Лей Грийнууд
Айрис (5)

Глава пета

Звездите бавно гаснеха на хоризонта под тъмния покров на нощта. Миг по-късно през клоните на дърветата като тънки огнени нишки просветнаха първите лъчи на слънцето. Изтощените мъже се върнаха в лагера. Животните бяха неспокойни. Каубоите трябваше да останат по конете, за да не позволят на стадото да се разпръсне. Кравите бяха уморени, но най-лекият шум можеше отново да ги накара да побегнат. Мъжете слизаха по двойки от конете, за да закусят набързо, и отново се качваха на седлата.

Айрис не бе яла нищо. Нямаше апетит.

— Колко изгубихме? — обърна се тя към надзирателя си.

— Не мисля, че сме изгубили дори и едно животно.

Но Айрис не бе сигурна. Стадото изглеждаше по-малко. Не можеше да каже защо, тъй като естествено не можеше да преброи кравите, а и нямаше опита на Франк. Може би просто й се струваше, че животните бяха по-малко.

— Преброй ги!

— Нямаме време за това. Монти е почти зад нас. Изгубихме доста време, докато ги съберем. Ще ги преброя, когато пресечем следващата река.

— А няма ли да бъде твърде късно да се връщаме назад, ако открием, че някои животни липсват?

— Не. Ще се придвижим само на един ден път оттук. Ако има някое заблудено животно, лесно ще го открием.

Без да знае защо, Айрис продължаваше да мисли, че са загубили доста крави. Двама от каубоите, с които поговори, бяха потвърдили това.

Тази мисъл се загнезди в главата й. Щеше й се да поговори с Монти. Само с един поглед той щеше да разбере дали някоя крава липсва. Той винаги разбираше, когато нещо не бе наред. Спомни си как баща й казваше, че Монти може да предусети някоя беда, преди да е станала. И винаги беше там, където имаше нещо нередно.

Девойката яздеше край стадото. В главата й се въртяха стотици мисли, които сякаш й се изплъзваха, без да може да ги разбере. Може би беше твърде уморена, за да мисли трезво. Почти през цялата нощ не бе мигнала, след като предния ден не бе слязла от коня. Едва ли присъствието й бе помогнало с нещо. Вече знаеше, че когато дългорогите говеда побегнат, няма сила на земята, която да ги спре, и ще препускат, докато се изтощят.

— По-добре се прибери във фургона си — каза Франк, като се приближи към нея. — Животните все още са възбудени.

Айрис нямаше намерение да се връща във фургона, макар че цялото тяло я болеше, беше уморена до смърт и единственото нещо, за което жадуваше, бе гореща баня и меко легло. Нещо не беше наред и тя трябваше да разбере какво е то. Искаше да научи много повече за пътуването на стадото и присъствието й да бъде от полза, а не само допълнителна тежест.

— Няма да се върна във фургона!

Франк се намръщи. Айрис знаеше, че присъствието й ще затрудни работниците, но Франк и останалите трябваше да свикнат с това.

— Ще капнеш от умора още преди обяд — предупреди я надзирателят. — Не си свикнала да прекарваш по цял ден на седлото.

— Не съм свикнала да прекарвам целия ден и във фургона — отвърна тя по-рязко, отколкото бе възнамерявала, — но смятам да остана със стадото.

На Франк не му се понрави нейният отговор, но без да каже нищо, той обърна коня си и препусна напред, а Айрис продължи да язди отзад. Въздухът наоколо бе пропит с прах и тя притисна носната си кърпа към лицето. Очите й бяха пълни с песъчинки и сякаш порите на кожата й бяха запушени от тях, ала тя се опитваше да не им обръща внимание. Прахът и пясъкът бяха част от работата й, а тя бе решила да се справи с нея.

След известно време видя с облекчение, че стадото се е успокоило, Франк й бе казал, че те може би са загубили около двайсетина-трийсетина килограма от теглото си. Може и да не разбираше много от крави, но знаеше, че охраненото биче струва много повече от мършавото.

