Серия
Лъки Стар (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lucky Starr and the Pirates of the Asteroids, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 21 гласа)

3. СЛОВЕСЕН ДУЕЛ

— Е, вече се срещнахте с мен — каза Антън без да промени изражението на лицето си.

— Но не и на четири очи, капитане — отбеляза предпазливо Лъки.

Антън бързо се огледа. Дузина, негови хора със свалени в различен стадий скафандри се тълпяха в помещението, наблюдавайки и слушайки със зяпнали уста. Той почервеня леко и нареди с повишен тон:

— Отивайте да си гледате работата. Боклуци такива, искам пълен доклад за този кораб. И дръжте оръжието си готово за стрелба. На борда може да има и други хора. А ако някой бъде изненадан като Динго, ще бъде изхвърлен оттатък въздушния шлюз.

Започна бавно тътрене към изхода.

— Бързо! Бързо! — извика внезапно Антън. Направи ловко движение и в ръката му се появи бластер. — Ще броя до три и ще стрелям. Едно… две…

Всички мигновено изчезнаха.

Антън се обърна отново към Лъки. Очите му пробляскваха и дишаше ускорено през тънките си бели ноздри.

— Дисциплината е голяма работа — изсумтя той, — От мен трябва да се страхуват повече, отколкото от Земната флота. Тогава корабът е един ум и една ръка. Моите ум и ръка.

Да, помисли Лъки, един ум и една ръка, но чии? Твоите ли?

Усмивката на Антън се беше върнала — момчешка, приятелска и открита.

— Кажи ми сега какво искаш.

Лъки се усмихна в отговор на неговата усмивка и посочи с пръст бластера му, все още изваден и готов за стрелба.

— Имате ли намерение да стреляте? Ако е така, давайте.

— Господи! — възкликна потресен Антън. — Ти си хладнокръвен. Стрелям, когато аз искам. Как се казваш?

Бластерът му не се помръдна.

— Уилямс, капитане.

— Ти си висок и строен, Уилямс. Изглеждаш силен. И все пак аз стоя тук и само при едно натискане на спусъка ти ще умреш. Мисля, че това е много поучително. Двама души и един бластер е цялата тайна на силата. Мислил ли си понякога за силата, Уилямс?

— Понякога.

— Това е единственият смисъл на живота, не мислиш ли?

— Може би.

— Виждам, че силно желаеш да направиш бизнес. Нека започнем. Защо си тук?

— Чух за пиратите.

— Ние сме хората от астероидите, Уилямс. Нямаме друго име.

— Това ме задоволява. Аз дойдох, за да се присъединя към хората от астероидите.

— Ти ни ласкаеш, но пръстът ми е още на спусъка. Защо искаш да се присъединиш към нас?

— Животът на Земята е затворен, капитане. Човек като мен би могъл да се установи на нея и да стане експерт-счетоводител или инженер. Бих могъл дори да ръководя фабрика или да седя зад бюрото и да гласувам на събранията на акционерите. Това няма значение. Каквато и да е работата ми там, тя ще е рутинна. Ще знам как ще протече живота ми отначало докрай. Няма да има нито приключения, нито несигурност.

— Ти си философ, Уилямс. Продължавай.

— Има колонии, но мен не ме привлича животът на земеделски работник на Марс или на превозвач на цистерни за Венера. Привлича ме животът на астероидите. Вие водите суров и пълен с опасности живот. Човек може да стане силен като вас. Както казвате, силата придава смисъл на живота.

— Значи ти си пътник без билет на празен кораб, така ли?

— Не знаех, че е празен. Трябваше да пътувам за някъде. Легалното пътуване в космоса е скъпо, а паспорти за астероидите не се раздаваха тези дни. Знаех, че този кораб е част от експедицията за съставяне на карта на астероидите. Така че чаках последния момент преди той да бъде изстрелян. Точно в този момент всички щяха да са заети с подготовката за пуска, а все, един от въздушните шлюзове щеше да бъде отворен. Един приятел отвлече вниманието на часовоя. Въобразявах си, че ще спрем на Серес. Той непременно трябваше да е главната база за която и да е експедиция към астероидите. Струваше ми се, че щом веднъж попадна там, ще мога без неприятности да се измъкна. Екипажът щеше да бъде от астрономи и математици. Отнемех ли им очилата, щяха да бъдат като слепи. А насочех ли бластер към тях, биха умряли от страх. Веднъж попаднал на Серес, щях по някакъв начин да се свържа с пи… хората от астероидите. Просто.

— Само че когато се качи на кораба се изненада. Така ли беше? — попита Антън.

— Ще кажа. На борда на кораба нямаше никой и преди да успея да осъзная това, той излетя.

— Как си обяснявате цялата тази работа, Уилямс?

— Не мога да си я обясня. Нищо не разбирам.

— Добре. Нека видим, дали ще можем да я разгадаем. Двамата, аз и ти. — Той махна с бластера и рече остро: — Хайде!

