Лей Грийнууд
Айрис (15)

Глава петнадесета

Айрис му кимна разсеяно. Сега трябваше да мисли за много по-важни неща, отколкото за каубоите, които щели да изпопадат от седлата заради умората. Монти не беше влюбен в нея: това беше абсурдно. Та нали той правеше всичко възможно, за да не остава насаме с нея.

Но в този миг девойката не можеше да се съобразява с чувствата на Монти. Сега бе напълно изненадана от своите собствени чувства.

Тя беше влюбена в Монти! И то още от онзи миг, в който го бе зърнала за пръв път на онова празненство. Заради него се бе осмелила да прекоси залата и да го покани на танци. Това по нищо не приличаше на любовните й увлечения в училището. Беше реакция на зряла жена, която най-после е срещнала мъжа, заради когото може да отхвърли всички предупреждения на здравия разум. Може би затова през тялото й преминаваха такива странни тръпки, когато красивият русокос Монти се оказваше близо до нея. Дали всички жени усещат нещо подобно в присъствието на своя любим?

Господи — каза си Айрис, — това не може да е истина! Със сигурност не искаше да се влюбва в Монти. Той може да беше въплъщение на всичко, което тя би могла очаква от един мъж, но едновременно с това имаше всички черти, които не искаше да вижда у мъжа. Никоя жена не желаеше да се влюбва в мъж, който олицетворява най-лошите й кошмари.

Освен това сега тя се бе научила да мисли много по-практично. Всичко беше обмислила. Бродеше из тези необятни и безводни прерии, защото нямаше друг избор. Беше избрала Монти, защото той бе най-добрият водач на стада и се оказа безценен по време на изключително тежкото пътуване до Уайоминг. Не се отделяше от него само защото не бе сигурна дали няма да изчезне зад следващия хълм, ако не го държи под око.

Наистина, веднъж той бе откраднал една целувка и това й бе харесало, но още не означаваше нищо за Айрис. И други мъже я бяха целували и също й беше харесвало, но това все още съвсем не означаваше, че е влюбена в някого от тях. Все пак трябваше да си признае, че само с една целувка младият мъж бе успял да я накара да забрави за всички останали целувки.

Не искаше да се провалят плановете й. Вече бе станала здравомислеща, прагматична жена. Вече знаеше какво иска, от какво има нужда, а знаеше и как да го постигне. Щеше да накара Монти да я заведе до Уайоминг. Дори щеше да го убеди да й помогне да уреди ранчото си, да я подкрепи в първите й стъпки. Но веднага щом си стъпеше на краката, щеше да се върне отново в Сейнт Луис. Имаше там някои сметки за уреждане. А след това?

Навярно ще трябва да се омъжи. Искаше да има свое семейство. Плашеше я мисълта да остане сама. Трябваше да живее заобиколена от хора, които никога нямаше да я изоставят. Трябваше да принадлежи на някого.

Преди доста време бе обмислила какъв трябва да бъде мъжът, за когото щеше да се омъжи. Пред очите й изплува списъкът с необходимите изисквания, но сега установи, че той вече не я задоволяваше. Разбира се, парите бяха важни, те щяха да й осигурят охолен живот, добро положение в обществото и голяма къща с много слуги. Естествено, бъдещият й съпруг трябваше да е безумно влюбен в нея.

Ала искаше нещо много повече от това. Искаше той да бъде мъж, на когото да може да разчита, че ще се грижи за нея. На този свят имаше много по-лоши неща от бедността и тя искаше да има съпруг, който щеше да я защити от тях. Наистина трябваше да я обожава, но това не означаваше, че трябва сляпо да й се подчинява.

Трябваше да бъде интересен, а понякога може би и малко груб. Никога не би искала отново да предприеме подобно пътуване, но трябваше да си признае, че сега Сейнт Луис й се струваше доста скучен.

Трябваше да бъде уверен в себе си и в отношението си към нея. Дори понякога можеше да бъде и малко агресивен. Това не означаваше, че тя щеше да му се покорява безпрекословно, ала все пак би било скучно, ако съпругът й бъде прекалено плах. А и освен това, ако тя не беше толкова ценна за него и ако страстта му не го караше понякога да нарушава поне малко границите на доброто възпитание, това щеше да означава, че не я обича достатъчно, нали?

О, небеса! Та ти току-що описа Монти! Нима искаш да се омъжиш за Монти?

