Лей Грийнууд
Айрис (16)

Глава шестнадесета

Айрис се разтрепери и изпусна чашата с кафе.

— Нещо не си разбрал както трябва — отсече тя, убедена, че Зак греши. — Не е възможно Монти да постъпи така.

— Ако е решил нещо, със сигурност ще го направи и никой не би могъл да го разубеди — обади се Тайлър и за пръв път, откакто се познаваха, я погледна в очите. — Монти е от мъжете, които не се спират пред нищо.

— Но защо ще пъди хората ми?

— Безполезно е да питаш мен — отвърна Тайлър. — Кажи на Зак да ти доведе един кон. Трябва да отидеш при Монти: само той може да ти обясни какво е намислил.

Обаче Зак не изчака Айрис, защото се беше метнал на гърба на първия неоседлан кон, който бе попаднал пред очите му, и се бе втурнал в галоп към лагера на каубоите от второто стадо. През това време Айрис оседла своя кон и когато стигна до лагера, разправиите бяха вече приключили.

Монти се беше изправил с решителен вид в средата на лагера. Хен и Соления бяха застанали от двете му страни, обаче девойката инстинктивно долови, че в свадата той не разчита на никого, освен на себе си.

— Какво става тук? — извика тя още преди да е стигнала до мъжете. — Зак пристигна запъхтян и ми каза, че си решил да уволниш хората ми.

— Само някои от тях — хладнокръвно уточни Монти.

— Кои? И защо?

— Той ме обвинява, че съм се опитвал да открадна твое имущество — намеси се Франк, който беше измъкнал постелката си от фургона с провизиите и я бе метнал зад седлото на коня си. — Монти заяви, че до един час трябва да ни няма тук. — Франк се приближи към каубоя, който държеше юздата на коня му. — Дори не ни даде време да се нахраним.

— Нима си се решил на тази стъпка, без въобще да ме попиташ? — изкрещя Айрис към Монти. Беше смутена, объркана и ядосана. Не се съмняваше, че Монти е имал причина да постъпи по този начин, но не можеше да повярва, че той си бе позволил да реши така импулсивно нещо толкова важно, и то без да говори с нея. Все пак тя плащаше на тези каубои, това бяха нейни работници. Монти нямаше право да ги прогонва от лагера.

— Ако имаш да ми казваш нещо, по-добре го кажи още сега! — процеди Монти, без да изпуска от погледа си мъжете, които събираха оскъдните си вещи.

— Липсват ли някакви говеда от моето стадо? — попита Айрис.

— Не — отговори Франк. — Нито едно.

— Тогава за какво…

— Видях го да говори с Куинс Хъниман! — обади се Монти.

Айрис гневно изгледа Франк.

— Всеки има право да разговаря, с когото пожелае. — Франк започна възбудено да се оправдава.

— Не вярвам на хора, които заговорничат с крадци!

— Кой казва, че Куинс е крадец? — нервно запита Карлос.

— Аз го казвам! — натъртено отвърна Монти и се обърна към брата на Айрис.

— Видял ли го е да краде някой друг, освен теб? — продължи разпита си Карлос.

— Ако един човек е крадец, той ще продължи да краде, независимо дали ще го види само един свидетел, или стотина свидетели.

— Не мисля, че Карлос би приел единствено твоята дума — обади се Джо. Гласът му звучеше спокойно, но Айрис не можеше да потисне подозрението, че именно Джо се опитваше да раздуха скандала между намръщените мъже. Това я ядоса допълнително. Държеше го на работа единствено за да угоди на Карлос.

— Той не е длъжен повече да ме слуша — отговори Монти. — Ще напусне лагера, както всеки друг от виновниците.

— Не можеш да уволниш Карлос! — обади се Айрис, като се обърна към Монти. Не очакваше, че Монти ще включи и Карлос в групата на мъжете, които трябваше да напуснат лагера. Изведнъж я обзе страх, че ще изгуби единствения си роднина и ще остана сред съвсем непознати мъже в безкрайната прерия. — Никого не можеш да уволняваш без мое разрешение.

