква ли дяволия е замислил? Ще откажеш ли, момко?

— Не. Ще отида.

— Не смятам, че е разумно. Не можеш ли да се разболееш или нещо такова?

Стен поклати глава. И двамата разбираха, че не може. Това беше част от посланическия пост — дори такъв, който не се ценеше особено от съвременното правителство, пред което защитаваше имперските интереси. Стен трябваше да се появи и да придаде автентичност на замисъла на Искра, какъвто и да беше той.

— Ако отидеш — каза Алекс накрая — няма да носиш нищо друго, освен новия си пролетен фрак, цветя в косите и глупава усмивка. А сега говоря като съветник по сигурността. Ако трябва да играеш проклетата му игра, най-добре да не играеш по правилата.

Стен се ухили. Това, което Алекс предлагаше, беше сериозно нарушение на протокола — изтъкнат дипломат да отиде въоръжен, с подкрепления, на празненство на домакинстващото правителство.

Но като имаше предвид ставащото в Алтайския куп и почтените, извисени същества, които Стен беше срещнал дотук, той реши да не рискува своята личност.

 

 

Големият юмрук на Килгър блъсна по металната скамейка. Тя трябваше да се използва като стойка за маклийновите генератори на гравилихтерите. Краката й се огънаха, но удържаха.

— Мога ли да помоля за вниманието ви — изрева той и разговорите секнаха. Килгър стоеше пред група от гурки и Бор в един от гаражите на посолството. — Искам очите ви да са приковани върху таблицата на стената, там. Ще бъда кратък — продължи той. — Можете да намерите собствените си задачи, както са описани там. Този гараж е прочистен преди не повече от час от мен и майор Синд и няма подслушвателни устройства. Затова няма нужда да използваме кодови фрази. Накратко — шефът ще ходи на парад утре. На площада на Куковците. И ние мислим, че има нещо гнило. Затова ще заемем позиция там, нали? Искам гурките да се разделят на отряди. Два отряда за гравилихтер. Ото, повишен си в сержант и ти се дава да командваш Бор. Четирима на гравилихтер плюс два екипа с тежко оръжие. Разбрано?

— Както кажете — избоботи Ото. — Ами нашият капитан?

— Капитан Синд поема противоснайперисткия отряд. Тя ще вземе всички квалифицирани снайперисти. Ще ги разположим по двойки на покривите преди изгрев слънце. А сега, ето ги заповедите. Ако има и най-малък опит за покушение над Стен — искам нападателя мъртъв. Мъртъв, преди да успее да разбере какво става, и определено преди да натисне спусъка отново. Всички комуникационни линии ще бъдат отворени, тъй че ако има неприятности, искам всички да се изсипете на платформата. Не се тревожете за пленници и подобни неща.

— Въпрос?

— Да, момко?

— В името на брадата на майка ми — каза младият Бор, — май изпращате кавалерията само заради подозрението, че може да има опасност.

— Да.

— Не споря, сър. Но какво бихте направили, ако има потвърдена заплаха за посланика?

Лицето на Алекс остана невъзмутимо, но очите му проблеснаха. След малко каза:

— В такъв случай ще затворя Стен в някое мазе и платформата ще бъде бомбардирана с ядрено оръжие преди церемонията да е започнала. И тъй… Това е всичко. Знаете какво да правите, момчета. Погрижете се. Тръгваме един час преди зазоряване.

 

 

— Килгър, това не е моят фрак.

— Да. Млъквай и го обличай. Парадът започва след по-малко от два часа.

— Стои ми ужасно — изръмжа Стен, докато се оглеждаше. — Кой го е шил? Омар, майсторът на палатки?

— Сакото е с подплата, без която не може.

— За какво ми е? Ако някой тръгне да стреля по мен с оръдие?

— Ах — усмихна се Алекс. — Винаги съм знаел, че не си толкова глупав, колкото Синд твърди. Оръдие е ключовата дума. А сега се закопчай. Ако си спомняш, всички тези глупости, които правя от вчера насам, са по твоя вина. Хайде, момко. Аз ще си облека моя костюм. Ако си послушен, ще ти купя бира после…

Ако, помисли си Килгър, има после…

 

 

Стен огледа гъстата тълпа от двете страни на широкия булевард, докато гравилихтерът му приближаваше двореца.

