Серия
Лъки Стар (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lucky Starr and the Pirates of the Asteroids, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 21 гласа)

10. АСТЕРОИДЪТ, КОЙТО БЕШЕ…

Бигман беше довел Конуей и Хенри на Серес със собствения кораб на Лъки „Светкавичния Стар“. Лъки му бе признателен. Това означаваше, че ще може да излезе в космоса с него, да чувства борда под краката си и да държи лостовете за управление в ръцете си.

„Светкавичния Стар“ беше двуместен крайцер, построен в годината след подвизите на Лъки сред земеделските работници на Марс. Външният му вид бе толкова измамлив, колкото съвременната наука можеше да го направи. Със своите грациозни очертания почти имаше вид на космическа яхта, а най-голямата му дължина не беше повече от два пъти по-голяма от дължината на малката „гребна лодка“ на Хенсън. Никой пътешественик в космоса, срещайки „Светкавичния Стар“, не би го оценил като нещо повече от развлекателно средство на богат човек, може би бързо, но с тънка черупка и неравностойно при тежки сблъсъци, „Светкавичния Стар“ със сигурност не изглеждаше да е от типа съдове, на които човек може да се довери в опасната ивица на астероидния пояс.

Едно изследване на вътрешността на съда обаче можеше да промени някои от тези бележки. Блестящите хиператомни двигатели бяха равнозначни на тези на бронираните космически кръстосвачи, десеторно по-тежки от него. Енергийните му резерви бяха огромни, а капацитетът на неговия хистерезисен щит бе достатъчен, за да спре и най-големия снаряд, изстрелян срещу него от всеки не тежко въоръжен кораб. В атакуваща позиция ограничената му маса не позволяваше да бъде първокласен, но би могъл да победи всеки равен му по тегло кораб.

Не беше чудно, че щом Бигман влезе във въздушния шлюз и свали скафандъра си, подскочи от удоволствие.

— Небеса! — възкликна той. — Радвам се, че се отървах от тази бъчва. Какво ще правим с нея?

— Ще наредя да изпратят кораб от Серес, който да я прибере.

Серес беше на стотици хиляди мили зад тях. На външен вид той изглеждаше с два пъти по-малък диаметър от Луната, гледана от Земята.

— Лъки, ще ме въведеш ли в цялата тази работа? Защо плановете внезапно се промениха? Последното, което чух, беше, че ще пътувам към астероида сам.

— Няма никакви координати, към които да се насочиш — отвърна Лъки и му разказа с невесел тон за събитията през последните няколко часа.

Бигман подсвирна от учудване.

— Тогава къде отиваме?

— Не съм сигурен — отвърна Лъки, — но във всеки случай се насочваме към мястото, където в момента би трябвало да се намира скалата на отшелника. — Той погледна показанията на уредите и добави: — Бързо ще се махнем оттук.

Той наистина имаше предвид бързо. Ускорението на „Светкавичния Стар“ стана високо, когато набра скорост. Бигман и Лъки бяха притиснати към своите кресла с диамагнитна тапицерия и нарастващото налягане се разпредели равномерно върху цялата повърхност на телата им. Кислородната концентрация в кабината беше повишена посредством чувствителни към ускорението въздухоопреснителни съоръжения, което позволи повърхностно дишане без опасност от кислороден глад. G-предпазните колани (G е научният символ за ускорение), които и двамата носеха, бяха леки и не затрудняваха движенията им, а укрепваха и защитаваха костите, особено гръбначния стълб, от счупване под натиска на нарастващата скорост. Една мрежеста найлонова материя пазеше вътрешностите им в областта на корема от нежелано увреждане.

Екипировката на кабината бе във всяко отношение така конструирана от експерти на Научния съвет, че да позволява на „Светкавичния Стар“ от двадесет до тридесет процента по-голямо ускорение, отколкото най-модерните съдове от флотата.

Дори в този случай ускорението, макар и високо, не достигаше и половината от това, на което корабът беше способен.