— Може би ще е по-разумно, ако вие двамата се поразходите до реката — предложи Соления. — Нищо чудно да искате да си поговорите за някои неща насаме, преди ние тук да приключим спора.

Айрис отвори уста, решена да откаже всякакви разходки с Монти. Искаше Карлос да разбере какво изпитва тя към него. Да остане насаме с Монти означаваше неволно да се подчини на волята му. Обаче този път девойката бе попаднала в капан, от който нямаше измъкване: щом бе дала право на Монти да ръководи нейното стадо и щом той го бе спасил с риск за живота си, сега тя му дължеше прекалено много.

Затова затвори уста и само кимна. Каквито и да бяха разногласията помежду им, надали би било уместно да ги обсъждат пред настръхналите и разгневени каубои.

Девойката не знаеше как ще се справи с един мъж, който с лекота наемаше хора на работа и със същата лекота ги изхвърляше. Същевременно в главата й се въртеше само един-единствен въпрос: дали той някога е целувал друга жена по начина, по който бе целунал нея? Не можеше да събере сили, за да се впусне в гневен спор за бъдещето на Франк, когато нейното собствено бъдеще оставаше забулено в неяснота. Не знаеше как да приведе разумни доводи в подкрепа на действията на своите каубои, когато Монти само с вида си я принуждаваше да забрави за разумното мислене.

Не можеше да се съсредоточи върху трудностите около управлението на стадото, когато сърцето й стенеше за любовта, която може би никога нямаше да получи от русокосия красавец.

Нито един от двамата не продума, докато не изчезнаха от полезрението на каубоите зад гъсто прорасналите лози и храсти, които се простираха по двата бряга на реката. Едва тогава и двамата заговориха в един глас:

— Как можа…

— Ще ти кажа аз на теб…

— Говори първо ти — въздъхна Айрис.

— От известно време насам знаех, че Куинс Хъниман върви по следите ни — обясни й Монти. — Трябваше само да го причакам, за да разбера кой се среща тайно с него.

— А защо не си ми казал? Няма да споря с теб за Франк или за Куинс, но това все пак е моето стадо, а Франк е мой надзирател. Затова съм длъжна да зная какво правят тези мъже. Направи ме на глупачка в техните очи, като си позволи да изгониш, когото си решил, без въобще да ти хрумне първо да ме попиташ. Сега просто ме предизвикваш и само заради това аз ще ги върна на работа!

Тя не искаше да каже точно това. Ала нейният буен темперамент и този път й изигра лоша шега: думите й прозвучаха така рязко, сякаш нарочно искаше да му върне предизвикателството. А след като тези думи неволно се бяха изплъзнали от устата й, нейният инат нямаше да й позволи да ги отрече. За да прикрие безпокойството си, девойката откърши един клон от близкия храст и започна да го чупи с треперещите си ръце.

— Разбира се, че можеш да ги върнеш, щом така си решила.

Изглежда, той също бе изгубил търпение от целия този досаден разговор, но успя да се овладее и да не избухне.

— А ти какво би искал да направя? — Тя започна да къса едно по едно листата от клона.

— Да разделим стадата си и ти да тръгнеш напред.

— Сигурен ли си, че Франк или някой друг се е опитал да ме окраде?

— Ако ми възложиш отново да поема отговорността за твоето стадо, тогава аз ще издавам заповедите какво да се прави. Ако това не те устройва, трябва да ми го кажеш открито.

— Знаеш, че не мога да направя това.

— О, можеш, разбира се! Всичко, което се иска от теб, е да…

— По дяволите, Монти, не мога да постъпя така! — Тя хвърли откършения клон и той с плясък падна в реката. — Не мога и ти го знаеш, много добре го знаеш. Казах ти вече, че можеш да издаваш заповеди, но поне трябва да ми съобщаваш какво си решил да правиш с моите хора. Не искам да го научавам от брат ти Зак.

