Серия
Лъки Стар (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lucky Starr and the Pirates of the Asteroids, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 21 гласа)

5. ОТШЕЛНИКЪТ НА СКАЛАТА

Сега Лъки беше на гърба на Динго и той го беше стиснал с бедрата си през кръста.

— Динго, чуваш ме, нали? — попита той тихо и неумолимо. — Не зная къде се намираме, нито къде отиваме, но ти също не знаеш. Така че сега сме нужни един на друг. Готов ли си да сключим сделка? Ти можеш да разбереш къде се намираме, защото твоето радио ще достигне корабите, но не можеш да се върнеш без въглероден двуокис. Аз имам достатъчно за двама ни, но ще се нуждая от теб да ни водиш по обратния път.

— Да те вземат мътните, разрушител! — извика Динго. — Като те довърша, ще взема твоите ракетни пистолети.

— Не мисля, че ще можеш — отвърна хладно Лъки.

— Смяташ и от тях ли да изпуснеш газа? Давай! Направи го! Капитанът ще ме открие, където и да се намирам, докато ти ще се носиш в космоса с разбит шлем и замръзнала кръв по лицето.

— Не е точно така, приятелю мой. Знаеш ли, на гърба ти има опряно нещо. Може би не можеш да го почувстваш през метала, но то е там, уверявам те.

— Ракетен пистолет, ето какво. Това не означава нищо докато се държим заедно.

Динго извиваше ръцете си, опитвайки се да улови Лъки.

— Не съм участвувал в дуел с ракетни пистолети — прозвуча весело гласът на Лъки, — но зная за тях повече от теб. Изстрели от ракетни пистолети се разменят на мили един от друг. Няма въздушно съпротивление, което да забави и разбърка газовия поток, но съществува вътрешно съпротивление. В потока винаги има някаква турболентност; кристалчетата се блъскат едно в друго и забавят движението си. Газовата линия се разширява. Ако пропусне целта, тя се разсейва в космоса и изчезва, но ако накрая улучи, силата на удара не се смекчава и след много мили.

— За какво, по дяволите, говориш? Накъде биеш? — попита пиратът като се извиваше с нечовешки усилия, а Лъки сумтеше и със сила го принуждаваше да се връща в предишното си положение.

— Само за следното: какво предполагаш ще се случи, когато въглеродният двуокис улучи целта два инча преди турболентността да е успяла да намали скоростта на струята или да я разшири? Не гадай, аз ще ти кажа. Той ще премине през скафандъра, а също и през тялото ти като огъня на горелка.

— Ти си глупак! Говориш смешни неща!

Динго яростно проклинаше, но изведнъж замръзна неподвижно.

— Тогава се опитай — рече Лъки. — Мръдни се! Моят ракетен пистолет е плътно опрян в скафандъра ти, а аз натискам спусъка. Опитай се да мръднеш.

— Ти нарушаваш правилата — озъби се Динго. — Това не е чиста победа.

— Получих пукнатина на лицевото прозорче — каза Лъки. — Те ще разберат кой е нарушил правилата. Имаш половин минута да решиш.

Секундите минаваха в мълчание. Лъки улови движение на ръката на Динго.

— Сбогом, Динго! — каза той.

— Чакай! Чакай! — изкрещя силно Динго. — Само разширявам обхвата на предаване. — После той повика по радиото: — …Капитан Антън… капитан Антън…

За да се върнат до корабите им бяха необходими час и половина.

 

 

„Атлас“ се движеше отново в космоса след пленилия го пиратски кораб. Автоматичните му системи бяха прехвърляни на ръчно управление, когато беше необходимо, а първокласен екипаж от трима души контролираше мощността му. Както и преди в списъка на пътниците фигурираше само едно лице. Лъки Стар.

Лъки бе затворен в една кабина и виждаше екипажа само когато носеха полагащите му се порциони. Собствените порциони на „Атлас“, си мислеше Лъки. Или поне каквото беше останало от тях. По-голямата част от храната и ненужните за непосредственото управление на кораба инструменти бяха вече пренесени на пиратския съд.

Първата храна му донесоха и тримата пирати. Бяха мършави мъже, обгорени от суровите лъчи на космическото слънце.

Те мълчаливо му подадоха подноса, прегледаха внимателно кабината, стояха докато отвори консервените кутии и стопли съдържанието им и после отнесоха остатъците.

— Седнете, мъже — покани ги Лъки. — Не трябва да стоите прави, докато се храня.

Те не отговориха. Единият, най-слабият и най-високият от тримата с изкривен на една страна нос, който някога е бил чупен, и изпъкнала адамова ябълка погледна към другите, сякаш бе склонен да приеме поканата, но не срещна подкрепа.

