Лей Грийнууд
Айрис (11)

Глава единадесета

Защо никога не можа да се научи първо да мисли, а после да говори? Не искаше да го казва по този начин, но наистина никога не я бяха учили как да се грижи за конете. Обикновено, след като бе яздила, Айрис даваше поводите на някой друг и повече не мислеше за коня. Ала не беше нужно да го казва.

Монти вдигна поглед от канчето, където се вареше кафето, и студено я изгледа:

— Не знаеш как да се погрижиш за един кон?

— Не съвсем. Аз…

— Можеш ли да ги заведеш до потока да се напият с вода?

— Да.

— Можеш ли да ги завържеш за някое дърво, за да могат да пасат?

— Разбира се. Аз…

— Тогава го направи. Аз ще се погрижа за останалото!

Грубият тон, с който й подхвърли тези заповеди, я подтикваше да понечи да му откаже, но нещо в начина, по който я погледна, я накара да промени намерението си. Обърна се, за да прикрие болката и притеснението си.

Развърза конете и ги поведе към потока.

Сама не можеше да повярва, че е чак толкова засегната от неговата студенина. Държеше се, сякаш тя е някой от наемните му работници и той не изпитва никакви чувства към нея. Ала болката, която й причини отношението му, я изненада и смути. Можеше да очаква от себе си да се ядоса, но не и да се чувства толкова наранена.

Конете нагазиха в потока и потопиха муцуните си в затоплената от слънцето вода.

Айрис искаше Монти да я харесва: не само да мисли, че е красива, не да я ласкае и да е готов да изпълни всяко нейно желание, не дори и да я желае — просто да я харесва. Не искаше кой знае колко много, ала като си спомни презрителния му и студен поглед, реши, че това, което иска, е невъзможно.

Никога не бе изпитвала нещо подобно към друг мъж и не можеше да си го обясни. Знаеше, че се чувства смутена и развълнувана, а това никога не й се бе случвало, поне не по този начин. Досега винаги се бе усещала уверена по отношение на мъжете, които се въртяха край нея. Беше самонадеяна и относно Монти, но не за дълго. Той я озадачаваше и объркваше. Беше ясно, че е увлечен от нея и че я смята за красива, но явно не я харесваше достатъчно.

Конете бяха утолили жаждата си и повдигнаха муцуни от водата. Айрис ги поведе към високата трева зад дърветата. Дори и едно разглезено богато момиченце можеше да направи това.

Не можеше да си обясни защо продължаваше да спори с Монти за неща, от които разбираше много малко или почти никак, а същевременно беше убедена, че точно в тях той има голям опит. Ако трябваше да се приготви за някой бал или вечеря или да посрещне и забавлява някоя важна персона, тя знаеше точно какво трябва да се направи. Обаче бе длъжна да признае, че що се отнася до тази безкрайна прерия, Монти знаеше всичко — докато тя почти нищо.

Младият мъж бе извадил тънко парче изсушено говеждо месо и тъкмо го слагаше в едно канче с вода на огъня. Добави и няколко изсушени зеленчука. Когато я видя да приближава към огъня, той побърза да й подаде чашата с кафето.

— Какво готвиш? — попита девойката. Кафето бе твърде горещо, за да може да го пие. Нямаше къде да го остави, така че продължи да държи чашата в ръката си, за да изстине.

— Нещо като говеждо варено — отвърна той. — Винаги, когато съм на път, нося със себе си сушено месо и сушени зеленчуци. Приготвят се много бързо и лесно. Разбира се, ако ти искаш да сготвиш нещо…

— Аз не готвя.

Май пак бе казала нещо нередно.

— Не готвиш или не знаеш да готвиш?

— И д-двете — отвърна младото момиче и внезапно осъзна, че той я гледа, сякаш тя е някакво странно и неприятно създание.

— Хелън! — възкликна с отвращение той. — Трябваше да се досетя. — Постави и последното парче сушено месо и се зае да разбърква супата.

— Какво искаш да кажеш? — настръхна тя, готова да защити майка си.

— Хелън смяташе, че готвенето е нещо, което е недостойно за нея. Трябваше да знам, че няма да позволи на дъщеря си да се научи да готви.

— Нямаш право да говориш така презрително за майка ми! Има много жени, които не умеят да готвят.

— Аз не познавам такива. Роуз винаги сама ни готви.

Между тях отново застана призракът на съвършената Роуз. И вероятно тя чисти къщата, копае в градината и заколва и изчиства около половин дузина свине преди обед. След това вероятно се заема с ушиването на рокля, за да се появи на някой бал, облечена като Пепеляшка.