— Е, да, не постъпих съвсем разумно — призна си Монти. — Всичко се дължи на навика ми да върша нещата на своя глава, в повечето случаи — прибързано, без никого да питам.

— Затова ли Джордж се е отнасял така рязко към теб?

Айрис не можеше да си обясни как този въпрос се изплъзна от устата й, но след миг, когато видя, че Монти свъси вежди и сви юмруци, изпита съжаление, че си бе позволила да го засегне по чувствителното място.

— Джордж наистина не харесва тази черта от характера ми. Отдавна се е разочаровал от необуздания ми темперамент и от липсата на безпристрастност у мен, когато трябва да преценявам как да се държа с този или онзи. Страхуваше се да не изложа семейството на опасност. Чудеше се дали някога ще започна да се държа като зрял мъж, който е способен да мисли за последствията, преди да започне да действа. — Монти говореше с такъв тон, като че ли рецитираше проповед, която многократно бе слушал в църквата.

Тя вече се питаше на какво може да се дължи отчуждението между Джордж и Монти, но се сепна и си каза, че се опитва да надникне в нещо прекалено деликатно и сложно, каквито могат да бъдат отношенията между двама братя. Затова побърза да смени темата:

— Ако уволниш всички тези мъже, ще останем с прекалено много крави и твърде малко каубои. Какво ще правим тогава? — девойката хвана втори клон от храста и започна да къса листата му.

— Ще наемем нови работници веднага щом ни се удаде тази възможност — отвърна Монти, но вече със значително по-мек тон. — Ще гледам да запазя най-добрите от тях. А моите каубои могат да поемат значителна част от работата около твоето стадо, при това не по-зле от сегашните ти хора. Освен това запазих онези шестима мъже, които са били на работа при баща ти, преди Франк да стане твой надзирател.

— Забрави за Карлос и Джо.

— Нямам им доверие, особено на Джо — отсече Монти, като гледаше упорито.

— И аз не вярвам на Джо, обаче Карлос е единственият ми роднина на този свят. А точно сега ми се струва, че той е и единственият ми приятел. И не ме гледай така намръщено, като че ли съм наранила чувствата ти! — ядосано продължи Айрис. — Ти не скъпеше забележките си за моя характер, за моето поведение, мотиви, умствени способности — за всеки мой недостатък. Карлос е единственият мъж от групата, който не се отнася с мен като с недорасло полуумно девойче.

— Той се старае да ти се хареса заради изгодите, които ще има от теб.

— И има право на това! Той е син на баща ми. — Айрис откъсна клона и започна да дере кората му с нокти.

— Щом искаш, можеш да му дадеш всичко, което притежаваш, но бих искал да видя как ще ти се отблагодари.

— Никога не съм мислила да му отстъпвам това, което притежавам, но все пак Карлос е мой брат. Какво ще кажат всички останали, ако го изпъдя? Как ще се почувства той?

— Изобщо не ме е грижа за неговите чувства.

— Ти би ли изгонил твоите братя?

— Дявол ме взел, ако не мога да направя поне това! Веднага щом някой от тях започне да кръшка, аз ще го върна в ранчото и те много добре знаят, че и окото ми няма да мигне! От членовете на семейство Рандолф се очаква да се трудят повече от всички останали.

— Е, нали сте си голямо и сплотено семейство! — промърмори Айрис и започна трескаво да мисли как другояче да го убеди. — Знаеш, че вие, братята Рандолф, се подкрепяте взаимно, независимо от всичко, което може да се случи при едно такова дълго и тежко пътуване. А Карлос няма на кого да разчита. Не се чувства желан от никого. Ако сега го изхвърля, вероятно никога вече няма да поиска да ме погледне.

— Ако питаш мен, мисля, че най-добре ще е повече да не се мярка пред очите ни.

— Трябва да го върнеш!

— Той сам ще се откаже, ако го накарам да върши най-тежката работа, ако го проверявам на всеки час и не спестявам упреците.

