Айзък Азимов
Пирати от астероидите (2)

2. КОСМИЧЕСКА ПАПЛАЧ

Доктор Хенри изпусна лулата си и тя подскочи върху покрития с линолеум под. Той не й обърна внимание.

— Какво?

Конуей почервеня и кръглото му лице се открои на фона на снежнобялата му коса.

— Шега ли е това? — попита той.

— Не. Лъки се качи на борда му пет минути преди излитането. Аз разговарях с часовоя, едно момче на име Уилсън, и му попречих да се намеси. Трябваше да го предизвикам да се бием и щях да му дам да разбере — при тези думи Бигман нанесе един-два бързи юмручни удара във въздуха, — но той се отказа.

— Ти го остави? Не ни предупреди?

— Как бих могъл? Трябваше да правя каквото казва Лъки. Той каза, че трябва де се качи на кораба в последната минута и без никой да разбере. В противен случай вие и доктор Хенри бихте го спрели.

— Той го направил — изпъшка Конуей. — Господи, Гъс, трябваше да предвидя това, вместо да се доверявам на този маломерен марсианец. Бигман, глупако! Ти знаеш, че корабът е само една клопка!

— Разбира се. Лъки също знае. Той каза да не изпращате след него кораби, защото ще развалите работата.

— Така ли? До един час след него ще бъдат изпратени хора.

— Може би не трябва, Хектор — намеси се Хенри и хвана приятеля си за ръкава. — Ние не знаем какво възнамерява да прави, но можем да му вярваме, че ще се измъкне невредим, където и да е.

Конуей се облегна назад, треперейки от гняв и безпокойство.

— Той каза още, че трябва да го посрещнем на Серес и също, че трябва да контролирате нервите си, доктор Конуей.

— Ти… — започна Конуей, но Бигман побърза да напусне стаята.

 

 

Орбитата на Марс остана назад, а Слънцето непрекъснато се смаляваше.

Лъки Стар обичаше тишината на космоса. Откакто бе завършил висшето си образование и бе приет за член на Научния съвет, негов дом бе по-скоро космосът, отколкото която и да е планетна повърхност.

„Атлас“ бе кораб с всички удобства. Той беше снабден с провизии за цял екипаж, от които липсваше такова количество, което можеше да бъде обяснено с консумацията му преди достигане на астероидите. Корабът беше пригоден във всяко отношение да изглежда така, като че ли до момента на появяване на пиратите е бил напълно обитаем.

И Лъки ядеше синтетичен бифтек от венерианска мая, марсиански сладкиши и земни пилета без кости.

Ще надебелея, си мислеше той и наблюдаваше небето.

Лъки беше достатъчно близо до Астероидния пояс, за да забележи по-големите астероиди. Тук беше Серес, най-големият от всички, с диаметър близо петстотин мили. Веста беше от другата страна на Слънцето, но Джуно и Палас се виждаха. Ако трябваше да използува корабния телескоп, щеше да открие още хиляди други. Те бяха безброй.

Някога се предполагаше, че между Марс и Юпитер е имало планета, която се е пръснала на парчета преди няколко геологически епохи, но не беше така. Подлецът беше Юпитер. В продължение на милиарди години през еоните на образуване на Слънчевата система мощното му гравитационно поле е разбивало всичко на стотици милиони мили около него. Поради тази причина космическият чакъл между него и Марс никога не е могъл да се обедини в една планета. Вместо това се е обединил в хиляди малки светове.

Най-големите астероиди бяха четири на брой, като всеки от тях бе с диаметър сто или повече мили. Имаше хиляда и петстотин други астероиди с диаметър между десет и сто мили. Следваха хиляди (никой не знаеше точно колко) с диаметър между една миля и десет мили и десетки хиляди с диаметър под една миля, но не по-малки от Великата пирамида. Те бяха в такова изобилие, че астрономите ги наричаха „космическа паплач“.