— Не всички могат да бъдат като Роуз — каза тя, опасявайки се, че ако изрече на глас това, което мисли, той ще да я изгони от огъня и от вкусно ухаещата супа. Едва сега се сети, че от сутринта не е слагала трохичка в уста.

— Може би е така, но всяка жена, която мисли да живее в Уайоминг, трябва да умее да готви.

— Е, аз пък не умея.

— Вече ми го каза.

— Е — започна тя, след като почака и видя, че той не възнамерява да говори, — трябва да приказваш. Никога не съм те мислила за толкова мълчалив.

— По-добре си намери някой богаташ от града. Никой друг мъж не би си позволил да се ожени за жена, която не умее да готви или да чисти къщата.

— А защо не?

Монти я погледна:

— Една жена няма да бъде от голяма полза за мъжа, ако само седи и му служи за украшение.

Айрис тропна с крак и мигновено я прониза остра болка:

— Това, което каза, е направо ужасно!

— Ти би ли се омъжила за мъж, който не печели пари, който не прави нищо друго, освен да седи по цял ден на верандата и да си дялка нещо?

— Аз… Един мъж не може… Това е глупав въпрос!

Монти отново разбърка супата:

— Всеки трябва да изпълнява задълженията си и да поеме своята част от работата. Това засяга и жените.

— Е, добре, аз напоих конете и ги заведох да пасат. Предполагам, че съм заслужила чаша супа.

— Две, ако искаш — по една за всеки кон — ухили се Монти.

Наистина не разбираше този мъж. В един миг й казва, че тя е една безполезна жена, бреме за цялата човешка раса, а в следващия й се усмихва мило, сякаш наистина я харесва. Предпочиташе да продължава да й се мръщи. Тогава поне спокойно можеше да го халоса по главата. Или да излее кафето върху него. Ала когато се усмихваше, краката й се разтреперваха. Монти наистина беше най-привлекателният мъж, когото някога бе виждала.

Мислеше си, че нейният тип мъже са с тъмна коса и мустаци. Изглеждаха й някак тайнствени и вълнуващи. Обаче сега бе променила мнението си. Косата на Монти бе толкова руса, че изглеждаше почти бяла. Веждите му почти не се забелязваха — толкова бяха светли, а кожата му бе загоряла и приличаше на тъмен кехлибар, но въпреки това изглеждаше силен и мъжествен. Очите му бяха толкова сини, че приличаха на блестящи сапфири, и понякога блестяха така, че тя се чувстваше омекнала като глина. Устните му, независимо дали се усмихваха, или се свиваха сърдито, бяха фини и деликатни.

Ала тялото му беше това, което го отличаваше най-много от другите мъже. Висок над метър и осемдесет, с толкова широки рамене, че изпълваха почти всяка врата, Монти не беше мъж, чието присъствие можеш да пренебрегнеш. Прекарваше на седлото по шестнайсет часа на ден и можеше да улови с ласото си почти четиристотинкилограмови телета. Това бе направило ръцете и краката му силни и жилави. Вършеше всичко с несъзнателна лекота, точно така, както с лекота я свали с една ръка от седлото, сякаш не бе по-тежка от перце.

Приличаше на животните, за които се грижеше — един силен и опасен мъж, който подчиняваше живота си на своите инстинктите. Имаше къща, ала неговият истински дом бе под открито небе, в дивата прерия.

Беше примитивен, приличаше на диво животно и плашеше Айрис до смърт.

Тя отпи една глътка от кафето.

— Къде се намира ранчото ти? — попита тя.

— В подножието на планината Ларами, близо до потока Горещата вода.

— Моето е до Мечото езеро. Това близо ли е до твоето?

— Може би.

Съвсем типичен отговор за Монти.

— Бил ли си там?

— Не. Джеф е купил земята и е започнал да строи къща, която сигурно ще бъде завършена, когато пристигнем.

Айрис се съмняваше дали ще има дори една груба барака на нейната земя.

— Смяташ ли да живееш там?

— Разбира се. Ако стоя в Чайен или Ларами, едва ли ще мога да ръководя ранчото. Пък и крадците на добитък ще ми отмъкнат животните толкова лесно, колкото ако лично им ги дам. Супата е готова. — Той отмести канчето от огъня и силно разбърка супата. — Аз ще си налея само една чаша, а останалото е за теб.

— Можем да ядем от канчето заедно.

— Имам само една лъжица.

Младото момиче не можеше да разбере начина, по който я гледаше. Да беше някой друг, но точно Монти… Не, това бе Монти и той нямаше намерение да я ухажва.