„Светкавичния Стар“ беше на пет милиона мили от Серес, когато се установи постоянна скорост и ако Лъки или Бигман биха пожелали да го потърсят, щяха да открият, че се е смалил до светло петънце, светещо по-слабо от много звезди.

 

 

— Слушай, Лъки — каза Бигман, — бих желал да те попитам нещо. У теб ли е твоят блестящ щит?

Лъки кимна утвърдително и Бигман го погледна тържествуващо.

— Ех ти, глупчо — укори го дребният му приятел, — защо, по дяволите, не го взе със себе си и когато отиде да гониш пиратите?

— Той беше у мен — отвърна спокойно Лъки. — Откакто ми го дадоха марсианците, винаги го нося с мен.

Както Лъки и Бигман знаеха (но никой друг в Галактиката), марсианците, за които Лъки говореше, не бяха земеделските работници и фермери на Марс. Те бяха по-скоро раса нематериални създания, преки потомци на древния разум, обитавал някога повърхността на Марс преди от нея да изчезнат водата и кислородът. Те бяха изкопали огромни пещери под повърхността на Марс посредством разрушаване и превръщане на десетки кубически мили скална маса в енергия, която бяха складирали за бъдеща употреба и сега си живееха спокойно в изолация. Съществуването на тези създания, напуснали материалните си тела и живеещи като чиста енергия, оставаше неподозирано за човечеството. Само Лъки Стар бе проникнал в техните крепости и като спомен от това пътешествие бе получил така наречения от Бигман „блестящ щит“.

— Е, като е бил у теб, защо не си го използувал? — попита с нарастващо отегчение Бигман. — Какво ти попречи?

— Имаш погрешна представа за щита, Бигман. Не може да прави всичко. Не може да ме храни и бърше устните ми, когато се спася.

— Видях какво може да прави. Много работи.

— Може, но в определени случаи. Може да поглъща всякакъв вид енергия.

— Като енергията на изстрел от бластер. Няма да оспорваш това, нали?

— Признавам, че бих бил защитен от бластер. Щитът би погълнал също и потенциална енергия, ако масата на едно тяло не е твърде голяма или твърде малка. Например нож или обикновен куршум не би могъл да премине през него. Ковашки чук би минал безпрепятствено през щита, но дори и да не мине, неговата инерция би ме смазала. И още, молекулите на въздуха могат да минават през щита също като че ли го няма, защото са твърде малки, за да бъдат задържани от него. Казвам ти това, за да разбереш, че ако носех щита и Динго беше счупил стъклото на шлема ми, когато двамата се боричкахме в космоса, аз пак щях да умра. Той нямаше да попречи на въздуха в скафандъра ми да излети за частица от секундата.

— Ако беше го използувал в самото начало, нямаше да имаш такива неприятности. Не си ли спомняш, когато го използува на Марс? — Бигман се захихика при този спомен. — Той блещукаше върху теб като светещ дим, така че се виждаха само неясните ти очертания. Във всеки случай всичко, с изключение на лицето ти. То беше само едно петно от бяла светлина.

— Да — отвърна сухо Лъки. — Щях да ги уплаша. Щяха да ме обстрелват с бластери без да ме наранят. Така те щяха да се махнат от „Атлас“, да се отдалечат на десетина мили и да го взривят. И тогава щях да бъда сто процента мъртъв. Не забравяй, че щитът е само щит. Той не ми дава никаква нападателна мощ.

— Имаш ли намерение някога да го използуваш отново? — попита Бигман.

— Когато е необходимо, но не и преди това. Ако го използувам твърде често, ще си загуби ефекта. Слабите му места ще бъдат открити и аз ще се превърна в мишена за всеки нападател.

Лъки погледна показанията на уредите.

— Бъди отново готов за ускорение — каза спокойно той.

— Хей… — само успя да каже Бигман.

После, когато бе притиснат назад в креслото си, той откри, че се бори да си поеме въздух и не може да каже нищо повече. Червенината се издигаше към очите му и той усети, че кожата му се опъва назад, сякаш иска да се смъкне от тялото му.

