Серия
Лъки Стар (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lucky Starr and the Pirates of the Asteroids, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 21 гласа)

14. ДО ГАНИМЕД ПРЕЗ СЛЪНЦЕТО

Една триизмерна карта на Слънчевата система би имала външния вид на твърде гладка плоча. В центъра беше Слънцето, доминиращият член на системата.

То наистина е доминиращ член, тъй като съдържа 99,8% от цялото вещество на Слънчевата система. С други думи, то тежи петстотин пъти повече от всичко останало в Слънчевата система, взето заедно.

Около Слънцето обикалят планетите. Всички те се въртят в почти една и съща плоскост, която се нарича еклиптика.

В пътуването от планета до планета космическите кораби обикновено следват еклиптиката. Така те са вътре в главните субетерни лъчи на междупланетната връзка и могат по най-подходящ начин да правят междинни спирания по пътя си. Понякога, когато корабът е заинтересован да пристигне по-скоро и да не позволи да бъде открит, той се отклонява от еклиптиката, особено в случаите, когато трябва да пътува към другата страна на Слънцето.

Вероятно така ще направи и корабът на Антън, помисли си Лъки. Ще се вдигне нагоре от „плоскостта“, в която бе Слънчевата система, ще опише огромна дъга или мост над Слънцето и ще слезе към „плоскостта“ от другата му страна в околностите на Ганимед. Антън сигурно беше стартирал в тази посока, защото в противен случай отбранителните сили на Серес нямаше да пропуснат да го заснемат. За хората бе станало почти втора природа да правят всички пространствени наблюдения най-напред и преди всичко по протежение на еклиптиката. Докато се сетеха да погледнат извън нея. Антън щеше да бъде твърде далеч.

Но има шанс, мислеше Лъки, Антън да не е напуснал еклиптиката за постоянно. Може би бе стартирал, сякаш е имал такова намерение, но после се е върнал в плоскостта на еклиптиката. Предимствата на такова връщане бяха големи. Астероидният пояс напълно обгръщаше Слънцето в смисъл, че астероидите бяха равномерно разпределени по целия път около него. По този начин, държейки се в района на Пояса, Антън можеше да остане сред астероидите по целия си път от сто милиона мили или около още толкова до Ганимед. Това за него би означавало сигурност, защото правителството бе почти изтеглило силите си от астероидите и освен по пътищата до четирите големи скали, негови кораби не влизаха в този район. Още повече, ако някой влезеше, Антън винаги би имал възможност да поиска помощ от най-близката астероидна база.

Да, мислеше Лъки, Антън щеше да остане в Пояса. Отчасти защото мислеше така и отчасти защото си имаше свои собствени планове. Лъки издигна „Светкавичния Стар“ в посока дъга.

Слънцето беше ключовият ориентир за цялата Система. То бе едно непреодолимо препятствие и принуждаваше всеки построен от човека кораб да го заобикаля. За да пътува от една страна на Системата до някоя друга, всеки кораб трябваше да прави дъга с голям радиус, за да избегне Слънцето. Никой пътнически кораб не се приближаваше до него на по-малко от шестдесет милиона мили, колкото беше разстоянието от Венера до Слънцето. Дори тогава охладителните системи бяха задължителни за комфорта на пътниците.

Можеха да бъдат конструирани технически кораби за пътуване до Меркурий, чието разстояние до Слънцето варираше от четиридесет и три милиона мили в някои части от орбитата му до двадесет и осем мили в други части. Корабите трябваше да кацат на него, когато се намира в най-отдалечената част на орбитата си около Слънцето. На разстояние по-малко от тридесет милиона мили металите започваха да се топят. Понякога се строяха и още по-специализирани кораби за наблюдение на Слънцето от по-близко разстояние. Техните корпуси бяха наситени с особен вид силно електрическо поле, което индуцираше един феномен, познат като „псевдовтечняване“ на най-външния молекулярен слой. Топлинното отразяване от такъв слой беше почти пълно, така че в кораба проникваше само малка част от топлината. Отвън такива кораби приличаха на съвършени огледала. Но дори така в кораба проникваше достатъчно топлина, за да вдигне температурата във вътрешността му над точката на кипене на водата на разстояние пет милиона мили от Слънцето, което представляваше най-блазката записана точка на приближаване до него. Дори човешките същества да можеха да преживеят такава температура, те не биха могли да преживеят късовълновото излъчване на Слънцето, което от такова разстояние проникваше в кораба и за броени секунди би убило всичко живо.

