Айзък Азимов
Пирати от астероидите (12)

12. КОРАБ СРЕЩУ КОРАБ

Със свито сърце Лъки обмисляше положението си. Мислеше, че се досеща за плановете на пиратите. От една страна, те желаеха да се избавят от него, тъй като очевидно знаеше твърде много. От друга страна, искаха да бъде намерен мъртъв, но по такъв начин, че Научният съвет да не е в състояние да докаже убедително, че смъртта му е била причинена насилствено от тях.

Пиратите бяха вече правили веднъж грешката да убият човек на Съвета и произтеклата от това ярост бе катастрофална за тях. Този път трябваше да бъдат по-внимателни.

Лъки мислеше, че ще атакуват внезапно „Светкавичния Стар“, за да попречат на Бигман да изпрати зов за помощ. После един оръдеен изстрел върху корпуса му сполучливо ще имитира сблъскване с метеорит. Можеха да го инсценират още по-добре като изпратят своите инженери на борда му, за да повредят щитовите активатори. Щеше да създаде представата, че дефект в механизма е попречил на щита да се задейства при приближаване на метеорита.

Лъки знаеше, че неговият курс ще им бъде известен. Нямаше нищо, което да го отклони от първоначалния ъгъл на полета му, какъвто и да беше той. По-късно, когато със сигурност щеше да бъде мъртъв, те щяха да го вземат и пуснат да се върти в орбита около разбития „Светкавичният Стар“. Тези, които го открият (а вероятно един от собствените им кораби щеше да изпрати анонимно съобщение за местоположението му), щяха да стигнат до едно очевидно заключение. Бигман е загинал на поста си маневрирайки до последния момент на пулта за управление. От другата страна Лъки, вмъквайки се в скафандъра, е повредил във вълнението си копчето за чувствителност на радиото и не е могъл, да извика за помощ. Изразходвал газа от ракетния си пистолет в отчаяни и напразни опити да намери безопасно място. И после умрял.

Този номер нямаше да мине. Вероятно нито Конуей, нито Хенри щяха да повярват, че Лъки се е загрижил само за собствената си безопасност, докато Бигман почтено е останал на пулта за управление. Но в такъв случай пропадането на номера им щеше да бъде слабо утешение за мъртвия Лъки. Още по-лошо. Нямаше да умре само Лъки Стар, а и цялата информация, заключена сега в главата му.

За момент го беше яд на себе си, че не беше втълпил всичките си подозрения на Конуей и Хенри преди да тръгне, че беше чакал да се качи на борда на „Светкавичния Стар“, за да подготви капсулата. После той се овладя. Никой нямаше да му повярва без доказателства.

Точно поради тази причина той трябваше да се върне.

Трябваше!

Но как? Каква полза можеше да има от това „трябва“ за някой, който бе сам и безпомощен в космоса с няколкочасов запас от кислород и нищо повече?

Кислород!

Това е моят кислород, мислеше Лъки. Всеки друг на мястото на Динго би източил всичкия кислород от бутилката, освен едно съвсем малко количество, за да остави смъртта да дойде по-скоро. Но доколкото Лъки познаваше Динго, пиратът го бе изпратил с пълна бутилка само за да продължи агонията му.

Добре! Тогава той щеше да се противопостави на това. Щеше да използува кислорода по друг начин. И ако не успееше, смъртта щеше да дойде по-бързо, въпреки желанието на Динго.

Само че той трябваше да успее.

При въртенето на Лъки в космоса астероидът пресичаше периодично зрителното му поле. Първо астероидът беше една смаляваща се скала с огряни от Слънцето връхни точки, която се накланяше пияно през чернотата на космоса. После той беше ярка звезда и единствена светлина. Сега яркостта му отслабваше бързо. А станеше ли веднъж достатъчно неясен, за да бъде просто само още една от милиардите звезди, всичко щеше да бъде загубено. До тогава оставаха броени минути.

Неговите трудноподвижни, обвити в метал пръсти вече опипваха гъвкавата тръба, която водеше от входното отвърстие за въздух точно под лицевото прозорче до кислородната бутилка на гърба му. Той завъртя енергично болта, който държеше въздушната тръба плътно закрепена към бутилката. Болтът поддаде. Лъки почака шлемът и скафандърът му да се напълнят с кислород. Обикновено кислородът се процеждаше бавно от бутилките със скоростта, с която се използува от човешките бели дробове. Въглеродният двуокис и водата, образували се в резултат на дишането, бяха в по-голямата си част абсорбирани от химикалите, съдържащи се в железните кутии с клапи, прикрепени от вътрешната страна на гръдните плочи на скафаидъра. В резултат на това кислородът се поддържаше с налягане една пета от налягането на земната атмосфера. Точно така беше правилно, защото все пак четири пети от земната атмосфера беше азот, който е неизползваем при дишането.