Айрис едва не припадна. Нямаше начин да е влюбена в Монти! Сигурно тези объркани мисли се дължаха на умората й: шега ли е да прекараш осемнайсет часа на седлото в непрекъснати тревоги да не изгубиш стадото си? Може би горещината, прахът и шумът са помрачили разсъдъка й.

Сигурно това е причината: тя просто не е на себе си. Беше толкова уморена и объркана. Когато стигнат в Уайоминг, всичко щеше да се оправи от само себе си. Трябваше да се наспи и вероятно на сутринта всичко щеше да изглежда другояче.

Да, наистина се нуждаеше от почивка. Утре, или когато стигнат най-после до тази река и той престане да се тревожи дали животните й няма да умрат от жажда, ще може да си обясни как въобще й бе дошла в главата тази налудничава мисъл: да смята, че иска да се омъжи за Монти Рандолф.

Закуската бе едно от малкото удоволствия, които можеха да си позволят тези изтощени мъже: трудно се движеха от преумора, а очите им бяха хлътнали в орбитите.

Айрис не се чувстваше по-добре от останалите. От прекалено изтощение дори вече не усещаше умората. Въобще не усещаше нищо. Половината от нощта прекара в обиколки около огъня, замислена за чувствата си към Монти, неспособна да стигне до някакво ясно решение.

Повдигаше й се само от мисълта за храна, затова се качи на коня и се отправи към стадото си. Мъжете й съобщиха, че тази сутрин кравите отказват да станат.

— Те се опитват да се върнат към последното място, където помнят, че е имало вода — каза Карлос, — но това е много далеч. Няма да успеят да стигнат дотам.

Прекалено изтощена да се бори с паниката, която отново я обзе, девойката се огледа и препусна напред, за да открие Монти.

— Дори той няма да може да ги накара да станат — извика зад гърба й Карлос. — Ще изгубиш цялото това проклето стадо!

Айрис не спря, за да му отговори. Налагаше се да намери Монти. Той трябваше да знае какво може да се направи! Длъжен беше да знае! Всички каубои бяха прекалено изтощени от усилията да спрат кравите, които непрекъснато правеха опити да се върнат назад към водата.

Младото момиче стигна до началото на стадото и видя десетина мъже на коне, които чакаха. Монти не се виждаше сред тях.

— Какво се е случило? — попита тя Соления.

— Животните не искат да следват Светкавицата. — Айрис изгледа хилядите изтощени говеда, които се бяха разпръснали на стотици акра назад, измъчени от жаждата и умората. — Монти се страхува, че ще тръгнат напосоки и че няма да последват бика водач.

— Ще тръгнат напосоки? — повтори тя. — Защо?

— Заради жаждата. Знам, че това е безсмислено, но понякога се случва и нищо не може да ги спре да се върнат към последното място, за което си спомнят, че са пили вода.

В гърдите й започна да се надига паника. Сигурно беше, че ще изгуби стадото.

Соления вдигна поглед към хоризонта:

— Може би се задава дъжд, но няма да е много скоро.

Айрис не го попита откъде му хрумна това, тъй като небето беше кристалночисто. Ала щом нямаше да е много скоро, в момента нямаше значение дали греши, или не.

— Къде е Монти? — попита тя.

— Ето там. — Соления се обърна и посочи с ръка към лагера.

Девойката обърна коня си и видя Монти да приближава към тях с двата фургона с теленцата.

— Всеки да хване по едно въже, за да теглим телетата — извика Монти, щом скочи от седлото. Той веднага започна да сваля телетата от фургона. Всеки път, когато спускаше по едно теле на земята, каубоите го ограждаха, нахлузваха едно ласо през главата на уплашеното животно и започваха да го дърпат с въжето по посока на Канадската река.

— Нали ти каза, че тези теленца няма да издържат да пътуват сами? — учудено попита Айрис.

— Дори и едно новородено теле може да върви по-бързо от едно стадо, което не ще да мръдне от мястото си — отвърна той, без да спира да сваля телетата на земята. — Щом майките им не пожелаха да следват Светкавицата, може би ще последват своите рожби, особено когато малките започнат да мучат. След тях ще тръгнат и останалите дългороги говеда. — Тя си припомни нощта, когато повече от дузина крави се втурнаха след кравата, в чието теленце тя се беше препънала, и потръпна. — Нищо чудно това да се окаже единственият начин да ги заведем до водата.