— Още е твърде гореща, за да се яде. Затова, докато изстине, аз ще си изпия кафето.

Отпи още една глътка. Никога не бе очаквала да остане насаме с Монти. А сега бе сама с него и не беше подготвена за начина, по който той я гледаше, нито пък за смущаващите чувства, които изпитваше самата тя.

— Може би твоята съпруга няма да иска да живее на ранчото.

— Нямам намерение да се женя. — Той опита от супата и тя изгори езика му. — Харесвам жените — продължи той, като пое дълбоко дъх, за да охлади изгорения си език, — но не искам да имам съпруга.

— А защо не?

Айрис бе уморена от своите чувства, които не можеше да си обясни. И тя нямаше намерение да се омъжва, но когато чу, че Монти също не желае съпруга, се почувства разстроена. В това нямаше никаква логика, но всичко, което правеше напоследък, бе лишено от логика.

— Една съпруга само ще ми се пречка. Тя винаги ще иска от мен да правя нещо, което аз не желая да правя. Ще се опита да ме промени, независимо че ще се кълне в обратното.

— И Роуз ли се е опитвала?

— Със сигурност се е опитвала. — Той се изхили: — Трябваше да я видиш каква врява вдигна, когато дойде у нас за пръв път. Ние направихме всичко възможно, за да накараме Джордж да я изгони.

Най-сетне се оказа, че Роуз не е чак толкова съвършена.

— Разбира се, някои мъже имат нужда от промяна, ако искат да станат съпрузи на място — продължи Монти. — Например аз трябва доста да се променя, преди една жена де се реши да се омъжи за мен.

— Мисля, че на всяка жена, която възнамерява да живее с теб, също ще й се наложи доста да се промени — сухо отбеляза Айрис. — Особено ако ще трябва живее в ранчото ти.

Монти й отправи смайващата си усмивка и тя усети как тялото й потръпва.

— Напълно си права. Не мисля, че една обикновена жена би се съгласила да опита. Не че съм молил някоя: аз не съм мъж за семейство.

Айрис си изпи кафето и му подаде чашата си. Младият мъж я напълни до половината със супа. Тя я духна, за да изстине, и след това отпи една глътка. Беше изненадващо вкусна.

— Може би ще промениш мнението си — рече тя.

— От девет или десет години насам Роуз се опитва да ме накара да се променя. Не виждам да е успяла кой знае колко.

— Но ти не си влюбен в Роуз — изтъкна девойката.

— Тя беше наистина една прелестна мъничка жена със силен дух и голяма смелост — замислено отвърна Монти, припомняйки си миналото. — Но беше луда по Джордж, а и той беше съвсем побъркан по нея. Вероятно брат ми щеше да ме убие или да убие себе си, ако тя се бе влюбила в мен.

Още една причина да не харесва съвършената Роуз. Айрис със задоволство си помисли, че скоро щяха да ги делят около две хиляди километра. Добродетелите на тази жена направо я потискаха.

Изядоха мълчаливо останалата част от супата. После отнесоха съдовете в потока, изплакнаха ги и ги изтъркаха с пясък, след което Монти ги прибра.

— Ще ти покажа как трябва да се грижиш за конете си — рече той.

Айрис се вбеси. Достатъчно се бе погрижила за проклетите коне. Защо Монти си въобразяваше, че само човек, който се казва Рандолф, може да свърши добра работа? После си заповяда да не става глупава. Трябваше да бъде доволна, че Монти си разбира така добре от работата и сам проверява дали всичко е наред. Точно от такъв мъж имаше нужда, ако искаше да стигне благополучно в Уайоминг.

Ала все пак думите му я нараниха.

Опитваше се да не обръща внимание на това, което Монти си мисли за нея, но не успяваше. Искаше да получи одобрението му и това беше много важно за нея — толкова важно, че бе решила да го спечели на всяка цена. А щом това означаваше, че тя трябва да научи всичко за конете, щеше да го научи. Освен това, ако наистина възнамеряваше да управлява ранчо, Айрис бе длъжна да знае как да полага грижи за конете. Те осигуряваха безопасността, а това означаваше, че помагаха да се спечелят повече пари. Искаше да е сигурна, че работниците й се грижат добре за нейната собственост.

Освен това и вниманието на Монти й беше много приятно. След като се канеше да я обучава на нещо, той щеше да й отдели повече внимание. Айрис се опасяваше, че в противен случай ще останат до огъня и Монти ще вземе да я загърби и да заспи.

