Серия
Лъки Стар (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lucky Starr and the Pirates of the Asteroids, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 21 гласа)

15. ЧАСТ ОТ ОТГОВОРА

В продължение на цял час маневрите на двата кораба бяха нерешителни. Лъки имаше по-добър и по-бърз кораб, но капитан Антън имаше екипаж. Всеки от хората му можеше да се специализира. Един да фокусира, друг да почива, трети да контролира реакторите, а самият Антън да ръководи операцията.

Лъки се опитваше да прави всичко сам едновременно и много да разчита на думите.

— Вие не можете да стигнете до Ганимед, Антън, и приятелите ви не ще посмеят да си опарят пръстите, излизайки наяве сега, преди да са разбрали какво става… С вас е свършено, Антън. Знаем всичките ви планове… Няма полза да се опитвате да изпратите съобщение на Ганимед, Антън. Заглушили сме субетера от вас до Юпитер. Нищо не може да премине… Правителствените кораби идват, Антън. Минутите ви са преброени. Не ви остава много, преди да се предадете… Откажете се, Антън. Откажете се.

И всичко това ставаше, докато „Светкавичният Стар“ се провираше през такъв съсредоточен огън, какъвто Лъки никога не бе виждал преди. Не всички удари бяха успешно избягнати. Стрелковите енергийни резервоари започнаха да показват напрежение. Лъки желаеше да вярва, че корабът на Антън страда не по-малко. Самият той беше отправил няколко изстрела към него, но фактически с нито един не го улучи. Не смееше да откъсне очи от екрана. Земните кораби, които бързаха към мястото на сражението, не биха го достигнали за часове. В тези часове, ако Антън изпразнеше напълно своите енергийни резервоари, щеше да се изскубне и отправи за Ганимед, докато повреден „Светкавичния Стар“ би могъл само безрезултатно да го преследва… Или ако някоя пиратска ескадра внезапно блеснеше на екрана…

Лъки не смееше да следва по-нататък тази линия на мисълта си. Вероятно сбърка като не предостави грижата за залавянето най-напред на правителствените кораби. Не, каза си той, все още на петдесет милиона мили от Ганимед, само „Светкавичния Стар“ би могъл да залови Антън. Само с неговата скорост и още по-важно, само с неговите ергометри можеше да се постигне това. На такова разстояние от Ганимед бе безопасно да се повикат единици от флотата, които да го унищожат. По-близо до Ганимед и действието на флота нямаше да бъде безопасно.

Приемникът на Лъки, който беше включен през цялото време, внезапно оживя. Лицето на Антън, усмихващо се и безгрижно, изпълни екрана му.

— Виждам, че отново си се измъкнал от Динго.

— Отново ли? — попита Лъки. — Признавате, че е действал по заповед в дуела с ракетни пистолети.

Едно енергийно пипало към кораба на Лъки внезапно се оформи в лъч с разрушителна сила. Лъки се дръпна настрана с ускорение, което му причини болка.

— Не ме наблюдавай от твърде близо — засмя се Антън. — Ние почти те хванахме тогава с един първокачествен уред. Разбира се, че Динго е действал по заповед. Знаехме какво правим. Динго не подозираше кой си всъщност, но аз знаех. Почти от самото начало.

— Още по-зле, знанието не ти е помогнало — отвърна Лъки.

— И не помогна на Динго. Може би ще ти бъде забавно да узнаеш, че той, тъй да се каже, бе екзекутиран. Лошо е да се правят грешки. Но тук не е място за такива разговори. Упълномощен съм само да ти кажа, че това не беше нещо повече от забавление, а сега отивам…

— Никъде няма да отидете — каза Лъки.

— Ще се опитам да отида на Ганимед.

— Ще бъдете спрян.

— От правителствени кораби ли? Още не ги виждам. И нито един не ще успее да ме залови навреме.

— Аз мога да ви заловя.

— Ти ме залови, но какво можеш да ми направиш? Ако съдя по начина, по който се сражаваш, трябва да си единственият човек на борда. Ако знаех това още от началото, нямаше да се занимавам така дълго с теб. Не можеш да победиш цял екипаж.

— Мога да се блъсна във вас. Мога напълно да ви смажа.

