Алън Кол, Крис Бънч
Вихър (11)

11.

Денят беше ясен и ледено мразовит. Стен и отрядът му се придвижваха през Площада на Каканите. Посланикът зяпаше удивено заедно с другите статуите, които се извисяваха стръмно нагоре. Чувстваше се като насекомо, маршируващо в страна на гиганти.

— Все очаквам някой от тях да стъпи върху мен — сподели Синд като странно ехо на собствените му мисли.

— В името на дългата и възлеста брада на майка ми — изръмжа Ото. — Този мъж е имал его като за цял наш флот.

Ото вдигна космата лапа, за да заслони очите си от блестящите куполи, и задържа погледа си върху произведение, израз на особена безвкусица. Това беше платформа, положена върху раменете на дузина статуи. Статуите — всяка над двадесет метра висока — бяха идеално оформени мъжки и женски фигури, вероятно на джохианци. Бяха чисто голи. Върху платформата се намираше идеализирана статуя на Какана, облечен в златна роба. Носеше факла с вечногорящи пламъци.

— Бих могъл да го разбера този Какан, ако беше строил зали за пиене — заключи накрая Ото. — Много по-подходящи са за суетно същество. Пък и ако отрупаш с ядене масата и не се стискаш за стрег, никой няма да обръща внимание на самохвалствата ти.

Той се вгледа в Стен с кръвясалите си очи.

— Не че самият аз следвам подобни съвети. Предпочитам гостите ми да възхваляват делата ми.

Стен се вгледа в надписа в единия от ъглите на монумента. Той гласеше:

„На този, който озари Алтайския куп със славата си“. Под него с малки букви беше изписано: „От благодарния народ“.

— Може би е имал подобна идея — посочи Стен. — Само че е заменил хубавите времена с едно-единствено.

Огромната вежда на Ото надвисна над него.

— Затова и казах, че зала за пиене щеше да бъде по-смислена. За същество, което е управлявало толкова дълго, Каканът не е знаел нищо за водачеството.

Стен се засмя в знак на съгласие и с жест подкани групата си да тръгне напред. Бе решил, че ще е по-разумно да отиде пеша до университета „Пушкан“. Не беше далече от посолството и ходенето щеше да им помогне да не се набиват на очи за разлика от придвижването на група бронирани гравиколи.

Освен това, първото правило, което Стен беше възприел, когато изучаваше триковете на дипломацията, беше, че е важно да не оставаш изолиран. Той познаваше много посланици, чиито крака никога не бяха докосвали истинска земя. Те бяха закарвани от посолството до официалната или банкетната зала и после обратно, и това беше обичайна практика през целия период на службата им. Но се бе убедил, че техните съвети са напълно погрешни.

Докато се движеха, Стен прецени, че улиците не са по-различни, отколкото ги бе видял на видеоекраните в комуникационния център. Само дето бяха по-пусти. Но усещането беше различно тук, под ярката слънчева светлина и мразовития въздух. Дъхът му изпускаше пара. Сенчести фигури се отдръпваха настрани, докато екипът му крачеше напред, разтревожени ръце и лапи лежаха върху коланите с оръжия.

Навсякъде, накъдето поглеждаше, имаше гигантски портрети или статуи на Какана, образът му гледаше обикновените смъртни, забързани по улиците към несъществените си срещи.

Особено изнервящ беше ниският звук на гръмотевиците — непрестанен тътен иззад далечните планини. Определено обтягаше нервите и разваляше настроението на хората.

Стен си отбеляза това, докато мислено се подготвяше за срещата с Милхауз и другите студенти бунтовници.

Всички тези мисли се изпариха яко дим обаче, когато стигнаха центъра на площада. Невероятните размери поразяваха всяко същество. Заслепяващите цветове объркваха сетивата. Беше трудно човек да определи действителната перспектива. Обръщайки гръб на ярка колона, очите се изтръгваха от гледката само за да попаднат на грамаден монумент, толкова огромен, че на човек му се завиваше свят.

Въпреки огромните размери на площада, на Стен му се струваше ужасяващ като затвор. И не без основание. Професионалният му поглед отбеляза, че площадът е създаден за максимален контрол над тълпите. После видя Стената на смъртта. Нямаше нужда да пита какво е, докато гледаше черната й гладка повърхност. Монумент на омразата. Паметник на обезумялото могъщество.