Следващият път Счупения нос донесе храната сам. Остави подноса, после се върна към вратата и я отвори, погледна наляво и надясно по коридора, затвори я отново и каза:

— Аз съм Мартин Маню.

— А аз съм Бил Уилямс. Другите двама не ме заговориха, а?

— Те са приятели на Динго, но аз не съм. Може би вие сте човек на правителството, а може би не сте. Не зная. Но колкото се отнася до мен всеки, който направи това, което направихте вие на този рушител, Динго, е мъж на място. Той е умен и играе грубо. Веднъж, когато бях още нов, ме предизвика на дуел с ракетни пистолети. Почти ме блъсна в един астероид. Без никаква причина. Твърдеше, че било погрешка, но чуйте, с ракетен пистолет той никога не греши. Вие спечелихте съвсем малко приятели, господине, когато довлякохте тази хиена за гащите.

— Все пак се радвам и на това.

— Но внимавайте. Той няма да забрави случилото се. Гледайте да не останете насаме с него дори след двадесет години. Аз ви го казвам. Не само че беше победен, вие разбирате. Беше още и измамен с историята за пробиването на дебелия един инч метал с въглероден двуокис. Всички му се подиграват и това го поболя. Той е болен в буквалния смисъл на думата! По-добре от това — здраве. Човече, аз наистина се надявам, че шефът ще те хареса.

— Шефът? Капитан Антън ли?

— Не, шефът. Големият шеф. Ей, храната, която имате на борда, е добра. Особено месото. — Пиратът млясна звучно. — На човек му омрьзват всички тези каши от мая, особено когато му е поверена цяла цистерна.

Лъки изтърсваше остатъците от храна по себе си.

— Кой е той?

— Кой?

— Шефът.

— Велики Боже, не зная! — сви рамене Маню. — Да не мислите, че човек като мен го е срещал някога. Той е само някой, за когото говорят момчетата. Близо до ума е, че е някой шеф.

— Организацията е много сложна.

— Човече, вие никога няма да я разберете, докато не се присъедините към нея. Чуйте, когато дойдох тук, бях без пукната пара. На знаех какво да правя. Мислех, че ще ограбим няколко кораба, после ща получа своето и всичко ще свърши. Знаете ли, то бе по-добро, отколкото да умирам от глад, в каквото състояние бях.

— Не стана ли така?

— Не, никога не съм участвувал в нападателна експедиция. Участвуват едва неколцина от нас. Само такива като Динго. Той постоянно излиза. На него му харесва това. Разрушител. Понякога излизаме и залавяме малко жени — пиратът се усмихна. — Сдобих се с жена и дете. Не бихте повярвали на това, нали? Разбира се, ние си имаме наш собствен малък проект. Имаме собствени цистерни. Понякога изпълнявам дежурства в космоса, като например сега. Този начин на живот е лек. Можете да сте добре, ако се присъедините към нас. Един младеж с приятна външност като вашата може за нула време да се сдобие с жена и да се задоми. Или, ако искате, вълнуващи моменти има в изобилие. Да, сър Бил. Надявам се, че шефът ще ви вземе.

Лъки го последва до вратата.

— Между другото, къде отиваме? На някоя от базите ли?

— Само до една от скалите, предполагам. Която е най-близо. Ще стоите там, докато дойде заповед по радиото. Обикновено така правят. — И като затваряше вратата добави: — Не казвайте на момчетата или на който и да е друг, че съм разговарял с вас. Разбрано, приятелю?

— Разбира се.

Останал отново сам. Лъки удари бавно и леко с юмрук по дланта си. Шефът! Само празни приказки ли бяха това? Клюки? Или означаваха нещо? А останалата част от разговора?

Той трябваше да чака. Велика Галактико! Само Конуей и Хенри да бяха така добри да не се намесват още известно време.

Лъки нямаше шанс да види „скалата“, когато „Атлас“ я наближи. Не я видя, докато предшествуван от Мартин Маню и следван от един друг пират не излезе от въздушния шлюз в космоса. Откри я на сто стъпки под себе си.

Астероидът беше съвсем обикновен. Лъки прецени, че най-големият му размер е две мили. Астероидът беше ръбест и скалист, сякаш великан бе отчупил върха на някоя планина и го беше запратил в космоса. Страната му, обърната към Слънцето, проблясваше в сивокафяво, а сенките върху него видимо се местеха и изменяха.

Лъки се отблъсна с крака от корпуса на кораба надолу към астероида, напускайки въздушния шлюз. Скалите се носеха бавно към него. Ръцете му докоснаха земята, а инерцията придвижи надолу и останалата част от тялото му в бавни акробатични движения, докато успя да се хване за една издатина и да спре.