Все пак така оставаше място за по-високи концентрации, малко по-високи отколкото при нормалното атмосферно налягане, но неспособни да предизвикат токсични ефекти. Лъки остави кислорода да се лее в скафандъра му.

След това той затвори докрай кранчето под лицевото си прозорче и свали бутилката.

Самата бутилка представляваше вид ракетен пистолет. Разбира се, необикновен. За човек, изолиран в космоса, използуването на драгоценния кислород, който стоеше между него и смъртта, за движеща сила посредством изхвърлянето му в космоса беше акт на отчаяние. Или на твърда решимост.

Лъки строши редуциращото кранче и изпусна част от кислорода навън. Този път не се появи линия от кристалчета. Кислородът, за разлика от въглеродния двуокис, замръзваше при наистина много ниски температури и преди да успее да загуби достатъчно топлина, за да замръзне, той се разсейваше в космоса. И така, за газ или твърда маса третият закон на Нютон за движението все още оставаше в сила. Излизането на газа в една посока отблъскваше Лъки в противоположната чрез естественото противодействие.

Въртенето му се забави. Той внимателно изчака астероида да се появи изцяло преди да спре напълно въртенето си.

Лъки все още се отдалечаваше от скалата. Тя не беше вече значително по-ярка от съседните звезди. Може би се бе разминал със своята цел, но той прогони съмненията от ума си.

Лъки заби твърдо погледа си в светлата точка, като прие, че е астероида и пусна кислорода от бутилката да изтича в противоположната посока. Питаше се дали ще има достатъчно кислород, за да обърне посоката на своето пътешествие. В момента нямаше начин да разбере.

За всеки случай трябваше да запази малко газ. Щеше да му бъде нужен за маневриране около астероида, за да мине откъм нощната му страна, да намери Бигман и кораба, докато не…

Докато корабът не е отпътувал или разрушен от пиратите.

На Лъки се струваше, че треперенето па ръцете му, дължащо се на изтичащия кислород, е намаляло. Или бутилката вече се изпразваше, или температурата й падаше. Той я държеше далеч от скафандъра си, така че тя не поглъщаше повече топлина от него. Скафандърът му беше от тези, чиито кислородни бутилки получават достатъчно топлина, за да може кислородът да се диша, а бутилките с въглероден двуокис на ракетните пистолети получаваха достатъчно топлина, за да задържат съдържанието си в газообразно състояние. Във вакуума на космоса топлина можеше да бъде загубена само чрез излъчване. Това бе един бавен процес, но дори при това положение кислородната бутилка имаше време да понижи температурата си, Лъки обгърна бутилката с ръце, притисна я плътно до гърдите си и зачака.

Сякаш бяха минали часове, а не само петнадесет минути преди да му се стори, че астероидът става по-ярък.

Приближаваше ли се отново към скалата? Или само си въобразяваше? Минаха още петнадесет минути и астероидът беше вече определено по-ярък.

Лъки се почувства дълбоко благодарен на шанса, че бе изстрелян от сгряната от Слънцето страна на скалата, така че да може да я вижда ясно като мишена.

Ставаше все по-трудно за дишане. Не че се задушаваше с въглероден двуокис. Този газ се отстраняваше веднага след образуването му. Все пак всяко вдишване също отстраняваше малка частица от скъпоценния кислород. Лъки се опита да диша повърхностно. Затвори очи. Почиваше си. В края на краищата, не можеше да направи нищо повече, докато не достигне и отмине астероида. Там, на нощната му страна, може би още го чакаше Бигман.

Тогава, ако можеше да се доближи достатъчно близо до него, ако успееше да го повика по своето повредено радио преди да го отмине, все още имаше шанс.

 

 

За Бигман часовете минаваха бавно и мъчително. Той силно желаеше да слезе, но не смееше. Убеждаваше себе си, че ако врагът съществува, досега би напомнил за себе си. После Бигман се отказа от това си предположение и с горчивина стигна до заключението, че голямото мълчание и липса на движение в космоса означава клопка и че Лъки е попаднал в нея.