Младото момиче стигна до края на стадото. Когато покрай нея отминаха и последните животни, тя не можа да се сдържи и се обърна назад. Зад тези хълмове, осеяни с храсти и бодливи кактуси, трънливи лози и скалисти земи, се намираше нейният дом. Дом, който вече не й принадлежеше. Макар че бе прекарала първите десет години от живота си в Остин, а последните четири — в Сейнт Луис, тя мислеше за ранчото като за свой дом. Там бе израснала. Непоносимата горещина, дългото сухо лято, кактусите и недораслите дъбове й бяха по-близки, отколкото улиците на Сейнт Луис и салоните, които бе посещавала. А сега напускаше всичко, за да се отправи към непознатия и студен Уайоминг.

Прониза я мрачна мисъл и девойката потръпна. Тя нямаше нито един близък човек на този свят и се бе отправила сама към неизвестността.

За миг Айрис се почувства напълно съкрушена. Очакваха я трудности, с каквито никога досега не се бе сблъсквала и не познаваше. От пълната бедност я делеше само едно стадо и парите, които бяха скрити във фургона й.

Монти. Прошепна името му, макар да се бе заклела, че никога повече няма да го моли за помощ. Той беше жесток и необуздан като бик, но беше единственият мъж, на когото вярваше. Беше истински ранчеро. Можеше да завладее двайсет хиляди акра непозната земя, можеше да дамгосва и най-буйните бичета, можеше…

Мисълта й се прекъсна, когато съвсем наблизо видя едно младо биче.

Монти! Това беше неговото стадо.

Почувства как тялото й се напрегна. Той сигурно щеше да се вбеси, когато види, че нейното стадо е толкова близо. Това означаваше, че той ще трябва да спре своето, за да остане достатъчно разстояние между двете стада. Ако Франк беше тук, сигурно щяха да се сбият. А тя едва ли би стигнала до Уайоминг, ако нейният надзирател бъде с разбита глава.

Айрис препусна напред, ала нещо я озадачи. Бичето се движеше доста бързо. Едно нещо бе научила: обикновено животните се карат бавно, за да могат да пасат.

Защо Монти се опитваше да ги накара да препускат? Знаеше, че й е сърдит, но не мислеше, че би направил нещо подобно. Ако неговото стадо се смеси с нейното, щеше да настане голяма суматоха и тя едва ли би се справила с това.

Това беше Монти. Тя го разпозна още щом се появи в далечината. Около половин дузина бичета препускаха пред него. Айрис препусна в галоп. Трябваше на всяка цена да го спре.

— Обърни стадото си! — извика тя, когато приближи достатъчно, за да може да я чуе.

— За какво, по дяволите, си се развикала? — изкрещя той в отговор и спря коня си.

— Тази нощ животните хукнаха да бягат. Затова сме толкова близко до теб. Ако спреш стадото си за малко, ще можем да се отдалечим достатъчно.

— Това не е моето стадо.

— Не можеш да ни стъпчеш! Ти…

В този миг към нея се приближи водачът на стадото и Айрис остана с отворена уста. Бичето беше с клеймото на ранчото „Двойно Д“. Това беше нейно биче. Един бърз поглед й бе достатъчен да разбере, че и останалите принадлежаха на стадото й.

Значи е била права: те бяха изгубили крави, и то стотици, ако опасенията й се потвърдяха.

— Къде ги намери? — успя най-накрая да попита тя.

— Чухме тропота на копитата. Аз взех няколко от моите момчета и препуснах насам, за да ти помогна. Натъкнахме се на тези бичета на юг оттук.

— На юг? Но стадото побягна на север и на запад!

— Някой е подплашил стадото ти. Те избягаха щом ме видяна, но аз разпознах един от тях. Куинс Хъниман. — Говореше раздразнено. Явно бе недоволен, че го е забъркала в това.

— Никога не съм чувала за него. — Очакваше, че той отново ще й каже да се върне вкъщи, тъй като не разбира нищо и явно не може да се справи с това пътуване. И да се маха от пътя му.

Вместо това той каза:

— Той е мургав — наполовина ирландец, наполовина индианец. Има рядка брада и стреля по всеки, който се опитва да мине през потока му. Виждала ли си го?

Тя изтръпна. Никога не бе чувала за Куинс Хъниман, но бе напълно сигурна, че е виждала мъжа, описан от Монти. Понечи да му каже, но се отказа. Това само щеше да го накара да й натяква отново, че е трябвало да го послуша и да си остане вкъщи.

Младото момиче поклати отрицателно глава.

— Няма защо да се безпокоиш за него. Прострелях му рамото. Доста време няма да може да краде никакви животни.