Хен сваляше телетата от втория фургон. След няколко минути каубоите дърпаха на север десетина мучащи телета, вързани с въжета. Ала жалните им вопли потънаха във всеобщия шум на три хиляди ожаднели и недоволни говеда.

Стадото не се помръдна.

Монти и Хен продължаваха да свалят телетата на земята. Общият им брой надминава двайсет и пет. Телетата вече бяха повече от мъжете, затова останалите бяха вързани с въжета към двата фургона. Когато фургоните бавно потеглиха, телетата започнаха да мучат.

Стадото все още не помръдваше.

— Разпръснете ги! — заповяда Монти. — Минете в стадото!

Никой не помръдна.

— Защо не изпълняват заповедите му? — попита Айрис водача на фургона.

— Прекалено опасно е — обясни мъжът. — Ако тези дългороги говеда побеснеят — а сега не са далеч от това състояние, човекът, който се озове в средата на стадото, ще бъде премазан.

Тя се извърна към стадото. Все още нито едно животно не бе помръднало.

— Прекалено късно е — продължи водачът на фургона. — Вече започват да се обръщат назад. — Айрис проследи погледа му и видя две крави, които преминаха зад кордона на каубоите и тръгнаха на юг. — Те ще умрат — и двете ще умрат.

Девойката безпомощно изгледа двете крави. Струваше й се невъзможно, че цялото й бъдеще можеше да рухне заради някакви си две крави, които са сбъркали посоката. Без да му мисли, тя пришпори коня си и се втурна напред. Не знаеше какво трябва да стори, но не можеше да позволи цялото стадо да се върне назад заради двете проклети крави. Все някой трябваше да ги спре!

Направи това, което бе виждала толкова пъти мъжете да правят: върна двете крави обратно в стадото. Ала успехът й бе краткотраен. Отклониха се още няколко крави от стадото.

Докато се опитваше да ги върне обратно, тя видя как Монти отвързва едно теле от фургона и го повежда към средата на стадото. Айрис за миг забрави с какво се беше заела и обърна коня си. Гледаше със свито сърце как Монти води мучащото теле все по-навътре в стадото.

Движеше се напред и рискуваше да загине под копитата на стотиците крави.

Девойката стоеше като парализирана. Това бяха нейните крави. Монти рискуваше живота си, за да спаси нейните крави! Внезапно осъзна, че с действията си тя го бе накарала да поеме този огромен риск. Той се бе опитал да я спре, но тя не го послуша и сега заради нея той се намираше сред подлуделите от жажда животни.

Ако нещо се случеше, вината щеше да бъде нейна.

Айрис забрави за кравите, забрави опасността, забрави всичко друго, освен Монти.

Пришпори коня си към най-близкия фургон с телетата. Наведе се от седлото и отвърза едно от телетата, след което го повлече с въжето към средата на стадото.

Към Монти.

След миг се оказа заобиколена от животните. Огромните им остри рога, дълги почти метър, я ужасяваха. Острите им краища можеха да разпорят корема на коня или да я убият само с едно завъртане на главата на най-близкото животно.

Ала тя не виждаше нищо, освен Монти. Ако трябва да умре, по-добре последният й миг да настъпи колкото е възможно по-скоро. В този миг Монти я видя. Стоеше неподвижен и я чакаше.

Внезапно от всички посоки каубоите започнаха да навлизат сред стадото, като дърпаха телетата с въжета. Айрис смътно осъзна, че тя и Монти вече не са сами. Той се обърна, за да я посрещне.

Погледът му не се откъсваше от нея. Айрис също обърна коня си на север.

С крайчеца на окото си забеляза някакво раздвижване в стадото зад Монти: кравите бяха тръгнали след него. Засега потеглиха само три, но Айрис изпита внезапен прилив на надежда. Огледа се назад. Тръгваха още крави — с наведени глави, без да спират да мучат. Видя и други групички от крави, които потегляха след телетата. Към тях се присъединяваха нови и нови групи и огромното море от животни се раздвижи.

Стадото потегли! Животните тръгнаха към водата. Айрис не разбра какво стана с нея, но повече не чувстваше умора. Хрумването на Монти и смелостта му да го осъществи бяха успели да спасят стадото. Тя също му бе помогнала и бе успяла да преодолее страха си.