Айрис така се ядоса, че прекърши храста с откъснатия клон. Можеше да признае, че Монти знае много повече от нея за стадата, че за всичко имаше отговор, но не можеше да се примири с бруталността му, със сприхавия му характер, особено в случай, когато потърпевш се оказваше единственият неин роднина.

— Ако го направиш, заклевам се, че ще превърна в ад живот ти от тук до Уайоминг! Всяка нощ ще подплашвам стадото ти. Говедата така ще се подплашат, че няма да можеш да ги видиш, преди да изчезнат зад хоризонта.

За нейно учудване гневът изчезна от погледа му и той избухна в смях:

— Ти ставаш истинска тигрица, ако те предизвикат, нали? Добре, Айрис: Карлос може да остане, но Джо трябва да се махне!

— Джо също ще остане. Ако той си отиде, Карлос също ще си тръгне.

Веселото настроение на Монти се изпари. Може би Джордж имаше право да му казва какво трябва да прави, що се отнася до ранчото, но никоя жена не можеше да му поставя условия, дори и Роуз.

— Няма смисъл да заменяме един крадец с друг.

— Ти не знаеш със сигурност, че той е крадец. Не е откраднал нищо. — Айрис счупи клона на две, а след това го начупи на по-малки парченца.

— Познавам този тип хора.

— Това не е причина да го уволниш. Джордж ти е дал възможност да докажеш какво можеш. Защо не дадеш подобна възможност на Карлос и на Джо?

За миг си помисли, че отново е направила грешка, като спомена името на Джордж. Ала, макар че Монти продължаваше да изглежда ядосан, и то толкова, че да прекърши дърво с диаметър петнайсет сантиметра, той все пак се владееше.

— Добре — каза накрая младият мъж. — Ти грешиш, но мисля, че достатъчно дълго се разправяхме. А и освен това се нуждая от хора. Обаче и двамата ще докладват на мен. И при първия случай, когато някой от тях извърши нещо без мое знание, ще трябва да си събере нещата и да се махне! Няма да се отнасям към Карлос по специален начин само защото е твой брат.

— Мисля, че е справедливо.

— Те няма да работят заедно — добави Монти. — И не ме интересува, че са били неразделни още от люлката. Не ги искам тук, а Хен — още по-малко.

— А какво ще кажеш за мен? — Девойката хвърли счупените клони. — И аз ли трябва да получавам заповеди от теб и да се подчинявам на височайшето ти благоволение да работя там, където ми кажеш?

— Не говорех за теб.

— Тогава нека да го обсъдим. Искам да знам точно къде ми е мястото. И ако към мен ще се отнасят като с наемен работник, бих искала да го знам.

— Ще пречи ли на работата, ако не ти кажа?

— Не знам. Може би е най-добре да помагам на Тайлър в готвенето.

— Нали каза, че не можеш да готвиш?

— Да, не мога. Сигурно след първата вечеря, която сготвя, няма да ти остане нито един работник. — Девойката докосна дивите лози, които се бяха увили около ствола на дървото.

— Добре тогава — усмихна се Монти. — Обещавам, че ще се съветвам с теб, преди да взема каквото и да е решение. Имай предвид, че досега не съм го правил и вероятно понякога ще забравям, но поне ще се опитам.

— Досега никога не са ме пренебрегвали — отвърна младото момиче, омаяно от усмивката му, — но ще се опитам да не се разстройвам много, ако го правиш.

— Хелън винаги се разстройваше, когато я пренебрегваха.

— Знам, че майка ми не беше идеалната жена — отвърна Айрис и се намръщи, — но ще ти бъда много благодарна, ако спреш да я критикуваш при всеки удобен случай! Няма да ти хареса, ако и аз започна да критикувам родителите ти. — Тя откъсна клонче от лозата и го хвърли в реката.

— Можеш да говориш каквото искаш за баща ми. Каквото и да кажеш, няма да бъде достатъчно лошо.

— Знаеш какво имам предвид — отвърна тя, ядосана, че Монти винаги намира отговор за всичко.