— И себе си. Помни това.

— Няма значение.

— Моля. Говориш като космически разузнавач. Още малко и ще ми издекламираш клетвата на младия разузнавателен патрул.

— Ей, хора на борда на кораба, слушайте! — повиши глас Лъки. — Ако вашият капитан се опита да си пробие път в посока на Ганимед, аз ще се блъсна в кораба ви. Ако не се предадете, това ще бъде за вас сигурна смърт. Обещавам на всички ви, че ще ви съдим справедливо. Обещавам да бъдат взети предвид всички смекчаващи вината обстоятелства, ако ни сътрудничите. Не позволявайте на Антън да жертва живота ви заради сириусианските си приятели.

— Продължавай да говориш, момче на правителството, продължавай да говориш — каза Антън. — Оставям ги да слушат. Знаят какъв съд ги чака и какво ще бъде взето предвид. Инжекция с ензимна отрова. — Пръстите му направиха бързите движения на човек, който вкарва игла в кожата на друг. — Това ще получат. Те не се страхуват от вас. Сбогом, момче на правителството.

Стрелките на гравитометрите на Лъки паднаха надолу, когато корабът на Антън набра скорост и изчезна. Лъки наблюдаваше екраните. Къде ли бяха правителствените кораби? По дяволите, къде ли бяха?

Той остави ускорението да нараства. Стрелките на гравитометрите отново се придвижиха нагоре.

Разстоянието между корабите намаля. Корабът на Антън увеличи скоростта си. Същото стори и „Светкавичния Стар“. Но ускорителните възможности на кораба на Лъки бяха по-големи.

Усмивката не слизаше от лицето на Антън.

— Разстояние петдесет мили — рече той. После — Четиридесет и пет. — Още една пауза. — Четиридесет. Каза ли си молитвите, момче на правителството?

Лъки не отговори. За него нямаше изход. Трябваше да се блъсне в тях. Това беше по-добро, отколкото да остави Антън да се измъкне или да позволи Земята да бъде въвлечена във война. Трябваше да спре пиратите със самоубийство, щом нямаше друг начин. Корабите бавно се приближаваха един към друг.

— Тридесет — рече лениво Антън. — Никого няма да уплашиш. Ще се изложиш като глупак. Отклони се и си иди у дома, Стар.

— Двадесет и пет — отвърна твърдо Лъки. — Имате петнадесет минути да се предадете или да умрете. — На него самия, размишляваше той, му оставаха същите петнадесет минути, за да спечели или умре.

На екрана зад лицето на Антън се появи едно друго лице. Човекът държеше пръст до бледите си стиснати устни. Клепките на Лъки може би трепнаха. Той се опита да скрие това, като погледна за миг настрана.

Двата кораба се движеха с максимално ускорение.

— Какво има, Стар? — попита Антън. — Уплаши ли се? Бие ли силно сърцето? — Очите му играеха, а устата му бе полуотворена.

Лъки внезапно разбра, че Антън се забавлява, че за него това бе само вълнуваща игра, средство за демонстриране на сила. В този момент Лъки знаеше, че Антън никога не би се предал, че по-скоро би позволил да го блъснат, отколкото да се върне. И Лъки знаеше, че няма спасение от смъртта.

— Петнадесет мили — каза Лъки.

Зад Антън беше лицето на Хенсън. На отшелника! А в ръката му имаше нещо.

— Десет мили — каза Лъки. После — Шест минути. Ще ви блъсна. Небеса, ще ви блъсна!

Това беше бластер! Хенсън държеше бластер!

Дишането на Лъки се затрудни. Ако Антън се обърнеше…

Но Антън нямаше намерение да изпусне нито за секунда лицето на Лъки от погледа си. Той чакаше да види появата и нарастването на уплахата. За Лъки това бе толкова ясно, колкото можеше да се прочете по пиратското изражение. Антън не би се обърнал и заради много по-шумно събитие от внимателното повдигане на бластер.

Антън получи изстрел в гърба. Смъртта дойде твърде внезапно, за да успее злорадата усмивка да изчезне от лицето му. И макар животът да го напусна, видът на кръвожадна радост остана. Антън падна напред върху екрана и за момент лицето му остана притиснато там, по-голямо отколкото приживе, вперило злобно мъртвите си очи в Лъки.