Младата жена още не можеше да осъзнае как се бе осмелила да направи това, което тези корави мъже не бяха посмели. Тя не беше от най-смелите. Нито пък беше глупава. Постъпката й бе съвсем необичайна за нея и противоречеше на всички съвети на майка й: „Ако трябва да направиш нещо опасно, винаги можеш да намериш някой глупак, когото да накараш да го извърши вместо теб“.

Айрис знаеше защо бе постъпила така и заради кого.

Бе последвала Монти, защото го обичаше. Не можеше да постъпи другояче.

 

 

Дъждът заваля късно следобед. Отначало небето беше ясно. След половин час се изсипа пороен дъжд. Животните нямаше защо да чакат, докато достигнат до Канадската река. Можеха да утолят жаждата си в калните локви, които се образуваха в стотиците дупки из прерията. Стадото продължи без прекъсване на север дори и след като теленцата отново бяха вкарани във фургоните. Само от време на време спираха, за да потопят муцуните си в някоя локва.

— Няма да се напият до насита дори и да нагазят до корем във вода — рече Монти. — Обаче и тези няколко глътки ще им помогнат да се възстановят.

Двамата яздеха един до друг. Дъждът се просмукваше в дрехите им, обливаше лицата им, тъй като бяха забравили да извадят мушамите си. Младият мъж се надяваше, че останалите каубои са прекалено заети, за да гледат Айрис: мокрите дрехи бяха полепнали по тялото й и очертаваха всяка извивка на прекрасното й тяло.

Заоблените й гърди изпъкваха под мократа риза. Монти усети как пулсът му се ускори, когато зърна очертанията на зърната й. Полата също прилепваше плътно към бедрата й, но не прозираше, за разлика от ризата.

Той отвърза мушамата от седлото си.

— Ето, покрий се с това — каза Монти.

— Защо? И без това вече съм мокра.

— Знам, но не искам и другите да го разберат.

Айрис погледна дрехите си, изчерви се и се усмихна, когато той наметна мушамата върху раменете й. Чувстваше се прекрасно и дори не обърна внимание на студения дъжд.

— Дори и жена като мен се надява, че един мъж може да мисли за нещо друго, освен за тялото й.

— Така е, но не и когато яздя до теб, а мокрите дрехи са впити в тялото ти.

Монти си каза, че със сигурност никога няма да разбере жените. Когато им казваш, че са красиви, те ти отвръщат, че искат да ги обичаш заради самите тях, а не заради красотата им. Ала в следващия миг, когато забравиш да споменеш за очите им, устните им, косата им или новата им рокля, те отново са недоволни. Всичко това изглеждаше доста безсмислено. Едно хубаво лице прави очите да изглеждат още по-хубави. Една елегантна рокля стои по-добре върху едно хубаво тяло. И всичко това изглежда още по-добре, ако се случи жената да е мила, умна и предана.

Айрис се оказа съвсем различна от обикновените жени. Смелата й постъпка, когато се втурна да върне кравите, го накара да погледне на нея по съвсем друг начин. Все още не можеше да се отърси от страха, който парализира съзнанието му, когато я видя да навлиза в стадото. В главата му се въртяха едновременно стотици мисли: тя беше пленително създание и той не можеше да си обясни защо досега се бе опитвал да стои надалеч от нея, бе рискувала живота си заради няколко крави, Монти никога не бе виждал толкова благородна, решителна и смела жена като нея, двамата можеха да бъдат стъпкани за миг от хилядите копита, в тази прекрасна девойката нямаше нищо от разглезената Хелън, Айрис го последва дори когато неговият брат близнак не се осмели да стори това. Явно на този свят нямаше по-желана жена за него.

Тя непрекъснато го изненадваше. Понякога вършеше грешки, но никога не се предаваше и се стараеше да не ги повтаря. Младото момиче се бе превърнало в жена, достойна за възхищение.

Не можеше да престане да мисли за нея. А това бе опасно. Това бе повече, отколкото бе в състояние да понесе. Трябваше да се раздели с нея, преди да е изгубил напълно ума си. Ала се страхуваше, че вече е твърде късно. Тя може би ще поиска да го напусне, ала той не бе сигурен, че ще й позволи да го стори.

Монти реши да подкара по-енергично стадата към Канадската река, дори и ако трябваше да пътуват нощем. Вече се приближаваха към нея, а дъждът не спираше да вали.

— Трябва да ги накараме да преминат реката — отсече той. — Ако този дъжд не спре, на сутринта нивото на водата в реката ще бъде прекалено високо и кравите ще се уплашат да нагазят в нея.