В настоящия момент, в който Серес беше от едната страна на Слънцето, а Земята и Юпитер почти диаметрално противоположни от другата, неблагоприятното положение на Слънцето за космическо пътешествие беше очевидно. За пътуващия в Астероидния пояс разстоянието от Серес до Ганимед беше около един милиард мили. Ако Слънцето можеше да бъде пренебрегнато и корабът да пресече пространството направо през него, разстоянието щеше да бъде само шестстотин милиона мили или се спестяваха около четиридесет процента от пътя.

Доколкото беше възможно, Лъки възнамеряваше да направи тъкмо това. Той караше „Светкавичния Стар“ без да го жали, живеейки фактически в своите G-предпазни колани, като се хранеше и спеше в тях, чувствувайки непрекъснато натиска на ускорението. Даваше си само петнадесетминутна почивка на всеки час.

Лъки мина високо над орбитите на Марс и Земята, но там нямаше нищо за гледане дори с корабния телескоп. Земята беше от другата страна на Слънцето, а Марс бе приблизително под прав ъгъл спрямо него.

Слънцето беше вече с нормалните си размери, както се виждаше от Земята, и Лъки можеше да го наблюдава само през най-силно поляризираните екрани. Още малко и щеше да се наложи да ползва стробоскопическите приспособления.

Индикаторите за радиоактивност започнаха отвреме-навреме да тиктакат. От вътрешната страна на земната орбита интензивността на късовълновото излъчване достигна внушителни стойности. А след пресичане на орбитата на Венера трябваше да се вземат специални предпазни мерки, като например импрегнирани с олово полускафандри.

Самият аз, мислеше Лъки, ще трябва да измисля нещо по-добро от оловото. С приближаването до Слънцето, което смяташе да направи, оловото нямаше да върши работа. Нито какъвто и да е друг материал.

За първи път от приключението му на Марс през миналата година Лъки извади от един специален джоб, прилепен към гърдите му, лекия полупрозрачен предмет, получен от марсианските енергийни същества. Той отдавна се бе отказал да размишлява върху принципа му на действие. Този предмет бе плод на наука, която се бе развивала един милион години по-дълго, отколкото науката, позната на човечеството и по съвсем чужди на него пътища. Предметът беше така неразбираем за него, както космическият кораб за пещерния човек и поради това беше невъзможно да бъде направен негов дубликат. Но той действаше! Това имаше значение!

Лъки го нахлузи на главата си. Предметът прилепна към черепа му, сякаш имаше свой собствен странен живот. Така от цялото тяло на Лъки се излъчваше светлина. Блестеше върху тялото му като хиляди звездички и по тази причина Бигман го нарече „блестящ щит“. Върху лицето и главата му щитът представляваше плътна сияеща повърхност, която скриваше напълно чертите му, но от друга страна без да пречи на светлината да достига очите.

Предметът представляваше енергиен щит, конструиран от чуждоземните марсианци за нуждите на Лъки, т.е., той бе непроницаем за всички други форми на енергия, освен изискуемите от неговото тяло като определена интензивност на видимата светлина и определено количество топлина. Газовете преминаваха свободно през щита, така че Лъки можеше да диша. На преминаващите през него нагорещени газове той отнемаше топлината и те стигаха охладени до тялото на Лъки.

Лъки включи енергийния щит за постоянно, когато „Светкавичният Стар“ пресече орбитата на Венера все още в посока към Слънцето. Той не можеше да яде или пие, докато го носеше, но принудителните пости в краен случай нямаше да траят повече от един ден. Сега пътуваше с ужасна скорост, далеч по-голяма от всяка друга, която бе опитвал преди. В добавка към слабата тяга на хиператомните двигатели на „Светкавичния Стар“ беше невъобразимото привличане на гигантското гравитационно поле на Слънцето. Лъки пътуваше вече със скорост милиони мили в час. Той задейства електрическото поле, което правеше външната повърхност на кораба псевдотечна и докато го включваше мислено се поздрави за предвидливостта, която го бе накарала да настоява за това съоръжение при изграждането на „Светкавичния Стар“. Термодвойката, която регистрираше температурите над сто градуса, започна да показва спадане. Екраните угаснаха, когато металните щитове минаха върху дебелите им стъкла от външната страна, за да ги предпазят от повреда и размекване от топлината на Слънцето.