Говореше така, сякаш го е направил заради нея — за да я защити от всички бъдещи нападения над стадото й. Но не се държеше като влюбен мъж. Кравите приближиха края на стадото й и нейните хора ги подгониха към основното стадо.

— Благодаря ти, че ги доведе. Според Франк ние не сме изгубили животни. Каза, че ще ги преброи като преминем следващата река.

— Та това е след четири дни! — възкликна Монти. В гласа му прозвуча учудване, че тя не е знаела. — Дотогава Куинс щеше да е изминал половината път до Мексико.

Айрис отвори уста, за да му възрази, но бързо я затвори. Не знаеше за каква река или поток бе говорил Франк, но след като Монти казваше, че следващата река е на четири дена път оттук, значи това бе така.

— Трябва да поставиш пазачи за следващите няколко нощи. Можеш да пострадаш, ако някой отново подгони животните. — Никой не би казал, че той проявява любезност, но тя го разбра. Монти се тревожеше за нея. Почувства се така добре, както не се бе чувствала от седмици. Ако само можеше да го накара да прояви повече интерес към нея! — А освен това следващия път те може да подгонят моето стадо.

Значи отново се оказа глупачка. Трябваше да предположи, че той не се интересува от друго, освен от своите кравите. И макар и да бе показал, че я намира привлекателна, все пак кравите си оставаха главното за него и имаха предимство пред всичко останало. Особено пред нея.

Преди да успее да му отговори нещо язвително, Франк се приближи към тях.

— Какво, по дяволите, отново търсиш тук? — разгневено извика той. — Кажи на хората си да се махнат от това стадо!

— Той доведе кравите, които сме изгубили миналата нощ — бързо отвърна Айрис, преди Монти да успее да отговори. — Монти каза, че крадци са подгонили добитъка ни.

— Това е най-налудничавото нещо, което съм чувал! — гневно отсече Франк.

Айрис не можеше да разбере защо надзирателят й е толкова ядосан. Знаеше, че той не се радва да види Монти отново, но миналата вечер се бе смял и се бе държал така, сякаш е забравил за случилото се между него и Монти. Очевидно той е бил по-ядосан и засегнат, отколкото е предполагала.

— Двама от най-добрите ми хора бяха със стадото, когато животните са побягнали — рече Франк. — Те щяха да видят, ако някой се е опитвал да ги открадне. Навярно са се подплашили от някоя пантера или вълк.

Той застана с коня си между Монти и Айрис. Може би искаше просто да защити Айрис, но действието му вбеси Монти.

— Или не си вършиш работата както трябва, или се опитваш да се прикриеш зад хората си! — процеди Монти.

— Как се осмеляваш ти, страхливо копеле, син на…

Франк не можа да довърши. Монти насочи коня си право срещу неговия. Големият черен кон се нахвърли срещу дребния кон на надзирателя. Монти скочи от седлото, сграбчи Франк, който се опитваше да се задържи на краката си, и с един удар го повали на земята. Франк се сгърчи безпомощно, като се опитваше да си поеме дъх.

— Следващия път няма да бъда толкова милостив към теб!

Айрис бе шокирана. Без да мисли, тя скочи от коня си и извади пушката, закачена на седлото на коня на Франк:

— Монти Рандолф, ако веднага не престанеш, ще стрелям!

Бе насочила пушката си право към него, ала той не се отдръпна. Само се обърна и я погледна така, сякаш си бе загубила ума.

— По-добре махни това нещо, преди някой да е пострадал — каза той, сочейки към пушката.

Пълното му пренебрежение към нея я разгневи. Искаше да стреля в земята пред краката му, но никога не бе стреляла с пушка и се страхуваше, че може наистина да го нарани.

— Изглежда, не беше достатъчно, че отказа да ми помогнеш. Не ти беше достатъчно, че хората ми се чувстват неспокойни като антилопи, когато знаят, че твоят въоръжен брат ни преследва по петите. А сега се опитваш да убиеш моя надзирател.

— Ако стреляш с тази пушка, отново ще подплашиш животните — рече Монти и посочи към дългорогите говеда, които наблюдаваха Айрис.

— Надявам се, че някое от тях ще се спусне към теб. Бих се радвала, ако те видя на земята.

— Това никога няма да се случи — ухили се младият мъж. — Ще яхна Найтмеър, преди да успееш да си поемеш дъх. С теб на седлото ми! — добави той.