Астероидите бяха пръснати из цялата област между Марс и Юпитер и всеки от тях се движеше по своя собствена орбита. Никоя друга позната на човека планетна система в цялата Галактика нямаше такъв астероиден пояс.

От една страна той беше добре дошъл. Астероидите образуваха мост за преминаване между главните планети. От друга страна обаче беше пречка. Всеки престъпник, който успееше да избяга към астероидите, беше в безопасност при всички случаи, освен при най-невероятния. Никоя полицейска сила не беше в състояние да претърси всяка една от тези летящи планини.

По-малките астероиди не ставаха за заселване. На най-големите, особено на Серес, имаше добре уредени астрономически обсерватории. На Полае имаше берилиеви мини, а на Веста и Джуно — важни станции за зареждане с гориво. Все пак оставаха петдесет хиляди твърде обемисти астероиди, върху които Земната империя нямаше никакъв контрол. Няколко от тях бяха достатъчно големи, за да подслонят цели флоти. Други бяха твърде малки за повече от един единствен бързоходен крайцер и допълнително пространство за може би шестмесечен запас от гориво, храна и вода.

Да бъде направена карта на всички астероиди беше невъзможно. Направата на такава карта е била невъзможна дори в древните предатомни времена преди космическите пътешествия, когато са били познати само около хиляда и петстотин от тях, включително и най-големите. Орбитите им са били грижливо пресметнати с помощта на телескопни наблюдения и въпреки това някои астероиди са били „загубвани“ завинаги и после отново „откривани“.

 

 

Лъки прекъсна мечтите си. Чувствителният ергометър беше доловил пулсации отвън. С една крачка той се намери при контролното табло.

Постоянното енергийно излъчване от Слънцето, независимо дали бе директно или отразено от планетите, се компенсираше от уреда. Това, което се появяваше сега, бяха неравномерни енергийни пулсации, характерни за хиператомен двигател.

Лъки включи ергографа и енергийното излъчване остави своите следи в серии от линии. Той проследи разграфената хартия при излизането й и челюстта му се вдърви.

Не беше изключено „Атлас“ да срещне обикновен търговски кораб или пътнически лайнер, но следите от енергийното излъчване не показваха това. Двигателите на приближаващия се кораб бяха с модерна конструкция и се различаваха от двигателите на който и да е кораб от Земната флота.

Минаха пет минути преди Лъки да направи измерване с достатъчен обхват, за да може да пресметне посоката и разстоянието до източника на енергия. Той нагласи екрана за телескопно наблюдение и пред него се появи нашареното със звезди небе. После започна да търси внимателно сред безкрайно мълчаливите, безкрайно отдалечени и безкрайно неподвижни звезди, докато очите му уловиха едно леко преместване, а стрелката на ергометъра премина няколкократно нулата.

Това беше пират. Нямаше съмнение! Той можеше да различи очертанията на кораба по проблясващата на Слънцето половина и по светлините на прозорците от другата половина, която беше в сянката. Корабът представляваше източен грациозен съд и изглеждаше бърз и маневрен. Видът му беше чуждоземен.

Сириусианска конструкция, помисли Лъки. Той наблюдаваше бавно нарастване на кораба върху екрана. Такъв ли кораб бяха наблюдавали майка му и баща му в последните дни от живота си?

Лъки едва си ги спомняше, но бе виждал техни снимки и бе слушал безкрайни разкази за Лорънс и Барбара Стар от Хенри и Конуей. Високият и тъжен Гъс Хенри, холеричният и упорит Хектор Конуей и бързият и весел Лари Стар били неразделни. Заедно тръгнали на училище и едновременно завършили университета, те влезли в Съвета като един и изпълнявали всичките си задължения като екип.

Един ден Лорънс Стар бил повишен и изпратен по служба на Венера. Той, жена му и четиригодишният им син били в околностите на Венера, когато ги нападнал пиратският кораб.