През времето за достигане на орбитата на Меркурий уредите, отчитащи радиацията, съвсем полудяха. Непрекъсната тракаха. Лъки постави едната си блестяща ръка върху техните прозорчета и тракането спря. Радиацията чак до най-жестоките гама-лъчи, проникваща и изпълваща кораба, беше спряна от противодействието на нематериалното сияние, което обгръщаше тялото му.

Температурата, която бе спаднала до осемдесет градуса[1], се покачваше отново въпреки огледалната повърхност на „Светкавичния Стар“. Тя мина сто и петдесетградусовата граница и продължи да се покачва. Гравитометрите показваха, че Слънцето е само на десет милиона мили от кораба.

Един плитък съд с вода, който Лъки бе поставил върху масата и чието съдържание от един час се изпаряваше, сега вече вреше с пълна сила. Температурата, регистрирана от термодвойката, достигна точката на кипене на водата — двеста и дванадесет градуса.

„Светкавичния Стар“, заобикаляйки Слънцето, беше вече на разстояние пет милиона мили от него. Не можеше да го доближи повече. В действителност той бе вътре в най-външната и най-разредена част на Слънчевата атмосфера — короната.

Тъй като Слънцето беше напълно в газообразно състояние (все пак по-голямата част от него беше газ, подобен на който не можеше да съществува и при най-добрите лабораторни условия на Земята), то нямаше повърхност и неговата атмосфера беше част от самото му тяло. Следователно, минавайки през короната, Лъки в известен смисъл минаваше през Слънцето, както бе казал на Бигман, че ще направи.

Обзе го любопитство. На никого досега не се бе удало да бъде така близо до Слънцето, нито може би щеше някога да се удаде отново. Разбира се, който и да бе извършил това пътуване, той не би могъл да наблюдава Слънцето с невъоръжено око. Възможното най-кратко зърване на чудовищната слънчева радиация от това разстояние означаваше мигновена смърт.

Но Лъки носеше марсианския енергиен щит. Можеше ли той да се справи със слънчевата радиация от разстояние пет милиона мили? Лъки чувстваше, че не трябва да поема риска и все пак поривът му отчаяно го влечеше. Главният екран на кораба беше съоръжен със серия стробоскопични отвърстия, която можеше да експонира към Слънцето едно по едно всяко от серията от шестдесет и четири отвърстия за по една милионна част от секундата всеки четири секунди. За окото (или за камерата) това би изглеждало като непрекъсната експлозия, но в действителност всяко стъкълце би получило една четиримилионна част от излъчваната от Слънцето радиация. Дори това изискваше специално конструирани, почти непрозрачни лещи.

Пръстите на Лъки се движеха безжалостно и почти несъзнателно по командния пулт. Той не можеше да понесе мисълта за загубване на шанса. Лъки нагласи плаката с лице към Слънцето, използувайки гравитометрите като индикатори.

После извърна глава и включи контакта. Мина една секунда, после още една. Лъки си представи как горещината върху врата му се повишава. Полуочакваше смърт от облъчване. Нищо не се случи.

Лъки бавно се обърна.

Това, което видя, се запечата в съзнанието му до края на живота му. Една ярка, нагъната и набръчкана повърхност изпълни екрана. Беше част от Слънцето. От това разстояние не би могъл да го види цялото на екрана, той знаеше. Слънцето беше двадесет пъти по-голямо, отколкото изглеждаше от Земята и заемаше четиристотин пъти по-голяма част от небето.

Екранът улови двойка слънчеви петна, които се чернееха на яркия фон. Ослепителн обели нишки се извиваха и загубваха в тях. Имаше вземащи връх области на активност, които се движеха пред плаката и бяха видими за Лъки. Това не се дължеше на собственото въртене на Слънцето около оста му, чиято скорост дори на екватора не беше повече от хиляда и четиристотин мили в час, а по-скоро на шеметната скорост на „Светкавичния Стар“.

Докато Лъки наблюдаваше, червени езици пламтящ газ бълваха към него. Те се тъмнееха на блестящия фон и потъмняваха още повече, когато се отдалечаваха от Слънцето и се охлаждаха.