Ако това трябваше да бъде празник, доктор Искра се беше объркал, помисли си той. Лицата бяха гневни, мрачни като навъсеното небе. Отначало Стен реши, че враждебността е предизвикана от двата имперски флага на гравилихтера, после разбра, че греши. Това беше чист и непредубеден гняв. Стен видя някакъв мъж да поглежда нагоре, докато един от постоянно патрулиращите грависледове мина над него, а после да се изплюва ядно в канавката.

Ото приземи церемониалния гравилихтер на посолството зад огромната платформа, която беше специално построена в единия край на Площада на Каканите. Гравилихтерът изглеждаше дори по-ужасно в момента — поставките за оръжията и по-голямата част от бронята бяха изрязани, но нямаше време да се направят поправки. Машината изглеждаше сякаш се беше провалила в квалификациите за сапьорско дерби.

Двама гурки в церемониални униформи, които включваха кукрита и уилигъни, излязоха от лихтера и вдигнаха оръжия за почест — първо към джохианския флаг от едната страна на платформата, после към средата, където беше сложен избраният от доктор Искра символ. Искра все още не се беше появил, но той беше единственият от почетните особи, който липсваше.

Стен пристъпи напред, Алекс го последва. Килгър беше избрал пълното церемониално облекло от родния си свят: плоски обувки, карирани чорапогащи с кама, затъкната в горната им част, поличка с кожена торбичка, в която имаше пистолет, още една кама на бедрото му, черно кадифено сако със сребърни копчета, широко жабо на врата и дантели на ръкавите. На главата си носеше баретата на клана, а преметнато над едното му рамо беше карираното наметало.

Този костюм обаче не беше точно това, което би носил на Единбург като лорд Килгър. Плоските обувки бяха допълнително пристегнати, за да не се изуят, ако му се наложеше да тича. Карето беше много тъмно, но Алекс обясни, че било древното ловно каре на неговия клан. Стен така и не беше сигурен дали наистина има клан Килгър, или Алекс и няколкото хиляди души в неговите земи не си измислят всичко това. Шотландците бяха напълно способни да направят нещо толкова сложно само за да се помайтапят с англичаните.

Той не носеше обичайния церемониален меч, отново с цел ефективност. А наметалото издаваше тъп звук, когато някой го удареше — Стен вярваше, че е възможно Алекс да носи цял арсенал отдолу.

Зад Стен вървяха още двама гурки. Стен се поклони на джохианския флаг и, като стисна зъби, на емблемата на Искра. Ото вдигна гравилихтера и се отдалечи — щеше да чака в готовност в парк зад двореца с всички останали резервни части.

Двама от биячите на Искра от частите със специално предназначение стояха в основата на стълбите с детектори. Алекс ги погледна веднъж. Дори хулиганите понякога имаха разум и двамата се отдръпнаха настрани, като отдадоха непохватно чест.

Гурките останаха в задната част на платформата. Стен се почувства по-сигурен за гърба си. Отпред в основата на платформата, застанали рамо до рамо, пазеха още от войниците от специалните части.

— Малко информация — прошепна Алекс. — На всички войници, които ще минат за парада, им е съобщено, че ако оръжията им се отклонят към платформата, телохранителите на Искра имат заповед да ги застрелят на място. Не би ли искал да направиш кариера в джохианската армия?

Стен беше двойно по-изненадан, когато се изкачи на платформата. Първо видя Мениндер. Интересно. Някой или нещо го беше изкарало от траура му.

Втората изненада — и му трябваше миг преди да разпознае съществото — беше Милхауз, бунтовникът, сега в черната униформа на това ново „студентско“ движение, което Искра беше създал, а Стен само беше чувал за него.

Имаше две по-възрастни същества до Милхауз — родителите му. Милхауз срещна погледа на Стен, понечи да се извърне, сетне дръзко се взря напред.

Стен се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни лицето, не успя, но за да бъде любезен, кимна: „Може би сме се виждали на някое благотворително събитие?“

Почти почувства съжаление към проклетника. Хората, които сменяха убежденията си, рядко печелеха доверие — и всеки го знаеше, особено онези, които ги бяха вербували. Вярно в шпионажа, вярно и в политиката. Милхауз имаше само едно бъдеще — да бъде използван от доктор Искра, докато му е нужен, и после да бъде освободен.

И тъй като Искра беше Искра, помисли си Стен, това освобождаване най-вероятно щеше да е свързано с плитък гроб, а не със скришно оттегляне.

Не повече, отколкото Милхауз заслужаваше.