— Добре, няма да споменавам Хелън. А сега е по-добре да се връщаме. Искам Франк и хората му да се махнат колкото е възможно по-далеч оттук. Затова и не им предложих да се нахранят, преди да тръгнат. Надявам се, че ако потеглят веднага, скоро ще бъдат извън земите на индианците.

— Мислиш ли, че могат да се върнат? — Айрис бе открила едно птиче гнездо, ала то беше празно.

— Мисля, че ще се опитат да подплашат стадото. Така ще ми го върнат и ще имат възможност да отмъкнат няколко крави за себе си.

— Нали не смяташ, че те…

— Смятам! Тази вечер ние с Хен няма да си лягаме. Ако животните побегнат, най-добре ти да останеш с Тайлър. Соления и момчетата ще се погрижат за кравите. А ние с Хен ще разберем кой е подплашил животните.

Всеки път, когато си мислеше, че вече знае какво да прави, се случваше нещо и тя разбираше колко е неподготвена за такова пътуване. Без да осъзнава какво върши, тя хвърли откъснатата лоза към Монти.

Той не каза нищо, обърна се и бързо закрачи към лагера…

— Карлос и Джо, елате за малко! — нареди младият мъж, когато приближи лагера. — А останалите могат да продължат да събират багажа си.

Обърна се и тръгна, без да се обръща да види дали двамата мъже го следват. Айрис си помисли да остави Монти сам да разговаря с тях, но се отказа. Тя го бе принудила да направи нещо, което той не желаеше. Трябваше да се увери, че Карлос и Джо няма да се държат предизвикателно.

— Няма да правя туй! — заяви Джо, когато Монти му съобщи изискванията си. — Аз не съм крадец и ти не можеш да се отнасяш така с мен.

— Монти не те мисли за крадец — намеси се Айрис, като се стараеше гласът й да звучи любезно. — Нали веднъж вече се наложи да работите разделени за известно време.

— Това са моите изисквания — отсече Монти. — И това е всичко, което мога да ви предложа.

За миг девойката си помисли, че Карлос ще напусне и ще замине заедно с Франк.

— Аз оставам — накрая каза той. — Опитах се да накарам Айрис да се раздели с теб, но тя не пожела. А сега, след като изгони хората й, не мога да я оставя сама, без човек, който да се грижи за нея.

— Аз не те искам тук — откровено заяви Монти, — но Айрис смята, че имаш право да си с нас. Затова ще се опитам да се примиря с присъствието ти и ще се постарая да работим заедно.

— Вярно ли е, че си казала това, Айрис? — Карлос наистина изглеждаше изненадан.

— Разбира се. Винаги съм смятала, че татко трябва да ти остави нещо. Мислех, че…

— Можете да поговорите по-късно за това — прекъсна ги Монти. — Оставате или не?

Карлос се обърна към Джо.

— Добре — отвърна Риърдън, — но в мига, в който някой се опита да се държи с мен, сякаш съм откраднал нещо, ще си има доста неприятности.

— Не започвай нещо, ако не смяташ да го завършиш! — рече Монти.

Той го каза тихо, сякаш не беше нещо важно, но Айрис видя как Карлос и Джо се вцепениха. Джо бе предизвикал Монти, а Монти бе приел предизвикателството. Девойката бе уверена, че щеше да се случи нещо лошо.

— А сега се връщайте при стадото! — нареди Монти, без да им обръща повече внимание, и се обърна към Айрис: — Мисля, че трябва да изпратиш в банката си ордер за теглене пари.

— Какво искаш да кажеш? — сепна се тя.

— Трябва да уведомиш банката си, че може да им изплати заплатите. Те няма да си тръгнат, без да им се плати.

Тя нямаше банка. Всичко, което притежаваше, бяха сто шейсет и две златни монети в една кесия, която бе пристегната с колан около кръста й.

— Не можеш ли да им платиш вместо мен, а аз после ще ти дам парите?