— Всички назад! — чу Лъки да вика Хенсън. — Да умрете ли искате? Ние се предаваме! Ела и ни вземи, Стар!

Лъки отклони с два градуса посоката на ускоряването, което бе достатъчно, за да не се блъсне.

Сега вече ергометърът му регистрира двигателите на приближаващите се правителствени кораби с по-голяма сила. Най-после идваха.

Екраните на кораба на Антън светеха в бяло — знак, че се предават.

Беше почти аксиома флотата никога да не бъде напълно доволна, когато Научният съвет се намесва твърде много в това, което военните считаха за своя сфера на действие. Особено когато намесата беше с голям успех. Лъки бе напълно подготвен за зле скритото неодобрение на адмирала.

— Доктор Конуей обясни положението достатъчно ясно, Стар — каза той — и ние отправихме критични бележки относно вашите действия. Все пак трябва да се съгласите, че от известно време флотата усещаше сириусианската опасност и имаше грижливо подготвена собствена програма. Тези несъгласувани действия на Съвета могат да навредят. Можеше да споменете това на доктор Конуей. Сега Координаторът иска от мен да сътруднича на Съвета в следващите стадии от борбата срещу пиратите, но — упорстваше той — не мога да се съглася с предложението ви за забавяне на атаката срещу Ганимед. Мисля, че когато се отнася до битка и победа, флотата е в състояние да вземе свои собствени решения.

Адмиралът минаваше петдесетте и нямаше навика да се съветва на равни начала с никой, а още повече с младеж на половината на неговите години. Четвъртитото му лице със сиви четинести мустаци ясно показваше това.

Лъки беше уморен. Сега, когато корабът на Антън беше взет на буксир, а екипажът му под стража, започваха противоречията. Все пак Лъки успя да бъде много вежлив.

— Мисля — каза той, — че ако първо прочистим астероидите, сириусианите на Ганимед ще престанат да бъдат проблем.

— Боже мой, човече, какво имате предвид под „да прочистим“. От двадесет и пет години безуспешно се опитваме да го направим. Да се прочистят астероидите е все едно да се гонят пера. Колкото до сириусианската база, ние знаем къде е и имаме точни сведения за нейната сила. — Той кратко се изсмя. — О, може би за Съвета е трудно да схване това, но флотата е също по петите им. Дори повече. Например, аз зная, че силата на моята команда е достатъчна, за да разбие техните сили на Ганимед. Ние сме готови за битката.

— Не се съмнявам, че сте готови и че можете да победите сириуснанците. Но тези на Ганимед не са всичките. Може би сте готови за една битка, но готови ли сте за дълга и скъпоструваща война?

Адмиралът почервеня.

— Бях помолен да сътруднича, но не мога да сторя това и едновременно да рискувам безопасността на Земята — каза той. — Не мога при никакви условия да дам гласа си за един план, който включва разпръскване на нашата флота сред астероидите, докато сириусиански части се намират в Слънчевата система.

— Мога ли да получа един час? — прекъсна го Лъки. — Един час, за да говоря с Хенсън, пленника от Серес, който бях довел там с този кораб точно преди вие да се качите на него, сър?

— Какво ще ни помогне това?

— Бихте ли ми дали един час, за да ви покажа?

Адмиралът стисна устни.

— Един час може да ни струва скъпо, дори много скъпо… Добре, започвайте, но бързо. Нека видим как ще протече той.

— Хенсън! — повика го Лъки, без да сваля спокойните си очи от адмирала.

Отшелникът влезе откъм спалното помещение. Изглеждаше уморен, но намери сили да се усмихне на Лъки. Престоят на пиратския кораб не бе се отразил на духа му.

— Възхищавам се от кораба ви, господин Стар — каза той. — Чудесен е.

— Слушайте — намеси се адмиралът, — никакви такива. Разберете се с него, Стар. Вашият кораб няма значение.

— Това е положението, господин Хенсън — каза Лъки. — С вашата безценна помощ спряхме Антън, за което ви благодаря. Това означава отлагане на започването на военни действия със Сириус. Нуждаем се обаче от нещо повече. Трябва напълно да премахнем опасността, а както адмиралът ще ви каже, времето ни е твърде кратко.