 

 

Когато се върнаха при огъня, бе станало студено. Айрис осъзна, че не носи топли дрехи, но не желаеше да споменава нищо на Монти.

— По-добре е да се опиташ да поспиш.

— Нали щеше да огледаш наоколо дали няма крадци на добитък? — попита тя. Знаеше, че няма да я вземе със себе си и че е безсмислено да го моли.

— По-късно, когато заспят.

— И аз ще почакам.

— Не, ти трябва да спиш. Утре ще ти бъде необходима всяка частица от силите ти — подаде й завивката си. — Можеш да използваш това.

— Не, одеялото си е твое.

— Вземи го.

— Няма!

— Тогава ще си го поделим — рече Монти и седна до нея.

— Нали не искаш да кажеш, че смяташ да спим двамата под една и съща завивка? — възкликна ужасено тя.

Монти преметна единия край на одеялото около раменете на Айрис, а другия около своите.

— Не, мислех да ти предложа да я използваш само за себе си.

— А ти къде ще спиш?

— На земята. Тя е суха.

— А как ще се стоплиш?

— Не ми е студено.

В действителност той се чувстваше, сякаш изгаря от треска. Познаваше Айрис от години, но в нейно присъствие никога не се бе чувствал по този начин, поне не и преди последната нощ. Сега му се струваше, че във вените му тече огън. Бе изненадан как тя не забелязва парата, която със сигурност излизаше от ушите му. Двамата седяха един до друг и рамената им се докосваха.

Искаше отново да я целуне. Този път искаше да го направи, защото тя бе най-красивата жена, която бе виждал. Цял ден си бе задавал въпроси относно своите чувства към нея, през цялото време бе искал да я целуне и знаеше, че няма да издържи дълго, без да се опита да го стори.

— Не знам как може да ти е топло — каза Айрис, потръпна и придърпа завивката по-плътно към себе си. — Никога не съм предполагала, че нощите могат да са толкова студени. А вече е кажи-речи май месец!

— Ела по-близо до мен. Топлината на тялото ми ще те стопли повече от завивката.

— Това, от което наистина имам нужда, е да се гушна до някое малко теленце — отвърна Айрис, без да помръдва. — Те са горещи като печка.

Айрис нервно подръпна завивката. Наистина не можеше да разбере себе си. Монти бе груб с нея. Той се отнасяше към нея по-сурово, отколкото към повечето мъже, а тя все пак искаше да бъде близо до него.

— Може да не съм толкова топъл, колкото малко теленце, но поне изглеждам по-добре — промърмори младият мъж. Гласът му звучеше по-различно от обичайното. — И освен това не ритам като тях.

— Ами, риташ, и още как — отвърна тя и гласът й потрепери. Не можеше да седи толкова близо до Монти и да не усеща присъствието му. Той я привличаше като магнит, колкото й да се опитваше да се противопостави на това чувство. — Всеки път, когато отвориш уста, все едно че получавам силен ритник.

— Просто се опитвам да те защитя.

— Не ми изглежда да е така.

— Имаш дарбата да навличаш неприятности.

— Предполагам, че това е така, защото ти винаги си наблизо до мен — отвърна девойката, като се чудеше къде да дене ръцете си. Протегна се и сложи една съчка в огъня. Завивката се плъзна от рамената й. Монти я нагласи отново и я придърпа съвсем близо до себе си.

— Аз съм близо до теб поради същата причина, поради която и другите мъже се навъртат край теб — рече Монти и я притисна още по-силно към себе си. — Не мога да стоя далеч от теб.

Девойката се опита да се отдръпне от него:

— А искаш ли да стоиш по-далеч?

— Да, по дяволите, но не успявам.

След това я целуна.

Сега вече целувката му не я изненада и смути като първия път. Все още не бе привикнала да я целуват толкова страстно, ала този път се улови, че му отговаря.

Обаче успя да потисне желанието си да обвие ръцете си около врата му. Не искаше да прегръща мъж, който бе направил всичко възможно, за да я отдалечи от себе си, и който се проклина, задето не е успял. Почувства се слаба, но й стана много по-топло.

— Изглежда, не си много щастлив от този факт — каза най-после тя.

— Не съм — отвърна младият мъж и я целуна със същата сила, като пъхна езика си в топлата й уста.

Айрис усети, че не може да си поеме дъх.

— Не ми се ще да съм причина за подобни угризения. Може би е по-добре да потърсиш изчезналите си крави.

Не знаеше какво мислят другите жени, но тя лично не искаше един мъж да се люби с нея против своето желание. Опита да се изтръгне от прегръдките му, но той не я пусна.