Внезапно го завладя усещане за безнадеждност. Беше твърде дребен и незначителен, за да се справи със задачата. Разумът се опита да го убеди, че това е глупаво. Площадът беше създаден да предизвиква такава реакция. И все пак беше трудно да се отърве от усещането.

Най-накрая стигнаха далечния изход. Университетът „Пушкан“ беше точно от другата страна. Когато Стен чу тихия напев на гневните студенти, настроението му веднага се ободри и походката му стана по-енергична. Поне това беше нещо, с което можеше да се справи. Може би.

 

 

— Полицаите събират кураж — каза Алекс. Той беше отишъл напред с отряд от гурки, за да огледа какво става. — Гравилихтери се сипят всяка минута. С подкрепления. И водачите са се изтеглили назад, в случай че тълпата се втурне.

— Истински воини, всички — изръмжа Ото. — Водят от тила. Дори нападат деца. Казвам ти, приятелю, няма чест на това място. Заклевам се, че няма да изпитам никакво удоволствие, когато троша главите им.

— Виж, Ото — успокои го Стен. — Трошенето на глави не влиза в длъжностната ти характеристика. Това е дипломатическа мисия, нали не си забравил?

Надолу по улицата се разрази остър сблъсък, чието неутрализиране беше и целта на тяхната мисия. Стен професионално оцени, че има безкрайно много същества, които ще бъдат въвлечени в боя със зъби, опашки, сълзотворен газ и оръжия. Посипа се гръмовен дъжд от камъни върху щитовете на полицаите. О, да — и камъни.

— Обещавам, че няма да използвам повече това, приятелю — каза Ото, като поклати стисната си в юмрук лапа. Другите Бор изръмжаха в знак на съгласие.

— Вашите заповеди — намеси се Синд, като рязко заговори на Ото — са да не използвате нищо, освен отворена длан. Или лакти и колене. Лекото сритване също е допустимо.

Последва дълга тишина, докато Ото гледаше дребничкото младо същество, което издаваше заповеди. Синд отвърна на погледа.

— Ясно ли се изразих… редник? — попита тя.

Ото избухна в смях.

— В името на замръзналия задник на баща ми — изхили се той. — Отворени длани да бъде.

Премести поглед към Стен и изтри влагата от едното от кръвясалите си очи.

— Кара ме да се чувствам горд — добави тихо. — Тя доказва ценността на обучението и идеалите на Бор.

Докато Ото се бореше да овладее емоциите си, из улицата се разнесоха високи викове. Полицейски мегафон бълваше предупреждения. Последва нов дъжд от камъни.

— Недей да се трогваш от големия космат звяр, който ти е приятел — вметна Алекс — Трябва да се справим с бунт. Нали не си забравил?

— Първо трябва да стигнем до него — отбеляза Синд, като посочи обърканата тълпа от същества, която блокираше улицата и входа към университета.

После Стен чу познат глас.

— Същества от Джохи — дойде откъм портативен високоговорител. — Чуйте исканията на своите деца…

Беше младият Милхауз. Стен го видя да стои високо горе, в основата на друга героична статуя на покойния и вече не толкова велик Какан.

— Носим ви вест на надежда и лю… — гласът пресекна, когато група полицаи, прикрити зад щитове, атакува студентите. Чуха се викове, изпълнени с гняв и болка, които веднага бяха заглушени от крясъците на зяпачите.

Последваха окуражителни подвиквания и смях, когато нападащите полицаи внезапно смениха посоката и преминаха в забързано отстъпление. Милхауз показа знака на победата.

Но Стен бе наясно, че победата ще бъде краткотрайна. Полицаите бяха унизени и дори по-уплашени отпреди. Канеха се да подновят нападението, този път с по-голяма и смъртоносна сила.

Той кимна към Синд.

— Знаеш какво да правиш.

Тръгнаха напред. Алекс пое фланга, като поведе гурките да направят обръч около полицаите. Синд взе няколко Бор, за да се вреже между Алекс и гневната тълпа от възрастни цивилни. Стен, Ото и около двадесет други Бор тръгнаха през средата, през полицаите.

— Ох! Извинете ме — каза Синд, като заби лакът в едър торк, който работеше на доковете. — Колко непохватно от моя страна — извини се тя, докато удряше суздал в челюстта.