Този път „Светкавичния Стар“ достигна максималното си ускорение. То трая петнадесет минути. Към края Бигман беше почти в безсъзнание. После ускорението намаля и животът пропълзя обратно в тялото му. Лъки тръскаше глава и дишаше с мъка.

— Хей, това не беше забавно — каза Бигман.

— Зная — отвърна Лъки.

— Какво ти хрумна? Не се ли движехме достатъчно бързо?

— Не съвсем. Но сега всичко е наред. Ние ги сразихме.

— Кого сразихме?

— Тези, които ни следяха. Бяхме следени, Бигман, от минутата, в която стъпи на борда на „Светкавичния Стар“. Погледни ергометъра.

Бигман го погледна. Ергометърът приличаше на този от „Атлас“ само по името си. Онзи беше примитивен модел, конструиран да улавя излъчванията от двигателя с цел освобождаване на спасителните лодки. Това бе единственото му предназначение. Ергометърът на „Светкавичния Стар“ можеше да улови следи от излъчванията на хиператомен двигател на космически кораб с размери на спасителна лодка на разстояние повече от два милиона мили.

Дори сега мастилената линия върху разграфената хартия трепкаше много слабо, но периодично.

— Това не е нищо — рече Бигман.

— Но преди малко беше нещо. Виж сам. — При тези думи Лъки разви хартиената ролка, която беше вече минала през иглата. Трепкането ставаше по-силно изразено, по-характерно. — Виждаш ли, Бигман?

— Би могъл да бъде всякакъв кораб. Например, товарен кораб на Серес.

— Не би могъл поради една причина. Този кораб се опитваше да ни следва и го правеше успешно, което означава, че е притежавал много добър ергометър. Освен това, виждал ли си някога подобни енергийни следи?

— Не съвсем подобни. Лъки.

— Но аз съм виждал, тези на кораба, който се приближи до „Атлас“. Този ергометър прави много по-добри образни анализи, но приликата е очевидна. Двигателят на кораба, който ни преследва, е със сириусианска конструкция.

— Искаш да кажеш, че това е корабът на Антън ли?

— Той или някой подобен на него. Това няма значение. Той ни загуби.

— В този момент — рече Лъки — сме точно на мястото, където трябваше да бъде скалата на отшелника, да кажем, плюс-минус сто хиляди мили.

— Тук няма нищо — възрази Бигман.

— Точно така. Гравитометрите не отбелязват астероидна маса никъде близо до нас. Намираме се в така наречената от астрономите „Забранена зона“.

— Хм, хм. Виждам — каза дълбокомислено Бигман.

Лъки се усмихна. Тук нямаше нищо за виждане. Поне за невъоръженото око една забранена зона в астероидния пояс не изглеждаше различно от друга негова част, наситена със скали. Ако на разстояние от сто мили не се случеше да има астероид, гледката беше същата. Звезди или приличащи на звезди обекти изпълваха небето. Нямаше начин да се определи дали някои от тях бяха астероиди, а не звезди поради недостига от време за няколкочасово внимателно наблюдение, от което да се види кои „звезди“ са променили относителното си положение или да се използува телескоп.

— Е, сега какво ще правим? — попита Бигман.

— Оглеждай окръжаващата ни среда. Това може да ни отнеме няколко дни.

Пътят на „Светкавичния Стар“ ставаше все по-изменчив. Той бе насочен в посока противоположна на Слънцето, навън от забранената зона и към близкото струпване на астероиди. Стрелките на гравитометрите подскочиха от притеглянето на далечната маса.

Един след друг в полето на екрана се плъзгаха мънички светове. Бяха задържани в него, докато направят пълен оборот около оста си и след това им се разрешаваше да го напуснат. Скоростта на „Светкавичният Стар“ беше намалена до относително пълзене, но милите продължаваха да отминават със стотици хиляди и милиони. Часовете течаха. Дузина астероиди се бяха приближили и отминали.

— Ти по-добре хапни — рече Бигман.

Но Лъки се задоволи със сандвичи и лека дрямка, докато двамата с Бигман наблюдаваха по ред екрана, гравитометрите и ергометъра.