Лъки премести плаката, улавяйки част от ръба на Слънцето и сега пламтящият газ (така наречените „протуберанси“, състоящи се от гигантски кълбета водороден газ) се открояваше като тъмночервен фон на черното небе. Протуберансите бавно се разстилаха навън, изтънявайки и приемайки фантастични форми. Лъки знаеше, че всеки един от тях може да погълне дузина планети с размера на Земята и че тя може да пропадне в слънчевото петно, което видя, без дори да предизвика внушителен плясък.

С рязко движение той затвори стробоскопа. Макар и физически в безопасност, никой човек не би могъл да гледа Слънцето от такова разстояние без да бъде подтиснат от незначителността на Земята и всичко земно.

„Светкавичния Стар“ беше прелетял половината път около Слънцето и бързо минаваше орбитите на Меркурий и Венера. Сега ускорението му беше отрицателно. Носът на кораба се противопоставяше на посоката на движение, а мощните главни двигатели действаха като спирачка.

След като мина орбитата на Венера, Лъки свали щита и го прибра. Корабната охладителна система се стремеше да се освободи от излишната топлина. Водата за пиене беше все още неприятно гореща, а консервираните храни се издуваха, като течността в тях се беше превърнала в пара.

Слънцето се смаляваше. Лъки го погледна. Сега представляваше гладка пламтяща сфера. Нейните неравномерности, избилите петна и надигащи се протуберанси не можеха повече да се видят. Само короната на Слънцето, видима винаги в космоса, а само по време на затъмнения от Земята, се простираше на милиони мили във всяка посока. Лъки неволно потръпна при мисълта, че беше минал през него. Той премина в границата на петдесетте милиона мили от Земята и през своя телескоп забеляза познатите очертания на континентите, надзъртайки през парцаливите бели маси на облачните натрупвания. Почувства пристъп на носталгия и после го обзе едно ново решение: да задържи войната далеч от заетите със своята работа милиарди човешки същества, обитаващи тази планета, дала началото на всички хора, населяващи сега обширните звездни системи на Галактиката.

После Земята също се отдалечи. С преминаването на орбитата на Марс и връщането в Астероидния пояс Лъки все още имаше за цел да достигне Юпитерианската система, тази миниатюрна слънчева система, разположена вътре в по-голямата. В центъра й се намираше Юпитер, който бе по-голям от всички други планети взети заедно. Около него обикаляха четири гигантски луни. Три от тях, Йо, Европа и Калисто бяха с големина приблизително като Луната, а четвъртият, най-големият, беше много по-голям. Всъщност Ганимед бе по-голям от Меркурий и бе почти с големината на Марс. В добавка имаше дузина лунички с диаметър от няколко стотици мили до незначителни скали.

В корабния телескоп Юпитер беше едно уголемяващо се жълто кълбо, белязано със слаби оранжеви линии, една от които се издуваше и образуваше така нареченото „Голямо червено петно“. Три от главните луни, в това число Ганимед, бяха от едната страна, а четвъртата — от другата страна на Юпитер.

Сега, през по-голямата част от деня. Лъки предпазливо поддържаше връзка с Главната служба на Съвета на Луната. Неговите ергометри опипваха космоса с „разперените си пръсти“. Лъки откриваше много кораби, но следеше само за един, с двигател сириусиански модел, който със сигурност щеше да познае още в момента на появяването му.

Лъки не го пропусна. Първите потрепвания събудиха подозрението му, когато бе на разстояние от двадесет милиона мили. Той отклони кораба в подходяща посока и характерните криви станаха по-изразителни. На разстояние сто хиляди мили телескопът го показа като бледа точка. На десет хиляди мили точката доби форма. Това бе корабът на Антън.

На разстояние хиляда мили (като се има предвид, че Ганимед бе все още на разстояние петдесет милиона мили от двата кораба) Лъки изпрати своето първо съобщение, в което искаше Антън да обърне кораба си обратно към Земята.

На разстояние сто мили Лъки получи отговора му. Това беше енергиен поток, който накара генераторите му да вият и който така разтресе „Светкавичния Стар“, сякаш се бе сблъскал с друг кораб. Това привлече уморения поглед на Лъки. Корабът на Антън беше по-добре въоръжен, отколкото очакваше.

Бележки

[1] По Фаренхайт, 27 гр. по Целзий — Б.пр.