Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vortex, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2008

Американска, първо издание

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978-954-585-885-7

История

  1. — Добавяне

38.

Стен се вглеждаше мрачно в навъсеното небе на Рурик. Единствената светлина беше бледият, далечен пламък на вечния огън, запален на Площада на Каканите. Всичко беше смълчано и… в очакване.

Ръката на Синд го докосна.

— Мениндер беше последната ни надежда — каза той.

— Знам.

— Аз го убедих да отиде. Той искаше само да си седи кротко до скапаното мъртво езеро. И да бъде оставен на мира.

— Наясно съм и с това.

— Беше старо и коварно псе. Но… по дяволите, харесвах го.

Нейният отговор беше по-силно стисване.

— Нямам и най-малката идея какво да правя — каза Стен.

— Може би… Императорът ще измисли нещо.

— Сигурно.

— Тогава, Махони.

— Той е в същото положение като мен. В момента укрепва защитата. Подготвя се.

— Смяташ ли, че ще е толкова лошо.

— Да. Наистина лошо.

— Но това беше просто злополука. Заради глупавия новинарски екип. Беше нещастен случай, по дяволите.

— Те не мислят така. — Той посочи към смълчания град. — Смятат, че е било заговор. Че Императорът е прилъгал Мениндер и останалите към гибелта им.

— Това е смешно. Защо да го прави?

— Не ги интересуват причините — обясни Стен. — Търсят кого да обвинят. Ние се издънихме последни. Значи сме ние.

Синд потрепери. Стен я прегърна.

— Благодаря — каза той.

— За какво?

— За това, че си тук с мен… За това.

Тя се гушна в него.

— Само се опитай да ме прогониш — прошепна. — Само се опитай.

Дори обзет от мрачните си мисли, Стен се почувства по-спокоен. Той се наклони назад и придърпа Синд към себе си.

Останаха така до зората. Слънцето изгря огромно, червено и гневно.

Няколко минути по-късно чуха първите изстрели.

 

 

— Имаме снайперисти, размирници и грабители — каза Килгър. — Това никак не е добре. Но не е и толкова зле.

— Кое може да е по-лошо? — попита Стен.

— Страхувам се, че идва, момко.

— Какво?

— Хубавото отсъствие на армията.

— Като се замисля, и аз не съм видял джохиански войски наоколо. Но смятах, че това са добри новини. Продължавай. Кажи ми какво изпускам. Започвам да свиквам с тази депресия. Сигурно ще ми липсва, когато изчезне.

— Самите същества тук преобръщат нещата с главата надолу — каза Алекс. — Потискащото е щастливо. А радостта — тъжна. Поразени са от проклетото си време, бедните същества… Ядат омраза и злотворство и закусват със създърма.

— Благодаря ти, че ми напомни за овчия стомах, Килгър. Ммм… Наистина се чувствам по-добре сега.

— И за мен е удоволствие да се грижа за теб, момко.

— Кажи ми за армията.

— Липсата на армия, синко.

— Да, същото.

— Е, не е тук, нали? Няма войник или войнишка курва из Рурик. Пусках моите прилепи да обикалят часове наред. Празни казарми, празни офицерски квартири и празна столова.

— Къде, по дяволите, са отишли?

— Добър въпрос. Затова и потърсих тяхната среброкоса стара лисица…

— Генерал Даул?

— Да. И той също липсва.

Стен скочи от стола си.

— Къде е отишъл?

— Заедно с войниците. На учения, както каза мазният му прессекретар. Годишни учения в планините.

Алекс посочи към веригата от планини, които заграждаха долината на Рурик.

— Учения? Скапан дракх! Не вярваш, че е така, нали?

— Не. Освен ако джохианските войници — смели момци и моми — отиват на учение с всичките си муниции.

— Дракх.

— До коленете, стари ми синко. И се покачва бърже.

 

 

Даул може и да беше среброкос глупак с миниатюрен мозък. Но седнал на високия си стол в командния център на лагера, той изглеждаше досущ като генерал. И се държеше като много разгневен такъв.

— Нямаме нужда от доказателства — изрева той. — Настояването за доказателства е последното убежище на страхливците.

— Никой суздал не е бил наричан някога страхливец — дойде гърленият отговор. Беше Трес, военачалникът на световете на суздалите.

— Не се обиждайте толкова бързо — намеси се Снайдер. Той беше братовчед на Мениндер и сега де факто бойният водач на торките. — Това е нашият проблем в Алтайския куп. Всеки път, когато замислим единно действие, някой се измъква и всичко се проваля.

— Уважение трябва да имаме — обади се Хоацин. Гласът му беше дрезгав и разстроен. Неговата жена, Дайатри, беше загинала с Мениндер и останалите. Сега задачата на Хоацин беше да води богазите в битка. Ако имаше такава.

— Разделяй и владей. Разделяй и владей. Това винаги е бил подходът на Императора — каза Даул. Не беше двуличен. Наистина беше забравил, че Искра беше използвал същите думи, макар и в различен — джохиански — контекст.