Лъки стана. Повърхността на скалата почти създаваше илюзията за повърхност на планета. Зад най-близките зъбери обаче няма нищо, нищо освен космос. Видимо движещите се при въртенето на скалата звезди блестяха с ярка светлина, а корабът, който бе въведен в орбита около нея, остана неподвижен над главата му.

Един пират вървеше начело към скално възвишение на около петдесет фута, което в никакъв случай не можеше да бъде различено от околността. Той взе разстоянието на две дълги крачки. Докато чакаха, една секция се плъзна настрани и от отвора излезе фигура, облечена в скафандър.

— Всичко е наред, Херм — каза навъсено един от пиратите. — Ето го. Сега е на твое разположение.

Гласът, който след това прозвуча в слушалките на Лъки, бе благ и уморен.

— Колко дълго ще бъде при мен, господа? — попита той.

— Докато дойдем да го вземем. И не задавай въпроси.

Пиратите се обърнаха и подскочиха нагоре. Гравитацията на скалата не можеше да направи нищо, за да ги спре. Те непрекъснато се смаляваха и след няколко минути Лъки видя кратко проблясване на кристали, когато един от тях коригира посоката си с малък ракетен пистолет. Той обикновено се използуваше с такава цел и бе част от стандартната екипировка на скафандъра. Газовото му захранване се състоеше от вграден в него патрон с въглероден двуокис.

Минаха няколко минути и задните ракетни двигатели на кораба дадоха червени отблясъци. Той също започна да се смалява.

Лъки знаеше, че е безполезно да се опитва да разбере посоката, в която се отправяше корабът, без да знае собственото си местоположение в космоса. А освен че беше някъде в астероидния пояс, не му бе известно нищо друго.

Той бе така силно погълнат от мислите си, че почти се стресна от тихия глас на другия човек на астероида.

— Хубаво е тук — рече той. — Така рядко излизам, че понякога забравям. Погледни там!

Лъки се обърна наляво. Точно малкото Слънце се показваше иззад острия ръб на астероида. За момент то стана твърде ярко, за да може да се наблюдава. Представляваше блестяща златна монета от двадесет кредитки. Небето си остана черно, както преди, а звездите светеха без да намаляват яркостта си. Така беше на един свят без въздух. Тук нямаше прах, който да разсейва слънчевата светлина и да маскира небето тъмносиньо.

— След около двадесет и пет минути ще залезе отново — каза човекът от астероида. — Понякога, когато Юпитер е най-близо, можете да видите също и него като мраморно топче със своите четири спътника, приличащи на искри, подредени във военен строй. Но това се случва веднъж на всеки три и половина години. Не му е сега времето.

— Тези хора ви наричат Херм — каза направо Лъки. — Това ли е името ви? Един от тях ли сте?

— Искате да кажете, дали съм пират? Не. Но ще призная, че може би съм техен съучастник. Името ми също не е Херм. Това е само термин, който те използуват изобщо за отшелниците. Моето име, сър, е Джоузеф Патрик Хенсън и тъй като ще си правим компания за неопределен период от време, надявам се, че ще се сприятелим.

Той протегна ръка в метална ръкавица и Лъки я сграбчи.

— Аз съм Бил Уилямс — каза той. — Споменахте, че сте отшелник. Да не искате да кажете, че през цялото време живеете тук?

— Точно така.

Лъки огледа жалката отломка гранит и кварц и се намръщи.

— Астероидът не изглежда много примамлив.

— Въпреки това ще се опитам да направя всичко, което зависи от мен, за да се чувствате удобно.

Отшелникът докосна участък от плочата или скалата, от която бе излязъл и част от нея отново се отвори. Лъки отбеляза, че ръбовете бяха скосени от вътрешната страна и облицовани с ластиум или някакъв подобен материал за осигуряване на херметичността.

— Няма ли да влезете, господин Уилямс? — покани го отшелникът.

Лъки влезе и скалната плоча се затвори зад тях, После светна флуоресцентна лампичка и разпръсна мрака. Тя разкри малък въздушен шлюз с размери колкото да побере двама души.

Замига една сигнална червена светдинка и отшелникът каза:

— Сега вече можете да отворите лицевото прозорче на шлема си. Тук има въздух. — И докато говореше, отвори своето.

Лъки последва примера му, поемайки чистия пресен въздух с пълни гърди. Не бе лош. Беше по-добър от този на борда на кораба. Без съмнение. А когато се отвори вътрешната врата на шлюза. Лъки ахна от учудване.