Стен, последван от Килгър, си проправи път до отреденото му място. Любезен поздрав към Даул, пременен в пълна парадна униформа, окичена с медали. Кимване към другите почетни гости и политици.

Спря се до Мениндер.

— Радвам се — каза той — да видя, че сте се възстановили от трагедията на семейството ви.

— Да — отвърна Мениндер и кимна едва доловимо към емблемата на Искра. — Никой не може да проумее колко съм благодарен, че намерих нови приятели, които ме разведриха, като ми казаха колко много значи останалата част от семейството и как трябва да се погрижа за древните си имения, и, като цяло, ме убедиха да захвърля траура.

Точно както беше предположил Стен. Мениндер беше изнуден да присъства.

Военният оркестър започна да свири нещо, което би могло да мине за музика, и доктор Искра със своите помощници по петите се спусна надолу по стъпалата на дворцовата тераса и мина бавно през огромният пуст площад до платформата.

— Имаш ли идея — прошепна Стен на Килгър — защо докторът няма да оглежда войските от обичайното място?

— Попитах — изсъска Килгър. — И ми казаха, че е защото терасата е далече. А докторът иска да е близо до малките си герои.

— Доста евтина лъжа.

— Да. И това, което ме тревожи, е, че платформата не е построена правилно.

Килгър беше прав — не беше на повече от метър и половина над земята. Основната предпазна мярка при размирици изискваше платформата да е достатъчно висока, за да затрудни полудялата тълпа да я залее.

Цимбалите удариха и военният оркестър заглъхна.

В моментната тишина Стен чу някъде отдалече пищенето на флейтата на някой уличен менестрел, който подготвяше тълпата.

И тогава, сякаш по поръчка, облаците се разсеяха, силни ветрове ги отвяха сякаш бяха мръсно пране, и невероятно синьо небе проблесна над тях.

Оркестърът засвири отново и парадът започна.

 

 

Площадът на Каканите се изпълни с тракането на ботуши, ръмженето на вериги и екота на маршова музика. От време на време Стен можеше да чуе нагласените подвиквания на гледащата тълпа.

Той аплодира, като удряше с горната част на ръката си в гърдите, в алтайски стил, докато поредното военно формирование минаваше покрай платформата.

— Пети батальон, Шести полк, Желязната гвардия на Перм — обяви невидимият коментатор по високоговорителите.

— Не ги ли видяхме вече?

— Не, шефе. Онова беше Шести батальон, Пети полк. Трябва да слушаш по-внимателно.

— Още колко дълго ще кара войските да минават пред нас?

— Проклет да съм, ако знам — прошепна Алекс. — Докато очите ни кръвясат и започнем да мърморим за чудесата на стария Искра. Това е масова хипноза, момче.

 

 

— Време е — каза Синд. Нейният наблюдател послушно се отдръпна от визьора и застана зад своята пушка. Синд зае позиция и започна своята смяна, като оглеждаше покривите на двореца и прозорците на своя сектор.

Другите екипи от снайперисти правеха същото — единият наблюдаваше, а другият чакаше зад пушката. Наблюдателят можеше да действа добре само за няколко минути, преди да започне да му се привижда движение като завеса, залюляна от вятъра, заплаха, която беше сянка от комин, или неща, които всъщност не съществуваха.

Архитектурният стил на двореца на Каканите не улесняваше работата им. Беше построен и допълнително украсен в стил, който можеше да се окачестви само като ранно неромантичен с готически водоливници.

Синд и наблюдателят й бяха заели позиция върху един от покривите на двореца със сравнително хоризонтална част, където да оставят запасните си оръжия и амуниции, а после се бяха придвижили внимателно по стръмния наклон, за да огледат. Убиточервена качулка, с цвета на покрива, върху който стояха, покриваше визьора, а двамата снайперисти бяха прикрили лицата си с камуфлажни бои.

Очите на Синд се насълзиха от усилието след няколко минути. Тя прегледа покривите, после още веднъж, рутинно. Спря и върна визьора назад.

— Ърл — каза, като шепнеше несъзнателно. — Три часът. Прозорецът на спалнята.

— Видях го — отвърна мъжът зад пушката. — Прозорецът е отворен. Не мога да видя вътре. Твърде тъмно е.

— Дай половин пръст наляво — нареди Синд.

— Охо.

— Аз ще поема пушката.