Очите й блеснаха гневно и ноздрите й се разшириха:

— Нито един мъж, а особено ти, мистър Джеймс Монро Рандолф, не може да ме качи на седлото си! Преди това ще те застрелям.

— Едва ли ще успееш, ако се държиш неразумно — каза Монти и измъкна пушката от ръцете й. — А сега по-добре да махнем това, преди да си се наранила.

— Единственият човек, когото се готвя да нараня, си ти.

— По-добре се погрижи за надзирателя си. Изглежда доста зле.

— Да, благодарение на теб.

— Може би ще си помисли, преди отново да ме нарече страхливец.

Айрис бе прекалено разгневена, за да може да мисли. Каза първото, което й дойде наум:

— Може би ще е по-добре ти да помислиш, преди да действаш. Ако не го правиш, ще пребиеш някого до смърт.

Монти пребледня:

— Никога не съм пребивал някого до смърт.

Младото момиче се прокле наум за необмислените си думи. Никога през живота си не бе виждала Монти така уязвим, никога не бе предполагала, че нещо подобно може да го нарани. Винаги й се бе струвало, че той стои над обикновените човешки чувства. А сега няколко необмислени думи го бяха лишили от силата и увереността му — неразделна част от Монти Рандолф.

— По-добре да се погрижиш за стадото си — отвърна Монти. Лицето му бе започнало да възвръща цвета си. — И не се тревожи: вече няма да те безпокоя. Следващият път, когато забележа, че някой краде добитъка ти, ще ти напиша писмо. Може би ще го получиш, когато стигнеш до земите на индианците.

Отново говореше като стария Монти, но когато се качваше на коня, все още изглеждаше не на себе си. Ядът на Айрис се изпари. Франк всъщност не бе пострадал много тежко и сам си бе изпросил боя. Но явно думите й дълбоко бяха засегнали Монти. Тя му бе хвърлила това обвинение в лицето, без да се замисли просто повтори нещо, което някой й беше казал. Но реакцията му й показа, че това е нещо много важно за него. Трябваше да разбере защо.

— Много съм ти благодарна, че върна кравите ми — извика след него тя. — Просто не искам да се нахвърляш срещу моя надзирател.

— Тогава го дръж настрани от пътя ми! — Монти заби колене в хълбоците на коня си. Конят се изправи на задните си крака и Айрис си помисли с възхищение колко добър ездач е Монти. Той седеше изправен на седлото, широките му рамене бяха опънати назад, а мощните му бедра стискаха здраво хълбоците на коня. Спомни си колко силни бяха ръцете му и колко безпомощна се чувстваше, когато я притискаха здраво към фургона. Остана да гледа след него, докато изчезна от погледа й. Все още помнеше въздействието му върху тялото си. Той бе накарал кръвта й да се развълнува и сърцето й да забие по-силно. Жалко, че бе толкова невъзможен и груб.

Видя как Франк с усилие се изправи, ала с изненада разбра, че не чувства неприязън към Монти. Да, той я дразнеше и ядосваше, ала възхищението, което бе изпитвала към него като дете, си оставаше. За съжаление, пренебрежението му към жените бе станало пословично. Той не се интересуваше от нищо друго, освен от крави и бичета.

— Следващия път, когато Монти се появи, ме остави аз да се оправям — обърна се тя към Франк. — Изглежда, не можеш да говориш с него, без да налетиш на бой. Така че ще е по-добре да стоиш настрана.

— Този мъж ме нервира — отвърна Франк, докато изтупваше праха от дрехите си.

— Мен също ме нервира, но едва ли ще е добре за останалите работници да видят отново как те събаря в праха. Предстои ни дълъг път, а няма да е от полза, ако хората не те уважават.

— За това не се безпокой, аз ще се погрижа — озъби се надзирателят. — Стадото и работниците са моя работа. А сега по-добре се прибери във фургона!

— Кога смяташ да преброиш добитъка?

Лицето на Франк потъмня:

— Вече ти казах: след един ден.

— Монти каза, че следващата река е на четири дена път оттук.

Айрис си помисли, че Франк ще се пръсне от яд. Никога не го бе виждала толкова бесен.

— Брейзъс Ривър е на четири дни път оттук, но потокът Доглег е съвсем наблизо. И защо искаш да ги броим? Нали изгубените крави са върнати?