— Знам, че трябва да потърся кравите или крадците, или индианците — изръмжа Монти, — но не мога да мисля за нищо друго, когато ти си наоколо.

Сякаш част от вълшебството отлетя и Айрис почувства, че й става студено. Той бил безпомощен! Тя наистина не можеше да разбере как една нормална жена би могла да харесва такъв мъж.

— Мислиш ли, че съществува възможност да се измъкнеш от това неприятно положение? — попита младото момиче.

Той като че ли не схвана язвителната й забележка:

— Сигурен съм, че ако Господ ми помогне, ще успея. Как може един мъж да се погледне спокойно сутрин в огледалото, ако е хукнал след някоя жена като разгонен бик?

И последната топлинка отлетя и я обзе силен студ.

— Не съм на същото мнение — отвърна тя и си зададе въпроса, дали Монти въобще е способен да й каже нещо приятно. — Ето, мисля, че това може да ти помогне.

Тя го удари с все сила в стомаха.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това? — изрева Монти потресен.

— Нямам желание да се любиш с мен, щом това ще те накара да се чувстваш нещастен! — Айрис отметна завивката от раменете си и скочи на крака.

Монти също стана. Айрис се обърна към него, ала от слабост краката отказваха да й служат.

— Монти Рандолф, да не си посмял да ме пипнеш дори с пръст! — извика тя и зае отбранителна позиция, докато той се извисяваше над нея. — Не и след като имаше нахалството да ми заявиш, че не си искал да ме целуваш и се надяваш скоро да се освободиш от подобни желания.

— Аз не исках…

— Ако можех да стрелям, щях да те гръмна със собствената ти пушка! — извика младото момиче.

Стори й се, че Монти е готов да я удуши. Айрис наистина не знаеше дали да не се опита да избяга, или пък да го помоли за милост. И преди тя да реши какво да прави, той избухна в смях:

— Ти винаги си била едно малко глупаво зверче! — След което я сграбчи без всякакво предупреждение.

Айрис се опита да го ритне, за да го отблъсне от себе си, доколкото й позволяваха схванатите мускули, но всичко беше безполезно: той бе прекалено силен.

— Какво смяташ да правиш? — Бе чувала достатъчно разкази за буйния темперамент на Монти. Беше способен на всичко, включително и да я хвърли в потока.

— Във всеки случай не това, което заслужаваш. И не това, което наистина бих искал да направя.

— И какво е то? — Не знаеше дали да се надява, или да се страхува. Внезапно проумя, че той може да направи с нея всичко, което пожелае. Ако се съдеше по целувките му, той желаеше много повече, отколкото тя искаше да му позволи.

— Няма да ти кажа. Поне не сега. Ще те сложа на земята и ще те завия, за да съм сигурен, че ти е топло.

Айрис нямаше намерение да се подчинява на този надменен, груб и дързък човек, който бе толкова сигурен в себе си и, изглежда, се смяташе за най-вълнуващия и интересен мъж, когото тя е срещала. Ала тя не можеше да разсъждава, когато той бе толкова близо до нея, не знаеше какво да каже и какво да направи. Чувстваше се безпомощна, изгубена и напълно неспособна да контролира това, което се случваше.

— А след това? — настоя девойката, след като той я сложи на земята и зави раменете й със завивката. Не й хареса изразът на очите му. Веднъж бе видяла същия израз в очите на един грубиянин в Сейнт Луис: първично, неприкрито желание, над което — инстинктивно знаеше — нямаше власт.

В същия миг той силно я притегли към себе си и тя се уплаши, че няма да може да му устои. А може би и не искаше да му устои.

— Смятам да…

— Ей, тук имало огън! Здравейте.

Двамата замръзнаха: този вик ги изненада. Не очакваха никого и не бяха чули някой да се приближава.

— Ако сте приятелски настроени, приближете се — извика Монти и се наведе да вземе пушката си. — Стой от страната ми, която не е осветена от огъня! — изсъска той към Айрис.

— Кой…

— Нямам представа, но ще разбера. Дръпни се от светлината!

Младото момиче се отдръпна и в този миг се появи мръсен кафяв кон, който бе възседнат от висок слаб мъж, приличащ на испанец. Айрис тъкмо се канеше да се отдръпне по-назад, когато големите очи и орловият нос на мъжа привлякоха вниманието й. В лицето му имаше нещо смътно познато. Тогава той се приближи до огъня.

— Карлос? — каза тя по-скоро на себе си, без да може да повярва на очите си. — Та това е Карлос! — повтори тя и се обърна към Монти: — Това е моят брат, Карлос.