— Значи ще се бием — уточни Трес. — Какъв шанс имаме? Срещу Вечния император? Неговите сили…

— Кой се вълнува от размера на силите му? — прекъсна го Даул. — Теренът е наш. Хората са наши. Ако се изправим заедно… трябва да надделеем.

— Император не толкова силен, колкото мисли — каза Хоацин. — Бил с таанци много години. Имал е победи, да. Но никога толкова решителна победа. Много дълга война. Войниците, мисля, уморени. Освен това, както генерал казва, това не тяхна земя. За какво да се бият?

— И все пак — поде Трес, — Императорът никога не е бил побеждаван преди.

— Станало е веднъж. Трябва да е — отвърна Хоацин. — Защо иначе Император изчезнал? Аз мисля, че той е избягал от Тайния съвет.

Никой никога не беше разглеждал изчезването на Императора по подобен начин. Беше погрешно мислене. Но беше видът погрешно мислене, който водеше до предателски заключения.

— Всички трябва да се обединим — заяви Даул. — За първи път в историята си трябва да сме обединени от една кауза. Каузата е справедлива. Войниците ни са смели. Трябва ни само волята.

Последва дълга тишина. Някаква птица прелетя над главите им. Трес се изправи.

— Ще говоря с глутницата си — каза той.

— Какво ще им кажеш? — попита Даул.

— Че ще се бием. Заедно.

 

 

Синд все още не можеше да намери обяснение как се беше появил снайперистът.

— Не се води по модата, моме — посъветва я Алекс. — Визьорите на пушките имат вече големи мерници.

— В името на замръзналия задник на баща ми, понякога си много глупав.

— Сега ме обиждаш с езика на Бор. Нямаш уважение към истинския си ментор. Засрами се, засрами се, моме.

— Стига, Алекс. Как е влязъл в палата? Как е успял да избере най-добрия прозорец за стрелба? Как е имал всичкото време на света, за да се подготви, да узнае къде ще седи Стен и да създаде условия за бягството си?

— Имаме екип, който се занимава с мъртвите заговорници, малка Синд.

— Нищо няма да излезе от разследването — въздъхна Синд. — Твърде много заподозрени. Твърде много възможни комбинации. Имат по-голям шанс да спечелят от имперската лотария.

— А ти вярваш, че можеш да се справиш по-добре?

Синд се замисли за кратко, после кимна.

— Разбира се. Защото те търсят в погрешната посока. Мъжът беше професионалист. Съдя от избора му на позиция до старата пушка и излятите ръчно куршуми.

— Добре. Твоят мъртъв стрелец е бил професионалист. Това не е необичайно за снайперист. Какво друго те тревожи? — въпреки възраженията си Килгър беше заинтригуван. Може би Синд беше попаднала на нещо.

— Две неща. Първото е лично. Опита се да убие Стен. По дяволите, почти успя.

Килгър знаеше това, цъкна с език и махна с ръка.

— Но най-странното е — продължи Синд, — че той беше единственият снайперист. По дяволите, няма никакъв смисъл. При тези обстоятелства трябваше да има поне цял отряд от стрелци на покрива. Или нито един. Освен ако някой не е искал да се подсигури кой точно ще умре. Добре. Знаем, че не е трябвало да убива Искра. Докладът на съдебния лекар доказва, че загинал при атаката на платформата. Но същата атака пропуска Стен. Така че… Бум. Опита се да го очисти. Благодарение на теб и твоята броня, това не стана… И все пак…

Алекс се замисли.

— Да… Трябва да има още.

— Още какво? — попита Махони. — Какви неприятности подготвяте вие двамата?

Те се завъртяха към Йън, който влизаше в стаята. Синд беше свикнала с големите същества, които ходеха безшумно. Като Алекс. Или приятелите й Бор. Но Махони продължаваше да я изумява. Не беше само фактът, че беше доста стар… Но едрото му ирландско тяло и кръгловатото миловидно лице не отиваха на човек, който би се промъквал безшумно.

Тя понечи да застане мирно и да отдаде чест. Махони й махна да спре.

— Просто ми кажете какво планирате вие двамата?

Синд му разказа за загадъчния стрелец. Махони я изслуша, после поклати глава.

— Доста интересна мистерия, признавам — каза той. — Този мъж определено е професионалист. Което значи, че е бил нает. А това предполага, че който го е наел, го е направил чрез посредник. Тъй че и да откриете кой е стрелецът, това няма да ви доведе доникъде. Може дори да е бил интересен човек по свой си зъл начин. Но се опасявам, че в този случай хикс плюс игрек е равно само на: „на кого му пука“.

— Не мисля така, сър — възрази Синд. — Не и този път. И не е предчувствие, а инстинкт. Професионален инстинкт. Виждате ли, когато го преследвах, направих всичко по силите си, за да мисля като него.

— Естествено — съгласи се Махони. — Продължавай.

Бившият шеф на „Богомолка“ усети, че се включва в играта.

— Много скоро започнах да мисля като него. Дори го нарекох Сладура в съзнанието си.

— И какво прави Сладура различен? — поиска да узнае Махони.

Синд въздъхна.