Главатарят на пиратите го поведе към изхода от командното помещение и после по дългия централен коридор на кораба. От една врата пред тях излезе група мъже. Те си размениха къси реплики, но млъкнаха веднага, щом доловиха погледа на Антън.

— Елате тук — повика ги той.

Те се приближиха. Един от тях обърса прошарения си мустак с опакото на ръката и каза:

— На този кораб няма никой друг, капитане.

— Добре. Какво мислите за кораба?

Те бяха четирима, но броят им се увеличи, когато към групата се присъединиха още хора.

— Какво мисли всеки от вас за кораба? — попита по-високо Антън.

Динго си проби път напред. Беше свалил скафандъра и Лъки можеше да види що за човек е той. Гледката изобщо не беше приятна. Динго беше широкоплещест и непохватен, а леко закривените му ръце висяха свободно от изпъкналите рамене. От горната страна на пръстите му имаше косми, а белегът върху горната устна конвулсивно потръпваше. Бе вперил поглед в Лъки.

— Не ми харесва — рече той.

— Корабът ли не ти харесва? — попита рязко Антън. Динго се поколеба. После застана мирно и каза:

— Той вони.

— Защо? Защо казваш това?

— Бих могъл да го разглобя с отварачка за консерви. Попитай останалите и виж дали не са съгласни с мен. Този кош е събран от клечки за зъби. Не би издържал и три месеца.

Разнесе се одобрителен шепот.

— Извинявай, капитане — намеси се мъжът с посивелия мустак, — но електрическата инсталация е изолирана на място. Правена е набързо. Изолацията е вече почти прегоряла.

— Всички заварки са направени наистина набързо — обади се друг. — Шевовете са изпъкнали — посочи той с дебелия си мръсен пръст.

— Какво ще кажете за ремонта му? — попита Антън.

— Би отнел прекалено много време. Не си струва работата. Във всеки случай, не можем да ги извършим тук. Трябва да го закараме на някоя от скалите.

— Астероидите ги наричаме „скали“, нали разбирате? — обясни Антън учтиво на Лъки. Лъки кимна.

— Очевидно моите хора чувстват, че не биха искали да пътуват с този кораб. Защо, според вас, Земното правителство изпраща в космоса празен кораб и на това отгоре паянтов?

— Започва да става все по-объркващо — отвърна Лъки.

— Нека тогава завършим нашето изследване.

Антън тръгна пръв. Лъки го последва по петите. Останалите мъже се повлякоха след тях. Антън вървеше изправен и без страх, сякаш не очакваше нападение от Лъки. Може би имаше основание. По петите на Лъки бяха десет въоръжени мъже.

 

 

Те поглеждаха през вратите на малките помещения, конструирани от гледна точка на крайна икономия на пространство. Това бяха: стая за изчисления, малка обсерватория, фотографска лаборатория, помещение за кухня и за спане.

Плъзнаха се надолу към по-ниското ниво през тясна извиваща се тръба, в която псевдогравитационното поле беше неутрализирано, така че всяка една посока можеше да бъде по желание „горе“ или „долу“. Лъки бе накаран да се спуска пръв, следван така отблизо от Антън, че едва успя да се отдръпне (краката му леко се свиха при внезапната допълнителна тежест) преди шефът на пиратите да връхлети върху него. Твърдите и тежки обувки на пирата минаха само на няколко инча от лицето на Лъки.

Лъки възстанови равновесието си и гневно се обърна, но Антън стоеше там, усмихващ се мило и с бластер, насочен право в сърцето му.

— Хиляди извинения — рече той. — За щастие си твърде пъргав.

— Да — измърмори Лъки.

На по-ниското ниво се намираха: машинната зала, електростанцията, пустите легла на спасителните ракети. Тук бяха складовете с гориво, храна и вода, въздушните опреснители и противоатомната защита.

— Е, и какво мислиш за всичко това? — мърмореше Антън. — Вероятно фалшификация, но не виждам нищо нередно.

— Тези неща са трудни за разбиране — рече Лъки.

— Но ти си живял на този кораб дни наред.

— Разбира се, но не съм си правил труда да го разглеждам. Само чаках да ме закара някъде.

— Разбирам. Е, да се връщаме на горното ниво.

Лъки отново беше първи „надолу“ по тръбата. Този път се приземи леко и с грациозността на котка отскочи на шест фута встрани.

Минаха секунди преди Антън да изскочи от тръбата.

— Нерви, а? — попита той. Лъки се изчерви.

Пиратите се появиха един по един. Антън не ги изчака всичките, а тръгна отново по коридора.

— Знаеш ли, човек би могъл да каже, че сме прегледали целия кораб. Повечето хора биха казали така. Не мислиш ли така и ти? — попита той.

— Не — отвърна спокойно Лъки. — Не мисля. Не сме били в банята.