— Не. Аз нямам собствени пари. Трябва да дам от парите на семейството.

Тя не се бе надявала, че той ще се съгласи, но безцеремонният му отказ я изненада и нарани. Ако трябваше да й откаже, защо не го каза по друг начин? Можеше поне да се извини и да заяви, че съжалява, но не може да й помогне.

— Ти имаш пари да им платиш, нали? — попита Монти.

— А какво ще стане, ако нямам?

Монти я изгледа смаяно. Изражението на лицето му ясно показваше, че никога не бе чувал по-глупав въпрос.

— Те ще имат право да вземат цялото ти стадо!

— О! — възкликна девойката. Най-страшните й опасения се бяха потвърдили. — Е, както и да е, аз имам пари, но има един малък проблем.

— При теб винаги има някакъв малък проблем. Защо не можеш да се държиш като всички останали?

— Защото аз съм жена! — изфуча тя. — И вие, мъжете, не бихте ми позволили да се държа като всички останали.

— Не бива да си изкарваш всичко на мен. Все пак изглежда, че аз непрекъснато правя това, което ти искаш.

Айрис почувства угризение на съвестта заради неприятностите, които му бе причинила, ала точно сега нямаше време да се замисля.

— Искаш ли да отидем отново до реката? — обърна се тя към него.

— Защо?

— Ще ти кажа, когато отидем там.

— Добре, но трябва бързо да се връщаме.

— Вземи коня си, а аз ще взема моя.

Младият мъж я погледна така, сякаш бе полудяла:

— Да не би да искаш да ме отвлечеш?

— Хайде, бъди сериозен. Ще доведеш ли коня си?

— О, по дяволите, защо пък не!

 

 

— Добре — рече Монти, когато се отдалечиха от лагера. — Какво има толкова?

— Аз нямам сметка в банката.

Младият мъж я погледна, сякаш небето се бе сгромолясало отгоре му.

— Не вярвам на банките, особено след това, което ми причини онзи противен банкер. А и освен това той каза, че няма да се изненада, ако се появят и други хора, на които татко е дължал пари.

— И какво направи с…

— Не можеш да очакваш от мен, че ще оставя парите си на подобен тип — прекъсна го Айрис. — Откъде да знам, че няма да ги раздаде на всеки, който каже, че баща ми му е длъжник? Той ще се радва да ме види без пукната пара.

— И ти какво направи?

— Скрих парите.

— Великолепно. Но ако си ги закопала под някоя храст в Южен Тексас, това няма да ти свърши работа: парите са ти необходими сега.

— Не съм ги закопала под някакъв храст в Южен Тексас.

В главата му се зароди едно подозрение и лицето му се изопна. Защо всъщност се отнасяше с такова недоверие към нея? Та той дори не знаеше какво се кани да му каже, а вече бе готов да я обвини, че не е постъпила правилно. Всъщност той се отнасяше по-зле към нея, отколкото Джордж се бе отнасял към него самия.

А може би грешеше. Тя все пак беше жена и имаше разлика.

— Във фургона ми има скривалище. Майка ми криеше бижутата си там.

Монти я изгледа смаяно:

— Значи, когато каза, че искаш да имаш отделно място за…

— Аз преместих парите от фургона.

— И ги сложи в торбите, които закачи на седлото на коня си. Затова искаше да доведа и твоя кон.

— Не, те вече не са там — призна девойката. — Но бих искала всички да мислят, че са там.

— Струва ми се, че или съм се преуморил от работа, или съм слънчасал. Не разбирам нищо от това, което ми говориш.

— Парите са в колана, увит около кръста ми, но не искам някой да знае.

— Да не би да искаш да кажеш, че си яздила триста километра в тая пустош с всичките си пари, увити в колан около кръста ти?

— Те не са кой знае какво богатство — отвърна тя. — Имам около три хиляди долара.