Ърл понечи да протестира, после зае визьора. Синд се премести напред, а ръцете й машинално приготвиха собствената й пушка.

Отвъд площада, встрани от прозореца на спалнята, един от капаците към покрива беше вдигнат — капак, който беше затворен преди това. И много близо до този капак имаше нисък парапет, който би създал идеално прикритие, ако някой искаше да измине тридесетте метра до мястото, където стената завиваше и осигуряваше идеален път за бягство.

Прозорецът беше на шестстотин метра от платформата и на около…

— Разстояние?

— Дванайсет… Дванайсет и двадесет и пет.

— Същото…

Синд приготви пушката за стрелба, уви ремъка й около ръката си, докато кръвообращението спре, и застана неподвижно, готова за изстрел.

Всичко, което съществуваше, беше отвореният прозорец на хиляда и двеста метра разстояние.

Тя чу как Ърл докладва, че имат възможна цел и нарежда на друг екип да направи рутинна проверка.

 

 

Венло беше готов. Беше закрепил чудовищната си пушка стабилно върху бюрото. Намираше се на около три метра от прозореца, зад умело прикритие. Нито човешко око, нито визьор биха го съзрели в полумрака. И ако някой свръхпараноичен охранител използваше визьор с увеличена светлочувствителност, блясъкът от околните покриви щеше да заслепи подобно устройство.

Погледна още веднъж през мерника на пушката, после разтри очи. Беше забравил колко изтощително занимание е дебненето и колко бързо концентрацията се губи.

На шестстотин метра се намираше платформата.

Венло беше избрал целите си и шест големи куршума бяха заредени в пълнителя на пушката.

Ако имаше грешка… Първо Искра.

После Стен.

После…

Малкият комуникационен приемник, настроен на честотата на предаването от площада, обяви:

— Осма рота, Гвардейско помощно крило. Спасителите на Гумрак. На крак, Разузнавателна рота, Осемдесет и трета пехотна дивизия.

Това беше.

Оставаше Алената група.

 

 

Гравилихтерите на помощното крило се устремиха напред, по три в редица, с бавна скорост. Малко пред тях се движеше лековъоръжената група от разузнавачи.

Всеки гравилихтер носеше пълен набор войски, застанали мирно. Пилотите на гравилихтерите бяха съсредоточени върху строя, а командирът на лихтера отдаваше чест.

Шест редици по-назад, в централната колона, се намираше първият от убийците на Венло. Пилотът на гравилихтера беше един от младите офицери заговорници, както и всички останали войници вътре.

— Шестнайсет… седемнайсет… осемнайсет…

При отброяването на двайсет гравилихтерът се намираше, както показваха пресмятанията, на около петдесет метра преди и на двадесет метра встрани от платформата.

Пилотът задейства маклийновите генератори на пълна мощност и зави рязко надясно.

Гравилихтерът се завъртя, сблъсквайки се в един от съседите си, който загуби контрол и предизвика верижна катастрофа сред парадния строй.

Младият офицер се мъчеше да задържи нивото на машината, после я свали на земята и лихтерът се плъзна към платформата.

Войниците изскочиха в движение и откриха огън с гранатомети по хората от частите със специално предназначение.

На пазачите им трябваха броени секунди, за да се окопитят, но една трета от тях бяха мъртви дотогава. После оцелелите се задействаха, засипвайки с картеч парада.

Строят на помощното крило се разкъса, гравилихтерите се издигнаха към небето и бяха свалени от други членове на специалния отряд, които имаха заповеди да убият всеки, който направи нещо нерегламентирано.

Взвод от разузнавателните войски развали строя си, и всички залегнаха. Дадоха се заповеди и пушките загърмяха.

Тяхната цел беше платформата.

Един откос и…

— Граната! — разнесе се вик и взводът се затича напред.

Четвърт секунда по-рано четиримата гурки на Стен бяха стояли мирно в края на платформата. Сега, изневиделица, се изкачиха, разблъсквайки паникьосаните политици настрани. Подпряха уилигъните на бедрата си и снарядите от АМ2 започнаха да прерязват и покосяват разузнавателния взвод.

Стен посегна към скрития в костюма си пистолет и падна, притиснат от Алекс към земята. Алекс се надигна, захвърли наметалото си и скритият отдолу уилигън откри огън.

Даул стоеше като поразен, когато гранатата падна на дъска точно пред него — колко досадно — и той я изрита. Гранатата тупна от платформата и се взриви, като го запрати върху Мениндер. И двамата мъже паднаха на земята, Даул полузашеметен.