Изтощените мъже само изръмжаха неодобрително, Франк и неговите каубои изръмжаха най-шумно, защото трябваше да се простят с удобствата на убежището под брезентовата тента, която бяха опънали на един нисък хълм. Но Монти решително подкара цялото стадо и не се спря, докато не стигнаха до едно невисоко възвишение, където земята се беше отцедила.

— Ще останем тук няколко дни, за да могат животните да възстановят силите си — заяви вечерта Монти.

След като мъжете се заеха с работата си, погледът му се насочи към групата, където бе Айрис. Девойката гледаше към хоризонта. Дъждът бе спрял изведнъж и от север задуха студен вятър. Монти грабна едно одеяло от фургона с провизиите. Айрис не реагира, когато младият мъж зави раменете й с одеялото.

— Това ще те предпази от вятъра.

— Не ми е студено — отвърна тя.

— Но след малко ще ти стане.

Монти никога не я бе виждал в такова настроение. Сякаш част от нея бе някъде другаде.

През целия ден той изпитваше желание да поговори с нея и изчакваше удобен момент, когато ще останат сами.

Но ето че този момент бе настъпил, а той не знаеше какво да й каже. Това не бе момичето, което познаваше, нито предизвикателната червенокоса девойка, която винаги намираше какво да му отвърне. Сега тя изглеждаше разстроена, объркана и нещастна.

А трябваше да се радва. Не само защото стадото беше спасено, но и защото тя бе спомогнала за това. Щеше да мине доста време, преди да може сама да ръководи ранчо, но отсега беше ясно, че притежава характер, разсъдък и умения. Липсваше й само опит.

— Днес постъпи много смело.

— Бях уплашена до смърт — изчерви се тя и смутено се усмихна, без дори да го погледне.

Монти също се усмихна:

— Предполагам, че е така. Но въпреки всичко ти го направи и само това има значение.

— А ти не беше ли уплашен?

— Не. Аз…

Тя се обърна към него:

— Кажи ми истината. Не се ли страхуваше?

— Не. Знаех, че рискувам — винаги рискуваш, когато се озовеш сред тези дългороги говеда. Те са доста диви, но знам, че винаги мога да се оправя с тях.

— Аз пък не бях толкова уверена. Мислех, че ще ме убият, но въпреки това го направих.

— Защо?

— Не ми задавай глупави въпроси.

— Не са глупави. Наистина не разбрах защо го направи.

— Нима можех да остана настрана? Сама реших да предприема това пътуване, аз ти предложих да съберем стадата, аз те накарах да се чувстваш отговорен за мен. Как тогава можех да стоя и да гледам спокойно как стадото ще те прегази!

— Ако беше толкова опасно, момчетата щяха да извадят пушките — засмя се той.

— Но аз не знаех това! — сопна се Айрис. — Мислех, че животните ще те убият. Вече виждах как те стъпкват… — Тя потръпна и млъкна.

Младият мъж разбра, че тя наистина бе разстроена. Прегърна я през раменете и я обърна към себе си:

— И все пак ти ме последва.

— Не можех да постъпя другояче! — прошепна девойката.

Той я притегли към себе си и я притисна до гърдите си. Айрис инстинктивно го обгърна с ръце.

— Никога през целия си живот не съм била толкова уплашена — промълви тя. Напрежението, което се бе натрупало от сутринта, ужасът, който все още нея бе напуснал, предизвикваха сълзи в очите й. — Просто те гледах и си повтарях: „Монти няма да позволи да ти се случи нищо лошо!“. Това беше глупаво. Ти беше в още по-голяма опасност от мен.

Монти изпита някакво странно чувство. Никога досега не му се беше случвало нещо подобно. Чувстваше се объркан както никога досега. Ръцете му притискаха девойката и усети как се възбужда. Най-после разбра какво бе чувството, което изпълваше сърцето му. Толкова приятно бе да усеща мекотата на тялото й, толкова приятно му бе да я успокоява.

— Мисля, че си разбрала част от тайната за смелостта.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, отпуснала глава на гърдите му.

— Човек трябва да бъде малко луд, за да е смел. Поне малко.

— А каква е останалата част от тази тайна? — засмя се Айрис.