— Много съжалявам — пророни мило Лалбахадур Тапа, докато острите му обувки се впиха в глезена на извисяващ се богази. Той промуши слабата си фигура покрай още двама и стъпи тежко върху краката на огромен джохианец, който блокираше пътя му.

— Аз съм виновен — извини се Алекс, като натисна с рамо един полицай и го запрати залитащ към спътниците му. Ръката му се вдигна назад в знак на ужас от собствената му непохватност. Още един полицай полетя.

— О, това трябваше да го предвидя. Съжалявам, момко.

— Минавам — извика Стен. Едното му коляно се повдигна и удари коленичилото ченге отзад. Полицаят падна с главата напред. — Съжалявам за това. Имперски дела, знаете как е.

Дебела полицейска ръка обхвана врата на Ото. Още две се насочиха към него с вдигнати за удар палки.

— В името на брадата на майка ми — възкликна Бор. — Ботушът ми пак трябва да се върже.

Той се приведе, за да свърши посоченото, и полицаят отлетя над главата му — право към засилилите се свои колеги.

Някой хвана Синд за ризата. Беше едър. Тя бръкна в окото му с пръст. Едрият непознат изрева от болка и я пусна.

— Не знам какво ми става днес — отбеляза Синд. — Толкова съм непохватна.

Един от суздалите понечи да захапе Читаханг Лимбу. Дребният гурка го хвана за ухото, точно преди озъбената паст да се впие в гърлото му. Изви тяло, суздалът последва извиването и залитна към посестримите си.

— Толкова глупав съм днес — затюхка се Читаханг, личеше колко съжалява. После съвсем тихо добави: — Як пубе.

— Направете път. Имперски дела! Направете път! — извика Стен. Учудващо, но се оказа, че има ефект. Повечето от полицаите се разделиха, за да ги пропуснат. Тези, които не го сториха, отхвърчаха от лакътя или тежката лапа на Бор.

Алекс се спусна към двама полицаи, които налагаха безмилостно дребен студент. Без да спира, той ги вдигна и ги блъсна един в друг. Пусна ги. Те се свлякоха на земята, В безсъзнание.

— О, не. Надявам се, че не съм ви счупил главите. Стен ще ми одере кожата, ако неволно съм го сторил.

Сетне продължи напред.

Ото и четирима Бор си проправиха път до статуята. Обърнаха се и като живи бронирани коли разчистиха мястото наоколо. Няколко секунди по-късно Стен беше в центъра на освободеното пространство. След още няколко секунди цялата група се беше наредила в строй зад него.

Стен вдигна поглед към Милхауз. Бузите на младия джохианец бяха почервенели от изумление.

— Съжалявам, че закъснях малко. Сега ми дай това нещо, за да си поговоря с хората.

Той посочи високоговорителя в ръката на Милхауз. Младият джохианец го зяпаше с отворена уста. После кимна и подаде устройството на Стен.

— Не мога да повярвам, че го направи — каза той.

— Аз също — отвърна Стен и се обърна с лице към тълпата.

 

 

— Първо… искаме уважение към достойнството на всяко същество в Алтайския куп — заяви Милхауз, като заби пръст в документа, който той и колегите му бяха сътворили.

— Не мисля, че някой би тръгнал да спори по въпроса — каза Стен. Той се вгледа през масата в мензата към другите студентски водачи. Всички бяха много млади и много сериозни.

Странно, замисли се Стен, как всички млади си приличат. Независимо дали бяха суздали, богази или хора, всички те имаха широки невинни очи и овални безпомощни лица. Невероятно сладки, помисли си Стен. Което, като се замислиш, беше любопитна част от универсалното генетично програмиране. Вероятно това беше и причината родителите да не убиват децата си при раждането.

— Второ — продължи Милхауз и се приведе напред, досущ устремена в подземния си тунел къртица, — равенството на всички видове трябва да бъде крайъгълният камък на бъдещото правителство.

— Императорските записи са доста ясни по този въпрос — каза Стен сухо. — Той е известен защитник на равенството.

— И все пак трябва да се упомене изрично — намеси се една студентка от богазите. Името й беше, ако Стен бе запомнил правилно, Нирски. От начина, по който мъжкарите й се подмазваха, той предположи, че е хубава.

— Тогава ще го упоменем — съгласи се Стен.

Милхауз прочисти гърлото си, за да привлече вниманието.