Мениндер понечи да отмести туловището на генерала от себе си, после размисли. Какъв по-добър щит би могъл да открие, осъзна той, а после обърна мислите си към камуфлажа и доста успешно се престори на труп.

Очите на доктор Искра бяха широко отворени, веждите му започнаха да се смръщват като на професор, който ще наругае любим студент за това, че не може да отговори на елементарен въпрос, когато покрита в кръв жена изскочи пред него.

Ръцете на Искра се протегнаха напред, опитвайки се да избутат този ужас встрани.

Жената простреля Искра четири пъти в лицето, преди изстрелите на пазачите да я покосят.

Стен се претърколи настрани, а пистолетът излетя от кобура му. Изправи се до клекнало положение, докато умът му осмисляше виковете на тълпата, огнестрелните залпове, трясъците от ада, който беше представлявал парад допреди малко, и воя на гравилихтери на пълна мощност.

С крайчеца на окото си видя лихтерите на Бор да се откъсват от паркинга си, после под него се оказаха двама мъже, които се прицелваха, и той стреля… туп, туп… и двамата паднаха мъртви… огледа се за друга цел…

 

 

Доволната усмивка замръзна на лицето на Венло, докато включваше системата за увеличение на визьора. Картината се приближи.

Искра беше мъртъв. Без съмнение.

Мениндер и Даул бяха ударени — вероятно. Нямаше значение, те не бяха важните цели.

Сега. Сега оставаше Стен.

Ето го. Копелето не беше мъртво. Изправи се на крака…

Издига се… задръж дъха… издишай плавно… обхвани спусъка… подготви се за отката… натисни… сега!

Изстрел-откат-удар от приклада, опрян в рамото му. Затворът изхвърли пушещата гилза, трак, следващият куршум влезе в камерата, по дяволите, целите не се виждат…

 

 

— Стен е поразен — съобщи безстрастен глас по комуникационната уредба.

Млъкни, каза Синд. Не поглеждай. Не се обръщай. Просто се съсредоточи върху този прозорец и завесата, помръднала се от проблясъка на изстрел, копелето е тренирано, достатъчно умен е, за да избере място сред сенките, и тя запрати три АМ2 снаряда през прозореца…

 

 

Официалната дреха на Стен може и да беше подплатена с броня от Килгър. Но човек не можеше да издържи удара на солиден куршум, тежащ малко над сто грама и идващ със скорост от около осемстотин метра в секунда, освен ако не се намираше в танк. Иначе бронежилетката беше също толкова полезна, колкото и за пешеходеца, блъснат от камион.

Но мина твърде много време, докато се пробудят старите умения на Венло, докато умът му очакваше отката да блъсне рамото му.

Шестстотин метра не са съществени при модерните оръжия. Но са фактор. Особено когато става въпрос за огнестрелно оръжие с конвенционален метателен експлозив, който да изблъска тежък куршум до целта. Затова траекторията на куршума на Венло, изстрелян от пушката за лов на динозаври, беше висока, пръстеновидна дъга, изложена на вятъра и студените и топли вълни.

Куршумът трябваше да уцели Стен в корема. Вместо това първа премина през тежкия стол до него и после се разби. По-голямата част рикошира Бог знае къде. Но плътната му обшивка се блъсна директно в бронираното сако на Стен, в основата на една от здравите плочки, с които Килгър го беше покрил. Стен се претърколи от платформата. Противоударната възглавница се изду и за миг посланикът заприлича на плаваща играчка за баня. После, докато падаше към труповете, възглавницата спадна и пред него се изпречи някой с пушка с щик.

Неясно как, но пистолетът все още беше в ръката на Стен и той застреля мъжа, и затърси нова цел, после осъзна, че все още е жив и може да чуе превъзходното „Айо… Гуркали“, докато подкрепленията му пристигаха.

 

 

Снарядите на Синд направиха таванската стаичка на решето и запратиха Венло зашеметен назад. След миг той се окопити и се затътрузи към отворения капак, но не, някой щеше да го чака там, спокойно, предвидил си и това, протегни се надолу…

Ръката на Венло откри кордата, която задействаше двете димки, които беше закрепил от двете страни на капака. Той дръпна.

Изчакай… изчакай пушека… сега. През капака и навън.

 

 

— Мамка му, пропуснах го — изруга Синд, после погледът й се премести, докато от отвореният капак започна да се издига пушек.