— Една част от теб да не вярва в това, което се случва наоколо ти. Една част от теб трябва да е убедена, че опасността може да засегне всеки друг, но не и теб. Друга част от теб знае, че в последния миг някой ще ти се притече на помощ. Трета част е уплашена до смърт и се кълне, че никога повече няма да ти разреши да постъпваш така глупаво.

— Това не звучи много ласкаво за мен — ухили се тя.

— Но има и още една част.

— Каква?

— Безразсъдната глупост, която те предпазва да схванеш, че се намираш в смъртна опасност, и поради която не можеш да прецениш правилно как да постъпиш. Джордж казва, че това било съвсем типично за мен.

Айрис вдигна глава, погледна го в очите и се усмихна:

— Благодаря ти. Сега се чувствам много по-добре. — Тя се опита да се освободи от прегръдката му, но той не я пусна.

— Всъщност защо го направи?

— Вече ти казах. — Тя сведе поглед.

— Не ти вярвам!

Младото момиче отново вдигна очи и се усмихна:

— Никога няма да ми повярваш. Сигурно си мислиш, че аз съм най-изпеченият лъжец на този свят.

— Не, не мисля така. Аз никога…

— И се съмняваш във всяка моя постъпка. Дори нещо повече — винаги храниш подозрение, че аз непременно съм си наумила нещо съвсем друго. Не можеш да го отречеш, нали?

Монти с изненада разбра, че тя говореше истината. Ала сега той не я подозираше в никакви скрити помисли. Нима искаше да го убеди да постъпи според нейната воля, като използваше типичните женски оръжия? Все пак нали беше жена, а жените често прибягват до какви ли не средства, само и само да постигнат целите си. Майка й, Хелън, беше известна с дарбата си в това отношение.

Обаче той не допускаше, че тя може да го лъже. Наистина не го допускаше.

— Не зная защо изрекох всичко това преди малко — Джордж би казал, че аз никога не зная какво говоря, но нали тъкмо бях започнал да говоря, така че не обръщах внимание на думите си. Наистина обаче не мислех, че можеш да ме лъжеш. Но дори и да съм си го помислил — продължи той, — вече не мисля така.

— Защо? Нали аз съм същата жена, на която каза, че е по-добре да се връща обратно у дома.

— Може би, но не си жената, за която те мислех.

— А за каква ме мислеше?

— Мислех, че си като майка си.

Младият мъж почувства как тя се напрегна и се отдръпна.

— Нямам желание да слушам как обиждаш майка ми! Благодаря ти за това, което направи днес. Винаги съм знаела, че ти си единственият мъж, който може да ме заведе до Уайоминг. А сега смятам да си легна. Никога досега не съм се чувствала толкова уморена.

Монти също бе уморен, но не му се спеше. Имаше нещо, което Айрис не му каза. И имаше много други неща, за които той би искал да й разкаже.

 

 

Когато на следващата сутрин Айрис се събуди, Монти бе заминал. Тя набързо изгълта закуската си и се отправи към своя фургон с провизиите, за да поговори с Франк и Карлос. След това реши да поязди.

Ала ездата не й помогна да се успокои. Върна се в лагера на братята Рандолф още по-влюбена в Монти и още по-объркана от преди.

Плъзна се от седлото и се огледа за Зак, който би трябвало да заведе коня й при останалите. Но Зак не помръдна от мястото си.

— Няма ли да дойдеш да отведеш коня ми? — изненадано попита тя.

— Не.

— Вчера го направи.

— Вчера яздеше един от нашите коне, а този е от твоите — отвърна той и посочи към ограденото място, където бяха конете на ранчото „Двойно Д“. — Ако го взема, някой може да реши, че се опитвам да го открадна.

— Никой няма да си помисли подобно нещо, щом аз съм тук.

— Цял ден търча нагоре-надолу — нацупено възрази Зак. — Ако не съм тук, когато нашите каубои се върнат, Монти ще ми откъсне главата.

— Ако не си тук, те ще си ги приберат сами — промърмори Тайлър, докато разбъркваше яденето. — Мисля, че знаят как да го направят.

— Монти няма да откъсне твоята глава, а моята — отвърна момчето.

— Нито пък твоята: нали тичаш по-бързо от него.

Зак се ухили:

— Така е, но Монти е способен да се нахвърли върху някого, когато той най-малко го очаква.

— Ще му кажа, че си го направил заради мен — помоли се Айрис. Зак я изгледа недоверчиво, като се опитваше да реши дали тя наистина има толкова голямо влияние върху брат му, че думите й да го спасят от неговия гняв.