Години наред Лъки с тъга си представяше какъв вероятно е бил последният час на умиращия кораб. Първо, парализирането на главните двигатели в задната част на кораба, докато пиратите и жертвите им все още са били разделени. После, взривяването на въздушните шлюзове и нахлуването на кораба. Екипажът и пътниците, навличащи скафандрите за защита от загубата на въздух, когато въздушните шлюзове са били вече. разрушени. Екипажът, въоръжен и чакащ. Пътниците, скрити във вътрешните помещения без голяма надежда за оцеляване. Жените плачат. Децата пищят.

Баща му не е бил между скрилите се. Той е бил член на Съвета. Бил е въоръжен и се е сражавал. Лъки беше сигурен в това. Той имаше един малък спомен, който се бе врязъл болезнено в съзнанието му: Как баща му, висок и силен мъж, стои с изваден бластер и гневно изражение на лицето, както в малко моменти от живота му, когато вратата на командната кабина е разбита и обгърната от облак черен дим. И как майка му с лице мокро и изцапано, но ясно видимо през стъкленото прозорче на скафандъра й, го напъхва в една малка спасителна ракета.

— Не плачи, Дейвид. Всичко ще бъда наред.

Това бяха единствените думи на майка му, които той си спомняше. После зад него последвал гръм и той бил притиснат назад към една стена.

Бяха го открили в спасителната ракета два дни по-късно, проследявайки нейния студен автоматичен радиосигнал за помощ.

Незабавно след това Правителството бе предприело огромна кампания срещу пиратите от астероидите, а Съветът подпомогна тази акция с всички сили. Защото пиратите бяха придобили лошия навик да нападат и убиват важни личности от Научния съвет. Откритите астероидни скривалища бяха превърнати на прах и злото, причинявано от пиратите, бе намалено до възможния минимум за цели дванадесет години.

Лъки често се питаше, дали някога са успели да открият пиратския кораб, чийто екипаж беше убил родителите му. Никой не можеше да му каже.

И сега злото се бе възстановило по един по-малко грандиозен, но много по-опасен начин. Пиратството не се състоеше вече от единични нападения. То носеше белезите на организирана атака срещу земната търговия. Имаше и още нещо. Естеството на водените сражения породи у Лъки убеждението, че зад цялата тази работа стои един ум и едно стратегическо направление. Той знаеше, че ще трябва да открие именно този ум.

Лъки вдигна още веднъж поглед към ергометъра. Сега стрелката показваше силно енергийно излъчване.

Другият съд беше на разстояние, на което космическата учтивост изискваше обичайното съобщение за взаимна идентификация. Всъщност той беше вече в обсега, в който един пиратски кораб можеше да направи своя първи враждебен ход.

Подът под Лъки затрепери. Причината не беше бластерен изстрел от другия кораб, а по-скоро отскачането на отделящите се от „Атлас“ спасителни лодки. Енергийните импулси бяха станали достатъчно силни, за да задействат автоматичното им управление.

Още едно потръпване. И още едно. Всичко пет.

Лъки внимателно наблюдаваше приближаващия се кораб. Пиратите често унищожаваха такива спасителни ракети отчасти поради извратеното си чувство за забавление, отчасти за да не допуснат бегълците да опишат кораба им, приемайки че те още не са сторили това по субетера.

Този път обаче пиратите изобщо не обърнаха внимание на спасителните ракети. Корабът им навлезе в областта на прихващане, а магнитните му захващачи изскочиха и се залепиха за корпуса на „Атлас“. Двата съда бяха моментално долепени един до друг и продължиха да се движат през космическото пространство като едно цяло.

Лъки чакаше. Той чу вратата на въздушния шлюз да се отваря и затваря. Последва кънтене от стъпки и звук от откопчаване на шлемове. След това до него достигнаха гласове. Лъки не се помръдна.

На вратата се появи фигура. Шлемът и бронираните ръкавици бяха свалени, но останалата част от човека бе още в покрития със скреж скафандьр. При влизане от космоса, където температурата беше близка до абсолютната нула, в топлия и влажен въздух на кораба, скафандрите се покриваха със скреж. Сега скрежът бе започнал да се топи.