Той постави капсулата на Лъки пред себе си и се запита какво ли съдържа. Само ако имаше някакъв начин да я отвори и да прочете тънкото руло микрофилми в нея. В такъв случай би могъл да предаде съдържанието й на Серес по радиото и изпълнявайки по този начин възложената му задача, да се спусне на скалата. Щеше да избие всичките пирати и да измъкне Лъки, в каквато и каша да се е забъркал.

Не! Преди всичко Бигман не смееше да ползва субетера.

Наистина, пиратите не биха могли да разшифроват кода, но щяха да открият носещата информация вълна, а той беше инструктиран да не издава местонахождението на кораба.

Освен това, каква беше ползата да мисли за отварянето на тази капсула. Една слънчева пещ можеше да я стопи и разруши, един атомен взрив да я дезинтегрира, но нищо не можеше да я отвори и остави съобщението непокътнато, освен докосването й от лицето, за което бе предназначена.

Повече от половината от дванадесеточасовия срок беше минал, когато гравитометрите дадоха своето съвсем ясно предупреждение.

Бигман се пробуди от своите осуетени мечти и изненадан и шокиран втренчи поглед в ергометъра. Пулсациите на няколко кораба се смесваха в сложни криви, които се преливаха като змии от една фигура в друга

Щитът на „Светкавичния Стар“, който блещукаше както обикновено със сила, достатъчна да го предпазва от случайни „отломки“ (обичайното космическо название за странстващи метеорити с диаметър до един инч), замръзна на максимума си. Бигман чуваше лекото бръмчене на захранващия източник на енергия да става пронизително. Той включи екраните за близък обсег и те оживяха един по един.

Мозъкът му работеше усилено. Корабите се издигаха от астероида, тъй като никакъв кораб не можеше да бъде открит по-надалеч. Тогава Лъки сигурно беше пленен и вероятно мъртъв. Сега вече не го беше грижа колко кораба идват срещу него. Можеше да ги победи всичките до един.

Бигман отрезвя. Първият слънчев отблясък бе уловен на един от екраните. Бигман маневрира с визьора на оптическия прибор и го постави в центъра на екрана. После натисна нещо подобно на клавиш от пиано и пиратският кораб грейна, уловен в едно невидимо енергийно избухване.

Светенето не се дължеше на някакво действие върху корпуса му, а беше по-скоро резултат от погълнатата от екрана на вражеския кораб енергия. Корабът светеше все по-ярко. После потъмня, тъй като врагът прояви малодушие и увеличи разстоянието помежду тях.

Появиха се втори и трети кораб. Един снаряд си проправяше път към „Светкавичния Стар“. Във вакуума на космоса нямаше проблясване, нито звук, но Слънцето го бе уловило и той представляваше малко искрящо светло петно. То започна да добива очертания на екрана, после още по-голямо и накрая излезе извън полето му.

Бигман можеше да го избегне, отклонявайки кораба от пътя му, но помисли, че ще е по-добре, ако се остави да бъде ударен. Искаше да видят с кого си имат работа. Корабът може би изглеждаше като играчка на богат човек, но те нямаше да могат да го извадят от строя с няколко стрелци с прашка.

Снарядът се удари и спря в хистерезисните щитове на „Светкавичния Стар“, които, Бигман знаеше, трябваше моментално да засветят. Самият кораб се движеше плавно, поглъщайки пропуснатата през щита инерция.

— Нека отвърнем на удара — измърмори Бигман.

„Светкавичния Стар“ не носеше снаряди, експлозиви или други подобни, но неговият запас от енергийни заряди бе разнообразен и мощен.

Ръката му беше над пулта за управлението им, когато на един от екраните видя нещо, което приличаше на човек в скафандър.

Беше странно, че космическият кораб е по-уязвим от човек в скафандър, отколкото от най-добрите оръжия на другия кораб. Вражеският кораб можеше лесно да бъде открит от гравитометрите на мили разстояние, а от ергометъра — на хиляди мили. Човек в скафандър можеше да бъде открит само от гравитометър на разстояние стотина метра, докато за ергометъра това изобщо беше невъзможно.

Хистерезисният щит действаше толкова по-ефективно, колкото по-голяма бе скоростта на снаряда. Огромни късове метал, носещи се със скорост мили в секунда, можеха да бъдат спряни. Един човек обаче, движещ се със скорост десет мили в час, можеше дори да не почувства наличието на щита, освен като леко загряване на скафандъра му.