— Посланикът е добре! Повтарям, посланикът е добре — излъчи комуникационната линия.

Да не би експлозиите да бяха подпалили пожар…

Не. Това беше прикритие, реши тя, като видя движение, изчезващо зад парапета. О, сладко нещо, помисли си.

— Ърл. Три бързи изстрела. В средата на онази стена. Един метър след олука. Сега!

Бам… Бам… Бам.

Древният камък на парапета се разтроши. Синд успя да види малката назъбена дупка през визьора си.

Ти, зад онази стена, какво ли си мислиш? Смяташ ли, че си достатъчно бърз — или че аз не съм достатъчно добра, — за да минеш през тази малка пукнатина?

Синд се прицели и стреля. Единственият й снаряд премина през пролуката и експлодира в далечната страна на парапета.

Да, ти. Толкова добра съм, че мога да прекарам снаряд през тази пролука, ако видя движение.

Сега, струва ми се, че ако бях достатъчно глупава, за да съм мъжът там, който си мисли, че хиляда и двеста метра и само един изход те правят неуязвим, бих се замислила за резервен изход.

— Ърл, наблюдавай пушека.

— Не е добре за него, разнася се.

Много добре. Какво имаме? Ти си там някъде, лежиш зад парапета. Изходът ти е блокиран от дупката, която Ърл проби, и знаеш, че мога да гледам през нея и да стрелям през нея.

На около дванадесет метра след шпионката на Ърл парапетът свършваше с прозореца на спалнята. Значи лежиш някъде из тези дванадесет метра.

Първо навлизаме в зоната…

Тя запрати още един снаряд в перваза на прозореца и го разби. Да. Сега, ако лежах там, дали бих била по-близо до пукнатината или до спалнята? Бих застанала по-близо до пукнатината в очакване на някакво чудо, за да премина през двусантиметровата „пукнатина“. Разстояние до перваза на прозореца… така. Тя нагласи разстоянието.

Синд насочи визьора настрани, като премести мерника покрай предната фасада на парапета, но задържайки дулото насочено към разбития перваз на прозореца. Някъде там. Линейният ускорител изжужа. Готово.

Синд стреля.

Снарядът АМ2 прекоси хиляда и двеста метра, после на зададеното разстояние направи остър десен завой.

 

 

Венло се опитваше да измисли какво да прави по-нататък и лежеше неподвижно точно където Синд си представяше че е.

Снарядът го уцели в таза и се взриви.

Половината от тялото на Венло подскочи във въздуха, мина над парапета и падна върху покрива. После се плъзна, бавно, с разперени ръце, сякаш се опитваше да се задържи, покрай ръба на покрива и падна от двеста метра върху площада.

Времето, минало откакто Венло беше използвал димките, беше малко по-малко от две минути.

 

 

Милхауз стоеше сам върху платформата. Внезапно осъзна, че е все още жив. Беше единственият.

Там… там лежаха телата на родителите му.

Щеше да ги оплаче.

Но династията щеше да продължи.

Искра беше мъртъв.

Но Милхауз живееше.

Началото на това, което приличаше на блажена усмивка, докосна устните му.

Все още беше там, когато кукрито го преряза отзад и главата му подскочи, носена от кървав фонтан, излетя от платформата и нарисува червен полумесец върху плочките на площада.

Джемедар Лалдахадур Тапа отстъпи назад, докато безглавият труп се свличаше. Той прибра кукрито си в ножницата и кимна още веднъж, удовлетворен.

Гуркът беше присъствал в университета „Пушкан“.

 

 

Площадът на Каканите беше почти тих. Чуваха се само стенанията на ранените и ръмженето на двигателите на катастрофиралите лихтери.

Стен чу виковете и вайканията на тълпата, докато зашеметените охранители започнаха да разчистват площада. Няколко метра встрани лежеше тяло, което Стен разпозна като Искра.

Над главите им ясното небе беше изчезнало и буреносните облаци прииждаха. Толкова, помисли си Стен, за предсказанията за времето, вещиците и всичко останало.

Приближи се до тялото и го побутна с крак.

— Момъкът е напълно мъртъв.

— Така е.

— Е — каза Алекс, като се доближи до Стен. — Кралят е мъртъв и да живее кралят, нали тъй? Какво, по дяволите, ще правим сега?

Стен се замисли.

— Нямам ни най-малка представа — отвърна искрено.