Алън Кол, Крис Бънч
Вихър (17)

17.

Гората беше далече на север от Рурик. Тя започваше в края на също толкова необятно блато и се простираше на много километри, почти до крайбрежието на лишено от приливи вътрешно море.

На местния селски диалект гората се наричаше Мястото на пушеците. През лятото ураганни ветрове я връхлитаха, вдигаха огромни облаци от прахоляк. През пролетта и есента усойна мъгла се стелеше над сухата притихнала земя. През зимата полярните бури правеха „пушека“ бял.

Преди много години Каканът беше решил да си построи вила близо до вътрешното море. Тъй като всичко в Рурик беше голямо и тъй като Каканът мислеше в дори по-големи мащаби, тази вила трябваше да включва сгради, побиращи целия му двор.

Местността беше проучена.

Тук-там можеха да се видят цветни маркери, забити в дънери или коренища.

Пътищата бяха разчистени, но така и не бяха покрити с настилка.

Каканът загуби интерес, преди да започнат каквито и да е строителни работи, и Мястото на пушеците се върна към запустението. Сега единствените посетители на гората бяха бракониерите дървосекачи през лятото и есента и ловците през зимата.

Те не се застояваха дълго. Гората беше твърде огромна. Твърде смълчана. Твърде неприветлива.

Редицата от гравилихтери продължи да лази по останките от пътя, навлизащ дълбоко в сърцето на гората.

Товарното отделение на всеки гравилихтер беше натъпкано със същества, хора и извънземни. Някои от тях бяха в униформи, набързо навлечени под гневните тропания по вратите, а сега прокъсани и съдрани. Други носеха само това, което бяха успели да сграбчат, докато ги измъкваха от домовете или местоработата им.

Те бяха внимателно пазени от същества, които носеха същите униформи. Но всички пазачи бяха хора.

Затворниците мълчаха. Някои от тях притискаха раните си.

Гравилихтерите завиха към по-тясна пътека, после отново се върнаха на пътя. Пътят свърши в нещо, което приличаше на морава.

Лихтерите се приземиха.

Раздадоха се заповеди. Затворниците бяха разтоварени.

Някои останаха в гравилихтерите, Те лежаха неподвижни и стъпкани върху палубите. За кратко тези умиращи или полумъртви бяха пренебрегнати от пазачите.

След нова заповед оцелелите затворници се наредиха в редица.

Сред тях бяха Асинхау и Н’ерн. Единият беше дребен надзирател в затвора, другата данъчен инспектор. И двамата бяха успели при арестуването си да вземат няколко пакета храна, което беше запазило живота им по време на дългото пътуване на север.

— А сега? — прошепна Н’ерн. — Не виждам никакво подобие на затвор. Ние ли ще трябва да го построим?

Асинхау поклати леко глава и посочи с кимване.

През средата на моравата минаваха дълги, открити изкопи. Земекопни машини чакаха наблизо.

Зад тях се виждаха други изкопи. Но те бяха запълнени. Пръстта се издигаше на малки хълмчета.

Лицето на Н’ерн посивя.

Разнесе се шепот, когато и другите затворници видяха изкопите. Последван от виковете на пазачите да замълчат.

На Н’ерн й трябваха два опита, преди да успее да проговори.

— Децата никога няма да… — и млъкна.

Асинхау потрепери. Н’ерн опита за трети път.

— Поне, поне — заекна тя — ще бъде почтено.