Младият мъж бе напълно слисан:

— Не разбираш ли, че някои от тези мъже, които току-що изгоних, биха те убили за три хиляди долара и биха хвърлили тялото ти в реката? Ако те знаят, че имаш три хиляди долара, няма да ми остане време да се грижа за стадото: ще трябва непрекъснато да те пазя.

— Нямах друг избор.

— Имала си, ала сега няма смисъл да говорим за това. Какво точно искаш от мен?

— Искам да ти дам парите и ти да се разплатиш с мъжете.

— Тогава те ще помислят, че нося цяло съкровище, и ще ме убият.

— Всички знаят, че си богат, и няма да им направи впечатление.

— Не съм сигурен в това, но все пак не мисля, че заплатите за шест седмици ще предизвикат чак толкова голямо любопитство. Не и след като ти имаш десет пъти повече. Дай ми парите! Ще ги пазя, докато можеш да ги внесеш в някоя банка.

Той протегна ръка. Айрис неволно отстъпи назад.

— Искам парите да останат при мен!

Младият мъж се почувства така, сякаш тя му бе ударила шамар.

— Не ми ли вярваш?

— Разбира се, че ти вярвам. Бих ти дала всичко, което имам, дори и живота си.

— Но не би ми поверила парите си?

— Не е така. Не знам как да го обясня.

— Ами опитай! — Това бе заповед, а не молба.

Девойката чувстваше, че нямаше да бъде спокойна, ако даде на някого парите си. Как да му обясни това, без да го ядоса и нарани?

— Стадото и тези пари са всичко, което имам на този свят. Не мога да ти опиша какъв ужас е за мен да знам, че мога да загубя и двете. И щом цял ден съм прекарала на седлото, колкото и да съм капнала от умора, аз няма да мога да заспя, ако се тревожа и за парите си. Трябва да бъдат у мен! Ето защо не можех да се доверя на някой непознат водач. Заради това и не мога да дам парите си на никого, дори на теб.

— И така, ти искаш да накараш всички да мислят, че аз имам много пари, с което ще ме изложиш на опасност.

— Май искам прекалено много от теб, нали?

— Да.

— Ще го направиш ли? — Не можеше да разбере откъде събра смелост, за да го попита, но го стори. В момента това бе най-важното нещо за нея.

— Предполагам, че трябва да го направя — въздъхна Монти. — След това пътуване Джордж ще бъде напълно убеден, че не притежавам и капка здрав разум. Особено ако някога научи за това. Добре, преброй колкото пари ти трябват. Надявам се, че не са в едри банкноти.

— Те са в злато.

Той простена отчаяно:

— Никой разумен човек не носи със себе си злато! Все едно сама да си сложиш примка на шията.

— Никой не знае.

— Ще узнаят.

— Как?

— Не знам, но по някакъв начин подобни неща винаги излизат наяве. Преброй парите, че трябва да се връщаме по-бързо в лагера.

Девойката се смути от настойчивия поглед на Монти и сбърка в броенето. Разстрои се още повече и отново сбърка.

— По-добре дай аз да ги преброя — каза той.

— Не, това са моите пари и аз ще си ги броя! Но май ще е по-добре, ако не ме гледаш и се разходиш до реката. Като ме гледаш по този начин, ме нервираш.

След малко той се върна.

— Продължавам да мисля, че ще е по-добре, ако дадеш парите на мен — рече той, като сложи златните монети в торбата си. — Или поне ги раздели и ги сложи на различни места. Така няма да ги загубиш наведнъж.

— Ако ги разделя, няма да съм спокойна.

— Добре, прави каквото знаеш! И без това не ме слушаш.

 

 

Карлос и Джо трябваше да се заемат със задълженията си, но Карлос остана, докато Монти плащаше на каубоите, за да се увери, че Монти няма да измами Айрис. Стоеше деликатно извърнат настрани и отпиваше от чашата си с кафе, а междувременно Джо си свиваше цигара.

— Досега не съм виждал някой да плаща със злато — прошепна Джо Риърдън на Карлос, докато наблюдаваха как Монти отброяваше златните монети на Франк и останалите каубои.