— Май не ти се вярва, че ще мога да го убедя — рече Айрис. Смущението на момчето наистина я забавляваше.

— Няма да можеш да се оправиш с Монти. Той по принцип не обича момичета.

— Сигурно просто още не е срещнал девойка, която да му хареса.

— Не, имал е много момичета, които са му харесвали за ден-два, но после винаги му е писвало от тях. Много повече обича кравите. Защото ако ти омръзне някоя крава, можеш да я продадеш или да я заколиш и да я изядеш. А ако някоя жена ти омръзне, ще трябва да бягаш от нея чак на другия край на света.

— Отведи коня на дамата! — каза Тайлър.

— Ти не си ми господар — отвърна Зак и погледна несигурно брат си. — Джордж каза, че трябва да слушам само Монти и Хен. И Соления.

— Ако не отведеш коня на тази дама, ще срежа въжето и ще подпаля огън под опашката на този кон.

— Ще ми трябват цели два дена, докато събера конете! — подскочи Зак, шокиран от коварството на Тайлър.

— Тогава ще е по-лесно просто да отведеш коня на тази дама.

Зак погледна към Айрис. Подритна една буца пръст и изруга цветисто. Тя бе сигурна, че не от Джордж се бе научил да ругае така. После той сграбчи поводите от ръцете й, метна се на седлото и пришпори изтощения кон.

— Това момче говори прекалено много — рече Тайлър и й подаде чаша горещо кафе. — Винаги съм казвал на Джордж, че трябва да го пердаши по-често.

— А Джордж не е бил съгласен, така ли? — попита Айрис. Беше й интересно да научи нещо повече за семейство Рандолф.

— Зак не е глупав. Той винаги изпълнява нарежданията на Джордж, без да протестира. Ние, останалите, много често изпитвахме желание да го убием. Особено обича да дразни Монти и заради това доста често ходеше с пукната глава.

На девойката не й се вярваше, че Тайлър съвсем не се шегува. Ала нали самата тя не бе живяла дълго с братя или сестри. Не можеше да проумее, че е възможно едновременно да обичаш брат си и понякога да искаш да му счупиш главата.

Все пак й бе приятно, че Тайлър разговаря с нея почти като с член от семейството. Трябваше да признае, че се чувства много по-добре сред мъжете от ранчото „Кръг седем“, отколкото сред своите собствени работници.

Франк се държеше все по-отчуждено. Карлос непрекъснато бе мрачен и недоволен и всеки ден се опитваше да я убеди, че трябва да разделят стадата и да се отърват от Монти.

Тя бавно тръгна към сянката на един малък клонест дъб. Опита се да сложи ред в мислите си, но без особен успех. Тъй като нямаше доверие на Франк, можеше да разчита само на мъжете от семейство Рандолф. Отношенията между тях и нейните хора бяха много напрегнати, ала тя знаеше, че Франк няма да се опита да предприеме нещо, докато Монти и Хен се занимават с нейното стадо.

Докато Монти бе с нея, тя щеше да бъде в безопасност.

А кой щеше да я закриля, когато той си замине?

Карлос би могъл, но той не беше достатъчен. Джо Риърдън беше негов приятел, но Айрис не мислеше, че този човек би се нагърбил с някаква работа, ако не може да извлече облага за себе си. Нямаше причини да не му вярва и да не го харесва, но въпреки това му нямаше доверие и не го харесваше. Беше свикнала мъжете да се зазяпват по нея, ала не й допадаше начинът, по който я гледаше Джо Риърдън — приятелят на Карлос. Имаше нещо особено в погледа му.

В този поглед нямаше и следа от почтителното възхищение, с което я гледаха младите каубои, нито от опитната преценка в погледите на по-възрастните мъже. В очите на Джо се долавяше нещо цинично, сякаш той претегля колко струваше красотата й. Ала имаше и нещо обидно и отвратително, сякаш за него тя бе стока, която след употреба може да се изхвърли.

Айрис не бе свикнала да се отнасят с нея по този начин и подобно отношение й беше неприятно. Това беше нещо много по-лошо от грубостта на Монти.

Зак се показа иззад ъгъла на фургона с провизиите. Бе толкова задъхан от тичане, че едва успя да извика:

— По дяволите… тръгнали са… Отрязали са въжетата… Има изгубени… Монти… току-що уволни… всичките ти хора!