— Трето. Всички милиции трябва да се завърнат по родните си светове. Незабавно.

— Предполагам, че това ще е сред първите решения на всяка нова власт — заяви Стен.

— Държиш се снизходително с нас — оплака се Милхауз.

Ни най-малко — възрази Стен. — Просто изтъквам фактите.

Той запази лицето си безизразно.

— Никой никога не ни слуша — излая суздалът. Той беше представен на Стен като Теранд.

— Да. Вярно е. Стояхме будни цяла нощ, за да напишем тези искания — заговори някаква торка. Много симпатична торка, която явно си падаше по Милхауз. Името й беше Риел.

— Слушам ви — насърчи ги Стен. — Преживях известни трудности, за да дойда дотук. Така че, защо не продължите?

— Четвърто — поде отново Милхауз. — Искаме амнистия за всички студенти в „Пушкан“, които участваха в този удар за свободата. И това трябва да включва нас — членовете на оперативния комитет.

— Ще направя всичко по силите си — отвърна Стен напълно искрено.

— Не достатъчно добро — обади се Нирски. — Обещаеш трябва.

— Обещанията се дават лесно — каза Стен. — Но се изпълняват трудно. Още веднъж заявявам, че ще направя всичко по силите си.

Лицето на Милхауз придоби изражение на чиста святост.

— Готов съм да поема риска — заяви той. — С радост бих пожертвал живота си заради идеалите си.

— Да не се увличаме — възпря го Стен. — Ничий живот не е застрашен тук. Разбира се, след идването на новото правителство някои хора може да не погледнат благосклонно на стореното от вас. Може да се повдигнат обвинения, да се налагат глоби. Може и да тикнат някого в затвора, но за кратко. Това, между другото, ще се опитам да препятствам на всяка цена. Но може и да не ме послушат. Така че имайте едно наум.

Започна спор. Стен се облегна назад, докато студентите обсъждаха коментарите му. Теранд му хвърли заплашителен поглед, суздалските зъби се оголиха. Стен не му обърна внимание, също както пренебрегваше и другите тридесет студенти в стаята, много от които също го гледаха злобно.

Макар че беше избрал да се срещне с групата сам, той се съмняваше, че младежите могат да му се противопоставят сериозно, ако нещата загрубеят.

— Съжалявам — каза накрая Милхауз. — Но това искане не подлежи на обсъждане.

— Ами ако бъде отказано? — запита Стен.

— Ще изгорим университета до основи — заплаши Риел, а деликатните й черти поруменяха от решителност.

— Не бих ви съветвал да го правите — поклати глава Стен. — Всъщност наистина ми се иска да не отправяте никакви заплахи. Това ще ми даде повече тежест при преговорите с полицията.

— Само една седмица — обади се Нирски. — После горим трябва.

— Всички се съгласихме — каза Теранд. — Гласувахме за това.

— Е, прегласувайте — посъветва ги Стен. — Можете да кажете, че е в светлината на новите факти, които господин посланикът ви е разкрил.

— Демокрацията не действа така. Всички гласувания са окончателни — възрази Милхауз важно. — Което ни води до следващото и най-важно искане… Управлението на Каканите трябва да свърши. Всъщност управлението на всякаква форма на тирания трябва да свърши. Искаме нов ред. Само посредством демокрацията могат да се решат проблемите на Алтайския куп.

— За да подкрепим тази цел — отбеляза Риел, — сме излъчили листа с кандидати, одобрени от оперативния комитет на „Пушкан“.

— Почакайте — спря ги Стен. — Разкажете ми повече за този одобрен списък. Това не ми звучи много демократично.

— О, но е такова — настоя Милхауз. — В най-чистия възможен смисъл.

— И той няма предвид онази примитивна теория, според която всяко същество има право на глас независимо колко… незаслужило е. — Риел хвърли на Милхауз изпълнен с обожание поглед. Стен реши, че той трябва да е от „заслужилите“.

— Разбирам — промърмори Стен. Той изхъмка дипломатично няколко пъти. — Много е интересно, че смятате така.

— Добре. Явно разбирате моята гледна точка — каза Милхауз, като прие сумтенето за съгласие. — Нека бъдем откровени. Повечето същества — което означава необразованите класи — искат да им се казва какво да правят.

Той се приведе напред пламенно.