— А защо не? Семейство Рандолф са много богати и могат да плащат както им се харесва.

— Така е, но не ти ли се струва доста странно да носиш със себе си злато на такова пътуване? Дори и да си от семейство Рандолф.

— Не. Защо пък да е странно?

— Никой не постъпва така. Работодателите винаги плащат в града чрез банката или някой от банката обикновено им донася парите, след като пътуването свърши. — Джо драсна клечка кибрит и запали цигарата си.

— Защо ми казваш всичко това? — попита Карлос.

Джо всмукна от цигарата и после изпусна дима от ноздрите си.

— Просто си спомних слуха за стария Рандолф: че през войната откраднал заплатите на армията. Навремето се вдигна голям шум около тази история. Някакъв стар глупак дори нападнал ранчото им и прекопал почти цялата земя, но не открил нищо.

— Ако наистина притежават злато — а аз не вярвам, че наистина е така, — имало е стотици начини да се отърват от него и да го обърнат в пари или в друга собственост.

— Така е, но може да не са го направили. Може би го крият някъде и от време на време взимат по малко.

— Защо мислиш така?

— Там, където отиваме, няма банки. Навярно мислят, че е по-лесно да носят злато.

— Господи, мразя мириса на тютюн! Не можеш ли да пушиш някъде другаде?

Джо не му обърна внимание:

— За да построят ново ранчо за няколко години, им трябват доста пари. Вероятно носят със себе си цяло състояние. Говори се, че старият Рандолф е откраднал половин милион долара.

— Дори и да имат два и половина милиона, едва ли ще ти ги дадат, ако им поискаш.

— Не, но този Монти доста си пада по сестра ти. Да предположим, че иска да се ожени за нея — ти можеш да кажеш, че не си съгласен, ако не ти даде известна част от лъскавите златни монети.

— Аз не искам Айрис да се омъжва за него. Тя каза, че ще ме направи свой надзирател. Може дори да ме направи свой съдружник в ранчото.

— Не ставай глупак! — изсъска Джо. — Можеш да си купиш дузина с парите, които можем да измъкнем. А ако имаме пари, няма защо да киснем в някое ранчо. Можем да живеем, където си пожелаем, да плащаме на други да работят за нас и да нямаме грижа за нищо.

— Това, което казваш, не ми харесва.

Джо изпусна няколко колелца дим.

— Ти не си влюбен в нея, нали?

— Разбира се, че не, но…

— Тогава никакво „но“!

— А какво ще стане, ако той не пожелае да се ожени за нея?

— Тогава ти ще станеш неин надзирател, а аз ще мога да се оженя за нея.

Карлос поклати глава:

— И това не ми харесва.

— Искаш ли да й разкажа какво си правил през последните няколко години? Мислиш ли, че Рандолф ще ни остави да работим за него, ако разбере, че те издирват?

— Смяташ да ме издадеш ли?

— Никога не бих го направил, освен за твое добро — отвърна Риърдън, — а ако оставим тази възможност да ни се изплъзне, няма да е добре за теб.

— Мислиш ли, че тя ще съгласи да ти стане жена?

— Ако Монти не я иска, няма много-много да се церемоня. Освен това не възнамерявам да прекарам останалата част от живота си сред кравешки лайна. Ясно ли ти е?

— Ще си помисля за това, което ми каза, но то не ми харесва. Тя е толкова мила с мен и няма да е справедливо. А сега загаси тази цигара. Ако подпалиш тревата, Монти ще ни изгони, без много да се церемони с нас.

Джо изгледа края на цигарата си. Не му харесваше промяната в Карлос. Проклета жена! Можеше да завърти на малкия си пръст всеки мъж, когото пожелае. Добре, че той поне беше различен. Може би мисълта да се ожени за девойка като нея би накарала всеки мъж да му потекат лиги от устата, но ако можеше да я замени за злато, Джо щеше да го направи. С половин милион долара можеше да има много красиви жени.

Стъпка цигарата и се насочи към коня си.