— Всичко се свежда до познаването на терена и жертвата му. Което значи, според мен, че Сладура е бил в двореца известно време. Мисля, че е разгледал всеки сантиметър от него. Освен това съм сигурна, че се е погрижил да изучи целта си добре. Иначе не би се чувствал сигурен. Не, Сладура би направил всичко възможно да опознае Стен. Наистина добре. Да знае всичко за личните му навици. Да знае накъде би отскочил при нападение.

— Да… Много логично, моме — съгласи се Алекс. — И може би… Просто…

Махони удари по масата.

— Разбира се! Сигурно се е опитал да посети посолството. Или поне да присъства на някое събитие, където и Стен е бил поканен.

— Именно — каза Синд. — Което значи, че или Стен, или Алекс биха могли да го разпознаят.

Тя погледна към Махони.

— Искам Стен да отиде до моргата, сър. Да види дали може да разпознае тялото.

— Кажи го на него, не на мен — каза Йън.

Синд повдигна вежда.

— Ще реши, че е загуба на време, сър — отвърна тя. — Може би ако вие…

Тя не довърши.

— Ще го доведа за ухото — обеща Махони. — Хайде, Алекс. Да отидем да си побъбрим с посланика.

 

 

Мазето на моргата беше бяло и студено, с антисептичен въздух, който не спираше неприятната миризма, която караше езика да се изприщи.

— Изчакайте за секунда — каза служителят. — Не съм си довършил обяда.

Размаха дебел сандвич пред лицата им. Доматен сок се процеждаше през хляба.

Синд щеше да му избоде очите. Дори с помощта на Махони и Килгър, Стен едва беше склонил да дойде. Бил затънал до гуша в работа.

За нейно учудване обаче, сега той се задейства. Вместо да крещи заповеди, той измъкна няколко банкноти и ги размаха пред лицето на мъжа.

— Можеш да ядеш в движение.

Служителят грабна банкнотите, махна с ръката, в която държеше сандвича, и тръгна напред. Те го последваха.

— Това е единственият начин да привлечеш вниманието на бюрократ — прошепна й Стен. — Ако им викаш, само стават по-упорити и глупави.

Служителят се движеше покрай шкафчетата с трупове.

— Да видим… Къде ли съм го сложил?

Той посочи към далечно отделение, натисна бутона на дистанционното и едно от шкафчетата се отвори с трясък.

Служителят погледна вътре. Капка червен сос се стече върху тялото. Той я забърса с палец, после го облиза.

— Не. Друг труп. — Натисна бутона и шкафчето се затвори. Той се засмя. — Съжалявам, че сбърках трупа.

После сви рамене.

— Бяхме доста заети, след като Каканът почина — обясни той. — Имахме повече клиенти, отколкото време.

Засмя се отново.

— Жена ми е щастлива като прасе в дракх. Работя извънредно от месеци. Още малко така и ще можем да купим къщата на мечтите си.

— Колко прекрасно — отбеляза Синд.

Служителят усети сарказма в тона й.

— Не аз съм ги докарал тук, госпожо — каза той. — Това е вашата работа. Вие ги убивате, аз ги опаковам. Това е моето мото.

Насочи дистанционното към друга крипта и натисна бутона. Едно от шкафчетата се отвори. Той погледна вътре.

— Това е мъжът, когото искахте да видите. Все още е мъртъв. Ха-ха. Слаб като скелет. Вижте бъдещето си. — Той погледна Синд. — Вашето също, госпожо.

Но Махони погледна пръв. Реакцията му беше светкавична и бурна.

— Майко Божия — ахна той. — Това е Венло.

Стен подскочи.

— Не може да бъде.

После и той погледна.

— По дяволите, наистина е Венло.

— Не е възможно — не повярва Алекс, докато сам поглеждаше. — Но наистина е той.

Синд отначало не разбираше за какво говорят. После си спомни. Венло беше мъжът, отговорен за смъртта на Императора.

— Смятах, че е…

— В проклет затвор с повишена сигурност — довърши вместо нея Стен. — Когато проверих за последен път, беше толкова дълбоко под земята, че трябваше да изпомпват слънчевата светлина до него.

— Сигурно е избягал — допусна Синд.

— Още нещо невъзможно — каза Стен. И погледна отново. — Но ето го тук.

— Поне горната част — уточни Алекс.

Махони се намръщи над восъчното лице, което се взираше в него. Спомняше си деня, в който беше открил убежището на Венло. И последвалия им разговор. Венло беше същество, което можеше да се измъкне от всяка ситуация — дори от най-строго охранявания имперски затвор.

— Но какво е търсел тук? — попита Синд. — Кой би могъл…

Останалата част на въпроса беше прекъсната от иззвъняването на линията за спешни случай на колана на Махони. Той включи предаването.

— Тук е Махони.

Гласът на офицера беше задъхан.

— Най-добре да дойдете тук, сър. Току-що уловихме сигнал от флот, идващ към Джохи. Потвърдихме, че са враждебно настроени, сър.

Махони се затича, докато изключваше връзката. Другите хукнаха след него.

Венло лежеше студен в шкафа зад тях, а загадката му беше забравена пред предстоящата атака.

Служителят в моргата — който беше чул новините — се подготви да направи съпругата си още по-щастлива.