Пиратът забеляза Лъки едва след като направи две крачки в командната кабина. Той спря, а на лицето му замръзна едно почти комично изражение на изненада. Лъки имаше време да отбележи рядката черна коса, дългия нос и мъртвобледния белег, който минаваше от ноздрата до кучешкия зъб, разцепвайки горната устна на пирата на две неравни части. Лъки издържа спокойно критичния му поглед. Не се страхуваше, че ще бъде познат. Хората на действителна служба в Съвета винаги работеха икогнито с мисълта, че показването им пред широката публика би намалило тяхната полезност. Лицето на собствения му баща се бе появило в субетера едва след смъртта му. Лъки с мимолетна горчивина си помисли, че по-голямата публичност приживе вероятно би могла да предотврати пиратското нападение. Той знаеше, че това бе глупаво. По времето, когато пиратите бяха видели Лорънс Стар, нападението е било вече в твърде напреднала фаза, за да бъде спряно.

— Имам бластер — предупреди го Лъки. — Ще го използувам само ако посегнете за вашия. Не мърдайте.

Пиратът отвори уста и отново я затвори.

— Ако искате да извикате останалите, действайте — продължи Лъки.

Пиратът го погледна подозрително и после извика приковал поглед в бластера му:

— По дяволите! Тук има човек с револвер!

Последва смях, а един глас кресна:

— Тихо!

В помещението влезе още един човек.

— Дръпни се настрана, Динго — заповяда той. Той беше със свален скафандър и на борда на кораба представляваше нелепа гледка. Дрехите му бяха ушити може би в най-модерния шивашки магазин в Международния град и повече подхождаха за официална вечеря на Земята. Ризата му приличаше на копринена и беше с лъскавина, която можеше да се получи само от най-добрия пластекс. Блясъкът й с цветовете на дъгата беше по-скоро неуловим, отколкото ярък, а плътно прилепналите до глезените му панталони се съединяваха с нея така добре, че като изключим украсения колан, те изглеждаха като цяла дреха. Той носеше маншети, които пасваха на колана му, и небесносин шарф на врата. Кестенявата му коса беше къдрава и изглеждаше добре поддържана. Той беше с половин глава по-нисък от Лъки, но от начина, по който се държеше, младият член на Съвета можеше да разбере, че всяко предположение за благ характер, направено на база на контешкия му костюм, би било съвсем погрешно.

— Казвам се Антън — представи се любезно новодошлият. — Би ли свалил оръжието си?

— Та да ме застреляте! — попита Лъки.

— Може би накрая, но не в момента. Бих желал първо да те разпитам.

Лъки стоеше неподвижно.

— Държа на думата си — продължи Антън и лека червенина се появи на бузите му. — Според хората това е единствената ми добродетел и държа твърдо на нея.

Лъки свали бластера си, а Антън го взе и го подаде на другия пират.

— Махни го, Динго, и излез оттук. — нареди той и се обърна към Лъки. — Другите пътници избягаха със спасителните лодки, нали?

— Това е очевидна клопка, Антън…

— Капитан Антън, моля — той се усмихна, но ноздрите му пламнаха.

— Добре, тогава, това е клопка, капитан Антън. Очевидно вие сте знаели, че на този кораб не е имало нито пътници, нито екипаж. Знаели сте дълго преди да се качите на него.

— Така ли? Как разбра?

— Вие приближихте кораба без да сигнализирате и без да отправите предупредителен изстрел. Не се движехте особено бързо. Игнорирахте спасителните лодки, а вашите хора влязоха безгрижно в кораба, сякаш не очакваха съпротива. Човекът, който първи ме откри, влезе в това помещение с добре закопчан в кобура бластер. Заключенията следват.

— Много добре. А какво правиш ти на един кораб без екипаж и пътници?

— Исках да се срещна с вас, капитан Антън.