— Те чувстват… неудобство пред тежките решения. Те искат структура в живота си. Това ги кара да се усещат…

— Комфортно — подсказа Стен.

— Колко проницателно от ваша страна, господин посланик. Да. Това е точната дума. Комфортно. Както и щастливи.

— Образованите знаят най-добре — вметна Нирски.

— Отдавна известен факт — излая Теранд.

— Не може да има тирания, ако има образован елит, казва Милхауз. Нали така, скъ… ъъъ… Нали така? — Риел се изчерви, тъй като почти разкри чувствата си.

Милхауз я потупа нежно по бедрото, като задържа ръката си малко по-дълго.

— Да. Казах… нещо подобно. Но аз не съм гений. Други са орали на същото поле — той хвърли на Стен мрачен поглед. — Така че мисълта не е напълно оригинална.

— Колко скромно от твоя страна — отбеляза Стен.

— Благодаря ви, посланик. Както и да е… да се върнем на нашия… манифест. Смятаме, че новите водачи на купа трябва да бъдат избрани от всички влиятелни семейства. Най-образованите суздали, торки, богази и джохианци — като мен самия.

— Дали успехът в този университет се равнява действително на… квалификацията им? — поинтересува се Стен.

— Няма по-голяма лаборатория на знанието от университета „Пушкан“. Така че… това се подразбира.

— Трябваше да се досетя. Колко глупаво от моя страна — престори се на смутен Стен.

— Въпреки че виждаме голяма нужда от подобрение и тук — каза Милхауз. — Много от курсовете са… неправилни по начина си на мислене.

— Предполагам, че промяната в университета също е сред исканията ви? — попита Стен.

— Абсолютно.

— И ще изгорите сградата, ако не ви послушат?

— Да. Кой нас спре? — намеси се младата богази. — Моето семейство важно. Някой мене нарани — много неприятности.

— Същото важи за всички нас — допълни Риел. — За полицаите стана добре, че дойдохте. Ако ни бяха сторили нещо наистина… о, семействата ни щяха да ги унищожат. Повярвайте ми.

Милхауз подаде на Стен снопа, който представляваше манифеста на оперативния комитет.

— Това са нашите искания — вземете ги или ги оставете.

Стен остана неподвижен дълго време.

— В такъв случай… си тръгвам — заяви той накрая. И се изправи.

В стаята избухна паника.

— Почакай — викна Милхауз. — Какво правиш?

— Връщам се в посолството — отговори му Стен. — Тук няма полза от мен. Пък и не е моя работа. Определено е местен проблем. Така че, ако ме извините… Ще отида да погледам какво се случва с вас на екрана. И ще си взема питие, за да се постопля малко.

— Но не можеш да си тръгнеш! — Риел почти се разплака.

— Само гледай — вдигна рамене Стен.

— Но полицията ще…

— Убие всички ви — довърши мисълта й Стен. — Доста са настървени, вярно. Не мисля, че се нуждаят от особено много подстрекателства. Вашият произход вероятно ще ги разгневи още повече. Знаете ли какви са полицаите? Докачливи. Много докачливи. Странно е, нали? Вие си мислите, че се бунтувате. Но полицаите се бунтуват наистина. Става всеки път.

— Какво искаш от нас? — проплака Милхауз. Страните му бяха побелели от страх.

Стен се обърна пред вратата.

— По-добри въпроси. Какво наистина искате? И не ми пробутвайте тази глупост с манифеста.

Последва пълна тишина.

— Защо не направим така — предложи Стен. — Ще видя дали някой има желание да говори с вас. Да осигури честно и безпристрастно изслушване на вижданията ви.

— Някой… важен? — попита Милхауз.

— Да, някой важен.

— Публично изслушване?

— Не знам. Може би.

— Искаме свидетели — излая Теранд.

— Ще попитам — заяви Стен. — Сега… това ще бъде ли достатъчно? Честно изслушване на всичките ви възгледи. И те да бъдат взети под внимание от хората, които взимат решенията. Става ли?

Милхауз се огледа наоколо и видя леки кимвания.

— Съгласни сме — отвърна той.

— Добре — отправи се към вратата Стен.

— Но… ако поне не ни изслушат… — Милхауз се опитваше да възстанови малко от достойнството на групата.

— Ще изгорите университета до основи — завърши Стен вместо него.

— До една седмица — добави Милхауз.

— Ще го имам предвид.