Ако дузина хора започнеха едновременно да се промъкват към кораба, те можеха да бъдат спряни с голямо умение. Ако двама или трима успееха да проникнат и да взривят въздушния шлюз с ръчни оръжия, атакуваният от тях кораб щеше да бъде сериозно повреден.

А сега Бигман улови малкото петънце, което можеше само да означава авангарда на такава група самоубийци. Самотната фигура беше взета на мушка и Бигман бе готов да стреля, когато радиоприемникът му зазвуча.

За момент той се стресна. Пиратите атакуваха без предупреждение и нямаше да се опитват да влязат във връзка с него, за да го подканят да се предаде, да предложат някакви условия или нещо подобно. Какво да прави сега?

Той се колебаеше, а звукът се превърна в няколкократно повтаряна дума:

— Бигман… Бигман… Бигман…

Бигман скочи от мястото си, игнорирайки човека в скафандър, битката, всичко.

— Лъки! Ти ли си?

— Близо съм до кораба… Скафандър… Въздухът… почти свърши.

— Велика Галактико! — възкликна пребледнял Бигман и насочи „Светкавичния Стар“ към фигурата в космоса; фигурата, която за малко не унищожи.

 

 

Бигман наблюдаваше Лъки, който със свален шлем продължаваше жадно да гълта въздух.

— По-добре да си беше починал малко. Лъки.

— По-късно — отвърна Лъки, измъквайки се от скафандъра. — Атакуваха ли вече?

Бигман кимна.

— Това няма значение. Току-що си счупиха зъбите в „Светкавичния Стар“.

— Имат и по-здрави зъби от тези, които са показали — отбеляза Лъки. — Трябва да се махаме оттук и то бързо. Те ще изкарат тежко въоръжените си кораби, а дори нашите енергийни запаси няма да траят вечно.

— Откъде ще вземат тежко въоръжените си кораби?

— Това там, долу, е една главна пиратска база. Може би най-главната.

— Искаш да кажеш, че това не е скалата на отшелника ли?

— Искам да кажа, че трябва да се махаме.

Лъки пое управлението с все още бледо от изпитанието лице.

За пръв път скалата отдолу се премести от своето положение на екрана.

Дори по време на атаката Бигман беше взел под внимание нареждането на Лъки да не мърда преди изтичането на дванадесетте часа.

Скалата стана по-голяма.

— Ако ще се махаме, защо тогава се приземяваме? — запротестира Бигман.

— Не се приземяваме — отвърна Лъки.

Лъки гледаше напрегнато екрана, докато едната му ръка бе поставена върху лоста на тежкия корабен бластер. Той умишлено разширяваше и смекчаваше фокуса на бластера, докато последният обхвана една наистина голяма площ, но при енергийна интензивност, която бе намалена до малко повече от едно обикновено топлинно лъчене.

Лъки изчака поради причина, която чудещият се Бигман не можа да предугади, и после стреля. Върху повърхността на астеройда имаше едно поразително ярко петно, което почти мигновено стана червено като жарава. Около минута стоя такова и после потъмня.

— Сега да си вървим — каза Лъки и когато от пиратската база започнаха спираловидно да се издигат нови кораби, „Светкавичния Стар“ вече набираше скорост.

Половин час по-късно, когато астероидът беше изчезнал и всички преследващи ги кораби окончателно изчезнаха. Лъки каза:

— Свържи се със Серес. Искам да говоря с Конуей.

— Добре, Лъки. И виж, получих координатите на този астероид. Да ги изпратя ли? Можем да засилим обратно цяла флота и…

— Това нищо няма да помогне — отвърна Лъки — и не е необходимо.

— Ти нямаше ли намерение да разрушиш скалата с този изстрел?

— Разбира се, че не. Едва я докоснах — отвърна Лъки. — Хвана ли Серес?

— Имам затруднения — отвърна кисело Бигман. Той разбра, че Лъки не бе в настроение да говори и няма да му каже нищо повече. — Чакай, ето го, но, хей… Те предават обща тревога!

Нямаше нужда да обяснява. Зовът беше пронизващ и некодиран.

— Общо повикване на всички флотски единици от другата страна на Марс. Серес е атакуван от вражески сили. Предполагаме, че са пирати… Общо повикване към всички флотски единици…

— Велика Галактико! — възкликна Бигман.

— Те са с една крачка пред нас, каквото и да правим — отсече Лъки. — Трябва да се връщаме! Бързо!