После, когато на екрана се появи един астероид, Лъки каза с напрегнат глас:

— Аз се спускам.

Бигман беше изненадан.

— Това ли е астероидът? — попита той и се вгледа в неговата ъгловатост. — Позна ли го?

— Мисля, че да, Бигман. При всички случаи трябва да бъде изследван.

За да подведе кораба в сянката на астероида му бе необходим половин час.

— Задръж го тук — каза Лъки. — Някой трябва да остане в кораба и този някой си ти. Не забравяй това. Корабът може да бъде открит, но ако е в сянката със загасени светлини и двигател на минимална мощност, те ще бъдат изключително затруднени. Според ергометъра сега близо до нас няма кораб. Така ли е?

— Така е!

— Най-важното, което трябва да помниш е следното: В никакъв случай да не слизаш след мен. Когато свърша, ще се върна при теб. Ако до дванадесет часа не дойда или не се обадя, ще се върнеш на Серес с един доклад, след като снимаш астероида от всички страни.

Лицето на Бигман доби мрачно и решително изражение.

— Не — отвърна той.

— Ето докладът — продължи спокойно Лъки и измъкна една капсула от вътрешния си джоб. — Тази капсула е шифрована за доктор Конуей. Само той може да я отвори. Трябва да получи информацията, каквото и да се случи с мен. Разбра ли?

— Какво има вътре? — попита Бигман, без да посегне към нея.

— Боя се, че са само хипотези. На никого не съм казал за тях, защото дойдох тук, за да се опитам да събера доказателства в тяхна подкрепа. Ако не успея да направя това, поне теориите трябва да бъдат на сигурно място. Конуей може да им повярва и да ги предаде на правителството, за да действа съгласно тях.

— Не съм съгласен. Не искам да те оставя сам.

— Бигман, ако аз не мога да ти поверя това, което е наш общ дълг, няма да ми бъдеш от полза после, ако се измъкна невредим.

Бигман протегна ръка и капсулата бе поставена в нея.

— Добре — примири се той.

 

 

Лъки се спусна през безвъздушното пространство към повърхността на астероида, ускорявайки движението си с ракетния пистолет на скафандъра. Той знаеше, че астероидът има приблизително същите размери и форма. Беше доста неравен и цветът на огряваната от Слънцето част изглеждаше същият. Всичко това, обаче, можеше да се отнася за всеки друг астероид. Но на него имаше нещо, което не се повтаря така често.

От джоба на гърдите си той извади един малък уред, който приличаше на компас. В действителност това беше джобен радар. В него се намираше източник на радиовълни, който излъчваше къси радиовълни в почти всеки диапазон. Определените октави можеха да бъдат частично отразени от скалата и частично предавани на умерени разстояния. При наличие на дебел скален пласт отразеното излъчване активизираше стрелката на уреда. Ако скалният пласт беше тънък, каквато е например повърхността, под която се намира пещера или кухина, част от излъчването се отразяваше от нея, а част преминаваше в кухината и се отразяваше от по-далечната стена. В този случай се получаваше двойно отразяване, при което едната компонента биваше много по-слаба от другата. В резултат на едно такова двойно отражение стрелката реагираше с характерно двойно потрепване.

Лъки наблюдаваше уреда, докато прескачаше каменистите върхове. Плавно пулсиращата стрелка потрепна веднъж и после, ясно разграничено, още веднъж. Сърцето на Лъки подскочи. Астероидът беше кух. Там, където допълнителното трепване беше най-силно, кухината беше най-близо до повърхността. На това място можеше да има въздушен шлюз.

В продължение на няколко секунди цялото внимание на Лъки бе съсредоточено върху стрелката. Той не забеляза магнитния кабел, който се промъкваше към него като змия от близкия хоризонт.

Усети го едва когато започна намотка след намотка да се увива около него. Кабелът прилепваше плътно и подхвърляше при обвиването си почти безтегловното му тяло, което накрая остана да лежи безпомощно върху повърхността на астероида.