— Не съм сигурна, че всички са тук. Ти не мислеше, че има изгубени. Може да липсват още.

— Броенето ще ни забави.

— Няма значение. Монти едва ли ще ни се ядоса повече, отколкото вече е.

Докато яздеше към фургона, девойката разбра, че не би искала Монти да й е сърдит. Той беше единственият човек, на когото имаше пълно доверие. А сега, когато все повече се отдалечаваше от цивилизацията и навлизаше в тази дива страна, доверието бе по-важно от всичко друго. Особено ако наоколо все още се навъртат крадци на добитък.

Мислеше си, че се е отървала от тях и те са останали в Гуадалупе, но очевидно крадците все още се опитваха да отмъкнат кравите й. Не знаеше дали искаха да откраднат само стотина крави или цялото стадо.

Тази мисъл накара кръвта й да замръзне.

Айрис си напрегна ума, но не можа да си припомни къде бе виждала Куинс Хъниман. Трябваше да си спомни. Може би той беше ключът към човека, който се опитваше да я ограби.

 

 

За втори път, и то за по-малко от седмица, Монти проклинаше наум, докато яздеше към лагера си. Но този път причината бе различна. Този път не бяха проклятия на мъж, който бе разгневен, защото някой се е опитал да промени плановете му.

Този път бяха отправяше проклятия, насочени към самия себе си.

Едно от условията, които Джордж бе поставил, преди да се съгласи да предаде управлението на ранчото на Монти, бе Соления да бъде негов надзирател. Монти нямаше нищо против. Той също бе решил Соления да бъде негов надзирател. Това, което го вбесяваше, бе, че Соления сега е тук, за да го наблюдава, което означаваше, че Джордж все пак упражнява някакъв контрол върху него. Но най-много го влудяваше фактът, че всъщност си го бе заслужил. И сега отново го бе доказал.

Искаше да забрави онзи бой в Мексико. Не знаеше как Айрис бе разбрала за него, фактът, че му го каза в лицето, беше изключително неочакван и предизвика истински шок у него, но по-добре беше, че стана така. Нещо трябваше да му напомня, че от ден на ден заприличваше все повече и повече на баща си.

Би удушил всекиго, който му го кажеше, но трябваше да бъде честен пред себе си и да си признае, че бе много груб към хората. Той бе наследил характера на баща си: имаше неочаквани, жестоки и опасни изблици на ярост подобно на разярена пантера. И понякога те бяха смъртоносни.

Много ясно си спомняше деня, в който за пръв път каза на Джордж, че смята да замине за Уайоминг. Мислеше, че Джордж ще бъде доволен и ще се съгласи с него. Нуждаеха се от повече земя. Стадото им бе станало изключително голямо. Земята в Уайоминг се намираше близо до пазарите на животни, които бяха възникнали край новооткритите мини. Щяха да се сдобият с нова земя, без да плащат нищо за нея. Монти смяташе, че е съвсем логично той да ръководи новото ранчо.

Но Джордж каза, че Монти все още не е достатъчно узрял за толкова отговорност, че е прекалено бърз в преценките и действията си и не може да му се възложи такава важна задача. Джордж не спомена това, но боят в Мексико не бе забравен от никого. Монти си спомни, че тогава побесня от гняв — дотолкова, че започна да крещи на брат си, докато Хен не го издърпа настрана и не го бутна в потока, за да се охлади.

Студената вода го бе охладила и след няколко разговора с Хен, Роуз и Зак Джордж бе решил, че ще му даде възможност да докаже как може да ръководи новото ранчо.

Вече цяла година бе успял да се сдържа, но сега отново бе избухнал заради надзирателя на Айрис.

Ала Франк не беше истинската причина. Истинската причина бе Айрис.

Стигна до гребена на хълма и се обърна назад. Засега всичко изглеждаше спокойно, но едва ли щеше да е за дълго. Нехайното отношение на Франк бе доказателство за това.

Ала, което бе по-лошо, Монти не вярваше на Франк и побесняваше, като виждаше как Айрис разчита на него. Тя не познаваше мъжете като Франк. Монти и не очакваше от нея да ги познава — нито пък очакваше от себе си, че ще се спусне да я защитава. Освен това Айрис смяташе, че винаги може да използва мъжете и да ги кара да правят това, което иска. Вероятно никога нямаше да помисли, че е възможно някой мъж, когото познава, да краде от нея.