— Как мога да помогна? — попита Хенсън.

— Като отговорите на въпросите ми.

— С удоволствие, но ви казах всичко, което знам. Съжалявам, че се оказа така малоценно.

— Все пак пиратите вярват, че можете да станете опасен за тях. Те рискуваха много, за да ви измъкнат от ръцете ни.

— Не мога да обясня това.

— Възможно е да знаете нещо без да го съзнавате. Нещо, което може да се окаже смъртоносно за тях.

— Не виждам какво.

— Е, те са ви се доверили. Според информацията, която сам ми дадохте, вие сте били богат. Човек с добри инвестиции на Земята. Разбира се, били сте много по-добре от средния отшелник. Въпреки това пиратите са се отнасяли добре с вас. Или поне не са се отнасяли зле. Те не са плячкосали вещите ви. Всъщност са оставили вашия много луксозен дом на мира.

— Не забравяйте, господин Стар, че аз също съм им помагал.

— Не особено. Казахте, че сте им позволили да кацат на вашата скала. Понякога да оставят хора на нея и това е било почти всичко. Ако просто ви бяха убили, щяха да имат същата възможност. В добавка, те не би трябвало да се безпокоят, че може да станете източник на информация. Знаете, че накрая станахте такъв.

Очите на Хенсън играеха.

— Все пак всичко беше точно така. Казах ви истината.

— Да, онова което ми казахте, беше истина. Но не цялата. Казах, че за пиратите трябва да е имало важна причина, за да ви се доверят напълно. Те трябва да са знаели, че попадането в ръцете на правителството би ви коствало живота.

— Казах ви това — отвърна любезно Хенсън.

— Казахте, че сте извършили престъпление като сте помагали на пиратите, но те са ви се доверили още когато сте пристигнали за пръв път, преди да започнете да им помагате. В противен случай, като начало биха ви убили. Сега ме оставете да се досетя. Аз бих казал, че някога, преди да станете отшелник, самият вие сте били пират, Хенсън, и че Антън и хора като него са знаели това. Какво ще кажете?

Лицето на Хенсън побеля.

— Какво ще кажете, Хенсън? — попита повторно Лъки.

— Имате право, господин Стар — отвърна много тихо Хенсън. — Някога бях член на екипаж на пиратски кораб. Беше много отдавна. Опитах се да го забравя. Оттеглих се на астероидите и направих всичко, на което бях способен, за да бъда мъртъв за Земята. След време, когато в Слънчевата система се надигна нова банда пирати и ме залови, аз нямах друг избор, освен да им сътруднича. Когато вие кацнахте, открих своя първи шанс да напусна; своя първи шанс да рискувам една среща със Закона, В края на краищата, бяха минали двадесет и пет години. В моя полза говореше фактът, че съм рискувал живота си, за да спася един член на Съвета. Затова така силно желаех да се бия с пиратите-нашественици на Серес. Исках да добавя още една точка в моя полза. Накрая, убивайки Антън, спасих за втори път живота ви и дадох на Земята време да си поеме дъх, в което, както казахте вие, войната може да бъде предотвратена. Бях пират, господин Стар, но това свърши и мисля, че съм си платил сметката.

— Добре — съгласи се Лъки, — но не постигнахте много. Имате ли някаква информация за нас, която да не сте споменали преди?

Хенсън поклати отрицателно глава.

— Вие не ни казахте, че сте били пират.

— Наистина, но не беше ставало дума за това. Сам се досетихте, а аз не се опитах да го отрека.

— Добре. Нека видим тогава, дали можем да намерим още нещо, което не можете да отречете. Знаете, че още не сте ни казали цялата истина.

— Какво остава?

Хенсън изглеждаше изненадан.

— Фактът, че вие никога не сте преставали да бъдете пират. Фактът, че вие сте лицето, което беше споменато пред мен само веднъж и то от един от членовете на екипажа на Антън скоро след дуела ми с ракетни пистолети с Динго. Фактът, че вие сте така нареченият Шеф. Вие, господин Хенсън, сте ръководителят, „душата“ на пиратите от астероидите.