Антън се намръщи и за известно време задоволството изчезна от лицето му. Сега то бе побледняло от заместилия го сдържан гняв, който след малко премина. Той приглади една непокорна къдрица и заразглежда с интерес опакото на ръката си.

— Добре, нека погледнем и там.

Няколко от мъжете подсвирнаха, а останалите възкликнаха по различни други начини, когато съответната врата се отвори с щракане.

— Много е хубава — измърмори Антън. — Много е хубава. Бих казал луксозна.

Тя беше такава! Не можеше да се оспорва. Имаше три отделни кабинки с душове заедно с водопроводните им инсталации, нагласени за сапунена вода (хладка) и вода за плакнене (топла и студена). Имаше също половин дузина корита за пране от хром и слонова кост с поставки за шампоан, сешоари за коса и иглени кожни стимулатори. Не липсваше нищо необходимо.

— В това определено няма нищо нередно — отбеляза Антън. — Прилича на шоу по субетера, а Уилямс? Какво ще кажеш?

— Аз съм объркан.

Усмивката на Антън изчезна с бързината на краткотрайната светла точка на бързодвижещ се кораб върху видеоекран.

— Аз обаче не съм. Динго, ела тук. — После шефът на пиратите се обърна към Лъки — Ей, ти, това е лесна задача. Налице е кораб без жива душа на борда, събран по възможния най-евтин начин, сякаш е правен набързо, но с баня, която е последна дума на техниката. Защо? Мисля, че само за да има в нея колкото е възможно повече тръби. И защо? Защото никога да не заподозрем, че една или две от тях са фалшиви… Динго, коя тръба е това?

Динго ритна една тръба.

— Не я ритай, загубен глупако! Отдели я!

Динго я отдели с къс откос на топлинния си микропистолет. От нея изтръгна жици.

— Какво е това, Уилямс? — попита Антън.

— Жици — отсече Лъки.

— Зная това, тъпако! — Той внезапно бе побеснял. — Какво друго? Ще ти кажа какво друго. Тези жици са нагласени да взривят всяка частица от този кораб, щом го закараме в базата.

— Откъде знаете? — скочи Лъки.

— Ти си изненадан? Не си знаел, че това е голяма клопка? Не си предполагал, че ще закараме този кораб за ремонт в базата ли? Не си знаел, че се е смятало да се вдигнем във въздуха заедно с базата и да се превърнем в горещ прах? Защото ти си тук като примамка, за сигурност че сме заблудени по подходящ начин. Само че аз не съм глупак!

Хората му се бяха струпали около тях. Динго облиза устни.

Антън извади бластера, а в очите му нямаше и следа от милост.

— Чакайте! Велика Галактико, чакайте! Не зная нищо за това. Нямате право да ме застреляте без причина — Лъки се напрегна за скок, за последна битка преди смъртта.

— Нямам право! — С горещи очи Антън внезапно наведе дулото на бластера. — Как се осмеляваш да кажеш, че нямам право? На този кораб имам всички права.

— Не можете да убиете един полезен човек. Хората от астероидите се нуждаят от полезни мъже. Не се лишавайте от един от тях за нищо.

Внезапно сред пиратите се разнесе неочаквано мърморене.

— Той е смел, капитане. Вероятно ще можем да го използуваме… — обади се един глас и замря, когато Антън се обърна.

— Какво те прави полезен човек, Уилямс? — попита Антън, след като отново се обърна към Лъки. — Отговори ми на този въпрос и ще си помисля.

— Готов съм да се бия с всеки от присъстващите. С голи юмруци или с каквото и да е оръжие.

— Така ли? — ухили се Антън. — Чухте ли това, момчета?

Последва одобрителен рев.

— Предизвикателството е твое, Уилямс. С каквото и да е оръжие. Добре. Ако останеш жив, няма да бъдеш разстрелян. Ще бъдеш считан за член на моя екипаж.

— Имам ли вашата дума, капитане?

— Имаш я. Никога не я нарушавам. Екипажът ме слуша. Ако останеш жив.

— С кого ще се бия? — попита Лъки.

— Динго е един добър боец. Който може да го бие, е много добър боец.

Лъки измери с поглед огромната буца хрущял и сухожилия, която стоеше пред него и чиито малки очи блестяха в очакване и мрачно съгласие с капитана.

— С какво оръжие? Или ще се бием с голи юмруци? — попита решително той.

— Пистолети. С ракетни пистолети, за да бъда точен. В открития космос.

За момент Лъки откри, че е трудно да се прави на безразличен.

— Страх те е, че това няма да бъде подходяща проверка за теб ли? — усмихна се Антън. — Не се страхувай. Динго е най-добрият боец с ракетни пистолети в цялата ни флота.

Лъки почувствува тежест на сърцето. За дуел с ракетни пистолети се изискваше специалист. Това беше всеизвестно. Да се играе, както бе играл в колежа, беше спорт. Борбата между професионалисти беше смъртоносна!

А той не беше професионалист!