Може би трябваше да изпрати Солти да си поговори с Айрис. По-добре би било, ако изпрати Хен, ала се съмняваше, че Хен би се съгласил. Замисли се върху това и реши, че и Соления едва ли е най-подходящият. Той се смущаваше в присъствието на красиви жени и не можеше да обели дума. Единствената жена, чието присъствие не го караше да избяга, бе Роуз.

Някой трябваше да се погрижи за Айрис. Щом веднъж се бяха опитали да окрадат стадото й, щяха да опитат повторно. Може би не искаха да я наранят, но всичко можеше да се случи, когато куршумите засвистят.

Можеше да бъде убита.

Обзе го странно чувство. Тази Айрис му създаваше само безпокойства и грижи. Той се бе опитал да не мисли за нея, но я харесваше. Не можеше да си обясни защо, но такава бе истината. Може би у него имаше нещо извратено. Щом в едно отношение приличаше на баща си, то сигурно приличаше и в останалите. Джордж му бе разказвал как баща им веднъж преследвал някаква жена от Вирджиния до Чарлстън.

Монти нямаше намерение да преследва Айрис през три щата. Просто искаше да бъде сигурен, че нищо лошо няма да й се случи. Може би трябваше да приеме поканата й за вечеря. Едва ли щеше да бъде по-лоша от тази, която Тайлър им бе поднесъл.

Все пак трябваше да признае, че Тайлър бе станал добър готвач. Но когато сготвеше някое ястие, никой не можеше да разбере какво яде. А Монти мразеше да яде нещо, за което не може да каже какво представлява.

 

 

През останалата част на деня Айрис не спираше да мисли за крадеца, който Монти й бе описал. Опитваше се да си спомни къде бе виждала този мъж, но нищо не изплуваше в съзнанието й. Дори реши да отиде при Монти и да го попита дали не може да се сети още нещо за този мъж, но се отказа. Като си припомни настроението, в което бе препуснал към лагера си, Монти вероятно щеше да я завърже напречно на селото на коня и щеше да я върне обратно.

Независимо от острите думи, които си бяха разменили, девойката бе трогната, че Монти бе оставил собственото си стадо, за да види дали тя не се нуждае от помощ. Той можеше да остави кравите да избягат или да ги задържи за себе си. Вместо това рискува да бъде застрелян от крадците и върна животните.

От друга страна, ако Монти наистина желаеше да й помогне, щеше да се съгласи да пътуват заедно. Щеше да му бъде по-лесно, отколкото да препуска след крадците и да се бие с тях. Никой крадец не би се осмелил да нападне някое стадо, ако знаеше, че Монти или Хен са наблизо.

Айрис бе изгладняла, но когато видя чинията със свинско и боб, която готвачът й подаде, апетитът й се изгуби. Все пак взе чинията. Трябваше да се нахрани и да се научи да яде това, което ядяха мъжете. Едва ли щеше да се наслаждава на френска кухня в Уайоминг.

Беше толкова уморена, че едва се държеше на краката си. Ала когато намери място за сядане, разбра, че цялото й тяло е натъртено, а мускулите й са схванати. Не можеше да се наведе и да седне. Бавно се върна във фургона.

Бе оставила готвача сам да избере какво да сготви заради това, което Монти й бе казал. Изглежда, мъжете се наслаждаваха на това ядене много повече от всичко, което досега бе готвено по нейно нареждане. Опита малко от боба. Беше отвратителен. Като че ли ядеше люспи. Нямаха никакъв друг вкус, освен на меласа, а тя мразеше меласата.

Соленото свинско не беше толкова лошо на вкус, но не можа да се докосне до хляба, изпържен в свинска мас. Поне можеше да си пийне чаша вино, за да оправи вкуса си.

Потърси бутилката вино и в този миг си спомни къде е виждала Куинс Хъниман. Той говореше с някого от хората й един или два дни преди да тръгнат.

Забрави за виното и отвратителния вкус в устата си и се отправи към огъня, където бяха насядали работниците, за да предупреди Франк. Спомни си, че името на каубоя беше Бил Ловел, но не бе съвсем сигурна. Все още не бе научила имената на всички работници.

Нито Франк, нито Бил Ловел бяха край огъня. Тя подаде на готвача почти недокосната си чиния.

— Къде е Франк?

— Последния път, когато го видях, препускаше в тази посока — обади се един от мъжете и показа напред, където животните вече бяха прибрани за през нощта. — Но не бих те съветвал да ходиш натам. Не се знае какво можеш да настъпиш.

Младото момиче се ядоса и щеше да му отвърне нещо остро, но безсрамният начин, по който я гледаше този мъж, я накара да промени намерението си. Ако всички работници се държаха така с жените, нищо чудно, че майка й я бе държала на разстояние от тях. Трябваше да говори с Франк. Нямаше намерение да остави тези мъже да се отнасят така с нея, след като тя им плащаше заплатите.

Вече се бе стъмнило напълно и Айрис усети несигурност, когато се отдалечи от огъня. Не можеше да сподави страха, кой то се надигна в гърдите й. Докато живееше в Сейнт Луис никога не беше излизала късно вечер, а още по-малко — сама. Виждаше силуетите на животните — някои от тях лежаха, други пасяха, но тази гледка не я успокои. Знаеше, че дългорогите говеда са опасни животни и от тях можеше да се очаква всичко. Спомни си как баща й разказваше, че много мъже са били намушквани от разярените животни.

Девойката заобиколи един храст и на не повече от трийсетина метра видя Франк да разговаря с един от каубоите. Тъкмо щеше да отвори уста, за да го извика, когато видя, че говори с Бил Ловел.

Спря се и застина на място, Франк не се караше на Бил Ловел. Говореше тихо и явно двамата водеха поверителен разговор.

През главата й мина ужасна мисъл. Отдръпна се и се прикри зад храста, за да не я забележат. Възможно ли е Франк да е свързан с крадците? Възможно ли е той да беше подплашил стадото?

Не изглеждаше възможно, но би обяснило много от нещата, които тя не разбираше, например откъде знаеха крадците къде е най-удобно за тях да нападнат стадото, за да не бъдат хванати.

Това би обяснило също защо Франк беше толкова разстроен, когато му каза, че заминават за Уайоминг. Би обяснило и защо надзирателят й не искаше Монти да бъде наоколо и бе побеснял, когато той доведе избягалите животни.

Айрис се опита да се успокои и да сложи мислите си в ред. Франк не би могъл да бъде човекът, който държи връзка с крадците. Неговите заповеди не бяха тайна. Всички работници ги знаеха, защото всички работеха заедно. Навярно изменникът е Бил Ловел. Може би Франк се е изпуснал да му каже нещо важно, без да предполага, че той ще осведоми крадците.

Ала Айрис не можеше да бъде сигурна в това. Трябваше да помисли, преди да реши какво да предприеме.

Обърна се, за да се върне в лагера, и се препъна в един корен. Едва успя да запази равновесие. В главата й бе истински хаос. Какво трябваше да предприеме? Все още й бе трудно да повярва, че Франк е предател и действа заедно с крадците. От години той беше надзирател на баща й. Баща й му вярваше. Дори му повери ранчото за дълго време, докато те с майка й отсъстваха.

Това беше по времето, когато ранчото тръгна на загуба. Екстравагантните желания на Хелън Ричмонд поглъщаха всички доходи.

Обаче все още Айрис нямаше никакви доказателства срещу надзирателя си и не можеше да го обвини. А и освен това, кой щеше да заеме мястото му? Ако някой от работниците й бе въвлечен в тази история, може би и останалите знаеха — сигурно и онзи нахалник, с когото бе разговаряла край огъня. Почувства непреодолимо желание да поговори с Монти. Може би беше груб и я дразнеше, но винаги знаеше какво трябва да се направи.

Спъна се в още един храст. Тъкмо си казваше, че трябва да бъде по-внимателна и да гледа къде стъпва, когато чу тъжно мучене и видя едно съвсем малко теленце, което се бе свило в храстите. Навярно се е родило, когато стадото бе спряло, за да пренощуват. Изглеждаше съвсем малко и беззащитно.

Ала в този миг до слуха й достигна злобен рев. Обърна се и видя огромните очи на една дългорога крава, която се носеше срещу нея. Вероятно това бе майката на теленцето. Айрис се огледа като обезумяла наоколо и отчаяно разбра, че няма къде да се скрие, освен да се свие зад ниския храст до малкото теленце.